Преследвана

9

Груповият душ със свързани с водата и огъня момичета се превърна в тройно преживяване, защото премина през фазата на неловкост, после към отпускане, а накрая до истинско забавление.

В началото беше неловко, защото, ами… въпреки че сме момичета, не бяхме свикнали да се къпем заедно. Обстановката в банята не беше толкова отчайваща. Имаше около половин дузина душове (всичките нови, лъскави и красиви, без съмнение по настояване на Крамиша, Далас или и на двамата, и с помощта на небезизвестната златна карта на Афродита). Всеки от тях беше отделен от другите с душ кабина. Не, нямаше никакви врати, завеси или нещо подобно. Всъщност над входа на всяка имаше релса, което ме наведе на мисълта, че някога сигурно е имало завеси, но сега те липсваха. Виж, кабинките за тоалетните имаха врати, въпреки че не можеха да се заключват. Така че в началото ми беше неудобно да се появя гола пред приятелките си. Но всички бяхме момичета, при това хетеросексуални, затова не бяхме много впечатлени от телата и онези места на останалите две, колкото и да не им се вярва на момчетата, така че неловката част беше кратка. Освен това гъстата пара изпълваше цялото помещение и създаваше усещане за уединение.

Влязох в кабината, избрах си сапун и шампоан от богатата колекция и докато се сапунисвах, изведнъж ми се стори, че парата в помещението е прекалено много. Просто неестествено много. И това неестествено идваше от факта, че от всички душове, включително и незаетите, шуртеше гореща вода, а топлата пара се носеше на гъсти плътни облаци.

Хм…

— Хей! — подадох глава от кабинката и се опитах да намеря с поглед близначките. — Вие ли си играете с водата?

Шоуни изтри пяната от очите си и ме погледна невинно.

— Какво?

— Ето какво — посочих към гъстата пара, която вече криеше краката ми. — Това не може да се случи без помощта на хора, които знаят как да манипулират водата и огъня.

— Ти за нас ли говориш? За госпожица Огън и госпожица Вода? — подаде глава Ерин. Едва успях да видя част от русата й коса през парата. — Какво намеква тя, сестра ми?

— Според мен иска да каже, че използваме дадените ни от богинята възможности за егоистични цели, като правим гъста топла ароматна мъгла, която ще ни помогне да се възстановим след този ужасен ден — каза Шоуни със смешния си южняшки акцент на расло в саксия мамино момиче.

— Бихме ли направили такова нещо, сестра ми? — попита Ерин.

— Абсолютно да, сестра ми — каза Шоуни.

— Срамота, сестра ми, срамота! — отвърна строго Ерин с едва прикрит смях в гласа, след което двете избухнаха в близнашки кикот.

Извъртях възмутено очи, но в същото време осъзнах, че Шоуни е права. Мъглата ухаеше прекрасно и ми напомняше за пролетен дъжд, примесен със свеж аромат на цветя и трева, водата беше топла — не, беше гореща като мързелив летен ден на плажа. И въпреки че в стаята проблясваше зловещо от раздиращите небето светкавици и гръмовният грохот беше обезпокояващ, създадената от близначките атмосфера беше уютна и отпускаща.

Така започна интересната част.

— Хей, изпратихте ли от тази наслада и в мъжката баня? — провикнах се, докато миех косата си.

— Не — изкиска се Шоуни.

— Абсолютно не — засмя се и Ерин.

— Ах, хубаво е да си момиче, нали?

— Да, дори и когато трябва да си гледаме голите задници, докато се къпем в нещо подобно на конюшня — каза Ерин.

— Конюшня? — изкисках се аз. — Това автоматично ви прави кобили.

— Кобили? Ние? — извика Ерин.

— Не, не, сестра ми, тя нямаше предвид трътлести кобили, а малки сладки кобилки — каза Шоуни.

— Така може — отвърна Ерин, тръсна ръката си в моята посока и водата заплющя по тялото ми от всички страни. Не ме заболя, само ме разсмя още повече.

— Мисля да я позагрея малко — каза Шоуни, помръдна с пръст и водата стана толкова гореща, че кожата ми почервеня. Парата в кабинката ми се сгъсти още повече.

