По-неживи от всякога

Глава двайсет и четвърта Вкаменени

Хапка по хапка, каза си Лала, докато слизаше с гостите си от покрива. Тъжно наистина, но единствените три думи, които можеха да я успокоят сега, бяха „Честито! Вие спечелихте!“ Ала по-вероятно бе Дики да се вмести в панталоните на Брижит, отколкото това да се случи. Франки, тяхното лице модел, не отговаряше на съобщенията й, салонът приличаше на изоставена строителна площадка, а Джаксън и Мелъди бяха по-сдухани и от дневните сапунки по телевизията. О, да не забравяме и как Лала налетя на гостите и ги заля с горещо кафе. Както и фиаското, озаглавено „Нищо такова нямаше да се случи, ако не се бяхте появили един ден по-рано“. Оставаше й да се надява, че баща й не е преместил училищния й албум от ъгъла на успеха. Ако, разбира се, допуснем, че вамп шуя изобщо работи.

— Не, наистина — казваше Джаксън на Брижит, а гласът му вибрираше от перките на вентилатора. — Добре съм. Беше време да направим промяна. Започнахме да се отдалечаваме един от друг.

Дики го шляпна по гърба.

— Ха така! Това са думи на истински играч.

Джаксън опита да се усмихне като шампион. Но повече приличаше на човек, който едва се сдържа да не повърне.

Кое е по-шокиращото? запита се Лала. Фактът, че легендата Дики Дали се е превърнал в перверзник, който от тлъстини се клатушка като патица? Или че двамата с Брижит все още не си бяха тръгнали?

Когато стигнаха на първия етаж, Брижит сложи изящната си ръка върху рамото на Джаксън.

— В Париж хората зе целуват за добър ден. Не е, как зе казва… ъъ… кой знае каква ла работа.

— Хубаво е да го знам — измърмори Джаксън. А после се обърна към Лала: — А сега накъде?

Тя изстреля бързо съобщение до Клод, за да научи как вървят нещата в салона. Той беше тръгнал на тренировка по футбол, но я увери, че всичко е наред, и тя реши следващата им спирка да бъде салона. И без това не остана друго.

— Готови ли сте да видите салона? — попита Лала, като се мъчеше да върне разговора към конкурса. Разбира се, че съчувстваше на Джаксън, но той щеше да има време да страда на воля, след като всичко се свърши. А то скоро щеше да се свърши, особено ако не откриеше… Франки!

Най-накрая!

Тя тичаше насреща им по петите на Клео. Косата й бе чорлава и сплъстена и беше по…

— Това зелен, ъ, човек по халат ли е? — попита Дики и обичайното му перчене се изпари.

— Има нузда от льо кондисионер за коза з дълбоко проникване — рече Брижит и докосна своите гладки кичури.

Лала не можа да продума от изненада. Момичето домошар имаше вид на бездомник.

— Казах ти — викна Клео и запрати обувките по Франки. — Не ги ща! Заразени са с обриви! — „Т’о Далитата“ се джаснаха в едно шкафче. Какво, по вамповете, става тук? Сякаш човек гледаше събитията от модната седмица без звук.

— Какво е обрив? — попита Брижит Дики.

— Почивка! — Дики направи Т с ръце. — Някой видя ли я как хвърли обувките?

Подът сякаш се завъртя под краката на Лала. Ако имаше късмет, той щеше да се отвори и да я погълне и така никога нямаше да види как баща й смее на колосалния й провал.

Клео прелетя гневно край тях.

— Спри! — заповяда й Дики.

Бъди мила, Клео. Бъди мила.

— К’во каза? — попита кралицата.

Ако Лала имаше бяло знаменце, щеше да го размаха сега.

— За такова дребно момиче, имаш доста здрава ръка.

Клео огледа с отвращение лекьосаната му бяла тениска, а после се зазяпа в тримесечното му шкембе. — И вие имате доста…

— Е! — намеси се Лала. — Нека ви представя…

Брижит хвана брадичката на Франки и я завъртя първо наляво, после надясно.

— Qui a fabriqué vos accessoirs? — Брижит стисна болтовете и дръпна. — Кой ги прави?

