По-неживи от всякога

Глава дванайсета Дуел в петък вечер

Последните лъчи на слънцето се скриха зад кленовете и сечището потъна в мрак. РАД чакаха в тъмнината господин Ди да направи своето изявление. Стояха горди и мълчаливи като дърветата наоколо, обединени в своята решимост да устоят на бурите, които…

Цап!

Лала смачка един комар на бузата на Клод.

— Никой друг, освен мен няма право да хапе приятеля ми — каза тя и скръцна игриво със зъби. После с изискана усмивка изстреля жалкото подобие на кръвопиец.

— Благодаря — измънка Клод, — но комарът е най-малката ми грижа.

— Знам — въздъхна Лала и изпусна в хладния въздух преструвката си на безгрижно момиче. Истината беше, че не можеше да понесе мисълта колко напрегнати бяха всички. Още повече, че причината за това беше баща й. Да не говорим, че и тя нямаше представа защо са тук. Лала потрепери. Какво щеше да му стане на баща й да ги събере под въртележката? Или не бе забелязал, че дъщеря му страда от топлинна недостатъчност? Дали изобщо знаеше, че има дъщеря?

Клаудин допря ръка до ръката на Лала. Беше облечена с розово палто и миришеше на къпини.

— Няма ли да ни кажеш?

Лала стисна треперещите си устни и се обърна настрани. Беше ужасно, задето се налагаше да се преструва, че е посветена в тайната. Но какво друго й оставаше? Баща й все стоеше заключен в кабинета си и говореше със слушалки или се печеше в солариума.

Брррръп.

Хийт избълва една мълния и всички се скупчиха около нея. Не толкова да се посгреят, колкото да се разсеят. Един по един и децата, и родителите започнаха да попоглеждат към Лала с повдигнати от любопитство вежди, като се надяваха поне мъничко да разбули загадката. В отговор тя стисна устни и сви рамене… Бих ви казала, ако можех. Блу стоеше малко по-назад и се мъчеше да стигне овлажнителя, който Клео бе увила в лен. Люспите й бяха започнали да се напукват. Лала разбираше как се чувстват.

Къде е той?

Джаксън тупна Лала по рамото. Очите му бяха скрити зад огъня, който се отразяваше в очилата му.

— Знаеш ли…?

— Не мога нищо да ти кажа!

Джаксън отбранително отстъпи крачка назад.

— Добре, тогава ще попитам някого друг.

— Попитай мен — чу се гласът на Спектра. — Аз знам всичко. Той се поколеба за миг, а после въздъхна, сякаш казваше: е, няма какво да губя.

— Знаеш ли къде е Мелъди?

Опа.

— Естествено, че да — каза гласът, ухаещ на виолетки. — Чух, че са я наказали, защото потрошила мотоциклета на баща си.

— Баща й няма мотоциклет — изсмя се Джаксън.

— Вече не — каза Спектра. — Точно затова толкова се е ядосал. Обичаше мотоциклета си повече от собствения си син.

— Той няма… — Джаксън млъкна. — Все едно, остави.

Неочакван бриз духна и огънят затанцува. Но още преди въглените да се пръснат, Мади Горгон бързо го превърна в камък. Отново настана хлад. Мракът се завърна. Всички стояха притихнали.

И тогава шумът от хрускащи листа, бавен и премерен, започна да се усилва.

Главният беше пристигнал.

Сърцето на Лала затупка по-бързо. Почувствал тревогата й (а може би своята), Клод реши да докосне ръката й пред всички. Един бухал избуха. Гулия простена.

— Наближава времето… — някъде изпод дългите сенки дойде гласът на господин Ди — нисък и овладян, с източноевропейски акцент, който му придаваше мелодичност — да предприемем решителната крачка и да обезпечим родовете си.

Той пристъпи на светлината на луната. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, раменете му бяха изправени, черните му очи се местеха от едно лице на друго — господин Ди застана пред хората си с осанката на крал. Ако Лала не се чувстваше така угнетена, сигурно би изпитала гордост.

— Както повечето старейшини знаят, земята под краката ни е свещена…

Свещена ли? Да не би да иска да каже студена? Това сигурно е от езиковата бариера.

Приятелите на Лала, също толкова объркани, се спогледаха.