Хълцайки от смях, прошепнах:

— Вятър, ела при мен! — и веднага усетих полъха му. Раздвижих пръсти в заплашващата да ме погълне пара и казах. — Върни я на близначките!

Свих устни и духнах нежно към тях. Парата и горещата вода се завъртяха около мен няколко пъти, после се втурнаха към близначките, които се разпискаха и със смях се опитаха да ми я върнат. Естествено, не можеха да победят. Искам да кажа, хайде сега, аз мога да призова всичките пет елемента, ако се наложи, но не исках, защото това си беше една забавна версия на бой с възглавници, само дето беше с вода и всички излязохме от него мокри до кости и останали без дъх от смях.

Най-после сключихме примирие. Ако трябва да сме точни, първо накарах близначките да изкрещят няколко пъти «Предаваме се, предаваме се!» и едва след това благородно им разреших да капитулират. Усещането от меката хавлия беше прекрасно. Почувствах се пречистена и сънлива. Провесихме дрехите си близо до кабинките и призовахме водата и парата да ги изперат. После наредих на огъня и въздуха да ги изсушат. Облякохме се и слязохме в тунелите, без да обръщаме внимание на вилнеещото отвън шоу, спокойни, че сме заобиколени от земя и че ни пазят възрастни вампири, които по никакъв начин не биха позволили някой да се докопа до нас.

Върнах се в стаята на Стиви Рей и я заварих… бих казала «да спи като мъртва», ако фразата не ме караше да потръпвам от страх. Тя бе умряла или почти умирала толкова пъти, че не ми бяха останали нерви за подобни шеги. Признавам, че преди да отида от другата страна на леглото и да се мушна под завивките, се приближих на пръсти и се взрях в нея, за да се убедя, че диша. Нала вдигна глава и изсумтя сърдито, недоволна, че нарушавам спокойствието й, но после се примъкна сънливо към мен, сви се на възглавницата и сложи малката си бяла лапа върху бузата ми. Усмихнах й се и чиста, затоплена и много, много уморена, потънах в дълбок сън.

После сънувах онзи ужасен сън, който ме върна в миналото. Реших, че припомнянето на всичко, случило се през последните няколко часа, ще ми подейства като броене на овце и ще ми помогне да заспя отново, този път без сънища, но не стана така. Бях прекалено изплашена от Калона и разтревожена, защото не знаех какво трябваше да предприема.

Видях телефона си на масичката до леглото, взех го и проверих часа. Беше два и пет следобед. Значи съм спала само три скапани часа. Не беше чудно, че очите ми смъдяха, сякаш в тях имаше пясък. Бира. Имах нужда от малко безалкохолна бира. Преди да изляза от стаята, проверих отново Стиви Рей, като внимавах да не я събудя отново. Свита на кълбо в своята половина, тя похъркваше лекичко и спеше блажено като дванайсетгодишно хлапе. Беше ми трудно да си представя кървавочервените й очи, камо ли да я видя да ръмжи заплашително и да смуче кръвта на Афродита толкова настървено, че двете да се обвържат. Въздъхнах дълбоко, с чувството, че целият свят лежи на раменете ми. Как щях да се справя с всичко това, когато добрите понякога изглеждаха толкова лоши, а лошите бяха… бяха… Образите на Старк и Калона преминаха през главата ми, объркаха мислите ми и ме накараха да почувствам неудобство от самата себе си.

«Не, казах си твърдо, ти целуна Старк, но преди той да умре. Тогава беше различен. После се намеси Неферет и го промени и ти трябва да го запомниш и да приемеш, че той вече не е същият. Трябва да запомниш също, че сподели кошмара си с Калона, но не се случи нищо повече. Това беше всичко».

Това, че в този кошмар Калона ме бе нарекъл Ая, беше пълна лудост. И не беше истина. Да, бях привлечена от него, но на практика всички останали бяха усетили същото. Освен това аз си бях аз, а Ая беше, ами… тя е била просто кал, преди жените Гигуа да й вдъхнат живот и да я надарят със специални способности.

«Колкото и да е странно, сигурно изглеждам като нея», си казах. «Или ме нарече така, за да ме обърка?» Този вариант също изглеждаше възможен, особено ако Неферет му бе разказала подробности за мен.

