По-неживи от всякога

Глава седма Триумфът на Лала

Клод набоде парче тофурки, залято в сос терияки15, и го подаде на Лала.

— Мммм… — Тя облиза устни, вкусвайки с наслада соления заместител на месо. — Сега е твой ред — каза тя и подаде едно парче на Клод.

Той го сдъвка.

— Ужасно вкусно! Много по-хубаво е от истинско месо.

Развълнуваното море полюшваше яхтата им като люлката на новородено бебе. Господин Ди отвори бутилка безалкохолно шампанско, а Лала се изтегнала слънце в шезлонга си.

Сребристочерният й бански още не бе изсъхнал, след като поплуваха с делфините. Клод коленичи в краката й, стиснал в ръце кутийка — синя като яйцата на червеношийка, — а на лицето му грееше очарователна усмивка. Баща й снимаше с камера. Господин Ди свали черните си очила и остави сълзите от щастие свободно да се търкалят по лицето му. Никога досега Лала не го бе виждала да държи камера, а още по-малко да плаче от радост. Тъкмо се канеше да отвори синята кутийка, когато вятърът се усили. Небето притъмня и слънцето се скри. Платната заскърцаха с негодувание, а нежното полюшване взе да прераства в нещо като нетърпеливо разтърсване…

— … Казах, че е време за ставане. Успала си се. — Върху ризата си на синьо и бяло каре чичо Влад бе сложил морскосиня престилка.

Лала седна в леглото и свали нощната маска от черен сатен.

— Какво става? — Менажерията от улични животни се озова на килима.

Приведен над леглото ковчег, Влад люлееше рамката му.

Тя потърка очи и погледна часовника. Той примигваше на 12.00.

— Какво се е случило? — изпъшка тя. Олисяващата й мишка, Пушен Буда, се стрелна под леглото, преди да е пуснала прилепа вътре. — Колко е часът? Защо будилникът не е звънял?

— Бушонът гръмна. Заради солариума на баща ти. За пореден път! Токът спря. За пореден път.

Лала не можеше да повярва, че баща й ще закусва с нея като всички нормални бащи. Не й се вярваше, че е изкарал нощта в ковчега си. Не й се вярваше, че ще се видят лице в лице, а не по видеовръзката. Освен ако… Ами ако и него съм сънувала?

— Vite, vite! — Влад отвори сърцевидните прозорци и пусна граф Великолепни вътре. Пременен с миниатюрни очила за летене и розови калъфи на крилата от изкуствена кожа с малки лъскави петънца по тях, прилепът долетя до пръчката си и увисна на нея с главата надолу. Дала свали нощните му дрехи, сложи на очите му мъничка нощна маска, целуна го за „лек ден“ и тежко се свлече обратно в леглото.

— Ох. Такъв хубав сън сънувах!

— Хубаво ще направиш, ако побързаш да се облечеш. Хайде, давай, раз, два — като стъпките в танц — рече той и излезе от стаята.

Дала изрита розово-черния копринен юрган. Баща й се бе завърнал у дома преди четири дни, но животните продължаваха да се държат така, сякаш се канеше да ги излапа на закуска. Онзи ден се наложи да свали на ръце Тийни Търнър и насила да я изведе навън. Очевидно кученцето предпочиташе да пишка на килима пред това да налети ненадейно на господин Ди… като че ли той пък умираше да изсмуче кръвта на някой помияр. Ако само знаеха с кого си имат работа. „Баща ти се храни само с най-качествени породи“, обичаше да казва той.

Освен това обичаше да я притиска с разговори за бъдещето, но досега не бе отронил и думичка. Кой знае пък — ако помиярите се окажат прави? Може би най-сетне бе занижил стандартите си. Може би бе готов да направи като прилепите и да обърне вижданията си надолу с главата.

Лала се намъкна в червен кашмирен пуловер, черен клин и ботуши до колената. Всички други момичета ходеха с потници и летни рокли. Но когато наскоро облече лилавата памучна жилетка, цял ден не спря да зъзне. Изми си зъбите и пръсна парфюм от момина сълза. Малко безцветен гланц на устните, малко спирала и вампирът бе готов за старомодна закуска със семейството.

