По-неживи от всякога

Глава осемнайсета Мъж с вентилатор

Били беше благодарен на Спектра за опияняващата й люлякова пот, на Кандис за парфюма „Черна орхидея“ — нейна запазена марка, и на Джаксън за бръмчащия му ръчен вентилатор. Без тях миризмата на тийнейджърски дух в „Подземието“ — кисела смесица от лук и мазна коса — можеше да събуди и Кърт Кобейн.

Клубът бе претъпкан и направо вибрираше. Феновете подскачаха като скакалци в кутия. „Оловно перо“ свиреха „Ела, както си“ пред пълната зала и страстта на групата беше заразителна.

Нещо нежно като коприна го докосна по лицето. Били намери Спектра и също я целуна.

— Оуууу! — някакъв смотльо с каменно лице и рокерски ботуши бе настъпил Били по крака. — Гледай къде ходиш — тросна се той и се хвана за пръста.

Непознатият се огледа, за да види собственика на крака (и на гласа), но бързичко се отказа и продължи да си пробива път към сцената.

— На този сега ще му дам да се разбере! — надвика Спектра мощния глас на Мелъди.

— Вината не беше негова. Той не видя Били — рече Кандис. Бе типично за нея да вземе страната на красивия непознат.

— Мен, ако питаш — дай му да се разбере — каза Джаксън.

Всички се вторачиха в него шокирани. Откога любовникът бе станал побойник?

— Какво? — попита засрамен Джаксън. — Добре де, просто не вярвам на тоя човек.

— Джаксън май мъничко ревнува — пошегува се Кандис.

— За какво говориш? — сопна се той. Очите му бяха заковани върху приятелката му, обсипана с пера.

— Това е Гранит, мениджъра на „Оловно перо“, и новият… — тя замълча.

— Новият какво? — попита Джаксън, като се разхлаждаше енергично.

Преди Кандис да му отговори, нейният приятел я улови за ръка и я отведе.

— Не я слушай. Кандис си е такава — рече Били. Той знаеше добре какво бе изпитал, когато загуби Франки заради Брет — сякаш някой бе изтръгнал вътрешностите му. Но знаеше също, че раната може да заздравее. Не че Джаксън щеше да изгуби Мелъди; връзката им беше неразрушима. Нищо, че гледаше Гранит, докато пееше. Всъщност не можеше да види Джаксън чак тук, отзад, нали?

— Хайде да отидем по-напред — предложи Били и дръпна Джаксън.

Джаксън го отблъсна, но да попречиш на невидимите бе трудно — рискуваш да заприличаш на луд, който трепе мухи. И затова накрая се предаде и — Оох! — Гранит събори Джаксън на пода.

— Какво правиш? — викна Били на мениджъра, който махаше с ръце връз приятеля му.

— Вързах му обувките — изсмя се сподавено Спектра с гласчето си на фея.

— Как? — попита Били, като си спомни, че рокаджията няма връзки на ботушите.

— Със скъсани струни от китара — рече тя гордо.

Вместо по ръката Били случайно я чукна по рамото. Тя случайно го чукна в лицето. Двамата се засмяха.

Докато се мъчеха да освободят Джаксън, отвиха жицата от ботушите на Гранит и го вдигнаха.

— Вентилаторът ми! — извика Джаксън и затърси по лепкавия под. — Не мога да си намеря…

Хруп.

Гранит изрита изпод тока на ботушите си парченца синя и бяла пластмаса.

— Съжалявам, приятел — каза той и беше искрен.

— Какво направи? — изкрещя Джаксън и нави ръкавите на карираната си риза.

Били застана до него, в случай че избухнеше свада. Не че Джаксън не беше силен. Просто не беше толкова силен, колкото Гранит.

Чух те да плачеш и гласът ти отекна в целия град… Чистият глас на Мелъди се извиси над тълпата.

Гранит се обърна към сцената.

— Обичам Грийн Дей.

— И аз — викна Джаксън. — Хайде да танцуваме.

Така вече е по-добре.