По-неживи от всякога

Глава двайсет и втора Преврат

Оказа се, че часът по физическо е най-доброто решение за ПДУ-то на Франки. Публичното демонстриране на упиянение — дали пък не се пишеше с „о“? — щеше да означава, че навира победата си в лицето на Клео. А Щайн не постъпваха така. Но да потиска желанието си да се разкрещи „Спечелихспечелихспечелих“ бе все едно да възпре искрите от пръстите си — твърде могъща сила, за да я подчини.

Ала фехтовката й предлагаше идеалния компромис. Когато Франки вдигнеше маската за глътка въздух, се опитваше да си придаде лежерен вид — сякаш да си част от двойката Т’о означаваше повече отговорности и по-малко развлечения. Щом обаче пуснеше маската, се усмихваше от ухо до ухо и пищеше досущ като новия музикален идол на Америка. Шокът от победата все още не бе преминал. Усещаше как тя пращи и плющи под бялото яке. Наистина ли с Брет бяха получили повече гласове? Повече от Клео и Дюс? В конкурс за популярност? И сега какво следваше? Да бие Къртни Кардашиян40 с деветдесет и шест на четири процента в рубриката „Кой се облича най-добре?“ на US Weekly.

Добре, че Клео не дойде за часа по математика, когато господин Бийдър подари на Франки поднос с понички от учителската стая. Тя пропусна също и часа по музика, когато в чест на Франки госпожа Андрюс ги научи да пеят „Ние сме шампиони“. Всъщност Клео изпусна повечето сутрешни часове, защото — по нейни думи — имала среща в „Тийн Вог“. Но сега беше тук. Беше си взела пет минути почивка от дуела, за да си сложи гланц. И се усмихваше, сякаш криеше твърде приятна тайна, за да я сподели с някого. Вивека каза, че поведението й не е изненадващо. Наричало се „запазване на достойнството“. Но оттам, откъдето Франки атакуваше противника си в момента, лицето на Клео не само не излъчваше достойнство, но бе доста измъчено.

Когато отидоха в съблекалните, Франки свали белия си костюм и се загърна в сивия си халат.

— Това ли са обувките? — попита Клаудин. От косата й висеше гребен.

Шест момичета по хавлии се струпаха около отвореното шкафче, за да видят по-добре. Клео изви очи и пръсна двойно повече олио върху краката си.

— Страхотни са! — възкликна Блу, макар че вече ги беше видяла.

— Пробвали ги?

— Трудно ли се върви с тях?

— Какво ще облечеш с тях?

— Много ти отиват.

— Знаех си, че ще ти подхождат. Затова гласувах за теб.

— И аз гласувах за теб.

— Аз не гласувах за теб, но се радвам, че спечели.

През три шкафчета от тях, Клео се преструваше, че чете смешни съобщения от много важни хора. Безкрайните й опити да спаси достойнството си накараха Франки да я съжали. Ако принцесата се чувстваше и наполовина унижена, колкото нея, когато си помисли, че е изгубила, то…

— Нека да обсъдим това после — каза Франки и затвори шкафчето. — Просто нямам сили и…

Момичетата се върнаха под сешоарите.

— Какво ще кажеш, а? — прошепна Спектра на Франки.

— Страхотни са — отвърна тя и хвърли поглед към сиво-кафявите обувки.

— Не за тях — изсъска Спектра и направи знак към Клео, която тъкмо увиваше китките си с лен. С изключение на купчината мокри кърпи, до нея нямаше никого. — За това там.

— Ъ? — попита Франки люляковия въздух.

— Най-накрая й дадохме да разбере. — Спектра се закиска, та чак веригите й задрънчаха.

— Не разбирам за какво…

— Не се тревожи — каза тихо Спектра. — Никой няма да ни чуе от сешоарите. А и Били не е казвал на никого.

— Не е казвал какво? — попита Франки, почиствайки болтовете на врата си с клечка за уши.

Спектра се изхили.

— Ами че двамата сменихме урните, за да спечелиш ти.

Цзззз. Клечката за уши пламна. Франки духна, за да я угаси, и махна, за да разнесе мириса на изгорял памук. При все това нещо миришеше на гнило.

— Какво сте направили с Били?

— Той не ти ли каза?

Франки завърза на възел сплъстената си коса. Също като възела в корема й. Значи гласуването е било нагласено? И не е спечелила? Тя затръшна вратата на шкафчето си. Точно това заслужаваше, задето си бе помислила, че може да надвие Клео. Никого не можеше да надвие. Солени капки се разляха по бузите й от срам. Провалих се. Отново.