Силна миризма на телешко се носеше на долния етаж и сега си проправяше път и към горния. С нос, залепен за парфюмираната си китка, Лала успя да стигне до кухнята. Вероятно баща й бе донесъл или кървавица, или някакъв пай от бъбреци от Европа. При тази мисъл празният й стомах се обърна. Но какво са едно-две повдигания, при положение че той отново се бе завърнал в живота й.

— Добро утро, татко! — поздрави Лала, щом влезе в черно-бялата кухня. Чичо Влад бе настоял да сложат черно-бели плочки като на шахматна дъска й ярки мраморни плотове, за да не си накълца пръстите, когато готви — а това щеше да е неизбежно, ако трябваше да реже в тъмното. В крайна сметка господин Ди отстъпи. Щом станеше дума за готвене, тежката дума имаше Влад. „Разумен компромис за ценител на изисканата кухня“, казваше баща й. Лала запуши носа си. Колко ли време трябваше на огромния вентилатор да издуха миризмата на месо?

— Не искам оправдания, искам резултати — каза баща й и се надигна от коженото кресло, което бе преместил в кухнята. Той винаги приличаше на модел на „Хюго Бос“: с тъмна кожа, с гел на косата, облечен в стилен костюм дори и на такива места, на които всеки друг би носил спортен екип. — Ако до понеделник не увеличи активите, ще го… — Той хвърли поглед към Лала и мина на румънски.

— Здравей, татко — опита пак Лала. Тя протегна ръка към неговата студена длан, но той й подаде само един пръст и продължи разговора на висок глас, като едновременно с това удряше по клавишите на лаптопа. Смутена, Лала се усмихна на Мусклавада, облечения в тъмен костюм бодигард, който стоеше наблизо. Мускул (както тя и Влад тайничко го наричаха) кимна в отговор.

— Какво става? — попита тя Влад, който бе седнал край масата. Белгийските гофрети бяха затрупани под куп документи. Панерът с кексчетата беше бутнат настрани, за да има място за портативния факс. А в празната чиния на Лала се мъдреха три мобилни телефона за международни разговори.

— Какво искаш да кажеш? — попита чичо й с престорено изумление и очевидно ядосан. — Та ние всяка сутрин затрупваме закуската си под офистехника — добави и така яростно започна да маже масло върху кравайчето с канела и стафиди на Лала, сякаш се опитваше да запали искра.

— Не толкова силно, че ще… — И тогава кравайчето се изхлузи от треперещите му ръце и падна с намазаната страна върху черен мраморен квадрат.

— Явно ти ще си с О-тата — пошегува се Лала, за да му повдигне настроението. — Сега е мой ред. — Взе две соеви наденички и направи X върху бяла плочка.

Влад разпери ръце.

— Великолепно! Просто великолепно!

Като си помисли, че го викат за ядене, графът влетя в кухнята, грабна кравайчето и отлетя обратно на горния етаж. Влад заудря главата си в сокоизстисквачката, а Лала едва се сдържа да не се разсмее.

— Няма нищо — каза тя и се пресегна да вземе бялата си чаша. — И без това не исках друго, освен малко соево лате.

— Дано го обичаш студено — каза тихо Влад, като едва отваряше устата си. — Благодарение на брат ми, тенпира, в стаята ми за медитация има солариум — последен писък на модата — който изгърмя половината бушони в къщата. — Той подаде на Лала една двайсетдоларова банкнота. — Отбий се в „Старбъкс“.

Лала пъхна банкнотата в страничното джобче на ботуша си. В това време баща й крачеше из кухнята, а гърленият му румънски ставаше все по-рязък и гневен.

— Не е ли чудесно?

Окото на Влад играеше и той го притисна с пръст.

— Кое?

— Като истинско семейство сме.

— Gresit16! — господин Ди изхвърча от кухнята. Гласът му ехтеше по коридора към фоайето. Мускул се изниза по петите му.

Влад завъртя очи.

— Толкова ли ще ги заболи, ако си почистят чиниите? — Той избута лаптопа в другия край на масата, натисна копчето на дистанционното, за да спре звука от телевизора, и накрая разкъса найлона на току-що излезлия брой на списание Аркитекчъръл Дайджест. Прелисти набързо първите страници с реклами на мебели и вдигна поглед. — Солариумът. Овлажнителите. Прислужниците. Багажът. Отоплителните лампи… Метнал е един копринен халат върху Уитмор!