Нала се върна на възглавницата на Стиви Рей и запреде със затворени очи. Явно наоколо нямаше и пукнато чудовище, иначе щеше да скочи и да извие гръб. Благодарна за добрата вест, аз се пресегнах и погалих нежно нейната и главата на Стиви Рей. Нито едната, нито другата отвориха очи. После отметнах лекичко одеялото и се измъкнах в коридора.

В тунелите цареше пълна тишина. За радост газените фенери все още горяха, въпреки че точно в момента не успяваха да се преборят с тъмнината по ъглите. Но въпреки че непрекъснато държах под око сенките между светлите петна около тях, страхувайки се от прилепи и какво ли още не, бях доволна, че съм под земята, а не на открито, сред облените в сребриста лунна светлина ливади или между призрачните сенки на дърветата в гората. Само мисълта за подобна възможност ме накара да потръпна. Не, не мисли за това!

На път за кухнята спрях пред стаята на Крамиша и надникнах вътре. Предположих, че онова нещо върху розовите възглавници в средата на леглото й, което се подаваше от лилавия юрган, е главата й и потърсих с поглед близначките. Те спяха на пода в спални чували, а омразната им котка Велзевул беше свита на кълбо между тях.

Пуснах завесата и се отдалечих безшумно. Не исках да ги будя, преди да е дошло време за смяната им. Изведнъж реших, че мога да си взема бирата, да освободя Деймиън и Джак от дежурството и да остана на тяхно място, като дам възможност на близначките да се наспят. Беше ясно, че нямаше да мога да заспя известно време, може би години. Добре де, пошегувах се. Почти.

В кухнята нямаше никого. Единственият шум идваше от лекото, напомнящо за дома, бръмчене на хладилниците. Отворих първия и отстъпих крачка назад, шокирана от видяното. Целият хладилник беше пълен със запечатани пликчета с кръв. Честна дума! И, естествено, устата ми се напълни със слюнка.

Затворих вратата му с трясък. После размислих и я отворих пак. Грабнах решително едно пликче. Не можех да спя. Бях под огромен стрес. Някакъв скапан паднал ангел, мощен и зловещ, ме преследваше и ме викаше с името на отдавна мъртва мръсница. Трябваше да си го призная, имах нужда от нещо много по-силно от бира, за да премина през всичко това.

Намерих ножица в най-горното чекмедже на огромния кухненски шкаф и преди да ме загложди чувството за вина и да се изругая наум, срязах пликчето и го надигнах. Знам, знам, да сърбам кръв, сякаш е плодов сок, звучи отвратително, но ми беше приятно. Нямаше вкус на кръв или поне не на онази медночервена, солена течност, която бях вкусвала, преди да получа белега. Беше хубаво и наелектризиращо, като да пиеш мед с вино (ако обичаш вино), примесено с «Ред Бул» (само че мирише по-хубаво). Усетих как се разлива из тялото ми, как ме зарежда с енергия и прогонва напрежението от нощния кошмар.

Смачках празното пликче и го хвърлих в голямата кофа за боклук в ъгъла на стаята. После грабнах бутилка бира и пликче със сирене («Доритос»). Дъхът ми и без това вонеше гадно от кръвта, така че защо да не закуся с «Доритос»?

После ми дойдоха наум две неща: първо, не знаех къде да намеря Деймиън и Джак, и второ, непременно трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела и да разбера какво става с баба. Да, знам, че звучи шантаво да се обаждам на монахиня. И още по-шантаво е да поверя живота на баба в ръцете й. Но всичко престана да ми звучи шантаво в мига, когато се запознах със сестра Мери Анджела, игуменка на бенедиктинския манастир в Тулса. Освен за монахинските работи (молитви и други глупости), тя и другите монахини от манастира се грижеха за уличните котки в града и това беше поводът да се запозная с нея. Бях решила, че хлапетата от «Дома на нощта» трябва да бъдат по-активни в обществото. Училището ни беше в Тулса вече пета година, но ние живеехме сякаш на необитаем остров в средата на града. Всеки, който има ум в главата, знае, че изолацията и липсата на внимание са еднакво вредни. (Какво толкова, прочетох «Писмо от затвора в Бирмингам» на Мартин Лутър Кинг още в началото на втори курс.) След жестокото убийство на двама от преподавателите ни Шекина се съгласи да помогнем в някоя от благотворителните акции, при положение, че съм добре защитена. Ето как Дарий се запозна с мен и с моята група. Аз избрах да участваме в проекта «Улични котки», защото ми се стори, че при всичките котки в «Дома на нощта» за нас тази акция е най-смислена.

