Преследвана

24

— Вървях по коридора и чух котката ти да съска и да ръмжи, после ти започна да викаш. Помислих си, че си в беда — той хвърли един поглед към плътно спуснатите завеси на прозореца. — Реших, че някой от гарваните е влязъл. Котките много ги мразят. И… затова влязох.

— Значи съвсем случайно си минавал покрай вратата ми в… — погледнах към часовника си, — по обяд?

Той сви рамене и устните му се разтегнаха в онази секси усмивка, която толкова обичах.

— Добре, де, може би не беше чисто съвпадение.

— Може да ме пуснеш вече — казах аз.

Той охлаби неохотно хватката си, но не ме пусна. Трябваше сама да издърпам ръцете си.

— Сигурно си имала кошмар.

— Да, ужасен. Изправих се и облегнах глава на таблата на леглото.

Нала се успокои и отново се сви на кълбо до мен.

— Какво сънува?

Игнорирах въпроса му и попитах:

— Какво правиш тук? — Казах ти, чух шум и…

— Не, имах предвид какво правиш пред вратата ми. По обяд. Доколкото знам, всички червени хлапета понасят трудно слънчевата светлина и по това време спят дълбоко.

— Да, аз също би трябвало да спя, но какво значение има кога? Тук не влиза слънчева светлина. Всичко е мрачно и студено.

— Боже! Ледената буря продължава ли?

— Да, днес се задава нов фронт. Представяш ли си колко гадно е да си човек и да се оправиш сега без тези генератори и приспособления, каквито имаме тук?

Това ме накара да се замисля дали монахините имат генератор в мазето си. Трябваше да говоря със сестра Мери Анджела. Да говоря ли? По дяволите, трябваше да се добера до нея. Тъгувах за баба и непрекъснато имах чувството, че ме дебне опасност. Уморена до смърт, аз въздъхнах дълбоко. Колко време бях спала? Изчислих наум, че трябва да са към пет часа. И по-голямата част от тях бях прекарала на онова призрачно място. Там цареше покой, но бях с Калона, което не ми позволи да си почина особено.

— Изглеждаш уморена — каза Старк.

— Не отговори на въпроса ми. Защо дойде тук?

Той се взря в мен. После въздъхна дълбоко.

— Трябваше да те видя.

— Защо?

Кафявите му очи срещнаха моите. Заприлича ми толкова много на Старк от времето, преди да умре и да възкръсне, че се смутих. Сега очите му не бяха червени, нямаше я и онази зловеща сянка, която пълзеше около него. Само червената дантела на татуировката му напомняше, че не е онова момче, което само преди два дни ми бе споделило тайните си и ме бе молило за помощ.

— Те ще те накарат да ме намразиш — каза неочаквано той.

— Кои «те»? И между другото, никой не може да ме накара да мразя или обичам някого.

Казах го и веднага видях в съзнанието си ръцете на Калона, но побързах да ги избутам оттам.

— Те… всички — каза той. — Ще ти кажат, че съм чудовище, и ти ще им повярваш.

Продължих да го гледам твърдо и непоколебимо. Той пръв отклони погледа си.

— Аз пък мисля, че твоите постъпки са причината другите да не те харесват. Защо нападна Бека, защо се мотаеш наоколо с тоя лък, сякаш се перчиш: «Аз не пропускам никога целта си»?

— Винаги ли казваш, каквото мислиш?

— Невинаги, но в общи линии се опитвам да бъда честна. Виж… много съм уморена и току-що сънувах кошмар. Това, което става тук, не ми харесва. Много неща ме смущават. Ти дойде, без да съм те канила. Нали не съм ти казала: «Хей, Старк, що не вземеш да се намъкнеш в стаята ми»? Така че не съм в настроение за игрички.

— Не съм се намъквал — засегна се той. — Не мисля, че това е най-важната част. — Дойдох при теб, защото ти ме караш да чувствам — изрече на един дъх той.

— Какво да чувстваш?

— Просто да чувствам — Старк разтри слепоочията си, сякаш го болеше главата. — Аз умрях и се върнах, но усещам, че част от мен остана мъртва. Не съм способен да почувствам нищо. Не и нещо добро — говореше накъсано, с малки изречения, изглежда, му беше трудно да изкара от себе си думите. — Усещам някакви пориви, особено когато съм жаден за кръв. Но това не е чувство. Това е инстинкт. Нали разбираш — яж, спи, живей, умри. Това става машинално — той направи гримаса и отмести поглед от мен. — Посягам автоматично и вземам, каквото ми трябва. Като от онова момиче.

