По-неживи от всякога

Глава втора Одобрението на вампира

Яркото слънце намигваше, отразявайки се в колите на паркинга. Лала засенчи очите си, а край нея новите шофьори отпрашваха шумно в първата лятна вълна от горещини. Тя потрепери. Защо ли слънцето не можеше да я стопли, както би я стоплил Клод Улф?

Кокетните чудовища, както Лала с гордост наричаше Клео, Франки, Клаудин, Блу и себе си, поеха по осеяния с дъвки асфалт и нито клюките от последните часове, нито ухажването между учениците от по-горните класове можеха да ги изкушат. Очите им, скрити зад слънчевите очила, бяха вторачени в джипа на Лала, която всячески се стараеше да ги забави.

— Стига си се влачила като сопол! — извика Блу през рамо. — Люспите ми се опекоха.

— Болтовете ми горят! (Франки)

— Кожухът ми се опърли! (Клаудин)

— Ще се опека на потник! — оплака се Клео и скри под гъстата кестенява коса на Клаудин оголените си рамене. — Трябва да сваля презрамките, преди да съм станала на райета.

Лала забави още крачка.

— Искате ли слънчобрани? — попита тя, като въртеше в ръка розовата дръжка на един. — В шкафчето имам десетина. Мога да изтичам обратно и…

— Какво ще кажеш да пуснеш малко енергия в краката си? — изджафка Клаудин и се върна, за да подкара Лала напред. — Басейнът на Франки. Забрави ли?

Естествено, че не беше забравила. Бяха й съобщили още щом я намериха в ъгъла, гушнала печката си по време на събирането в училището. Лала не беше глупачка, просто беше влюбена. И да си тръгне от училище, без Клод да я целуне, бе все едно да си изгуби портмонето и да не й позволят да си го потърси. Но я вие опитайте да обясните това на неговата „още не мога да повярвам, че го намираш за сладък“ сестра.

Блу вдигна ръкав и погледна розовия си часовник G-Shock.

— Не е валяло от двеста и единайсет часа. Това място пресъхна като Австралийската пустош — каза тя. — Ако вляза в Борда на равновесието, ще сложа плувни коридори в училището и ще ходя на час с плуване.

Франки свали очилата си с пирамидални шипове3.

— И ти ще участваш в това?

Клео се засмя, като че ли си спомни някаква шега.

— Аз също ще участвам. — Клаудин повдигна кестенявите си къдрици от обраслия си врат, за да си направи вятър. — Ако ме изтеглят, ще наема фризьор за домашни любимци.

— А аз ще покрия стените с огледала — обяви Клео.

— Какво общо имат огледалата с мумиите? — попита я Франки.

— Нищо — отвърна Клео със самодоволна усмивка. — Просто обичам да се оглеждам.

Кокетните чудовища се разсмяха, докато пристъпваха неуверено на платформите си към джипа. Едно скутерче в свежо зелено профуча край тях и Франки прати въздушна целувка след него.

— Искам го! — надвика тя бръмченето на мотора. А сетне се обърна към Лала. — Изглежда, само ние двете не сме се записали за този борд.

Клео пак се разкикоти.

— Аз се записах — рече Лала и си даде сметка колко необичайно звучеше това от нейната уста. Тя съвсем не бягаше от обществените дейности, но нейното призвание бе опазването и спасяването на животни. Тази кауза ангажираше времето й извън училище. „Толкова много хора се грижат за нас, а кой се грижи за тях?“, обичаше да пита тя, когато някой я помолеше да участва като доброволец в поредната училищна инициатива. След това никой не си правеше труда да я пита втори път.

— А аз си мислех, че козметичните операции на пострадали животни е най-новата ти страст — обади се Клаудин.

— Какво стана с beastiesB4besties4? — подразни я Клео, като припомни на Лала старият й имейл адрес.

— Кръстих го така заради един звяр — обясни тя. — Тоест, прилеп.

— За стария ли говориш? — попита Блу и се почеса по ръцете. По паважа попада фин разноцветен прах.

Лала знаеше, че Блу говори за големия Ди, баща й, и кимна.

— Той смята, че лидерските ми умения ще пострадат, защото не взимам участие в училищните дейности.

— И за какво са му на един козметолог на домашни животни лидерски умения? — заинтересува се Франки.