Лала не вярваше на ушите си. Знаеше колко много означава огледалото за чичо й. Според книгата, която бе написал — „Фън шуй: «Аранжиране на дома или съвети за вампири, които се нуждаят от положително чи»“ — огледалото бе поставено там, където се събираха ъглите на сърцето и богатството. Това означаваше, че огледалото трябва да помогне на чичо Влад да привлече в живота си богата жена. Само че, ако не бе покрито. Което означаваше чичо Влад да умре в бедност и самота.

— Сигурно няма да остане дълго. Никога не се задържа много тук — успокои го Лала. Влад се усмихна с надежда. Но кръвта на Лала се вледени. Дали някога щеше да бъде достатъчно добра, та да заслужи баща й да си остане вкъщи?

— По-добре да тръгвам — каза тя, като страшно й се искаше да мине през „Старбъкс“ преди първия час.

Тогава от микрофибърната й чанта се чу чуруликащо звънене. Лала и Влад се спогледаха.

— Може би някой иска да го закарам на училище? — вдигна тя рамене.

Блокиран номер.

Влад изпъшка, а после отново се зачете в списанието си.

Лала му прати въздушна целувка и вдигна телефона.

— Ало?

— Аа. Oui. Ъъ, Лала? — Беше жена и говореше с много силен акцент. Сигурно някоя от чужденките, приятелки на баща й. Обаждаше се, за да предразположи дъщерята — все същата стара история.

Лала бутна вратите на салона.

— Хм? — Която и да бе жената, ще трябва да разговаря с нея, докато кара към училището.

— Je m’appelle Брижит Т’о от…

— Тук е и Дики Дали. От „Дали Спортс“.

Клод? Лала спря, като се питаше кой ли й беше скроил този номер. Но той дори не знае за „Т’о Дали“…

Жената с акцента отново се намеси.

— Votre имейл était rempli de passion et…

— Вкара гол от центъра, капитане. Ти си един от тримата ни финалисти. Е, добре де, истината е, че си нашият фаворит, но това не можем да ти го кажем, защото шефовете ще се разпискат. Ха! — извика той силно, а после се закашля да почисти гърлото си. — Виках си, да вземем с французойката да яхнем един самолет и да ви дойдем на гости за малко… Я да видим… може би… Четвъртък двайсет и трети? Хей, Би, четвъртъкът bueno ли е за vous?

— Mais oui — отвърна жената. След грубия му тембър кадифеният й глас бе добре дошъл. — Моля, Дики, наричай ме Брижит.

— Супер! Хайде, слушайте. Стратегията ни за играта е следната: ще огледаме училището, ще се уверим, че там не живеят духове — ха!, и ще се срещнем с мутантите, които ще представят новите ни обувки. Колкото по-чудовищни, толкова по-добре. И грозни също става. Ха! Чудовищата са новото чудо. — Той отново се закашля, а после се изплю. — Кой ти е мислил, че някой ден Дики Дали ще се слее с някаква скована фуста от Европа? Ха!

Така. Клод никога не би нарекъл Лала „фуста“. Веднъж й бе казал „злато“ пред момчетата от отбора и тя му спука свинската кожа със зъби. Разговорът тук беше истински като смъртта! Лала се усещаше хем лека, хем тежка — като котва, която вдигат в бушуващо море. Замаха бясно, опитвайки се да привлече вниманието на чичо Влад.

Той хвърли списанието и изрече само с устни: „Какво? Кой е?“

Лала пак му махна, но този път му даде знак да пази тишина. Ала това само го накара да повтори безброй пъти какво?

— Лала? — чу се друг мъжки глас от слушалката.

— Ъ, да?

— Аз съм Ред, асистентът на господин Дали. Той трябваше да поеме друго обаждане. А връзката с мадам Т’о май се разпадна. Но, поздравявам ви, че сте финалист! — И той като Дики говореше като човек от Средния запад, но по по-мек начин.

Лала се ухили до уши.

