По-неживи от всякога

Епилог РАД до мозъка на костите

Вторник, 2 септември

Кленовете бяха засадени отново и сега образуваха арка. Погледнати отгоре, есенните листа — червени, жълти, зелени, оранжеви и кафяви — приличаха на дъга. Сградата от стъкло и секвоя в края на арката приличаше на гърне със злато.

Или поне така изглеждаше на снимката, която висеше на входа.

Облечен с изтъркани джинси и широка риза, господин Ди стоеше пред сатенената лента, опасала стъклото като подарък. До него бе Лала — в едната си ръка въртеше слънчобран, а в другата държеше златна ножица. На рамото й беше кацнал граф Великолепни, който носеше маска за сън на черни и розови райета и новата си корона по случай началото на учебната година.

— Добре дошли в… — Баща й дръпна въжето и разви едно черно-розово знаме. Всички ахнаха. Името на герба на училището не беше „Радклиф“. Лала настоя и то беше сменено с по-значимо. То щеше да напомня за нощта, в която започна всичко — Франки Щайн изгуби главата си и разкри тайната на РАД, а нормитата разместиха буквите на „Мърстон Хай“. Нощта, която беляза началото на края.

— Добре дошли в „Монстър Хай“ — рече господин Ди на стотиците присъстващи. — Най-модерното училище в страната!

Аплодисменти.

— Цял следобед мога да ви разказвам за огромните терени, които са на разположение на нашите спортисти, за преносимите зарядни, за чиновете фонтани и водните алеи, за разкаменяващите инструменти, за избираемите предмети — моден дизайн на аксесоари и дрехи и съвременно мумиознание — шапките с климатик, портативните отоплителни лампи, музикалната учебна програма, нашия приют за животни и спацентъра за поддържане на козината…

Лала засия. Граф Великолепни размаха крила.

— … но вместо това ще ви оставя да ги видите.

— Уууууу-хууууу! — нададе вой някой.

Господин Ди вдигна ръка.

— Но преди това трябва да благодаря на няколко човека. — Той огледа хората и се усмихна.

Да, усмихна се!

— Благодаря на Рам де Нил, че финансира проекта (аплодисменти) и на семейство Улф за страхотното строителство (аплодисменти). Благодаря на семейство Щайн, на госпожа Джей и на новия ни музикален педагог, Марина, за това, че изработиха интересни и нетрадиционни учебни програми, които отговориха на всички стандарти на щата Орегон (аплодисменти). Благодаря на господин Уикс, че прие да стане директор (аплодисменти). Благодаря на Дюс Горгон и Клод Улф, че убедиха Спортната федерация на Орегон да приеме нашите отбори (мощни аплодисменти). И… — Господин Ди свали слънчевите си очила. Примигна на слънцето, а после прегърна дъщеря си. Докосването му я сгря както нито Клод, нито кашмирът можеха да я сгреят. — Но преди всичко искам да благодаря на моята забележителна дъщеря Лала и на нейната електрифицираща приятелка Франки Щайн. Цяло лято ме убеждаваха да отворя вашето училище за нормита. И аз ги послушах (гръмки аплодисменти). И мога да ви уверя, че го направиха без помощта на сирените. — Мелъди и Джаксън се ухилиха. — Без повече суетене, дарявам ви… „Монстър Хай“!

Оглушителни аплодисменти.

Семейство Улф запушиха уши, а в това време Лала преряза лентата. Всички се спуснаха напред.

Лала наблюдаваше родеото, но не се включи в него. Още чувстваше ръката на баща си. Бе толкова близо, че можеше да усети крема му за тен. По някаква причина днес той не бързаше за никъде. Лала искаше да задържи този миг колкото може по-дълго.

— Ти наистина ли мислиш това, което каза? — попита тя и погледна волевото му лице.

Той се втренчи в нея. Черните му очи приличаха повече на искрящи перли, отколкото на камъни.

— Кое?

Лала се зачуди дали да не си съчини нещо. Все още се боеше да му покаже колко много се нуждае от одобрението му. Не защото я плашеше какво би могъл да стори, а защото се страхуваше от онова, което не би сторил. Трябваше й време, за да сподели чувствата си. Ала най-сетне повярва в себе си. Вече нямаше значение какво би казал той за нея. Щеше да оцелее. И даже да разцъфне.

— Наистина ли смяташ, че съм забележителна? — настоя тя. — Наистина ли?

— Една от най-забележителните жени, които познавам — каза той и погледна с тъга отвъд дърветата. — Май не съм го казвал често.

— Мога да преброя на единия си зъб.

Той се подсмихна.

— Мислех, че знаеш.

Лала се измъкна от прегръдката му — нежността не отлетя, прокудена.

— Откъде да знам? — Ръцете й трепереха. Тя лапна едно хапче желязо и го глътна без вода. То се залепи на гърлото й като хилядите неща, които искаше да каже, но така и не можа. — Татко. — Тя пак преглътна. Хапка по хапка… — Ние общуваме по сателит. Живееш на лодка и говориш по микрофон и със слушалки на ушите. Гордееш се повече с тена си, отколкото със семейството си. И плашиш животинките ми! — Погледна го в лицето. Той се вторачи в черните си обувки. — Може би причината е, че не ям месо или че излизам с Улф, или че съм съгласна с чичо Влад да боядисаме къщата по-цветно. Но каквато и да е причината, аз…

— Заради майка ти е! — сопна се той и оголи зъби.

Ъ?

— Лаура — обърна се той към нея с името, което майка й й бе дала. — Знаеш ли колко много приличаш на нея?

Лала се озъби възмутено, за да докаже обратното. И веднага съжали.

— Ти имаш нейния плам. Ти си единствената жена, която ми се опълчва, както някога правеше тя. Караш ме да се съмнявам в нещата, в които вярвам. Махаш черното и бялото и се опитваш да добавиш… розово.

— Какво лошо има в това?

— Цветовете са непредсказуеми — каза той, сякаш признаваше нещо повече.

— Като смъртта на нормитата ли? — попита Лала. Беше започнала да разбира.

Той кимна.

— Като болката от загубата на любим човек, отнет от нещо, което никога няма да проумееш.

Лала се надигна на пръсти и го целуна.

— Мен няма да ме загубиш.

— Боя се, че вече съм те изгубил — каза той и очите му се насълзиха.

Тя го гризна по ръката.

— Е, първите хиляда петстотин деветдесет и девет години бяха малко трудни. Но това не е нещо, което да не можем да поправим.

Баща й подсмръкна и я дръпна към себе си.

— Страхотна си.

Хванати за ръка, те прекрачиха прага на „Монстър Хай“, следвайки другите. Приличаха на съвсем обикновено семейство — баща и дъщеря. Беше невероятно!