По-неживи от всякога

Глава двайсет и трета Гледка за четири очи

Лятото се спускаше над „Мърстон“. Прозорците стояха отворени и сякаш подканваха учениците да избягат през тях. И като песен на сирена бризът, напоен от слънцето, ги зовеше с глас, на който малцина можеха да устоят.

Мелъди беше сред малцината. Какъв беше смисълът? Само влюбените и лекомислените можеха да подскачат весело на слънцето. Ала момичето, което наскоро бе изоставено и чиито родители директорът тъкмо бе повикал в кабинета си, не можеше.

Дръпна гневно гиричката от учебника по история в почти празното шкафче, сякаш тя бе виновна за създалото се положение. Целия уикенд се бе надявала, че той ще проумее колко себично се е отнесъл с нея и ще й се извини. Но от дни насам айфонът й бе замлъкнал. Чуваше се само тиктакането на часовника. Ако инатът беше състезание, тя и Джаксън щяха да вземат първото място. Само латето с бита сметана й помагаше да продължи — беше го изгълтала на обяд, а също и мечтите си за предстоящото турне. Още три дни и Мелъди изчезва!

— Мели! — чу тя познат глас. Кандис се затича сковано с тюркоазните си платформи „Прада“. Носеше раиран гащеризон, а от врата й се поклащаше гердан с ярки мъниста. Приличаше на избягал от магазина манекен, който за първи път се опитва да ходи. — Ще се прибереш с Джаксън, нали? — Тя стисна ключовете от колата, давайки да се разбере, че това не е въпрос, а последни новини за развитието на ситуацията.

Мъка сви гърдите на Мелъди — липсваха й онези дни, в които щеше да отвърне с да.

— Ти къде отиваш?

Кандис изчака минаващите ученици да се отдалечат, за да не ги чуят.

— С Шейн искаме да хапнем набързо преди лекцията по древногръцка митология.

Не може да бъде!

— Каква лекция, бе Кандис? Та ти дори не учиш в този колеж.

— Знаеш ли колко големи са класовете там? Някои са с по триста души. Дори професорът няма представа. През цялото време с Шейн си пишем на телефоните. Това е супер. Е, сама ли ще се прибереш?

— Да, все ще измисля нещо.

— Чакай — каза Кандис и нави кораловите мъниста около пръста си. — Още ли не говориш с Джаксън, задето те заряза пред „Гълъбарника“?

Ех, ако беше толкова просто.

— Той чака да му докажа любовта си.

— А ти не го обичаш вече — заключи Кандис като опитен терапевт. — Случва се.

— Не — каза Мелъди и най-сетне успя да погледне отвъд гнева си. Или може би отвъд егото си? — Обичам го. Просто… — Каква беше причината? Не искам да жертвам мечтите си заради неговите? И не искам той да иска това от мен? Мразя да ми липсва. — Мисля, че единственото доказателство, което би приел, е да се откажа от турнето и…

Кандис хлъцна.

— Ултиматум? Той ти е дал ултиматум?

— Не е точно така, но…

Кандис удари с ръка по едно шкафче. Звукът отекна в почти празния коридор.

— Никой не може да дава такива неща на момичетата Карвър — каза тя, сякаш ултиматум беше мръсна дума или БПП41. Тя си сложи червените слънчеви очила. — Е, щом иска от теб да му докажеш, че го обичаш, давай. Докажи му го.

— Ъ?

— Да, докажи на онзи носач, Гранит, че го обичаш. Това момче е истински лисунгер.

Мелъди прихна.

— Когато Джаксън те зареже, ти му кажи: „Ооо, значи искаш да ти докажа, че те обичам? Опаа, извиня-вай!“

Джаксън стоеше над игричките. А също и Мелъди. Но беше забавно да обмисли подобна възможност. А може би забавното бе да накара едно момче да ревнува от друго. Не като смешна история, в която, „хаха“, се заливаш от смях. По-скоро като На кой би му минало през ума?

Биууп. Биууп.

— Трябва да тръгвам — каза Кандис с притеснението на престъпник. — Нали ще можеш да се прибереш вкъщи?