— Точно тук, в това сечище, преди седем години по календара на нормитата, ние се събрахме да търсим убежище от враговете си. От страх да покажем лицата си, изкопахме подземия и се скрихме в тях. Нашите първи гробници, ковчези, лаборатории, пещери… всички те са под нас, но благодарение на промяната те вече са зад нас.

— Аууууууу! — завиха от семейство Улф. Други аплодираха. Клаудин направи реверанс.

Господин Ди вдигна бялата си ръка. Сечището притихна.

— Нормитата и РАД вече живеят в хармония. Някои дори излизат на срещи.

Още повече ръкопляскания. Франки и Хийт се усмихнаха с гордост. Господин Ди отново направи знак да замълчат.

— Търпимостта е възвишена. Но интегрирането? Асимилацията? Те могат да бъдат отровни. Позволим ли им да влязат в нашите системи, ще съсипят ДНК-то ни, ще отслабят кръвната линия, ще унищожат точно тези качества, които ни отличават… които ни правят РАД… които ни дават превъзходство.

Превъзходство?

Гулия отново простена.

— Сега, когато вече сме свободни, можем да се заемем с нови неща! Да запазим нашите традиции! Да впрегнем своите сили! Да множим расата си!

— Май цялата работа с поздравлението е било опашата лъжа — прошепна Блу.

Ако това означаваше, че никога няма да получи признание от баща си, Лала бе готова напълно да се съгласи.

Господин Ди щракна с пръсти. До него изникна Мускул с позлатена лопата. Главният благодари на помощника си с едно леко кимване и вдигна високо лопатата.

— По тази причина, с помощта на Рам де Нил и строителна компания „Улф“, аз закупих тази земя, за да мога да дам на вас и на всички бъдещи поколения РАД „Радклиф Хай“! — Той заби лопатата в глинестата почва и извади купчина пръст… — Строителството официално започна!

Повечето родители изразиха шумно радостта си. Почти всички деца мълчаха. И тогава се обърнаха към Лала, сякаш тя можеше да обясни озадачаващото съобщение на баща си.

— Татко защо ли не ми е казал? — прошепна Клод.

Блу вдигна вежди, сякаш искаше да попита: Това честно ли е?

Не мога да повярвам, че не си ми казала, изрече Клео с едно присвиване на очите.

Баща ти е знаел. Нали той е купил земята. На него се сърди! — мислеше си Лала, докато стреляше гневно с очи Рам де Нил.

Още не мога да повярвам, че не си ни казала — нито на мен, нито на Клео, сякаш говореше настръхналата козина по врата на Клаудин.

Баща ти е знаел. Нали той отговаря за строежа. На него се сърди! — мислеше си Лала и стреляше гневно с очи Клаурк Улф.

Клод да не би да те държи за ръката пред всички? — попита Гулия, усмихвайки се глупаво.

Да, Гулс, държи ме за ръка пред всички. Друго нищо не знам, с едно кимване отвърна Лала.

— Кажете сбогом на „Мърстон Хай“ — рече господин Ди. — От този септември вие ще посещавате първото частно училище за РАД.

Франки дръпна конците си.

Хийт глътна едно хапче против газове.

Джаксън пусна вентилатора пред лицето си и обходи с поглед сечището — може би търсеше Мелъди.

— Изглежда, някой се е сдърпал с Майорка — каза Спектра на Били.

Клод въздъхна.

— Изглежда, цяло лято ще работя на строежа.

Господин Ди продължи с обясненията, че училището ще разполага с всички новости. Класните стаи и спортните зали ще бъдат съобразени с индивидуалните умения и потребности на РАД. Училището ще се превърне в цел на РАД от целия свят — някои вече са се записали, а други вече са пристигнали в града. Но конкурсът на „Т’о Дали“ не излизаше от ума на Лала. Ами сега какво да прави? Да се предаде?

— Има ли въпроси? — попита господин Ди.

Гора от ръце.

— Ами какво ще стане с двойните РАмита? — пожела да научи Франки. — Разделението може да попречи на отношенията им.

Хийт кимна.

— Вие не напускате града. Само сменяте училището.

— А ако искам да продължа да играя футбол за „Мърстон“, какво става? (Клод)

— Радклиф се нуждае от теб, синко. Сега ще играеш за нас.

— А баскетболът? (Дюс)

— Ще имаме и наш отбор по баскетбол.

— Ще можем ли да продължим да се състезаваме срещу отборите на нормитата? (Клаудин)

— Ако им стиска да приемат нашите ненадминати отбори в своите лиги — да.

