По-неживи от всякога

Глава двайсета Шок и Ка!

Биууп. Биууп.

Звънецът за часа на класния би. Франки обаче нямаше нужда от напомняне, за да влезе в стаята. Вече единайсет минути седеше на дървения стол и се взираше в подканващите плакати с красиви пейзажи и пъстри дъги. Погледът й се премрежи. Чакаше. Искреше.

Предстоеше директорът Уикс да обяви резултатите от гласуването. А Франки не искаше да пропусне това. Не защото имаше шанс да спечели — Клео бе купила речта на Хейли и Хийт за кампанията и така бе осигурила загубата й. Всъщност не искаше да прилича на сърдитко, който не умее да губи. Стигаше й, че точно така се чувстваше.

— Успех — пожелаха й Клаудин и Блу, когато влязоха. Други ученици й пожелаха същото с усмивки, многозначителни погледи или с окуражително потупване по гърба. Ала в жестовете им се криеше печал. Сякаш казваха: „Съжаляваме, че загуби“.

— Спри да ги дърпаш! — каза Брет, който седеше на чина до нея. — Още не всичко е свършено.

Още.

Една оранжева тениска и къси бежови панталони се настаниха на чина зад нея.

— Вълнуваш ли се, Щайн? — попита я Били.

— Много — успя да каже Франки въпреки буцата, която бе заседнала на гърлото й, и едва се усмихна, за да покаже ентусиазма си.

Щеше да поздрави Клео и Дюс за победата им и да продължи напред — нищо, че избирането им за двойка на „Т’о Дали“ не бе най-прекрасният начин за започване на лятото. Не си струваше да се наелектризира заради безплатните обувки, които можеше да носи до края на живота си. Пък и едва ли децата им щяха да се любуват на професионалните им снимки. Така че, щеше да последва съвета на родителите си и да приеме краха като победител… Краха… краха… крака… краката, краката, които, ех, никога нямаше да се кипрят с обувките на „Т’о Дали“…

— Стига!

— Какво стига? — попита Брет и стисна ръката й. Приземявайки я.

— Ъ… — погледна ръката му Франки — исках да кажа, стига, откъде взе този страхотен син лак?

Той пусна ръката й.

— Ти ми го купи.

Уф.

— Не го забравяй.

— Не, ти не го забравяй — пошегува се той.

— Не, ти — отвърна му тя.

— Не, ти.

— Не…

Вратата на класната стая се отвори с трясък. Клео застана на прага — едната си ръка бе сложила на кръста, а другата бавно поклащаше. Още малко и леденото й спокойствие щеше да се отрони като сталактит от лилаво-златистата й рокля и да смрази балатума. Даже дрехите й излъчваха увереност.

Няколко момичета изръкопляскаха — Блу и Клаудин бяха сред тях. Опитваха се да подкрепят и двете страни в конкурса. Клео побърза да вдигне ръка.

— Още не. — Е, поне не беше напълно уверена, че ще спечели. И добави: — Изчакайте Дюси.

Оправи черния си бретон, сви лъщящите си от гланц устни и зае поза за фотографа… който липсваше.

Били се наведе напред и измърмори под нос:

— Трябва да отиде в телевизията.

— Това пък защо? — попита Франки и усети ревността в гласа си.

— За да го изключа, когато я дават.

Брет се изхили. И Франки я досмеша, но се сдържа. Не биваше да показва, че се притеснява. Вторачи се в мастилените петна на чина си и се опита да не изглежда по-зелена от обикновено.

— Сега може да ръкопляскате — възвести Клео, когато Дюс се появи до нея. Тя го хвана под ръка и го поведе към последните чинове с решителна походка, сякаш свиреха фанфари. Сигурно бе репетирала как да ходи повече и от Кейт Мидълтън. А пък облеклото на Дюс — черна кашмирена шапка, златни очила „Карерас“ и нови джинси „Дизел“ — бе по-старателно избрано и от това на принц Уилям.

Франки започна да люпи синия лак от палеца си. На кого му пукаше?

В този момент госпожа Саймън влезе в стаята. Бедрата й свистяха като чистачки за кола. Тя плесна рязко с ръце.

— По местата.

Клео и Дюс уж забързаха крачка.

Франки отпусна глава на чина си. Били я потупа по гърба.

Бялата тонколона над черната дъска припука. Клео стисна късметлийския си бронзов скарабей.

— Доброоо утрооо, „Мърстон Хай“! — изгърмя гласът на директора.

Загубата си беше загуба, но защо трябваше да я съобщава толкова гръмогласно? Можеше да прати имейл.

— Честита сряда — викна Уикс. — Нали не сте забравили — остават ни още три дни до края на годината…

Някой простена. Гулия?

— … затова нека се постараем да бъдат значими. И като казах значими — да минем към най-значимото — преброяването на гласовете. Аз броих ли, борих ли, броих ли.

Франки вдигна глава. Усмихни се. Покажи увереност. Стисна зъби, вирна брадичка и се приготви за удара. Брет й се усмихна за подкрепа. Нали опитахме.

Уикс се покашля право в микрофона.

— И сега, без повече да отлагаме…

— Приготви се. Това е то — каза й Били и пак я потупа по гърба. — И Оскарът отива при…

— Престани — скастри го Франки.

— Всъщност — замълча Уикс — победителите ще обяви Лала.

Всички възроптаха.

— Хей — Лала се усмихна притеснено. — Двойката, която избрахте да представлява „Мърстон Хай“, е…

Столът на Клео изскърца. Нима вече става?

— Брет Рединг и Франки Щайн!

Какво?

Франки се облещи на Брет. Брет се облещи на Франки. Очите му — аха да изскочат. А нейните болтове стреляха искри. Ушите й започнаха да пищят. Ръкопляскане ли чуваше, или освиркване? Да не би Клео да искаше ново преброяване? Блу и Клаудин още ли поддържаха и двете страни? Или най-сетне показаха истинските си чувства? Франки бе твърде шокирана, за да каже.

Последното нещо, което помнеше, преди да припадне, бе шепотът на Били, който я погъделичка по ухото:

— Казах ти, че ще спечелиш, Щайн. Казах ти.