Топли люлякови ръце я обгърнаха като благоуханна пяна във вана.

— Ще кажа на Клео какво сте направили — заяви Франки.

Спектра я сграбчи за голата ръка.

— Не, Франки, не бива! Здраво ще загазим, ако се разчуе. А и тя само се фука. Никой не умира да гледа това.

Козината на Клаудин бе лъскава като коприна. Тя изключи сешоара. В този миг Спектра довършваше мисълта си и думите на зомбито увиснаха във въздуха:

— Никой не умира да гледа какво?

— Ъ, обривът между пръстите ми — изстреля Спектра.

Клаудин потрепери.

— Пас.

Франки извади обувките „Т’о Дали“ от шкафчето си. Погали още веднъж меката материя, целуна ги за сбогом и прекоси пътеката. Клео — вече увита в лен, намазана с олио, с чернило на очите и гланц на устните — тъкмо си прибираше нещата за третия час.

— Вземи — каза Франки и й подаде ботушите. — Аз съм вън от играта.

Клео присви очи.

— Не те лъжа — настоя Франки. — Оттеглям се. — Думите на Спектра звъняха в ушите й като пожарна аларма.

— Защо? — попита Клео и отстъпи назад. — Какво им има? — изви устни и надникна в джобчето. — Пфу, чакай. Да не би Спектра да ги е обувала? Целите са в заразни обриви, така ли?

Франки се прекръсти.

— Болтовете ми да гръмнат и да се изпържа в пламъци, ако те лъжа.

Биууп. Биууп.

Сешоарите спряха. Вратите на шкафчетата се затръшнаха. Ала никой не си тръгваше. Момичетата започнаха да се разтакават, в очакване да видят кой ще прибере така мечтаните обувки.

Биууп. Биууп.

Клео метна чантата на мазното си рамо.

— Все пак нещо им има.

— Нищо им няма. Кълна се. Просто Брет не желае да участва. И освен това имам доста семейни неща. — Франки пое дълбоко дъх. — Вие с Дюс сте били тук много преди мен. Ако някой трябва да представи „Мърстон“…

— Ка! — Клео се завъртя на десетсантиметровите си платформи. — Не ми трябва твоето милосърдие. — И изчезна като светкавица на Щайн.

— Чакай, Клео! — извика Франки. Все още по халат, напъха нещата си в чантата. Косата й беше сплъстена. Вратът й миришеше на изгорял памук. Гримът й така се бе размазал, че очите й изглеждаха посинени. Въпреки това тя излезе в препълнения коридор с увереността на човек, който не е издирван от полицията.

— Това не е милосърдие. Ти го заслужаваш — извика Франки на лъскавата черна коса, която се изгуби в навалицата.

— Франки, спри се — настоя Спектра. Тя се носеше като люляков освежител за въздух. — Ти също го заслужаваш.

— Ако го заслужавах, щях да спечеля — тросна се Франки и се втурна след Клео. — Твои са. Вземи ги — викаше тя след нея.

Клео спря пред стаята по английски. Втренчи топазените се очи във Франки. В тях нямаше ни живот, ни блясък — приличаха на мраморни топчета.

— Не. Ги. Искам.

Франки ги бутна в чантата на Клео.

— Просто ги вземи.

— Казах ти, че не искам нито милосърдието ти, нито заразените ти обущенца — отвърна Клео и ги запрати по Франки.

— Залягайте! — викна някой, когато обувките се понесоха във въздуха.

— Аааааа!

Учениците се разбягаха.

Обувките тупнаха на балатума досущ като егото на Франки. Защо Били бе подправил резултата? Наистина ли го бе накарала да повярва, че предпочита да излъже, отколкото да загуби?

Франки си спомни как се бе държала след началото на конкурса. Беше променила стила си, бе раздала болтовете на баща си и бе изцедила енергията си, за да зареди шепа бездушни електронни апарати. И за какво? За да стане лице на някаква марка? Заради шанса да покаже на Клео, че заслужава своите шестстотин и седем виртуални приятели? Заради възможността да каже, че е спечелила?

Че какво му беше хубавото на това? Франки бе от онези момичета, които умееха да общуват. Но откакто стана номер едно, трябваше да крие поривите си. Всички около нея се чувстваха губещи. Победата я делеше от тях, а тя винаги бе искала да бъде една от тях.

Побутна обувките към Клео, вирна брадичка и се върна в съблекалнята — уверена, че този път загубата е победа за всички.