— Какво ще стане с моята стипендия по плуване? (Блу)

— Повече няма да се нуждаете от стипендии. В момента работим по изграждането на колеж за РАД. Стандартите ще бъдат високи, таксите — ниски.

Неколцина от родителите аплодираха.

— Но ние толкова се старахме да се впишем сред нормитата. Това ми се струва крачка назад. (Клаудин)

Господин Ди се усмихна търпеливо.

— Ще имате достатъчно време да се събирате с… другите. Но това няма да става през седмицата, когато сте на училище, нито през почивните дни, в които има спортни състезания.

Франки пусна няколко искри.

— Имаме ли избор?

— Аз бих останал.

— И аз.

— Също и аз.

Лицето на господин Ди стана сурово. Подухна студен вятър. Нито косъм на главата му не помръдна.

— Присъствието в „Радклиф Хай“ е задължително за всички РАД.

Всеобщо възклицание разклати клоните над главите им.

— Срещата се закрива.

— Какво ще стане с всички нормита, които ме боготворят? — попита тихо Клео Лала. — Ще ги изгубя. Ами конкурсът? Аз и Дюс сме на път да станем рекламни лица. Не стой така! Направи нещо!

Лала знаеше, че Клео е права. Но какви бяха вариантите й? Разговор с баща й бе изключен. Татко, сега чуваш ли ме? Ами сега? А сега? Отношенията им бяха като разпаднала се телефонна връзка.

— Какво ще стане с конкурса? — извика Франки.

— Какъв конкурс?

Десетина чифта очи се насочиха към Лала. Той не знае за конкурса?

Лала усети как главата й се замайва. Вътрешностите й се надигнаха. Всеки миг щеше да получи пристъп на вампаника.

— Благодарение на Лала, „Мърстон“ е финалист в гимназиалния конкурс на „Т’о Дали“. А аз и Брет ще станем…

— Ти и Брет ли? — изпищя Клео. — Искаш да кажеш аз и Дюс!

— Защо забравяте мен и Хейли? — попита Хийт. — Ние също участваме. И имаме по-големи шансове от вас заради нашия двоен РАми статут.

Клео скръсти ръце.

— Това име е толкова…

— Достатъчно! — прекъсна ги рязко господин Ди. — Все едно за какво е това конкурсче. Най-добре оставете на нормитата да се оправят с него. Време е да се съсредоточите върху вашето общество.

Конкурсче ли? КОНКУРСЧЕ?!!

Замаяна и трепереща, Лала пристъпи напред и изтърси:

— Мърстон е нашето общество.

Господин Ди бавно се обърна към дъщеря си. Франки пусна малко искри, но твърдо остана до Лала.

— Вече не — произнесе той с необичайно спокойствие. — Вече имате ново училище. Не е необходимо да се състезавате в някакъв жалък конкурс за него. — Черните му очи я приклещиха като в менгеме. — Оттеглете се.

Лала поклати глава.

— Цяла година не спираш да ми повтаряш да направя нещо за училището. И сега, когато правя нещо, искаш да се оттегля?

— Лала! — рече Клод разтревожен. — Внимавай…

— Ще постъпиш, както аз ти кажа.

— И защо да го правя? — попита Лала и скръсти ръце. — Ти пак ще си промениш решението.

Отвсякъде се чуха възклицания.

Господин Ди заби лопатата в земята.

— Дракулаура! Чакай ме в салона у дома. За всички останали — срещата свърши.

Пламъците трептяха зад стъклото на огнището.

Лала седна на крайчеца на кушетката и изпъна рамене. Поглади розовия перчем на Граф Великолепни, вирна брадичка и се обгърна с ръце, за да се стопли. Позата й напомни времето, когато баба й и дядо й бяха поръчали на Денислав Блега да нарисува портрета й. Разликата беше, че тогава се тресеше от досада, а сега от мрачно предчувствие.

Преди да си тръгнат от сечището, Клод й бе заръчал да се извини на баща си. Блу и Клаудин й пожелаха късмет и я помолиха настойчиво да им се обади при първа възможност. Франки предложи да я скрие в козметичната лаборатория. Но Лала отказа. Какво можеше да й стори баща й? Да я убие? Това беше стара песен — на хиляда петстотин деветдесет и девет години.

До нея изникна чичо Влад, който миришеше на евкалипт.