Сестра Мери Анджела и аз се харесахме от пръв поглед. Тя е готина личност, мъдра и не обича да съди хората. Мисли си, че Никс е поредната версия на Дева Мария (а тя е много важна за бенедиктинките). И сега мога да кажа смело, че двете със сестра Мери Анджела станахме приятелки и когато гарваните-демони нападнаха баба и тя влезе в болницата «Сейнт Джон» в кома, аз се обадих на сестра Мери Анджела и тя помолих да се погрижи за баба и да я пази от демоните. Когато земята се продъни и освободеният с помощта на «Дома на нощта» ад завладя света и Неферет уби Шекина, и накара Старк да простреля Стиви Рей, а Калона възкръсна заедно с гарваните-демони, тази, която спаси баба, като я прибра в подземията на манастира, беше сестра Мери Анджела.

Поне на теория, защото тя трябваше да отведе баба и останалите монахини в подземията. Но не се бях чувала с нея от вчера, когато телефоните ни излязоха от строя, и нямах представа какво е положението при тях.

Така че ако подредя задачите по важност, трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела, но това можеше да стане само ако телефонът ми проработеше отново, а после да намеря Деймиън и Джак, за да ги заместя. С надеждата да убия с един куршум два заека, се върнах назад по тунела, който водеше към другия изход, където пазеше Дарий. Той щеше да ми каже как да намеря момчетата, а аз може би щях да открия място, където телефонът ми ще заработи, освен ако горният свят не беше погълнат изцяло от апокалипсиса и мобилните телефони не бяха вън от играта завинаги. За щастие солидната доза кръв ме бе изпълнила с оптимизъм и дори перспективата за един гаден свят от сорта на този във филма «Аз съм легенда» не ми се струваше толкова безнадеждна.

Едно по едно. Трябваше да правя нещата едно по едно. Първо — да разбера как е баба. После, да отменя Деймиън и Джак. И чак след това, да се опитам да разнищя онзи кошмарен сън. Спомних си гласа на черния ангел и начина, по който болката и удоволствието се сляха в едно, когато ме докосна и ме нарече «моя любов», но веднага прогоних неканения спомен. Болката не можеше да носи удоволствие. Това, което почувствах, си беше за съня, а по дефиниция «сън»(или кошмар) означава нещо нереално. И в никакъв случай не бях любимата на Калона. Някъде по това време осъзнах, че тялото ми започва да се тресе от страх и това нямаше нищо общо с Калона. Залисана в мисли за него, не усетих навреме подсъзнателното свиване на мускулите по цялото ми тяло. Сърцето ми отново препусна в галоп из гърдите. Стомахът ми се преобърна. Обзе ме ужасяващото чувство, че ме наблюдават. Обърнах се назад, очаквайки да видя ято гадни прилепи, но нямаше нищо, освен мъртвата тишина на пустия тунел.

— Съвсем откачи! — си казах на глас.

Близката газена лампа като че ли се обиди от думите ми и угасна. Разтреперана от страх, започнах бавно да отстъпвам надолу по тунела, като държах очите си на четири за всичко, което можеше да се окаже, че не е плод на въображението ми, а истинска заплаха. Така, на заден ход, стигнах до металната стълба, която водеше към приземния етаж на депото. Зави ми се свят от облекчение и хванала в една ръка бирата, а в другата — големия плик със сандвича със сиренето, вдигнах крак на първото стъпало. Тъкмо се питах как да продължа, когато през отвора отгоре се показа силна мъжка ръка и ми изкара ангелите.

— Подай ми бирата и сиренето, иначе ще се пльоснеш по задник.

Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Ерик. Преглътнах бързо и извиках едно весело «благодаря». Подадох му бирата и сиренето и изкачих с лекота останалите стъпала.