— Благодаря — засмя се тя срамежливо. А после само с устни каза на Влад: „Т’о Дали!“

Той започна да подскача, сключил ръце като за молитва.

— Моят фън шуй проработи! Проработи! Преместих лаптопа ти в твоя ъгъл на успеха и това даде резултат.

— Шшшшт — изшътка Лала все така усмихната.

— Така, а сега си запишете това — каза Ред.

Лала грабна тъмнолилавото си червило и нави ръкава си.

— Готова съм…

— Записах. Добре. Благодаря. До четвъртък — каза Лала и хвърли телефона на табуретката с напуканата кожа. — Финалист съм! Най-много мен са харесали! Успях!

Тя викна достатъчно силно, та да може и баща й да я чуе. Ала единствено чичо Влад се втурна към нея, гушна я в прегръдката си, ухаеща на парфюм от сандалово дърво, и започна да подскача с нея, като че беше на трамплин. Тя гореше от нетърпение да каже на татко си. Беше спечелила конкурса и един милион долара дарение за училището си — какво друго, ако не това можеше да докаже, че е достойна за успешно бъдеще.

— Аз и Клод ще представим националната рекламна кампания за сливането на „Т’о Дали“! — обяви тя, докато подскачаше.

— Иииии! — пищеше чичо Влад.

— Знам! — изпищя тя в отговор, щастлива, че всичко се бе наредило така чудесно.

Вампир и върколак. Прекрасно сливане! Бяха противоположни точно като Т’о и Дал. Студена и гореща кръв. Вегетарианка и месоядец. Самотно момиче и момче от глутницата. Тя си представи снимките… Лимузината спира пред студиото почти в центъра на Манхатън. Шофьорът скача да отвори вратата. Лала подава белия си крак с дамски чорап. Излиза от колата, наметната с виолетов шал и обсипана с диаманти. На тротоара ги чака господин Ди. Слиза и Клод — с черни очила и прическа „мохикан“. Когато влизат в студиото, гримьорите решават, че за тях няма работа — Лала е красива и без тяхна помощ. Стилистите се съгласяват, че дрехите й са супер. Господин Ди изключва телефона си и изважда от ухото си слушалката, защото не иска да изпусне и миг от изживяването. Отпива от шишето минерална вода и наблюдава дъщеря си, възхитен от нейната прелест. Лала и Клод позират на мек сив фон. Фотоапаратът щраква. Те са с вроден талант. Взимат си кратка почивка, за да видят доказателствата… но на снимките се вижда само Клод…

Лала спря да подскача. Вампирите не излизат на снимки и затова всяка година полето над името на Лала в албума на „Мърстон Хай“ оставаше празно, а под него стоеше надписът: „Къде беше в деня на снимките?“. Ох, добре. Баща й никога не би позволил нещо толкова дребно да се изпречи на пътя му, затова и тя не ще го позволи. Ще трябва да намери някого друг.

Мускул влезе в салона, а след него се показа и господин Ди. Той изкрещя в телефона още няколко думи на румънски, а после натисна копчето и приключи разговора.

— Татко! Никога няма да повярваш кой ми се обади! — изчурулика тя.

Той започна да пише съобщение.

— Ъ?

Тя застана на пътя му.

— Познай!

Той спря за миг, преди да се блъсне в нея, и най-сетне срещна черните й очи. Лала повдигна вежди и така му се усмихна, та чак зъбите й лъснаха.

— Дракулаура, нямам време за глупости. Какво става?

Усмивката на Лала посърна. Но само за секунда. Щеше да се гордее с нея…

— Спечелих конкурса, за „Мърстон“ и… блекбърито звънна.

— Търсят ме. После, става ли?

Чичо Влад ахна.

— Но…

Господин Ди ядно изгледа Мускул, който просто отмести Лала от пътя на баща й. Двамата продължиха и влязоха в кухнята.

Лала пусна ръкава си и сложи очилата си. За нищо на света не би позволила татко й да види, че плаче.

Звън.

Лала целуна чичо Влад по бузата, взе ключовете от колата и затръшна вратата след себе си. Ще разкаже на Франки добрите новини. Вярно, пускаше искри. Но никога не хапеше.