— Още една лъжичка? — предложи той с лъжица в ръка.

Лала потърка коремчето си и поклати глава — че се нуждаеше от вниманието на баща си, нуждаеше се, но да повърне соев пастет върху новите му джинси не беше подходящ начин да го спечели.

— Но може малко ментов чай — каза тя и подаде чинията си на Влад.

— Малко повечко си хапнала за утеха?

— Да, хапнах малко повече — каза Лала и надникна през прозореца, — но не получих никаква утеха.

— Ах, защо не бях там да — аа… ааа… — чичо Влад остави подноса, бръкна в джоба на кимоното си и поднесе копринена кърпичка към носа си — апчиху!

— Наздраве.

Той бръкна под очилата и изтри крайчеца на очите си.

— Казах му аз — не, помолих му се да не оставя в ъгъла на здравето ми този шредер24, който изсмуква всичкото ми витамин С, но той чува ли? Влад млъкна, за да си издуха носа. — Не чува, естествено. — Пак си издуха носа. — Какво ли знам аз за фън шуй? Само една книга съм написал и създадох приложенията. Да не споменавам и…

Светлините на фаровете се разтвориха като ветрило на стената на салона. Лимузината изхрущя по чакъла пред къщата.

— Ей сега се връщам с чая — каза Влад и изчезна.

Външната врата се отвори със скърцане. На горния етаж животинките хукнаха към скривалищата си. Граф Великолепни, който още стоеше на пръста й, потрепери. Лала притисна с ръка тупкащото му сърце. Искаше й се да има DVD, което като Розетския камък25 да я научи на езика на животните, за да може да им каже, че няма от какво да се боят. Баща й хапеше здраво, но още по-опасен беше лаят му. А той и бездруго не се интересуваше от тях. Всъщност не се интересуваше от нищо и от никого, освен от работата си. Но ето Лала, век след век живееше под натиска на желанието да го впечатли.

Туп!

По мраморния под се чуха стъпки. Сякаш прилеп шляпна Лала с парализираното си крило. Веднъж един мъдрец й бе казал: „Може би той не те обича“. Сигурно човекът беше прав. Тогава защо да крие какво мисли? В този момент успехът бе единственото нещо, което можеше да изгуби.

Граф Великолепни разпери крила, а розовият удължител на перчема му падна на килима. Лала се наведе да го вдигне, но вместо това срещна лъскавия връх на обувките на баща си. Той стъпка косицата на прилепа като запалена цигара. Ама че долна постъпка!

— Как смееш да ми се опълчваш? — рече той, гледайки гневно надолу.

Е, поне стоеше пред нея от плът и кръв, а не на екрана на телевизора. И дишаше същия топъл въздух от камината. За първи път щяха да говорят в салона без плоския екран помежду им.

Осъзнала този факт, Лала се ухили. А това го разгневи още повече.

— Аз съм Главният! — рече той, оголил зъбите си. — Когато ти кажа да правиш нещо, от теб се очаква да го направиш. А също така съм и твой баща…

Ха!

— Баща, но не роден — успя да измънка тя.

От коридора се чу възклицание. Последва силна кихавица.

Влад ги подслушваше. Ала нито господин Ди, нито Лала му обърнаха внимание. Двамата стояха като вкаменени, а думите й се въртяха из стаята като леден вятър.

Спомен за изгарящ глад. Мокър студ. Някой я носи през снега… червени капчици капят и оставят следи. Всеки хрип раздира гърдите й и сгърчва тялото й… и изхвърля още кръв… качват се по стълбище… Вече е по-топло. Сребърната светлина на луната е изчезнала. Топли оранжеви пламъци осветяват пътя им. Слагат я на легло. Мирише на монети и солена плът. Гладките копринени чаршафи са мокри от потта. Майка й стене до нея и иска да види Лаура… Тук съм, мамо, искаше да каже тя, но й беше толкова трудно да говори… Господин Ди настоява Лаура да е там… Костите я болят от изтощение… чува последния дъх на майка си… мълчешком се моли да не си отива… Господин Ди връхлита в стаята… вика името на майка й… Алина… Алина… Алина… грабва я в обятията си, сякаш е била повече от негова икономка… сякаш той не е румънски граф. Докторът съобщава, че е твърде късно… Раменете на господин Ди се тресат… казва, че е искал да я спаси, искал е да пристигне навреме при нея, но снегът му е попречил… Докторът казва, че и на момичето не му остава много… Господин Ди се надвесва над нея… отмята потните й коси… Нещо остро и болезнено се впива във врата й… парализиращо напрежение… мрак… и след това нов ден. Силата й се бе завърнала. Майка й си бе отишла. А по неясни причини, единственото, което й се въртеше в ума, беше да забие странно издължените си зъби в дебела сурова пържола.