В сутерена беше с няколко градуса по-студено, отколкото в тунелите, което се отрази добре на зачервеното ми от уплаха лице.

— Радвам се, че все още те карам да се изчервяваш — каза Ерик и погали пламналата ми буза.

За малко не се изпуснах да кажа, че не той, а тъмните сенки в тунела са причина за червените ми бузи, но веднага си представих как се смее и ми се подиграва, че се страхувам от прилепи. Подозирах, че причината за прекалената плашливост е онзи скапан сън. Но наистина ли исках да разкажа на Ерик, или на когото и да било, за Калона?

Категорично не! Вместо това, отвърнах:

— Тук е много студено. И знаеш, че мразя да се изчервявам.

— Да, през последните няколко часа температурата падна рязко. Термометърът направо полудя. Навън е като във фризер. Знаеш ли, прекрасна си с тези розови бузки.

— Ти и баба ми сте единствените на света, които мислите така — засмях се малко накриво.

— Защото само ние разбираме от Зоуи — засмя се и той и отвори сандвича със сиренето.

Огледах внимателно помещението. Тук също беше тихо, но не така зловещо като в тъпите тунели. Ерик разполагаше със стол, беше го сложил близо до входа със стълбата. До него имаше две газени лампи, наполовина празна еднолитрова бутилка от «Планинска роса»(Пфу, гадост!) и — изненада — книгата на Брам Стокър «Дракула». Картончето показваше, че е стигнал някъде до половината. Вдигнах вежди и го погледнах въпросително.

— Какво? Взех я от Крамиша — усмихна се виновно той и ми заприлича на малко сладко момче. — Добре де, признавам, стана ми любопитно, понеже преди време ти ми каза, че е една от любимите ти книги. Но съм стигнал само до половината, затова не ми казвай как завършва.

Усмихнах се широко, поласкана, че чете «Дракула» заради мен.

— Ох, моля ти се! Ти знаеш как завършва. Всеки знае — харесваше ми, че такъв як, висок и готин пич като Ерик чете подобни книги и гледа «Междузвездни войни». — Значи ти харесва, а?

— Колкото и да е странно — да — усмихна се той. — Мислех си: глупости някакви, приказки за вампири-чудовища, нали знаеш, старата школа.

Веднага се сетих за Неферет. За мен тя беше чудовище с красива маска. Мина ми през ума, че въпросите ми за червените хлапета така и не намериха отговор, но веднага обърнах гръб на всичко, не исках злото да развали специалния момент между нас. Върнах се на «Дракула» и казах:

— Така е. Дракула е представен като чудовище, но на мен ми става жал всеки път, когато я препрочитам.

— Жал ти е за него ли? — изненада се Ерик. — Та той е олицетворение на злото!

— Да, но обича Мина. Откъде едно олицетворение на злото може да знае какво е любов?

— Хей, още не съм стигнал дотам. Не ми разваляй удоволствието.

— Вече знаеш, че Дракула се влюбва в Мина. Пие кръв от нея и тя започва да се променя. Мина е причината да проследят графа и накрая…

— Спри! — засмя се Ерик, грабна ме в прегръдките си и закри устата ми с ръка. — Не се шегувах, наистина не искам да ми казваш как завършва. Устата ми не можеше, но очите ми се засмяха. — Обещаваш ли да бъдеш добро момиче, ако махна ръката си?

Аз кимнах. Той свали бавно ръка от устата ми, но остана до мен. Беше чудесно да го усетя отново до себе си. Той ме гледаше право в очите, в ъгълчетата на устните му играеше закачлива усмивка. Помислих си, че няма по-готин от Ерик и че съм истинска късметлийка да съм с него.

— Да ти кажа ли как искам да свърши книгата?

— Как искаш ли? — вдигна вежди той. — Значи няма да ми разкажеш истинския край?

— Честен кръст! — казах и машинално се прекръстих. Бяхме толкова близко един до друг, че ръката ми докосна гърдите му.

— Кажи ми тогава.

— Искам Дракула да не позволи на никого да застане между него и Мина. Да я ухапе, да я направи като себе си и да я отведе някъде далече, да останат завинаги заедно… и да живеят щастливо векове наред.

— Защото тогава ще са еднакви и ще си принадлежат — прошепна той.