— Бека — казах хладно. — Името й е Бека.

— Добре, де, Бека — изразът на лицето му се промени. Не беше зловещ и очите му не бяха червени, но в погледа му се появи нещо ехидно.

Изведнъж ми се стори абсолютен кретен, а аз бях прекалено уморена, за да се занимавам с кретени.

— Ти я нападна. Захапа я насила. Виж, Старк, нещата са съвсем прости: ако не искаш хората да говорят лоши неща за теб, трябва да престанеш да правиш лоши неща — казах уморено.

Очите му блеснаха и аз забелязах червена искра в тях.

— Може би й е харесало. Ако ти и твоят воин бяхте дошли пет минути по-късно, щяхте да видите кой кого напада.

— Ти майтапиш ли се с мен? Наистина ли мислиш, че манипулирането на ума е сексуална игра?

— Ти ми кажи, стори ли ти се разстроена, когато я видя вътре? Или ви обясни, че съм много готин и че ме иска адски много? — озъби ми се той.

— И според теб, щом те е искала, всичко е наред? Ти бръкна в мозъка й, за да я накараш да те пожелае. По всички правила това е насилие и е лошо.

— Ти ме целуна веднага след това, без да се налага да ти бъркам в мозъка.

— Да, така беше. Напоследък правя едно проучване върху психиката на момчетата. Но ти гарантирам, че нямам никакво желание да ти се хвърлям на врата.

Той стана рязко от леглото и се отдалечи.

— Не знам какво правя тук, по дяволите! Аз съм, какъвто съм, и това не може да се промени — каза ядосано и тръгна към вратата.

— Ти можеш да го промениш — казах го съвсем тихо, но думите прелетяха разстоянието между нас, достигнаха до Старк и го накараха да спре. Той сви юмруци и наведе глава, борейки се със себе си. Все още с гръб към мен, промълви тихо:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Когато ми говориш така, започвам отново да чувствам.

— Може би защото съм единствената, която ти казва истината.

Докато говорех, инстинктът ми подсказа, че казвам това, което ми диктуваше Никс. Поех дълбоко въздух, концентрирах се и въпреки че бях уморена, ранена и притеснена от много неща, последвах водещата ме нишка и се опитах да зашия парченцата от разкъсаната човечност на Старк.

— Аз не те мисля за чудовище, но не мога да кажа, че си добър човек. Виждам те какъв си в действителност и вярвам, че ти сам избираш какъв да си. Не разбираш ли, Старк? Калона и Неферет те искат такъв, защото те използват. Ако не искаш да се превърнеш в тяхно уродливо създание, трябва да избереш друг път, да се бориш срещу тях и срещу онзи мрак, с който те се обграждат — спрях за момент, за да намеря точните думи, и атакувах отново. — Не разбираш ли, че ако добрите хора не направят нещо, злото ще победи?

Трябва да съм засегнала някой нерв, защото той се обърна и ме погледна тъжно.

— Но аз не съм от добрите хора, Зо.

— Преди да се случи всичко това, ти беше добър. Знам го със сигурност. И както ти обещах, не съм те забравила. Ти можеш отново да бъдеш добър.

— Като те слушам, започвам да вярвам, че наистина мога.

— Вярата е първата стъпка. Втората е действието.

Изчаках отговора му. Той не каза нищо, затова реших да запълня тишината между нас с нещо, което се мотаеше из главата ми през последните часове.

— Не си ли се замислял защо непрекъснато се засичаме?

Той пусна една от прословутите си усмивки тип «лошо момче»

— Да, и мисля, че е, защото ти си дяволски секси.

Опитах се да потисна усмивката, но не успях.

— Добре, имам предвид, освен това.

Той сви рамене.

— За мен това е достатъчно.

— Благодаря, но не говорех за това. Мисля си, че Никс има пръст в тази работа и ти си важен за нея.

Усмивката на Старк се стопи.

— Богинята не иска да има нищо общо с мен. Вече.

— Мисля, че ще се изненадаш. Помниш ли Афродита?

— Да — кимна той. — Нали говориш за онази надута пуйка, дето си мисли, че е богиня?

— Точно тази. Никс я обича и й вярва.

— Сигурна ли си?