Лала примигна, за да прогони сълзите си.

— Не трябваше да ме спасяваш.

Той си наля чаша петстотингодишно уиски.

— Очевидно никога не си искал дъщеря.

— Грешиш! — кресна той и тръшна кристалната чаша върху черната лакирана масичка.

— Безсрамник! — викна Влад.

Господин Ди не го погледна.

— Трябваше да помолиш господин Щайн да ти направи робот. За да прави всичко, каквото поискаш и точно както и искаш. Защото аз…

— Аз не искам робот — прекъсна я той. — Не искам и демотивиран, непочтителен вамп-гангстер, който…

Лала тропна с крак.

— Демотивиран ли?! Заради мен „Мърстон“ е сред трите училища финалисти в цялата страна! Аз постигнах това, татко, аз! — В желанието си да я види, Лала се заудря в гърдите като орангутан. — И какво е това вамп-гангстер? Изобщо има ли такова нещо?

Той вдигна чашата и отпи глътка от кехлибарената течност.

— „Радклиф Хай“ ще е добро място за теб.

Лала завъртя косата си около пръста и я опъна.

— Откъде знаеш какво е добро за мен? Та теб почти те няма! А и да си тук, все едно, че те няма — дори по-лошо, защото си тук, но не ми обръщаш внимание. — Произнесени на глас, думите звучаха още по-остро и прободоха Лала в гърдите. — Та аз дори не знаех, че работиш за това училище. Нямах идея. Имаш ли представа колко ме унизи?

— Е, и аз не знаех за твоето конкурсче — възрази той.

— Не е конкурсче! — тросна му се Лала. — Конкурсът е национален. И освен това се опитах да ти кажа, но ти не искаше и да чуеш, и… — Гърлото й се стегна. „Мислех си, че ще се гордееш с мен. Затова се записах за участие!“

— Ще се гордея с теб, когато престанеш да си губиш времето с твоите приятели и се заловиш сериозно за…

— Сега приятелите ми са моето семейство. През изминалата година всички работихме здраво, за да станем част от това общество и… — Сълзите рукнаха. Лала скри лицето си. За всичките й хиляда петстотин деветдесет и девет години той никога не я бе виждал да плаче.

Господин Ди не направи нищо, за да я утеши. Той отстъпи назад, гледайки я как хлипа.

— Никой от приятелите ти не би могъл да те спаси, както аз те спасих.

— Напротив, те вече ме спасиха.

Той въздъхна и погледна джобния си часовник.

— Работата е там, че не трябва да се налага някой да те спасява, Лаура — каза той. За първи път използваше истинското й име, след като… — Трябва да бъдеш силна. Достатъчно силна, за да можеш да се съсредоточиш и да не позволиш нищо да те отклонява от важните неща.

Лала изтри очи с опакото на ръката си. Студената кожа успокои подпухналите й клепачи.

— Да страниш от хората не е сила — подсмръкна тя. — Сила е да ги допуснеш до себе си.

Господин Ди насочи пръст към нея.

— Това го казваш днес. Но какво ще проповядваш утре? Или вдругиден? В един миг се интересуваш от здравословна храна и макиаж за животни, а в следващия идва ред на световния мир!

Той беше забелязал!

— Нищо никога не довеждаш до край. Неслучайно братовчедите ти те наричат графиня Плужекула.

Наистина ли?

Влад изпръхтя.

— Не е смешно! — викна тя.

Телефонът на господин Ди звънна. Той погледна дисплея и вдигна.

— Не затваряй — каза той на човека от другата страна. После се обърна към дъщеря си. — Предлагам ти сделка.

Лала погледна учудено.

— Не искам да те уча да се отказваш. Затова — довърши си конкурсчето. Щом загубиш, ще напуснеш „Мърстон“ и ще дойдеш в „Радклиф“.

— А ако спечеля?

Господин Ди вдигна вежди.

— Ако спечеля?

Той закри телефона с ръка.

— Оставаш.

Хм. Не беше зле за един вамп-гангстер.