Погледнах в изумително сините му очи и видях, че закачливото пламъче е изчезнало.

— Да, дори и ако в миналото между тях са се случвали лоши неща. Ще трябва първо да си простят за всичко, но мисля, че ще го направят.

— Знам, че могат да го направят. Когато двама души се обичат, могат да си простят всичко.

Беше ясно, че не говорехме за измислените герои от старата книга, а за нас, изпитвахме се взаимно, за да се уверим, че този път между нас наистина ще потръгне.

Аз трябваше да му простя, че се държа толкова гадно с мен, след като ме хвана с Лорън. Беше направо ужасен, но истината е, че аз го нараних много повече, отколкото той мен… И не само с Лорън. Когато започнах да ходя с Ерик, все още имах връзка с Хийт, човешкото ми гадже. И Ерик много се измъчваше, че се виждам и с двамата, но твърдо вярваше, че накрая ще се вразумя и ще осъзная, че Хийт е част от предишния ми живот и няма място в бъдещето ми.

И се оказа прав. Сега вече не съм обвързвана с Хийт, а в това съм абсолютно сигурна, защото преди два дни, когато налетях на него, между нас се разигра грозна сцена. Глупавата ми грешка да спя с Лорън доведе до ефекта на доминото — едно след друго обърка много неща в живота ми. А най-голямата гадост беше болезненият начин, по който прекъснах Обвързването си с Хийт. Тогава той ми показа ясно, че не иска да ме вижда никога повече. Разбира се, аз го предупредих за гарваните-демони и за освободения от земята Калона, казах му да вземе семейството си и да се скрие на безопасно място, но се разбра, че между нас всичко е свършило, както свърши между мен и Лорън (още преди да го убият). И мисля, че беше правилно да стане така.

Очите ми продължаваха да се взират в неговите.

— Е, харесва ли ти моята версия на «Дракула»?

— Харесва ми краят. Двамата стават вампири и живеят щастливо за вечни времена, защото се обичат толкова, че могат да загърбят грешките от миналото си…

Все още усмихнат, Ерик се наведе и ме целуна. Устните му бяха меки, топли и ухаеха на «Доритос» и «Планинска роса», чиято комбинация се оказа не толкова гадна, както може би си мислите. Той ме прегърна, приближи ме към себе си и задълбочи целувката. Беше толкова хубаво да съм отново в прегръдката му, толкова хубаво, че в първия момент, когато ръцете на Ерик се плъзнаха надолу и ме стиснаха за задника, не чух тревожния звън на малките камбанки в рационалната част на мозъка ми. Но когато се притисна в мен и завъртя похотливо таза си, прекрасната топла мъгла започна бързо да се разсейва. Харесваше ми да ме гали, но когато докосването му стана прекалено агресивно, прекалено настойчиво, прекалено тя е моя, аз я искам и ще я имам още сега, започна да не ми харесва. Той вероятно усети сковаването на мускулите ми, защото се отдръпна, усмихна ми се леко и попита:

— Така и не ми каза какво правиш тук.

Примигнах, объркана от внезапната промяна у него. Отстъпих една крачка, грабнах бирата от стола, където я бе оставил, отпих голяма глътка и започнах бавно да идвам на себе си. Най-после успях да кажа:

— Ох, аз… ъ… дойдох да говоря с Дарий и да проверя дали телефонът ми ще проработи оттук — бръкнах в джоба, извадих телефона и като пълна идиотка го заврях под носа му. После го обърнах към себе си и видях, че на дисплея му светят три чертички — Ха! Май ще проработи!

— Да, дъждът спря преди малко и от известно време не чувам гръмотевици. Ако не ни връхлети нова вълна, телефоните може и да проработят. Надявам се това да е добър знак.

— Дано. Дай ми секунда да се обадя на сестра Мери Анджела и да проверя как е баба — сега, когато Ерик беше на разстояние от мен, думите излизаха лесно от устата ми. Докато въртях телефона в ръка, за да търся сигнал, го огледах крадешком. Беше си добрият стар Ерик — готин и съвсем нормален, какъвто го помнех и харесвах. Не преигравах ли със страха си от него? Или случилото се с Лорън бе изострило прекалено сетивата и бе засилило подозренията ми? Изведнъж ми се стори, че тишината между нас продължава прекалено дълго и Ерик започва да се изнервя, затова побързах да попитам:

— Къде е Дарий?