— Сто процента — отвърнах. Опитах се да върна назад напиращата навън прозявка, но не успях и отворих широко уста. — Извинявай. Напоследък все не мога да се наспя. От стреса, раната и лошите сънища сънят сякаш бяга от мен.

— Може ли да те попитам нещо за тези сънища?

Вдигнах рамене и кимнах сънливо.

— Калона присъства ли в тях?

Примигах изненадано.

— Защо питаш?

— Той го прави. Промъква се в сънищата на хората.

— Влизал ли е в твоите?

— Не в моите, но дочух хлапетата да си говорят. Влизал е в техните, но за разлика от теб, те се кефят на това.

Спомних си колко секси може да е Калона, когато поиска, и колко лесно можех да се поддам на хипнотичното му въздействие.

— Да, обзалагам се, че е така.

— Искам да ти кажа нещо, но не бива да си мислиш, че го правя само за да ти налетя.

— Какво е то?

Той пристъпи смутено от крак на крак. Това, което искаше да ми каже, видимо го изнервяше.

— За него е по-трудно да влезе в съня ти, ако не си сама.

Изгледах го ядосано. Беше прав. Така можеше да говори само някой, който искаше да се мушне в леглото (и в гащите) ти.

— Първия път, когато го сънувах, не бях сама.

— С момче ли беше?

Бузите ми пламнаха.

— Не, бях със съквартирантката си.

— Трябва да е момче. Калона, изглежда, не обича съперници.

— Старк, това ми се струва пълна глупост.

— Има ли такава дума «глупотевина»? — усмихна се той.

— Това си е моя дума. И откъде знаеш тази подробност за Калона?

— Той говори свободно пред мен. Имам чувството, че понякога не ме забелязва. Чух ги да разговарят с Рефаим за сънищата. Калона каза, че ще сложи охрана от гарвани-демони между общежитията на момчетата и момичетата, но после се отказа, защото може да контролира новаците без проблеми, дори и да не влиза в сънищата им.

— Ама че гадна работа! Ами преподавателите? И те ли са под негов контрол?

— Очевидно. Досега никой не се е противопоставил нито на него, нито на Неферет.

Очаквах да стане по-предпазлив, след като го засипах с въпроси, но той, изглежда, нямаше нищо против, сякаш не виждаше нищо лошо да ме информира за подробностите. Затова реших да видя какво още мога да науча.

— Ами синовете на Еребус? Видях един, когато пристигнахме в Дома, но оттогава не съм мяркала нито един.

— Не останаха много — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Повечето са мъртви. Когато Шекина падна, Ейт побесня и ги поведе в атака срещу Калона, въпреки че според мен, не той я уби.

— Не беше той, а Неферет.

— Нищо чудно. Неферет е отмъстителна кучка.

— Мислех, че ти си един от нейните слуги.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тя знае ли това? — погледнах го любопитно.

— Не — отвърна той. — Помня какво ми каза ти, преди да умра. Предупреди ме да внимавам с нея.

— Да. Аз също си спомням.

— И беше права.

— Старк, тя се променя, нали? Вече не е Висшата жрица на вампирите.

— Тя не е нормална, това е сигурно. Притежава странни способности. Кълна се, че може да шпионира хората по-успешно от Калона — той отмести поглед от мен, а когато ме погледна отново, очите му бяха тъжни. — Предпочитам ти да беше там вместо Неферет.

— Да бъда там? — попитах, въпреки че свиването на стомаха ми каза, че знам точно за какво става дума.

— Ти си ме наблюдавала, нали? С онази камера.

— Да — казах тихо. — Джак я инсталира. Не исках да те оставям сам и това беше най-добрият начин да те държа под око. Но после баба катастрофира и нещата се объркаха… съжалявам.

— Аз също. Щеше да е съвсем различно, ако бях видял теб вместо нея, когато отворих очи.

Много исках да разбера какво точно се случва, когато умираш изобщо, да разнищя цялата история с умирането и съживяването, исках също да го разпитам за Неферет, но той се затвори в себе си и очите му потъмняха от болката.

— Виж — промени рязко темата той, — ти трябва да поспиш. Аз също съм уморен. Искаш ли да поспим заедно. Просто да спим. Обещавам, че няма да нахалствам.

— Не, не мисля, че ще се получи.

— Предпочиташ да видиш отново Калона в съня си?

— Не, но… не мисля, че да си легнем двамата е добра идея.

Той ме погледна тъжно.

— Защото не вярваш, че ще спазя обещанието си, нали?