— Ай! — и Франки шляпна жената по ръката. — Така боли.

— Кой е този Така Боли? Някой американски дизайнер ли? — попита Брижит.

Франки хукна обратно да вземе обувките. Пъхна ги в чантата на Клео, додето Дики й разказваше за баба си Марион, която можела да хвърли бейзболната топка така, че никой да не успее да я удари, и то докато вари лютеница.

Клео пак извади обувките от чантата си.

— Казах…

— Чакай! — Франки се наведе и прошепна нещо в ухото й. И колкото повече разказваше, толкова повече растеше усмивката на Клео. Тя изпъна рамене и изпъчи гърди.

Какво става?

Лала се вторачи в Джаксън, като се надяваше на някакво обяснение. Той сви рамене — явно не даваше пет пари.

— Франки — рече Лала, — може ли да поговорим за малко до фонтана?

— Разбира се — усмихна се Франки.

— Какво става? — изсъска Лала. — Цял следобед се опитвам да те открия! Къде е Брет? Защо си в този вид? И защо даде обувките на Клео? Не, чакай, първо — защо ги захвърли?

Очите на Франки се насълзиха.

— Аз не съм спечелила. Объркали са гласовете при броенето. Клео и Дюс са истинските победители.

— Какво?

Дики и Брижит се обърнаха.

Лала снижи глас.

— Какви ги дрънкаш?

— Велики Нил! Стягат ме! — извика Клео и се заклатушка по коридора като човек, който се е напишкал в гащите. Беше нахлузила обувките на „Т’о Дали“. — Все едно че имат зъби.

За малко да се стовари на земята, но Дики се спусна напред и я улови. Тя го цапна по ръката като муха от поречието на Нил. — Ка да ви вземе, вие кой сте?

Лала се сниши до земята. Така, когато се разтвореше, щеше да бъде съвсем близо, за да потъне в нея.

— Ха! — отекна гръмовният глас на Дики. Той посочи табелата: Салон „Т’о Дали Лай“. — Главата си залагам, че някое от зомбитата е написало това. Трябва да ги взема за рекламата на каски. Носете каските „Дали“, за да не свършите с мозъчна смърт.

Добре, че Гулия не беше там. Добре, че още не бе отписал „Мърстон“. Това бе добър знак. (По-добър дори от шегата на Дики.)

Но щом Лала зърна напредъка им, или по-скоро липсата му, отново изпадна в паника. Стенописът на Джаксън бе покрит с омацан в боя чаршаф. От обърнатите кутии към тях се носеше боя като змейски езици.

— Щом Джаксън доведе Дюс, той ще открие новия герб на училището — каза Лала, която много искаше да им съобщи нещо хубаво — заявлението на Клео, че ще да увие пришките си с лен, не беше съвсем учтиво. За щастие, Дики си помисли, че тя се шегува, а Брижит се бореше с езиковата бариера. Поне подиумът за ревюто изглеждаше готов. Боже, добре, че беше Клод.

— Само след няколко минути нашата двойка ще се качи на сцената и ще покаже… — О, не! Лала видя цепнатината в средата на талашита.

— Дийни? — викна Лала, като се мъчеше да изглежда спокойна.

Клаудин се измъкна боса изпод скамейките. Беше облякла нагънатите шорти „Т’о Дали“. А също и едно сиво горнище с качулка, на което отляво пишеше Т’о. Кестенявата й прорасла коса й придаваше вид на спаружен слънчоглед.

Брижит вдигна тъмните си вежди и сви устни.

— Mon Dieu! — извика тя и се спусна към Клаудин като лъв към газела. Клаудин замръзна.

— Тя сама ще го оправи — опита Лала, но беше късно. Брижит вече протягаше ръце към врата на Клаудин.

— Това истинска кожа ли е?

Клаудин кимна и отстъпи назад.

— Какво им става на тези французойки, щом видят косми по тялото? — попита Дики, докато проверяваше съобщенията си.

Брижит подръпна козината.

— Ils sont tellement doux. — Подръпна пак. — Отглеждаш ги на тялото зи, n’est pas? Като див звяр.

— Клаудин е върколак — рече Лала гордо. — Разказах ви за нея в писмото. Дийни, това е Брижит Т’о от…

— Ама тя не трябваше ли да пристигне утре?