— Смених го малко по-рано. Събудих се и после не можах да заспя, затова реших да го изпратя поне той да си почине добре. На практика той представлява цялата ни армия.

— Афродита още ли се налива?

— Накрая сдаде багажа. Дарий я отведе със себе си. Представям си какъв махмурлук ще я подгони, като се събуди.

Стори ми се, че тази вероятност не му е неприятна.

— Отидоха да спят в стаята на Далас. Не беше отдавна, така че Дарий може би все още е буден и няма да се наложи да го будиш.

— Всъщност исках да го попитам как да намеря Деймиън и Джак. Аз също не можах да заспя и реших да ги заместя и да оставя близначките да поспят.

— Няма проблем, аз ще ти кажа къде да ги откриеш. Те са близо до входа към депото, където бяхме преди.

— Добре, и без това не ми се искаше да нарушавам почивката на Дарий. Ти си прав, армията ни има нужда от сън — замълчах за миг и подхвърлих небрежно. — Хей, нали не си видял нещо… странно в тунелите, докато идваше насам?

— Странно ли? Като какво, например? Не исках да казвам «тъмнина», все пак това бяха тунели и няма как да наречеш един тунел «странен» само защото е тъмен. Освен това още чувах в главата си подигравките на Ерик за прилепите, които ме изплашиха толкова много. Затова казах първото нещо, за което се сетих.

— Като например внезапно угасване на лампите.

Той сви рамене и поклати глава.

— Не, но това надали би било странно. Убеден съм, че се налага червените хлапета често да ги зареждат с газ, а последните събития сигурно са им объркали графика.

— Да, има логика в това.

И наистина имаше, затова си позволих да изпусна въздишка на облекчение и за един кратък миг да се отпусна, но дълбоко в себе си усетих, че напрежението си остава в мен. Усмихнах се на Ерик. Той също ми се усмихна и, ето ни двамата, стояхме един срещу друг и се усмихвахме един на друг като малоумни. Напомних си, че Ерик е страхотен приятел. И че се радвам, че двамата отново сме заедно. Радвах се, че отново сме заедно, нали? Тогава защо не можех да си се радвам спокойно и да не допускам хубавите неща между нас да се объркват, да не треперя от страх, че видиш ли, той ще поиска нещо повече?

В този момент споменът за целувката на Старк изскочи от дълбините на съзнанието ми. После се сетих за появата на Калона в съня ми. Той ме бе накарал да почувствам неща, каквито другите момчета дори не се сещаха, че може да предизвикат у мен. Станах толкова рязко, че за малко не съборих стола.

— Трябва да се обадя на сестра Мери Анджела.

Ерик ме изгледа странно, но каза само:

— Добре, разходи се натам, но не се приближавай много до вратата. Ако отвън се въртят някакви същества, не бих искал да те чуят.

Кимнах и му се усмихнах с надеждата, че не изглеждам гузна или виновна. После се отдалечих и огледах помещението. Този път сутеренът не ми се стори толкова отблъскващо мръсен като първия път, когато слязох тук. Няма спор, Стиви Рей и останалите хлапета се бяха потрудили. Мястото беше почистено, а разхвърляните от бездомниците боклуци по пода вече ги нямаше. И за моя радост вече не вонеше на урина, което си беше истински напредък.

Набрах номера на сестра Мери Анджела и мислено стиснах палци, докато чаках да звънне веднъж, два пъти… три пъти… Тъкмо усетих, че стомахът започна да ме присвива, когато тя отговори. Връзката беше ужасна, но все пак се чувахме.

— Зоуи! Радвам се, че се обади! — каза тя.

— Добре ли сте, сестро, как е баба?

— Тя е добре… Всичко е наред. Ние сме… — гласът й се изгуби за момент.

— Не те чувам много добре. Къде сте? Баба в съзнание ли е? — Ба… в съзнание. Ние сме под манастира, но… — телефонът запращя и изведнъж я чух ясно. — Зоуи, ти ли правиш нещо с времето?

— Аз? Не! Ами баба? Тя добре ли е там? В безопасност ли е?