— Не, защото не искам никой да разбере, че си бил тук — признах си аз.

— Ще си тръгна, преди някой да се появи — каза тихо той.

И изведнъж осъзнах, че е мое задължение да помогна на човешкото в него да надвие в борбата за душата му. В главата ми отекнаха последните думи от стихотворението на Крамиша:

«Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

Разбрах какво трябва да направя.

— Добре, но ми обещай да си тръгнеш, преди другите да се размърдат.

Очите му се разшириха от изненада. Устните му се разтегнаха в онази негова усмивка на лошо момче.

— Наистина ли?

— За съжаление, да. Хайде, идвай тук, преди да съм заспала, както си говорим.

— Супер. Няма нужда да ми повтаряш два пъти. Аз съм чудовище, не бавноразвиващ се — каза той и се приближи до леглото.

Избутах Нала и се наместих на нейно място. Тя изръмжа ядосано, отиде към долния край на леглото, направи три бързи кръга и, кълна се, заспа, преди да положи глава на лапите си. Погледнах Старк и преди да се мушне под одеялото, го спрях с ръка.

— Какво? — попита той.

— Първо махни лъка и стрелите. Направо са се сраснали с гърба ти.

— Ох, да.

Махна кожения ремък, който държеше лъка и колчана към гърдите му, и го пусна на пода до леглото. Но когато видя, че ръката ми все още е на мястото до мен, ме погледна объркано.

— Сега какво?

— Нали не мислиш да си легнеш с обувките?

— По дяволите! Извинявай! — измърмори Старк, изрита обувките си и се обърна отново към мен. — Искаш ли да сваля още нещо?

Смръщих вежди. Сякаш не беше достатъчно готин с черната си тениска, дънките и готината си усмивка. Но, естествено, никога не бих го казала на глас.

— Няма нужда. Хайде, скачай. Умирам за сън.

Той ме послуша и чак сега осъзнах, че леглото ми е прекалено малко за двама, особено ако единият е момче. Трябваше да си повторя няколко пъти, че съм много уморена и причината Старк да е до мен е, че ми трябва малко почивка.

— Ще изгасиш ли лампата? — казах със спокойствие, каквото не усещах.

Той се пресегна и натисна ключа.

— Значи мислиш утре да ходиш на училище, а?

— Да — казах и понеже не исках да обсъждаме въпроса защо се връщам в клас толкова скоро след раняването ми, добавих. — И трябва да надникна в джипа, с който ни докара Дарий. Мисля, че си забравих чантата вътре. Поне се надявам да е така, защото ако съм я изгубила, става много кофти.

— Това ме плаши — каза той.

— Какво те плаши?

— Чантите на мацките. Всички онези странни работи, които хората носят в тях.

Гласът му прозвуча като на всяко нормално момче и това ме накара да се усмихна.

— Хората ли? Глупости. Ние сме момичета и носим в чантите си момичешки работи — казах.

— Не става въпрос само за чантите — каза той и ми се стори, че потреперва.

Този път не можах да се сдържа и се засмях на глас.

— Баба би казала, че си истинска главоблъсканица.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Главоблъсканицата е един вид мистерия, дори парадокс. Например ти си истински мачо — силен и опасен воин, чиято стрела никога не пропуска целта си, но се страхуваш от чантите на момичетата. Те са твоите паяци.

— Моите паяци ли? — засмя се той. — Това какво трябва да означава?

— Ами… аз не обичам паяци. Ама никак — казах и потреперих, също като него, докато говореше за чантите.

— Аха, разбрах. Чантите са моите паяци. Огромни паяци. И ако ги отвориш, ще видиш, че отвътре има цяло люпило малки паячета.

— Добре, стига. Стана ми гадно. Хайде да сменим темата.

— Добре. Знаеш ли… мисля, че трябва да се докосваш до този, с когото спиш, за да държиш настрана Калона.

Гласът му долетя от тъмното като сладка примамваща музика.

— Да, бе! — измърморих и знаех, че пеперудите в стомаха ми не са само заради паяците.

Той изпусна дълга въздишка.

— Казвам ти самата истина. Защо според теб спането със съквартирантката ти не го е спряло? Трябва да са момче и момиче. И да се докосват. Може и да са две момчета, ако са като Деймиън и гаджето му. Или две момичета, стига да са влюбени — той замълча за момент, после измърмори. — Май говоря глупости, а?

