По-неживи от всякога

Глава двайсет и пета Франки Дудъл Денди47

— Сейди Уорлок48… Су-Чин Вайнщайн… Брандън Уайт… — гласът на директора се носеше из двора на училището. Привикваше зрелостниците на откритата сцена, за да получат дипломите си. Бе стигнал почти до края на азбуката — учениците от горните класове на „Мърстон“ бяха на крачка от свободата. А Франки — на крачка от своето шоу.

— Стигна до W — обяви тя на екипа си. — Хора с X нямаме, имаме четирима с Y и един със Z. Остават петима. Ще направя последен оглед.

Членовете на Борда на равновесието гордо се изправиха — всеки на своя пост в очакване на проверката. Един бърз поглед бе достатъчен на Франки. Всичко бе изрядно.

Старомодният училищен двор сега приличаше на произведение на изкуството. Кленовете, тухлените стени и старата настилка бяха облицовани с хубав бял камък, сякаш векове наред бяха ваяни от скулптор. Бръшлянът също беше от камък. Лалетата бяха от камък. Кръглите градински маси бяха от камък. Докато се спасяваше от пожара, Дюс (окуражен от Лала) превърна цялото училище в сцена от „Флинстоун“. (Е, добре, Дюс започна всичко, но за да се довърши работата, поканиха страхотен експерт по декора — майката на Дюс. Но признанието бе за него.)

Шкафчетата не можеха да се отварят. Раниците бяха твърде тежки. И вместо официалната церемония с фанфари, зрелостниците вървяха под звуците на пневматични чукове и булдозери. Учениците се бяха борили с отживелите разбирания и изведнъж се оказаха в каменната ера. На Франки й се стори смешно… а може би беше поетично… или иронично? Екзистенциално? Както и да е, бе страхотно и си струваше да се отбележи.

И така, когато миналата вечер Хейли се обади през сълзи, че не може да направи своето шоу „Ние сме света“ в каменна градина, Франки пусна искрите в действие. Искаше нещо, което да обобщи годината, да показва, че животът не е черно-бял, а може да бъде и зелен. Не искаше да се бори за промяна, а да работи с онова, което имаше на разположение. Щеше й се да приема, не да отхвърля. Та всичко през изтеклата година бе свързано точно с това.

Така че, сътвориха „Каменното училище — роман в графити“. Всяко дърво, тухла и скала бяха изрисувани с цветни тебешири. Имаше и графити, които документираха най-запомнящите се моменти от годината. За тебешира отговаряше Гулия. За рисунките — Джаксън. Брет, Хийт и Айриш Еми снимаха с камера, а Хейли трябваше да посреща гостите и да ги отвежда до масата със закуските. Задачата не беше непосилна, но Хейли, както и петнистото й лице, явно имаха нужда от почивка.

— И накрая — Жалбин Йелпс, — рече директорът Уикс.

— И а и и и — стенеше Гулия за по-голямата си сестра.

В мига, в който зрелостниците хвърлиха шапките си във въздуха, пневматичните чукове гръмнаха. Сетне се отправиха към столовата. Черните им тоги се вееха зад тях и те приличаха на колония прилепи.

— Идват! — викна Франки.

— Благодаря ти — каза Хейли и бежовите й очила се замъглиха.

— За какво?

— Ти ме спаси. — Хейли се озърна. — Ти спаси обяда. И всичко е тоооолкова… — тя спря, за да си издуха носа.

Франки сложи ръка на рамото й.

— Знам какво е цялото училище да те обвинява за разни неща. Не бих пожелала това и на… — Тя замълча. — Хей, мога ли да те попитам нещо?

Хейли кимна.

— Защо даде речта си на Клео?

Хейли притисна кърпичката до носа си.

— Тя ми даде това — рече и вдигна синьото око — талисмана на верижката си.

— Окото на Хор49? — Франки не можа да скрие изненадата си. Може би Хейли все пак не беше чак толкова умна. — Можеш да си купиш синьо око във всеки магазин за подаръци на изток от Унгария.

Хейли прихна.

— Каза, че е амулет за нормално зрение, нали разбираш, ще ми помогне да сваля очилата.

Франки ахна.

— И ти й повярва?

Хейли пак се изкиска.

— Не, разбира се. Но започнах да ходя на уроци по ръчно духане на стъкло. С Хийт искаме да правим вази това лято и да ги продаваме на фестивалите по изкуство. Най-скъпа е пещта, а Хийт ще се справи, така че… Както и да е. Наред с училището, уроците, обяда и кучето, което трябва да извеждам, конкурсът ми дойде в повече. Трябваше ми извинение, за да се откажа. — Тя повдигна очилата си и притисна насълзените си очи.

— Извинявай. Мисля, че просто съм прегряла.

Франки я прегърна.

— Всичко е наред.

— Нали пак ще се виждаме догодина? — подсмръкна Хейли.

— Разбира се — отвърна Франки. — Ще имам нужда от теб — някой трябва да държи Брет под око.

— А ти ще държиш Хийт под око в „Радклиф“.

Франки се прекръсти.

— Кълна се, иначе болтовете ми да гръмнат и да се изпържа в пламъци.

— Ето ги, идват — усмихна се Хейли. — Отивам да ги посрещна.

