По-неживи от всякога

Глава четиринайсета Крастави магарета

Складът, който някога бе приютявал хартиената фабрика, бе вълшебно преобразен в клуб и билетите тук бързо свършваха. Сред ослепителни червени светлини, аплодисменти, смесени с подсвирквания и маса непознати лица Мелъди се качи след момичетата от групата на сцената — цялата в следи от обувки.

Чичи преметна сребърния бас през тениската си с надпис: МОМИЧЕТА С КИТАРИ. Сейдж вдигна изрисуваната си китара. Девет-цяло-и-половина вирна боядисаните с лак за нокти палки към ламаринения таван. Потникът й с Пикачу се повдигна, а шкембето й увисна надолу. Публиката заръкопляска.

Мелъди приближи микрофона. Сграбчи го за студената стоманена дръжка. Погледна розовите си кецове. Облиза сухите си устни. И се огледа за най-близкия изход.

Ала бе късно да бяга. По-добре да успокои ума си. Но как? Как, като имаше чувството, че е включен към усилвателя на Сейдж. Богините се опитаха да я утешат. Казаха й, че такива неща се случват. И сега, дори нещо да се обърка, поне бяха заедно. Но нищо не променяше нещата — проверката на звука се беше проточила твърде дълго. И тя бе избрала групата пред срещата на РАД. И не бе спазила обещанието си към Джаксън. И искаше да изпита съжаление, но не изпитваше нищо. И…

— Едно, две, три, четири! — Девет-цяло-и-половина удари барабаните за началото на „Заспивам, за да сънувам“ на Фиона Епъл. Другите също засвириха. Мелъди затвори очи. И започна да пее. Всичко друго изчезна, остана само музиката.

Лашъс Джаксън, Саундгардън и дори Бритни (пипната оттук-оттам, докато стане съвсем добре, разбира се). Нищо друго не остана, освен образи, които се меняха един след друг. Потни момичета, размахващи ръцете си във въздуха… колежани, вперили погледи в нея… други, които пееха с нея… светещи телефони… Кандис и Спектра й пращат целувки… Кандис на раменете на Били… уплашени хора, защото тя изглежда все едно левитира… някъде встрани и Джаксън — с вентилатора в ръка… радваше се, че е дошъл.

Но от всичко, което изпита, след тези петдесет и пет минути у Мелъди остана едно чувство. Чувството, че се носи? Че лети? Не. По-скоро чувството, че се рее. Като старата фабрика и тя беше вълшебно преобразена.

Шоуто свърши и магията се развали. Диджей Голд Чеда пусна Питбул за пристигналите по-късно, които бяха толкова стиснати, че не искаха да си платят за музика на живо. А Мелъди отново беше едно обикновено момиче, което се мъчеше да оправи нещата с приятеля си.

Прекосяването на дансинга много напомняше на бягане с препятствия. И тогава тя съзря Джаксън, застанал до бара за енергийни напитки.

— Джаксън!

— Хей! — едно самоуверено момче я хвана за раменете и я завъртя. — Момиче, недей да крещиш, че ще си съсипеш гласа. — Потта от ръката му напои тънката й черна тениска. Кандис беше платила сто седемдесет и пет долара за този парцал на дупки. Но тъй като тениската изглеждаше така, сякаш Кандис я бе свалила от гърба на стопаджия, Мелъди се съгласи да я облече. Сега, благодарение на Потния, тениската вече миришеше на стопаджия. — Гласът ти е атомен!

Мелъди отстъпи назад.

— Нали разбираш — като бомбата?

— Благодаря — отвърна тя любезно. — Трябва да намеря един човек, затова…

— Няма нищо — каза той и заръкопляска, а тя продължи да се промъква все по-навътре сред хората на дансинга.

— Гласът ти е супер! — извика едно момиче, а в това време някакво момче правеше въртеливи движения край хълбока й.

— Страхотни пера! — викна друго между две чупки в кръста.

— Аз съм ти най-големият фен! — изкрещя някакъв мъжкар без риза и с татуировка на Гуен Стефани върху гърдите.