— Да, дойде един ден по-рано и превърна живота ми в ад — прошепна Лала, така че само Клаудин и нейните супер уши да чуят думите й. — Моля те, примири се с положението. Това е единственият ни шанс.

Клаудин завъртя очи, сякаш казваше: Дължиш ми услуга.

Лала кимна. Дадено.

Брижит извади нокторезачка от чантата си и клъцна един кичур за мостра. Клаудин изскимтя.

— 3 тази ла козина ще направим цял зимен колексион от ботушки. Ще ги кръстим Льо Зимен Върколак, non?

— Non — изръмжа Клаудин. Добре, че свръхгрижовните й братя не бяха тук да чуят това.

— Ъ, всъщност, госпожо Т’о, естественият косъм тук не е популярен — каза Лала.

Брижит отметна глава назад.

— Mais, non!

— Същото важи и за кожата. Но вашата изкуствена кожа изглежда страхотно. — Тя опита да смекчи удара, като изчетка потника и панталоните й от изкуствена кожа.

— Faux? — ахна Брижит. — Те не за faux! Аз казвам non на изкуственото.

Лала и Клаудин се спогледаха.

— Но обувките — новият общ модел, — каишките са синтетични, нали?

— Синтетични ли? Ха! — викна Дики и пусна телефона си в калъфа на колана. — Обувките ни са изработени от кенгуру.

Какво?!

— Истинско кенгуру?

— Замо льо bébé — отвърна Брижит. — Как зе казва, jolie?

— Джоуи45 — поправи я Дики.

Пулсът на Лала започна да прескача. Сигурно се шегуваха.

— Пипни — той поднесе светлокафявия си портфейл. — Сто процента естествена кожа от кенгуру. Мек и качествен. Линията ми от бандажи за 2015 ще бъде произведена от кенгурова кожа. Чудно за отдолу. Ха! Това върви и за рекламен лозунг, а?

Клео се появи пред тях, а от двете й страни бяха Блу и Франки, които я държаха да стои права на обувките.

— Малко олио и лен оправят всичко — каза тя. — Докато пристигнат утре, аз ще скачам до коша в тези мечи капани. — Лала използва момента, за да ги представи. Кожата на Клео избледня, когато разбра какво бе казала. Франки пусна искри. Блу не спираше да пита безмълвно какво?, търсейки обяснение.

— Ха! Мечешки капани — Дики тупна Брижит по ръката като стар съотборник. — Това ще е следващото. Сандали от меча кожа. Нали знаеш, те спят зимен сън.

— Отстрани можем да сложим болтове — като нокти — присъедини се Брижит. — А това какво е? — попита тя и прокара пръст по шевовете на Франки. — Като от коприна за.

— Истинска мечка ли? — попита Франки и скри ръцете си в джобовете на роклята.

— Mais oui — отвърна гордо Брижит. — Точно като кенгуруто.

— Кенгуру ли? — попита Блу и изгледа Лала. — Тази шейла истината ли говори?

Лала кимна, а вътрешностите й така се разпениха, сякаш току-що бе яла агнешко.

— Само най-доброто — похвали се Дики. Той посочи краката на Клео. — Тези обувки тук бяха тествани върху маймуни.

— Върху маймуни? — излая Клаудин.

— Две дузини даже — обяви той. — Пуснахме ги да тичат три часа на пътеката. Това джоуи дори не се цепна.

— Джоуи! — извика Блу и очите й се насълзиха.

— Ка! — изригна Клео и захвърли обувките.

— Недей! Ще го нараниш — рече Блу и хукна да ги вземе.

Брижит се усмихна, защото си бе помислила, че Блу харесва модела.

— Може би трябва да вземем люзпестото момиче за модел.

— Нея ли? — ахна Клео и грабна обувките.

— Вземи ги, друже — каза Блу. — Не бих си пъхнала крака в това за всичките пари в щастливата страна46.

Всички страхове на Лала, че баща й ще й натяква казах ли ти аз?, потънаха в дълбините на съзнанието й. Представяше си маймуни на високи токчета, яхнали пътеката за бягане. Одрани кенгурута. Изскубани болтове. Ботуши от вълча козина.