Лала свали пред лицето си розовия чадър с воали.

— Той твърди, че ще ме приемат в добър колеж само ако докажа колко съм отдадена на „Мърстон“.

— Сетих се! — рече Блу и вдигна пръст. — Може да ти намерим някое сладко кутренце и да го кръстим Мърстон.

Всички се разсмяха.

— Какво? — викна Клаудин и погледна към училището. В другия край на поляната, толкова далеч, че само кучешко ухо можеше да долови звук, Клод й говореше нещо.

— Какво? — пак го попита тя, но този път с раздразнение. А после с въздишка: — Добре, но побързай.

Той удари с приятелите си юмрук в юмрук и повлече крака към паркинга с ентусиазма на човек, запътил се към кабинета на директора. Нямаше помахване, нямаше усмивки, нямаше разменени погледи. Нямаше намек, че дори познава Лала. Клод винаги се държеше на положение поне когато момчетата бяха наблизо. При все това пулсът й се ускори. Той винаги успяваше да развълнува сърцето й.

— Какво ти каза той? — попита Лала.

— Попитай го сама — намуси се Клаудин. — Той идва да види теб, не мен.

— Клод ли каза това? — удиви се Лала. — Пред другите момчета?

— Естествено, че не — отвърна Клаудин. — Каза, че трябва да си вземе от колата нещата за футбол. Но на всички ни е ясно какво означава това.

„Ура!“

Лала хвърли на Клаудин ключодържателя си „Принцеса Веган“ и тя го улови като букет.

— Да не сте посмели да пуснете климатика — извика тя след момичетата, които вече тичаха към джипа.

Когато най-после остана сама, тя се облегна с усмивка на багажника на синята кола на Клод. Една целувка идва насам!

— Какво ще кажеш за новата ми печка? — попита Лала и потупа нагорещения от слънцето капак, докато той вървеше към нея.

Клод сбърчи вежди, почти обиден.

— Старата да не би да се е развалила?

— Ти си моят топъл кожух — рече тя и махна капака заради топлината на гърдите му.

Както винаги, той се обърна назад, за да се увери, че никой не гледа, и едва тогава се притисна в нея.

— Толкова ли се срамуваш от мен? — попита Лала и се отдръпна от грубата му футболна тениска. Тя вдигна поглед, за да срещне очите му. По-жълти от тези на Клаудин, те приличаха на два горящи въглена.

— Не, не — каза той и прокара ръка по зеления гребен на главата си.

— Тогава защо не се държиш с мен пред хората така, както се държиш, когато сме само двамата? — попита го Лала. — Мелъди Карвър обича тайните ала Джекил и Хайд, не аз. Време е да дадеш на останалите момчета да разберат, че не се интересуваш единствено от това да подхвърляш онази пилешка кожа.

— Футболните топки се правят от свинска кожа.

— За малко да се хвана, пиле — пошегува се тя. — Но защо изобщо ги правят от кожа? Не може ли да използват синтетични материали?

Той сложи ръка върху устните й.

— Стига. След три минути имам тренировка. За футбол ли искаш да си говорим?

Лала го бодна с лявото си кучешко зъбче.

— Не.

— Добре. Защото съм ти донесъл нещо — каза той и бръкна в раницата си.

— Какво? Нямаше нужда да ми носиш нищо…

Той извади един правоъгълник, увит в алуминиево фолио.

Лала отстъпи назад.

— Повече няма да опитвам ужасните ти готварски експерименти! Онзи солен пудинг беше…

— Отвори го — пресече я той.

Тя разви фолиото и извади една снимка в рамка, на която Клод седеше в синьо кресло край буен огън. Стиснал коленете си с ръце, той се беше привел съсредоточено над шахматната дъска. Бялата царица висеше във въздуха на десетина сантиметра над дъската.

— Това беше преди девет месеца. В „Скривалището“. Помниш ли? — попита той свенливо.

— Това е победният ми ход — Лала тържествуващо завъртя ханш. — Смазах те от бой онази вечер.

— Може да се каже, че това беше първата ни среща — рече Клод, без да обръща внимание на шегата. Стигаше му тежката загуба на футбол. — Знам, че не излизаш на снимките, но си казах, че може и да ти хареса. Ще я гледаш на пълнолуние, когато не съм край теб.