— Ела при нас! — викна едно момиче със светлоруси коси и къс бретон. Хвана Мелъди за ръка и я дръпна в кръга от тресящи се бутове. С ръце във въздуха, тя се предаде на музиката, отстъпвайки пред мигащите светлини и напора на телата. После продължи. Първо Джаксън, после еуфорията.

Заклещена между две приятно закръглени момичета по мрежести блузи и къси панталонки, Мелъди бе изстреляна напред като пинбол. Блъсна се в едно момче с военни метални плочки на врата и бял потник. Той я дръпна към гърдите си с мирис на море и започна да се кърши, като че плуваше в открито море.

— Ооууу, я стига! — сгърчи лице Мелъди и го избута. Но той не я пусна.

— Хайде, попей ми — само на мен.

— Пфу! — каза тя и опита да измъкне ръката си. Захватът му беше силен, без дори да се напряга — все едно държеше на въженце балони с хелий, които подскачат на бриза.

Мелъди се уплаши. Потърси някое познато лице сред навалицата и най-сетне видя Джаксън. Той стоеше в края на дансинга и се местеше ту насам, ту натам, стиснал юмруци в яда си, докато тя се бореше да се отскубне. Мелъди го погледна с очи, които казваха: Спаси ме! Той размаха вентилатора си — кратката версия на — Щях да те спася, ако можех, но ще се изпотя, затова няма да дойда. Тогава направи жест, сякаш движеше устата на марионетка, подсказвайки й да използва гласа си.

О, благодаря!

Мелъди тъкмо се канеше да каже на морския звяр да се изпикае й панталоните си и да се прибере вкъщи, когато някой я вдигна и я изнесе от дансинга. Тялото му бе студено като камък и много здраво. Ако Джаксън приличаше на нудълс, това момче беше като маникоти26.

Той я остави внимателно до бара с енергийните напитки.

— Здравей. Аз съм Г…

— Благодаря ти, приятел — каза Джаксън и прегърна покровителствено Мелъди. — Оттук я поемам аз.

И преди да е успяла да благодари на непознатия и да го огледа внимателно, Джаксън я отведе в един тъмен ъгъл.

— Добре ли си?

Мелъди кимна и взе бутилката му с вода.

— Какво стана — защо те нямаше тази вечер? — попита я той, а лешниковите му очи бяха се уголемили от притеснение. — Каза, че ще дойдеш на срещата, а…

— Проверката на звука продължи доста дълго — каза Мелъди, опитвайки се да съзре сред движещите се тела и примигващите светлини своя мистериозен спасител. — Извинявай. Трябваше да се обадя, но…

— Концертът беше невероятен — каза той с искрена усмивка. — Ти беше невероятна.

— Хареса ли ти? — Мелъди беше изненадана. Нима той не е луд?

Мелъди се надигна на пръсти и целуна пухкавите му устни — извинение, задето бе подценила вкуса му. И после още една — задето бе дошъл с любимото й джинсово яке, въпреки че вътре бе задушно.

— Така. — Джаксън се отдръпна. — Имам добри новини.

— Какви? — попита Мелъди; ръцете й все още бяха сключени зад врата му.

— Исках да ти кажа още на срещата, но…

— Мели! — викна я Сейдж.

Китаристката заприижда с танцова стъпка към нея и Мелъди се разсмя. Както обикновено, Сейдж изглеждаше като рокерска версия на Тийн Вог. Гъста черна коса, тъмночервено червило, смешна тениска, още по-смешна поличка като балеринска пачка и рокерски ботуши. Черните й очи и гладката й какаова кожа приличаха на бадем в шоколад: нежен и неустоим. Сейдж бе прекалено красива, за да бъде рокаджийка, и прекалено ексцентрична за поп. И сега тя викаше Мелъди!

Мелъди се извърна и даде знак на Сейдж да дойде при тях.

Джаксън се освободи от прегръдката й.

— Какво става?

— Исках да ти кажа нещо.

Мелъди се засмя на собственото си нехайство.

— О, божичко! Много съжалявам. Казвай. Какво има?

Лицето на Джаксън се озари.

— Получихме ги!

Получихме ги?

— О, сигурно говориш за кожените гривни, които поръчахме?

Джаксън поклати глава.

— Назначенията.

Назначенията?

— В лагер „Кресчендо“. Получихме работата.

