По-неживи от всякога

Глава шеста Дисхармония

Мелъди затвори очи зад евтините си слънчеви очила. Стисна тревата между пръстите на краката си и хвана ръката на Джаксън. Слънчевите лъчи и ромонът на реката я унасяха също като машината за бял шум, която приспиваше майка й. Усещаше, че всяко мускулче е като масло, което се топи и попива в одеялото на кафяви и тюркоазни райета. В просъница дочу мелодично дрънчене, което се смеси с острата мелодия от въртележката на Ривърфронт. Звънтенето се усили и ускори. Усети… тежък и малко неприятен мирис? Джаксън! Блаа!

Но се примири. Ако любовта бе сляпа, очевидно трябваше да проявява разсеяност и към лошите миризми, нали така?

Оох! Нещо тежко като наковалня се стовари върху отпуснатия й корем. Един топъл и олигавен език я лизна по бузата. Сляпа и разсеяна — добре, но чак и търпелива към болката?

— Джаксън!

— Какво? — попита той мързеливо.

— Олеле! — изкрещя тя и се изправи. Влажен жълт лабрадор я облиза още веднъж.

— Не, Сейди14! — извика закръглена руса жена по бял анцуг. Тя тичаше запъхтяна през поляната и размахваше оръфана каишка.

— Ти какво? Помисли си, че съм аз? — попита я Джаксън и засенчи с ръка очите си.

— Ако и дъхът беше същият, щях да те сбъркам — пошегува се Мелъди.

Джаксън дръпна кучето към себе си.

— Хм, интересно. Ако затворя очи, бих се заклел, че това са твоите космати крака.

Мелъди отметна глава и се засмя, а в това време Сейди омете като прахосмукачка остатъците от обяда им.

— Толкова съжалявам! Но щом види пикник, не мога да я удържа — каза жената и сложи каишката на врата на Сейди.

— Няма нищо — викнаха след нея те.

— Добре изглеждаш, Карвър — рече Джаксън и посочи бялата й тениска, цялата на петна от калните лапи на Сейди. По вълненото мексиканско одеяло се бяха размазали кексчета и парчета пуйка.

— Добре се чувствам, Джекил — скръсти ръце тя, правейки рибешка уста.

Двамата прихнаха. Джаксън отметна кафявия си перчем. Откъсна от тревата глухарче и го затъкна зад ухото на Мелъди. Тя му се усмихна благодарна и се тръшна по гръб. Едно перце със златно връхче се отдели от косата й и кацна помежду им. Денят бе чудесен. Както почти всички дни, които прекарваше с Джаксън.

— Помниш ли, когато се срещнахме за първи път? — попита го тя и се завъртя с лице към него. — Ти седеше на онази пейка ей там.

Лешниковите му очи се зареяха в небето.

— Не, не. Нищо не помня.

Тя го тупна по крака с една недоядена кълка.

— Разбира се, че помня — рече Джаксън и се понадигна. На корема над джинсите му с петна от мастило, нямаше и грам мазнина. Той я придърпа към себе си. — Кандис бе облякла онзи шантав сребрист гащеризон и съвсем приличаше на извънземно, а ти беше толкова… хубава.

— Коремът ти е съвсем плосък — каза тя на сантиметри от устните му.

— Какво?

— Съблазнителен, но и малко смущаващ — отвърна тя, заемайки една от репликите на Кандис. Усещането бе като да се намъкнеш в мокрия бански на някой непознат. — Кажи ми, как успяваш да го поддържаш толкова гладък?

Джаксън седна. Мелъди се строполи на тревата. Той се изчерви.

— Откога започна да забелязваш коремите на хората? Нали няма да заприличаш на някое от онези момичета?

— Кои момичета? — попита го Мелъди, макар да знаеше отговора. Джаксън намекваше за лекомислените госпожици, които бягаха от училище, за да обикалят по магазините, сравняваха телата си в тристранни огледала, а после на чаша лате за обяд се оплакваха от размерите на ханша си. Джаксън не можеше да ги понася. Смяташе, че Мелъди е стъпила здраво на земята. Надеждна и умна, тя бе последният човек, който би изоставил етичните си принципи заради нещо вятърничаво и мимолетно. А той такава я обичаше. Затова и тя го обичаше.

Джаксън взе портативното си бяло-синьо вентилаторче и го включи. Затвори очи зад очилата на зубър с черни рамки. Мелъди приближи вентилаторчето до потното му лице. Щом Джаксън започнеше да се поти, увреденото му ДНК изкарваше на бял свят диджея — неговото второ Аз, което бе смешно, но и много безотговорно. А тя не искаше никой да помрачава хубавия им ден.

— Затова ли ме обичаш? Защото съм… нормална? — попита тя, без да е сигурна какъв отговор иска да чуе.

Той отвори очи и се усмихна.

— Не бих те нарекъл нормална — рече, взе перце от косата й и го духна, а бризът го пое.

— Като оставим това, че съм сирена, аз съм напълно предвидима. А ти… ти не си. Щом се изпотиш, се превръщаш в Ди Джей. Може би затова ме харесваш — защото аз съм твоята противоположност. И никога не се променям.

— Чакай малко. Нали онази вечер ти си се качила на сцената и си пяла пред куп непознати? Аз съм бил непредсказуем, така ли? — Джаксън я дръпна на земята. Карираната му риза с къси ръкави миришеше на боров дезодорант. — Нали не си започнала да излизаш с диджей?