В яворите зад тях птичките прехвърчаха с чуруликане. Лала облегна глава на гърдите му и се заслуша в бързия ритъм на сърцето му.

— Зъбележителна е.

Той изви врат, сякаш се опитваше да реши някаква загадка. После промърмори:

— Луд съм от щастие с теб!

Лала гушна фотографията, а после и Клод. Той се усмихна и повдигна брадичката й, а в това време от джипа загърмя Риана. При все това тя пак го целуна. Най-сетне топлинка.

Бип! Бип!

— Хайде да потегляме! — изкрещя Клаудин, като подаде глава от прозореца.

— Бързо! — изкомандва Лала.

Клод отвори багажника и смени раницата си с един спортен сак „Адидас“.

— Няма нищо. И без това имам тренировка.

Лала кимна с усмивка. Той бързо я целуна и хукна към игрището.

— Готови ли сте да се хвърлите „на дансинга“? — провикна се Лала и скочи на шофьорското място, а после наду Джей Ло.

— Уху-хууу! — извикаха те през отворените прозорци.

— Откакто излиза с теб, Клод е станал по-поносим — обади се Клаудин.

Лала засия.

— Как?

Клаудин се усмихна.

— Почти не се задържа вкъщи.

От задната седалка гръмна смях. Въпреки поривите на климатика, топлина като кашмирен шал обгърна Лала.

Точно като зави по „Радклиф Уей“, както всяка седмица, алармата на телефона й иззвъня.

— Дръжте се здраво! — викна тя и настъпи газта. Клаудин се блъсна в седалката на Клео. Блу се сгромоляса на таблото, а краката на Франки щръкнаха във въздуха и момичетата зърнаха раираните й боксерки.

Под листака на яворите пред тяхната къща Лала наби спирачки и изхвърча от колата към викторианския дом, без да се налага да обяснява ненадейното си излитане. Беше сряда, 3.45, и алармата на телефона бе звъннала. Приятелките й знаеха къде отива.

Стените в коридора бяха облицовани с кадифе, а подът — застлан с черен мрамор; светлината бе слаба и гостите временно оставаха в полумрак. Но Лала мигновено се ориентира; мирис от огнището я посрещна с добре дошла.

Познатият звук — тупа-туп-туп-тупа-туп-туп, сякаш някое мишле тичаше в подковани обущенца, се усили. После се чу:

— Иииииииии.

— Граф Великолепни! — изгука Лала и вдигна ръка. Големият колкото юмрук прилеп отпусна криле и кацна върху редицата от гривни. Още носеше розовата панделка, която му бе вързала зад ушите сутринта. Затова пък бе успял да изтупа почти всичкия златен прах от крилете си. Типичен мъж.

— Знам, че умираш от глад, но татко ме чака — рече му Лала.

— Иииииииии — изпищя прилепът и отлетя нагоре към тяхната стая. Макар да беше на девет години, той все още се ужасяваше от господин Ди.

Лала метна лилавата си чанта от микрофибър на пейката в черно и златисто кадифе, а после се завтече по коридора, по който бяха закачени портретите на поколения вампири в модерни лакирани рамки. Коридорът по-скоро приличаше на нюйоркски ресторант със стени, обсипани с фотографии на знаменитости, отколкото на място, отдаващо почит на древен род. Но у господин Ди нямаше ни помен от древност. Той обичаше да подрежда къщата си досущ като косата на Лала — лъскава, тъмна и разкошна.

Лала последва дрезгавия глас на чичо си до салона, обзаведен в декадентския стил на Армани. На стената нямаше исторически реликви, нито ценни произведения на изкуството. Вместо тях върху златните тапети, нарочно намачкани, беше закачен шейсет и четириинчов телевизор с плосък екран.

Пред него стоеше чичо Влад — дребничък мъж с разрешена сива коса и кръгли очила с рамки в костенуркова окраска. Скръстил ръце върху синята си двуредна жилетка, той приличаше на отегчен гном.

— Знам, че се обаждаш, за да говориш с Лала — каза чичо Влад. — Но първо трябва да обсъдим цветовете. Тук нищо не е наредено според фън шуй. Трябва да прибавим щипка щастие. — Той посочи стъклената вратичка на камината, черната кушетка, черния мокет с дълги ресни, черния лакиран бюфет с вратички на вълни. — Чувствам се така, сякаш са ме затворили в калъф за цигулка.