Мелъди кимна.

— Приятна лекция. — Тя се завъртя на черните си кецове и се отправи към поредния час на господин Чан за отражението на Втората световна война върху социалните медии. Докато проверяваше съобщенията — може би и тя бе липсвала на Джаксън, — Мелъди се блъсна в него.

— Хей! — изстреля той. А после сякаш си припомни отношенията им в момента и замръзна.

С него бяха Лала и двама непознати, целите залети в кафе. Жената — висока като модел и слаба като пръчка — носеше жълт кожен потник и черни кожени панталони. Марковите й токчета бяха украсени с мънички сребърни шипове. До нея стоеше пухкавичък мъж с бял тесен анцуг. Трябваше им само парченце шоколад и пълнозърнеста бисквитка, за да си направят смор42.

Докато Джаксън се правеше, че гледа нещо много интересно в далечината, Лала дръпна Мелъди встрани.

— Мел, запознай се с Брижит Т’о и Дики Дали.

Значи пухкавият беше Дики Дали! Спортистът? Лидерът? Плейбоят? Най-скъпият играч беше дебел като пухкав маршмелоу.

— Здравейте! — успя да каже Мелъди и понечи да тръгне.

Но Лала я дръпна назад.

— Мелъди е вокалът на „Оловно перо“. Щом се върне от турнето си, ще бъде номер едно в групата от талантливи музиканти на „Т’о Дали“.

Джаксън се изсмя през нос. Стомахът на Мелъди се сви.

Брижит нацупи лилавите си устни и измърка:

— Magnifique! — Докосна перата в косата на Мелъди и добави: — J’aime vos plumes. Мелъди стоеше като закована, потискайки желанието си да й обърне гръб.

— Някой обича лова — каза Дики през смях.

— И този някой по една случайност е приятелката на Джаксън! — рече ведро Лала.

Мелъди ахна.

— Всъщност…

— Ха! Браво, момче! — Дики ръгна с лакът Джаксън в ребрата. Телефонът на Джаксън падна. Устата на Мелъди увисна.

— Е, кажи ми, Джейк — каза Пухкавия, — това ранно пиле хвана ли вече червея? Ха!

Пфу!

— Отвратително! — отсече Брижит.

— Каламбурът не беше случаен! — викна Дики щастливо. — Схващате ли? Птица43? Кокошка?

По изражението на Брижит ала „подушвам вкиснато мляко“ личеше, че не е схванала шегата.

— Ние се разделихме за известно време — каза Джаксън.

Мелъди го изгледа втренчено. Все едно да се облееш с дезодорант и да кажеш, че си се изкъпал.

— По-скоро само се разделихме.

— Добре, че ми го каза — рече Джаксън и замахна с пръст по айфона си. — Имате ли нещо против кратка почивка, за да обновя статуса си във фейсбук?

— Ха! Значи вече си свободна, така ли? — попита Дики.

Брижит цъкна с език и потупа Мелъди по рамото.

— Мисля, че точно това означава — каза тя на Джаксън.

— Не се прави на изненадана. Идеята беше твоя.

— Коя част от нея? Тази, в която ме заразя сама пред бара посред нощ, или онази, в която ме караш да изпитвам вина за това, че следвам мечтите си?

— Само ти можеш да се накараш да изпитваш вина — отвърна й Джаксън самодоволно.

— И само ти би казал нещо толкова префърцунено — отвърна тя на удара.

Лала се ококори.

— Джаксън, какво ще кажеш да продължим обиколката?

— Отлично — изджавка той и отлетя по коридора. Лала и Брижит се втурнаха да го догонят. Дики притисна с рамо Мелъди до стената.

— Обади ми се, като завършиш колежа — смигна й той, а после изшумоля след другите с цялата си шушлякова слава.

Запенена от гняв, Мелъди не можеше да си представи как ще стои мирна в часа на Чан. Хукна към шкафчето си и го отвори само за да го затръшне с ритник. И после още веднъж. И още веднъж, и…

Звън.

Мелъди бръкна в джоба на изрязаните си панталонки и извади телефона си. Най-сетне извинение.