Тя се засмя, но в известен смисъл той имаше право. Мелъди бе свикнала с мисълта, че е предвидима, защото се сравняваше със сестра си. Но концертът й преди няколко вечери бе съвсем неочакван. Това бе най-спонтанното нещо, което бе правила от години насам.

— Причините, че се разбираме, са хиляди — каза Джаксън и се пресегна към кутията със сладкишите. — Една от тях са кексчетата ти. — Едно шоколадово парченце падна върху най-горното лъскаво копче на ризата му. Тя го изчисти. Джаксън беше прав — каквато и да бе причината, те бяха чудесен отбор.

Мелъди се изтърколи по гръб и стисна ръката му. Мислите й я отнесоха в бар „Кориган“ и земният полъх на слънчевия следобед се смени от киселата миризма в бара… горещината от прожектора… приливът на енергия, с който сцената я изпълни, от гласа й, извисил се нагоре, от аплодисментите на хората… Мелъди се надигна и отпи вода от шишето.

— Какво ще правим през лятото? Ето това е големият въпрос.

Джаксън отметна перчема от лицето си.

— Всъщност… — Той взе да рови в раницата си, докато Мелъди наблюдаваше семейството в жълтия каяк, който се носеше по реката. Те излъчваха спокойствие и удовлетворение — чувства, които тепърва щеше да изпита. Беше щастлива с Джаксън — не че не беше. Но нещо под кожата й вибрираше. Някакво тревожно жужене. Мелодия, която я движеше, но все не я отвеждаше на мястото, на което щеше да намери покой. И така до онази вечер. Докато запя.

Една лъскава брошура изникна пред лицето й. На корицата имаше снимка на деца, застанали на дървена сцена сред гъста гора.

— Лагерът „Кресчендо“!

— Какво?

Джаксън се усмихна.

— Там имат нужда от помощници.

— Но това е най-добрият лагер за сценични изкуства в цяла Америка. Сигурна съм, че опашката от чакащи за работа е дълга километър.

Джаксън се облегна на лакът.

— Да, така е. Но мама познава директора. Идният четвъртък след училище и двамата сме на интервю — ти за музикалния театър, а аз по рисуване. Представи си — два месеца на лагер! Без училище, без родители, сред природата.

И тя си представи… щяха да се разхождат на зазоряване до върхове, забулени в мъгли, да се къпят среднощ в басейна, да се държат за ръка под одеялото, когато вечер пеят лагерни песни край огъня. Щурчета, звезди, музикален театър. Ако трябваше да се хване на работа през лятото, а тя трябваше да се хване, това бе доста добра възможност.

— Отлично! — Тя се приведе да го целуне с благодарност, когато — дзън!

Мелъди се отдръпна и погледна телефона си.

Мелъди засенчи дисплея и препрочете съобщението. После още веднъж. И още веднъж… Тогава скочи и започна да подрипва по тревата.

— Да! Да! Да!

— Какво има? — попита Джаксън и също започна да подскача.

— Богиня Гръндж правят прослушване за нови певци Кандис ме е записала! Следващата седмица съм на прослушване!

Той стисна ръката й.

— Може би ще направиш нещо за името на групата.

Мелъди замръзна на място. Правилно ли беше чула?

— Извинявай… новината с чудесна. Наистина — рече той и се подсмихна.

Ледени висулки се образуваха у Мелъди там, където само допреди миг бе текла като сироп любовта. Тя хвърли кексчетата в кофата за боклук.

— На път сме да развалим хармонията.

— Не и кексчетата! — изкрещя Джаксън.

— Ако не внимаваш, ти ще си следващият — рече тя почти сериозно.

— Просто не мога да преглътна името. Толкова е… глупаво.

— Виж кой го казва — отвърна тя и посочи ризата му, която бе закопчана накриво.

— Само се пошегувах — каза той през смях. — Наистина се радвам за теб. Може би сега ще те видя на сцената. — Джаксън пусна вентилатора на най-високата степен. Вдигна го пред лицето си, а с другата ръка я стисна за крака.

Мелъди дръпна вентилатора надолу, за да вижда очите му.

— Това означава ли, че ще дойдеш на прослушването?

— Зависи.

Мелъди чакаше.

— До залез-слънце искам една тава с кексчета.

— Имаш ги — каза тя и протегна ръка.

— Добре — отвърна той. — Кога е прослушването?

Тя отново прочете съобщението.

— В четвъртък в три и половина.

— Уф.

Нова висулка лед в корема й.

— Интервютата ни за лагера са от пет.

Мелъди закичи Джаксън с глухарче.

— Имаме час и половина на разположение. Ще се справим.

Той сведе поглед към тревата. Мелъди стисна ръката му и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не използва гласа си срещу него. Колко лесно щеше да е, нали? Джаксън, чуй ме. Щом стане дума за музика, винаги ще ме подкрепяш. Това много ще ти хареса.

А той щеше да отвърне: Разбира се, Мели. Както кажеш, Мели. Ще ми позволиш ли да те занеса на ръце до сцената, Мели?

А на това тя би казала: Пфу!

Все пак, ако искаше да има робот за приятел, господин Щайн сигурно можеше да й направи един до понеделник. Тя трябваше да знае, че Джаксън я подкрепя по своя воля. Иначе никога не би научила дали…

— Добре, става!

— Отлично! — Мелъди тикна телефона си в задния джоб на джинсовите панталонки и грабна чантата си. — Да тръгваме. Трябва да репетирам!

Джаксън изхвърли пластмасовите чаши и чинии в коша и преметна чантата на рамо.

— Ясно. Пикникът свърши.