Мелъди загря. О, лагерът.

— Прекрасно! — каза тя.

Той се наведе и нежно я целуна.

— Само си помисли. Два месеца — само аз и ти. На лагер сред природата — ще пеем, ще рисуваме…

Сейдж метна ръце на врата на Мелъди и я притисна.

— Толкова бързо офейка, че не успяхме да ти кажем — концертът беше невероятен! — извика Сейдж в ухото й. После поздрави Джаксън, като го удари юмрук по неговия. — Чичи и Девет са зад сцената и те търсят навсякъде.

— Извинявай, но исках да намеря Джаксън…

— Това е Гранит — обяви Сейдж.

Едно момче, момчето с коженото яке, се наведе, махна с ръка и пак се облегна назад. Нещо пламна в Мелъди. Сякаш се бе блъснала в електрическа ограда.

— Той е нашият носач — весело изчурулика Сейдж. — А също и насладата за очите ни — пошегува се тя и разроши черната му опашка в стил Дейв Наваро27. Но явно изобщо не се шегуваше. Ведно със силното му тяло, присвитите очи на Гранит — в необичайно светъл нюанс на сивото — притегляха Мелъди като магнит.

— Благодаря, че ме измъкна от лапите на онзи откачалник — успя да каже тя.

Той сви рамене, сякаш това бе фасулска работа.

— Имаше вид на човек в беда, затова…

Джаксън се покашля.

— Мел, тук става много горещо. По-добре да тръгваме.

Тя кимна.

— Разбира се. — А после към Гранит: — Е, благодаря, че се погрижи за инструментите и техниката ни.

— Мел, наистина трябва да тръгваме.

— Да тръгвате? — намеси се Сейдж. — Че диджеят тъкмо започна.

— Друг диджей ме вълнува мен — каза Джаксън и хвана Мелъди за ръка. Искаше да тръгне с него. Последното нещо, което й трябваше сега, бе диджей Хай да връхлети ненадейно и да почне да дрънка колко мрази момичешки групи, та да съсипе прекрасната вечер. Но незнайно защо не можеше да се помръдне.

Изведнъж зачервени и запъхтени, отнякъде се появиха Чичи и Девет.

— Тъкмо поръчах Бьорк — обяви Чичи.

— „Поведение на човека“?

Девет кимна. — Клубен ремикс.

Точно тогава тежкият индустриален ритъм заби навсякъде около тях. Червените светлини станаха стоманеносини. От тавана се спусна дим. Чичи и Девет дръпнаха Мелъди, Сейдж и Гранит на дансинга. Мелъди погледна към Джаксън — безпомощна като жертва на отвличане.

— Тръгвай без мен — извика тя в дима. — Ще се прибера с Кандис.

Той вдигна палци и се завтече към изхода.

Опа. Сиренска аларма! Май току-що използвах гласа си срещу Джаксън.

Мелъди се обърна към новите си приятели и замята глава, и с всяко забиване се отърсваше от вината. Какво да се прави — случва се.

Светлините ги зашлевиха като шамар. Събудете се! Купонът свърши! Време е да напъхате потните си дупета в леглата, сякаш им казваха те.

— Кога стана време? — изхленчи Девет.

Чичи погледна ръката с часовниците си:

— Един часът е.

Момичетата се разсмяха, смаяни от издръжливостта си. Шепа хора бяха останали — повечето бяха от персонала и никой от тях не беше Кандис.

— Бусът е натоварен — каза Гранит и пусна в ръката на Сейдж връзка ключове.

— Ще ме закарате ли? — попита Мелъди.

— Стига да не възразяваш да поседнеш в скута на Девет-цяло-и-половина — отвърна Сейдж.

Девет хвана сланинките на шкембето си.

— Оборудван е с въздушни възглавници.

— А може би искаш бричове? — рече Чичи и плесна тлъстите си бутове.

— И двете ми харесват — отвърна Мелъди и се запита какво ли щяха да кажат родителите й, че се прибира след полунощ в претъпкан микробус.

— Искаш ли аз да те закарам? — предложи Гранит.