Лала се разсмя.

— Това вече сме го обсъждали — изгърмя дълбокият глас на господин Ди от телевизора. — Продължавам да мисля, че ярките цветове и разположението на мебелите в къщата не решават проблемите. Ако искаш нещо, трябва да излезеш навън и сам да си го вземеш. А сега кажи къде е дъщеря ми?

Лала бързо се появи пред камерата.

— Тук съм, татко.

Чичо Влад отстъпи встрани, като попиваше с бледорозова кърпичка потта от челото си. Той бавно завъртя очи и Лала си даде сметка какво напрежение бе понесъл, печелейки време за нея.

Тя прехапа устни. „Съжалявам!“

Чичо Влад пъхна малките си ръце в джобовете на карираните си панталони и тръгна към кухнята, за да похапне нещо за успокоение.

— Здравей, татко — каза Лала и приседна сковано на крайчеца на кушетката.

На екрана почернелият от слънцето мъж със зализана назад коса кимна веднъж. Беше облечен със сив костюм на гънки и седеше зад полирано бюро от дърво, а зад него се виждаха ред кръгли прозорци. Яркосиньото небе и тюркоазното море ту се появяваха, ту изчезваха от погледа. Черните му очи огледаха строго облеклото на дъщеря му.

Лала кръстоса краката си с розови чорапи и като се приведе напред, опита да скрие черния минижуп с воалите, за който баща й веднъж бе казал, че ще привлече вниманието, което иска, но не и това, от което се нуждае. Тя наметна вълнен шал върху тясното черно сако. Въпреки буйния огън и надутото като на Бахамите парно тя започна да трепери. Кръв и топлина — на баща й му се отдаваше да изпива и двете.

— Така. — Гласът на господин Ди беше рязък и делови. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

Лала вдигна поглед. За първи път имаше какво да му каже.

— Виж какъв подарък получих — тя вдигна снимката на Клод.

Господин Ди допря леко върховете на пръстите си, а сетне ги притисна до устните си.

— Това е Клод. Приятелят ми. Братът на Клаудин.

Той присви очи.

— От семейство Улф?

Лала кимна едва.

— Друго има ли? — попита пак той. — Нещо, с което да се гордееш? Нещо, което би могло да допринесе за израстването ти като водач?

Лала сведе поглед засрамено и зазяпа черните панделки, с които бяха вързани обувките й. Понечи да му каже, че се е кандидатирала за Борда на равновесието, но се отказа. Ами ако не я изберат? Това щеше повече да го разочарова.

— Имам шест на контролното по биология — излъга тя.

Той опита да се усмихне. Усмивката му повече приличаше на гримаса от силна болка в корема.

— Записа ли се в лятната програма за асистенти на учителите?

— Вече няма места — отново излъга тя.

— Естествено, че няма — въздъхна господин Ди.

Добре де, татко, съжалявам. Не съм председател на класа, но и не искам да бъда. Не се вълнувам от кандидатстване в колежа, нито от лидерство, нито от власт. Приятелите ми и техните семейства не се страхуват от мен, но и аз не искам да се страхуват. Животните не бързат да се скрият, когато чуят стъпките ми. Освен това всички харесват облеклото ми. Кой знае, ако оставиш яхтата и се върнеш да живееш тук, може би ще видиш това с очите си. И тогава ще ме заобичаш такава, каквато съм. Защото аз те обичам такъв, какъвто си, искаше да изкрещи Лала. Вместо това обаче тя обеща още щом затворят, да намери друго занимание, което да помогне за кандидатстването в колежа.

Вгледа се в празния екран. И сега какво? Беше юни. Възможностите да помогне за „подобряването“ на „Мърстон Хай“ съвсем не се сипеха от небето. Но ако искаше да спечели одобрението на баща си, трябваше да предприеме нещо. Да опита.

С бърза крачка отиде до лаптопа, който примигваше върху античен огледален бюфет, и написа в Гугъл: „Възможности да помогнем на училището“. Показаха се над седемстотин и трийсет милиона резултата. Лала започна да ги преглежда, но се спря на тринайсетия.

Това беше то. Мечтаната извънкласна дейност. Който пръв е казал, че числото тринайсет носи нещастие, е сбъркал. И Лала щеше да му го докаже.