Франки й махна за довиждане и хвърли последен поглед на двора. Ярките прочувствени рисунки с тебешир разказваха славна история. Тя започваше с танците на Вси светии — Брет бе изобразен как пищи с падналата глава на Франки в ръка. В средата Франки взимаше интервюта от РАД за филма „Чудовището на нашата улица“. Над всичко грееше дъгата на госпожа Фус. Най-сетне Франки проумя, че тази история не можеше да бъде разказана без нея. Защото над дъгата в небето искреше зелена звездичка. Тази звездичка беше тя.

Едно летящо каменно лале тупна пред Франки.

— Идеята твоя ли беше?

— Защо всички са толкова изненадани? — попита Франки. Не сметна въпроса за комплимент.

— Ами просто всичко е толкова… — Били се постара да не я засегне.

— Наелектризиращо?

— Да, наелектризиращо. — Той й подаде лалето.

— Това пък защо?

— Съжалявам.

— За какво? Размени урните, понеже си мислил, че не мога да спечеля или че не мога да измисля хубава тема за обяда?

— И двете.

Франки взе цветето и го завъртя между пръстите си.

— Откъде знаеше, че няма да спечеля?

— Защото, мила моя… — Били я хвана за раменете — речта ти беше калпава.

Франки избухна в смях и прегърна невидимия си приятел. А това явно не изглеждаше нормално.

— Това или е Незримия Били, или ти играеш някаква шантава игра на замръзванка — рече Кандис. Единствена тя сред зрелостниците бе пристегнала тогата си с колан, а на гърба бе извезала инициалите си КК. — Впрочем, обядът е страхотен.

— Къде е Мелъди? — попита Франки.

— Отпраши веднага след церемонията. Нещо, свързано с групата, или пък с Джаксън. Не знам. Става опасно, ако човек много я слуша. Все едно, Би, родителите ми тъкмо ме изненадаха с билет за първа класа. Втора класа — вън!

— Къде заминаваш? — поинтересува се Франки.

— Отивам за лятото във Франция — ще наблюдавам уличната мода. Били и Спектра идват с мен, защото, нали знаеш, те могат да летят безплатно.

Франки пусна няколко искри. Погледна Били. Благодаря ти, че ми каза.

— Щях да ти кажа — рече той, след като видя фойерверките на Франки, — но през последните дни ти не ми вдигаше.

— Откога си правиш труда да се обаждаш? — пошегува се Франки и отново го прегърна.

— Кандис? Ти ли си? — попита тъмнокос красавец със сако от туид, докато си проправяше път към тях.

Кан се опули. Франки не беше виждала толкова шокирано норми.

— Шейн? — извика тя и бухна къдриците си. — Ъ, какво правиш тук?

Шейн скръсти ръце.

— Сестра ми Минди завършва днес.

Кандис засука една руса къдрица.

— Ти си брат на Минди?

Шейн вдигна вежди и кимна.

— А ти учиш в гимназия.

Кандис взе чашата с лимонада и му намигна.

— Вече съм в колежа.

Шейн бутна чашата от ръката й и изхвърча гневно навън.

Стотици очи се извърнаха да видят как ще постъпи Кандис Карвър, след като бе зарязана. Но тя дори не забеляза. Беше се вторачила в айфона си и разглеждаше списъка със задачи за Франция.

— Номер едно — прочете тя. — Да скъсам всякакви връзки с американски момчета. — Замахна по дисплея и натисна „Изтриване“. — Шейн вън!

Франки свали лилавите си гладиаторски сандали и се настани на един каменен храст. Размърда зелените пръстчета на краката си и зачака Брет да свърши с опаковането на озвучителната техника.

Към нея с протегната ръка приближи директорът Уикс.

— Отлична работа, госпожице Щайн! — каза той и се здрависа. — Надявам се, че догодина ще се кандидатираш за ученическия съвет.

Франки въздъхна.

— Да, обмислям го. Но като че ли това ще стане в „Радклиф“.

Директорът отпусна рамене.

— А, „Радклиф“, значи. Камата в сърцето на моята кариера. — Разхлаби вратовръзката си, на която пишеше Честито завършване на девет езика.

Франки подсмръкна.

— Мислех, че ние сме тази кама.

— Кой? Учениците?

— Не, РАД.

Уикс втренчи проницателните си сини очи в нейните.

— Винаги съм мислел, че вашето общество е необикновено. Но трябваше да уважа желанието на родителите ви и да си мълча. Нищо не може да ме развълнува толкова, колкото вие, децата, затова, че се обединявате и браните справедливостта. — Извади от смачкания си бежов костюм червена кърпичка и попи потта от челото си. — А сега ще си отидете…

Пространството на сърцето на Франки хлътна. И тя самата не можеше да си го представи.

— Какво ще стане с това място?

— Временни класни стаи — каза той и огледа купчините с останките, които изпъстряха двора като огромни мравуняци. — Докато отново построим училището. Но ние ще го построим. Ние знаем как да оцеляваме. Точно като вас. — Той се усмихна. — И кой знае? Може пък да промените решението си и да останете.

— Аз обичам „Мърстон“ и прочее — Франки стана и го потупа по рамото. — Но да учим във временни класни стаи? Това не е толкова наелектризиращо.