— Така ще е по-безопасно — разсъждаваше тя, без да обръща внимание на олющената каска под мишницата му, поройният дъжд, който трополеше по ламаринения покрив, както и фактът, че докато се вози, ще трябва да обгърне студеното му каменно тяло — безопасно по особено опасен начин.

Излязоха навън в мразовитата нощ. С изключение на някоя кола, която профучаваше рядко, неприветливата улица бе притихнала. Дъждът валеше косо и се забиваше в голите ръце на Мелъди.

— Имаш ли чадър? — попита я Гранит.

Мелъди прихна.

— Да не би да те е страх от малко дъжд?

— Не — каза той и вдигна длан над главата си. Дъждът потече по пръстите му, сякаш бяха водостоци. — Безпокоя се за перата ти.

— О — възкликна Мелъди и огледа сухите му дрехи. — Те са… те… Няма страшно. Птиците често се мокрят. Тъй че… как го правиш това?

Той сложи каската на главата й и вдигна и другата си ръка. Дъждът спря да вали и над нея.

— Возила ли си се някога на мотор? — поинтересува се той и яхна сиво-черния мотор. Свали якето си и загърна с него тесните й рамене.

Мелъди кимна, но излъга. Нещо в нея много искаше той да си помисли, че и тя е като него — готина. Но защо? Той изобщо не се интересуваше от това.

Гранит настъпи съединителя и моторът запали.

— Без каска ли ще караш? — попита тя.

— Главата ми е като скала — отвърна той. — Дръж се здраво.

Мелъди обви ръце около износената му бяла тениска. Сякаш бе прегърнала статуя.

Отпрашиха по гладкия път под сиянието на уличните лампи — оживяла черно-бяла фотография.

— Как беше? — попита Гранит и спря пред дома на Мелъди.

Доста бързо.

— Страхотно — тя свали каската и му я подаде. Ръмеше. — Още веднъж благодаря ти за…

Звън! Звън! Двамата получиха съобщения едновременно.

— Сигурно е приятелят ти — каза той.

И приятелката ти? — можеше да попита тя. Стига да я интересуваше. Но не я интересуваше.

Всеки погледна дисплея си. Мелъди прочете съобщението:

— Голяма работа — измърмори Гранит тихо.

Мелъди се скова. Ръка чадър, каменно студено тяло, светлосиви очи…

— Ти какво си?

— Ъ? — Той мушна телефона си в задния джоб.

— Съобщението ти. Беше същото като моето, нали?

— Зависи — отвърна той, приковал очи в нейните. — А какво пише в твоето?

— Нещо за рокконцертите.

— Не може да бъде — каза той хладнокръвно.

— Да, може! — каза Мелъди, развълнувано. — И двамата сме РАД!

— Знаех си, че има нещо различно у теб — рече той. — Е, ти какво си? Нещо като сирена?

Мелъди кимна.

— Впечатляващо. А ти какво си? Чадър?

— Топло — изсмя се той. — Аз съм гаргойл. Слагат ни на стари сгради, за да не тече дъждът по стените и да ги руши.

— И да плашите хората — пошегува се Мелъди.

Той се подсмихна.

— И това също.

— Къде живееш?

— Живеех в Портланд. Точно над входа на „Веню“ — най-стария рокбар в страната. Всички добри изпълнители са минали оттам. Беше страхотно, но миналия месец го събориха.

— Старбъкс?

— Кофи Бийн.

— Гадост — въздъхна Мелъди.

— Да, така е. Родителите ми ме пратиха тук, защото училището е — направи кавички във въздуха — благосклонно към РАД. Но мисля, че не искам да се откъсвам от музиката. Животът ще ме научи на повече, отколкото класната стая.

Лампите на верандата светнаха. Пак шамар.

— Трябва да тръгвам — каза Мелъди, без да се помръдне.

Той извади телефона си и й прати номера си.

— В случай че имаш нужда някой да ти натовари микрофона.

— Благодаря — усмихна се тя. Какво лошо има да се сприятели с това момче, нали така?

Когато стоповете на Гранит се стопиха в мрака, тя се обърна и за миг зърна Джаксън, който гледаше от прозореца на стаята си. Прати му въздушна целувка. Но завесите се затвориха, преди той да я улови. Целувката се изпари в бриза като дима на угасен пламък.