— Май да — всъщност аз също плямпах глупости, когато бях нервна, и ми подейства ободряващо да срещна друго нервозно плямпало.

— Не трябва да се страхуваш от мен. Няма да ти направя нищо.

— Защото знаеш, че мога да извикам елементите да ти сритат задника ли?

— Защото те харесвам — отвърна той. — Ти също започна да ме харесваш, преди това да ми се случи, нали?

— Да.

Замислих се дълбоко. От една страна, моментът беше много подходящ да му съобщя незначителния факт, че с Ерик отново сме заедно. И може би да спомена нещо за Хийт. (А може би не?) От друга страна, нали се опитвах да открия човешкото у Старк, или да установя пълната му липса, а едно подмятане от рода «ей, аз спя с теб и се държа като че ли те харесвам, но да знаеш, че си имам гадже… или две» надали щеше да помогне. Освен всичко трябваше да бъда честна към себе си. Ерик изглеждаше идеален за мен, всички мислеха, че трябва да съм с него. Защо тогава се заплесвах непрекъснато по други момчета, и то още преди да започне да се държи, сякаш съм негова собственост? Не ставаше дума само за Хийт, но и за Лорън, а после и за Старк. Единственото нещо, което ми идваше наум, беше, че на връзката ми с Ерик й липсва нещо. Другият вариант беше, че се превръщам в нимфоманка. Обаче аз не се чувствах нимфоманка, а момиче, което харесва няколко момчета.

Старк се размърда и вдигна ръка, което за малко не ме накара да изхвърча от леглото.

— Хайде, ела тук — каза той. — Сложи глава на гърдите «ми и заспивай. Аз ще те пазя. Обещавам.

Зарових проблема с Ерик дълбоко в ума си и прецених, че бих могла да се възползвам от поканата му. Така или иначе вече бяхме един до друг в леглото. Той сложи ръка на рамото ми, а аз се опитах да се отпусна, докато слагах глава на гърдите му. Веднага започнах да се тревожа, че може би не му е много удобно. Тежах ли му? Не бях ли прекалено близо? Или недостатъчно близо? После усетих ръката му върху главата си. Първо си помислих, че ще я отмести (защото му тежи), ще ме удуши и какво ли още не. Затова се изненадах, когато започна да гали косата ми, като че ли бях любимата му кобила.

— Имаш хубава коса. Казвал ли съм ти го, преди да умра, или само съм си го мислил?

— Вероятно си го мислил — отвърнах аз.

— Исках да ти кажа, че днес изглеждаше много секси, когато те видях гола, но няма да е много правилно да говоря такива неща, когато сме в леглото, с уговорката да не правим нищо друго.

— И аз мисля, че няма да е правилно. Притаих дъх и се приготвих да избягам от прегръдката му — той се засмя и гърдите му забоботиха под ухото ми.

— Няма ли най-накрая да се успокоиш?

— Ако забравиш, че си ме видял гола.

— Добре — той продължи да гали косата ми известно време, после го чух да казва. — Този гарван направо те е разпорил.

Не беше въпрос, но въпреки това казах:

— Да.

— Калона не иска да те наранява и предполагам, че когато синът му се върне, ще хвърчат глави.

— Той няма да се върне. Аз го убих. Изгорих го — казах простичко.

— Добре — отвърна той. — Зоуи, ще ми обещаеш ли още нещо?

— Да, но виждам, че не се радваш, когато спазвам обещанията си.

— Ако изпълниш това, ще ме направиш щастлив.

— За какво става дума?

— Обещай ми, че ако се превърна в чудовище като тях, ще изгориш и мен.

— Не мога да ти обещая такова нещо с лека ръка — казах аз.

— Помисли си добре, защото може да ти се наложи наистина да го изпълниш.

Замълчахме отново. Единствените звуци в стаята бяха тихото похъркване на Нала в краката ми и ударите на сърцето на Старк под ухото ми. Той продължи да ме гали по косата и не след дълго, клепачите ми натежаха. Но преди да заспя, трябваше да му кажа още нещо.

— А ти ще направиш ли нещо за мен? — попитах сънено.

— Всичко, което пожелаеш — отвърна Старк.

— Престани да наричаш себе си чудовище.

Ръката му замръзна за момент. Размърда се и миг след това усетих устните му върху челото си.

— Хайде, заспивай вече. Аз ще бдя над теб. Унесох се в сън под нежното движение на ръката му. Този път Калона не дойде в съня ми.