Момичетата гледаха Лала и мълчешком я подканяха да предприеме нещо. Тя тъкмо се накани да попита дали е твърде късно да сменят дизайна на обувките, когато Дюс се появи с Джаксън и Хийт.

Той целуна Клео за здрасти и попита:

— Какво е това чудо на краката ти? Да не са ти правили операция?

— Не, но ще се наложи, ако веднага не сваля обувките.

— Кажи ми кой ти почизтва лицето и аз ще забравя, че чух това — рече Брижит.

— И защо? За да направиш от мен дамска чанта ли?

— Ха! — разсмя се Дики.

Клео погледна Дюс. Надяваше се да фрасне Дики и да защити честта й. Но вместо това Дюс протегна ръка и каза:

— Господин Дали, баскетболните ви екипи са направо страхотни.

— И твоят вкус към фустите е страхотен — отвърна Дики. Дюс пусна ръката му шокиран.

— Какво ще кажете да открием стенописа? — попита Джаксън и поведе групата към огромния чаршаф. Хвана единия край и изчака Хийт да допие еднолитровата си Супер Голяма Глътка и да хване другия край.

— Още не е съвсем готов — обясни Джаксън, — но ще схванете идеята.

— Едно… две… три! — отброи Хийт и дръпнаха платното. То изплющя и се изду. Бърааааа! Голямата глътка на Хийт изригна в едно голямо оригване. Огромна огнена топка излетя във въздуха и кацна в средата на веещия се чаршаф. Оранжевите пламъци мигом погълнаха плата.

— Аааа! — изпищя Джаксън, уплашен от горещината, и хвърли чаршафа върху талашитената сцена. Само след секунди и тя се подпали. Пукащи въглени подскачаха и се рееха из салона. Подпалиха и реката от червена боя, която се виеше като змия по пода.

Ууууп-уууп-уууп. Пожарната аларма се включи. От тавана се спуснаха пръскачки, от които струеше ледена вода. Блу затанцува в мъглата, а в това време всички останали се опитваха да прогонят с ръка дима и да намерят изхода.

Франки започна да пуска искри.

— Код зелено!

— Zut alors, mes cheveux! — извика Брижит. — Зтудено е под дъжда.

— Може би ще можем да направим от нея една-две луфи — предложи Лала.

— Pardonnez-moi?

— Да, можем да направим от косата ти луфа, а дръгливите ти ръце да използваме вместо бъркалки за кафе — викна тя, без повече да се притеснява от неодобрението на баща си. Че на кого му пука за някакъв си колеж? Имаше хиляди години пред себе си. Все някога ще свърши нещо, което да заслужава похвалата му. Сега искаше да защитава онова, в което вярваше. Като например грижата за животните. Правата на РАД. Себе си. Това може би нямаше да донесе полза на „Мърстон“, но животът не е само училище — особено когато трае цяла вечност.

В далечината се чу воят на пожарните сирени. Класните стаи се опразниха и по коридорите се втурнаха ученици. Сред дима се появи Хейли и взе да стреля наред с пожарогасителя си като с картечница.

Лампите в салона угаснаха. Хийт хукна към изхода. Лала вдигна лице към студената вода, сякаш я приканваше да отмие лепкавото, мръсно чувство, което цял следобед я тровеше като тежък случай на дизентерия.

Червените аварийни светлини се включиха и окъпаха салона в дяволско сияние. Точно навреме, за да осветят Дики, който се блъсна в Дюс и събори очилата на Горгон на земята. Дюс закри очите си.

— Очилата ми! Някой да ми даде очилата!

Хруп!

Белите маратонки на Дики стъпкаха рамките. Дюс ококори очи. Дики се подхлъзна.

— Ааааа… — викът му бе прекъснат. На негово място се появи кръгла каменна статуя.

Дюс отново замижа.

— Изведете ме оттук!

— Държа те — викна Лала и се завтече към него. — Не се бой, аз виждам в тъмното.

— Можеш ли да ме изведеш навън? — попита той.

— При едно условие — отвърна Лала.

— Какво? — той се закашля.

— Отвори очи.