Автоматичната метална врата се затръшна зад гърба й. Топлият вятър разроши опашката й и посипа перца по бетонния покрив. Нима Джаксън наистина си мислеше, че вината за всичко е нейна?

— Хей, здрасти! — викна Гранит. Беше се облегнал върху отделението за климатика.

Благодарна за разтухата, Мелъди се завтече към него.

— Ела да видиш — рече той и като я хвана за ръка, я отведе до ръба. Тъмносивата тениска с джобче подчертаваше зеленото в иначе студените му очи. Сърцето й заби ускорено. — Всичко изглежда толкова различно отгоре. — Посочи „Ривърфронт“. Въртележката се въртеше бавно като музикална кутия. Зад нея река Уиламет течеше спокойно като разтопен карамел.

— Градът прилича на макет — каза тя. Хората тичаха по главната улица като угрижени гватемалски кукли44. Мелъди се опита да си представи за какво ли се тревожат. За приятелите си? За работата? За семейството? Оттук малките неща изглеждаха маловажни. — Не е за вярване, че никога не съм се качвала на покрива.

— Гаргойлите винаги разполагат с хубав изглед. Но ти… — той се обърна към нея — ти си изгубила толкова време, уловена в тази кутийка като в капан. — Той посочи сградата под краката им. — Качиш ли се веднъж нависоко, започваш да разбираш, че нищо не може да те задържи в ниското.

— Освен гравитацията — пошегува се тя.

Той завъртя очи игриво и я хвана за ръка.

— Имаш хиляди възможности пред себе си. Изборът е огромен. Просто трябва да се дръпнеш малко встрани и да се огледаш.

Този път Мелъди реши да надникне по-дълбоко в очите на Гранит. Може би той имаше право. Напоследък наистина усещаше, че е впримчена между училището и „Оловното перо“, лагера „Кресчендо“ и турнето, Джаксън и Гра…

Той пъхна пръст в гайката на колана и я притегли към себе си. Тя затъкна коса зад ухото. Той прокара пръст по лицето й и вдигна брадичката й. Очите му отразяваха лятното слънце като камъчета в бистър планински поток. Приближи се още. Мелъди не помръдна.

Аз не правя такива неща. Кандис ги прави. Аз не си играя игрички. Не се натискам по покривите. Ултиматумите не водят до целувки. Любовта води до тях. А и аз не обичам Гранит. Обичам Джаксън…

Но Гранит ми харесва. Даже много. И двамата страстно обичаме музиката, и двамата сме живели на ръба, заобиколени от движение, но рядко сме били част от него. Той е привлекателен. И се питам какво ли е да го целунеш. Джаксън обнови статуса си на свободен и… И те някак се намериха един друг.

Целувката на Гранит бе силна и уверена, страстна и всепоглъщаща. Клаксоните на автомобилите под тях се сляха с пулса на сърцето й, за да композират онова, което тя бе почнала да нарича „тяхната песен“. Джаксън и тя бяха дотук. Тя продължаваше напред. Целувката беше добра. Даже много добра. Вълнуваща, приятна — чак да свиеш пръстите на краката си от удоволствие. Но беше различна…

Да целува Гранит, бе като да глътне наведнъж чаша еспресо. С Джаксън беше все едно посръбва мока с бял шоколад. До огнището. Под топло одеяло и…

Бам!

Металната врата отново се затръшна. Мелъди инстинктивно се отдръпна и отвори очи. Там бяха Лала, Брижит, Дики и… Джаксън.

— Май птичето е отлетяло от гнездото — обяви Дики.

Лала закри устата си с ръце. Брижит вдигна палци окуражително.

Джаксън пусна вентилатора на по-висока степен и се обърна.

— Ето тук ще сложим платформата за наблюдения на „Т’о Дали Хай“ — каза той и поведе групичката към северния край на сградата, отнасяйки със себе си топлината на деня.

Гранит отметна косата от лицето й и се усмихна.

— Изглежда, всички продължават напред — каза той и пак я целуна.

Тя изпита съмнение дали да му позволи.

И отвърна на целувката му.