— … добре. Не се безпокой, ние…

И връзката прекъсна.

— По дяволите! Връзката се скапа — закрачих нервно из сутерена, докато се опитвах да я набера отново. Нищо. Имах обхват, но дисплеят гаснеше. Опитах няколко пъти, докато накрая разбрах — не само че няма да се свържа, но като капак на всичко сигналът рязко отслабна. Това ме накара да повторя още по-ядосано. — По дяволите!

— Какво разбра? — приближи се Ерик.

— Не много. Връзката се разпадна и не можах да я набера отново. Но успях да разбера, че е добре. Баба също. Дори е дошла в съзнание.

— Прекрасна новина! Видя ли, няма за какво да се тревожиш? Всичко ще бъде наред. Сестрите са скрили баба ти в подземието, нали?

Кимнах, усещайки, че глупавите сълзи ще рукнат всеки момент от очите ми, повече от нерви, отколкото от страх за баба. Вярвах напълно на сестра Мери Анджела и щом тя твърдеше, че баба е добре, значи наистина беше така.

— Много е кофти да не знаеш какво става. Не говоря само за баба, но и за всичко там, горе — вдигнах палец към външния свят.

Ерик дойде при мен и топлите му пръсти покриха моите. Обърна ръката ми с дланта нагоре и палецът му нежно проследи новите татуировки върху тях. — Обещавам ти, че ще се справим с това, Зо. Нали не си забравила, че Никс е на наша страна? Достатъчно е да погледнеш ръцете си, за да видиш доказателството за нейното благоволение. Групата ни е малка, но ние сме силни и знаем, че правото е на наша страна.

В същия момент чух сигнала на телефона си, който ме уведоми, че имам съобщение.

— Супер! Сигурно е сестра Мери Анджела.

Отворих го и го прочетох, без да разбирам нищо.

«Всички хлапета и вампири да се върнат незабавно в «Дома на нощта».»

— Какво!? — опулих се срещу дисплея аз.

— Дай да видя — каза Ерик.

Извъртях телефона така, че той да може да прочете съобщението, Ерик кимна бавно, сякаш потвърждаваше свое предположение.

— Това е Неферет. И въпреки че звучи като едно от много-бройните й съобщения до цялото училище, мога да се хвана на бас, че говори директно на нас.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Да, познавам номера й.

— Тя ти е дала телефонния си номер? — опитах се да не звуча толкова ядосано, колкото всъщност бях, но не съм сигурна, че успях.

Ерик сви рамене.

— Да. Даде ми го, преди да замина за Европа. Каза да й се обадя, ако имам нужда от нещо.

Аз изсумтях.

— Ревнуваш ли? — усмихна се Ерик.

— Не — излъгах аз, — но като знам каква манипулативна кучка е, не мога да не се тревожа. — Защо ни вика? Сигурно нещо между нея и Калона не е наред?

— Сигурно, но ние няма да се връщаме в училище. Поне не сега.

— Мисля, че си права. Трябва да научим какво точно се е случило горе, преди да решим какъв ще е следващият ни ход. Освен това си мисля, че ако инстинктът ти нашепва да стоим по-далеч от училище, трябва да постъпим точно така.

Погледнах го изпитателно. Той ми се усмихна и отметна един непослушен кичур от лицето ми. Очите му бяха топли и мили, нямаше и помен от влудяващото желание за секс. Боже, трябваше да престана с тези глупости. С Ерик се чувствах в безопасност. Той вярваше в мен.

— Благодаря ти — промълвих само с устни. — Благодаря ти за доверието.

— Винаги съм ти вярвал, Зоуи — отвърна той. — Винаги.

После ме прегърна и ме целуна нежно. Изведнъж вратата се отвори с трясък и наред с мъждивата следобедна светлина, в помещението влетя и вълна от леденостуден въздух. Бърз като мълния, Ерик ме закри с тялото си и се извъртя към вратата. Страхът задумка в гърдите ми.

— Бягай долу! Извикай Дарий! — викна той и тръгна решително към фигурата, която изпълни рамката на отворената към горния свят врата.

Вече хуквах към стълбата за тунела, когато гласът на Хийт ме спря.

— Зоуи, ти ли си?