Окованият нарцис

50

Целунахме се и бе като разтапяне от устата надолу. Ръцете ми се плъзнаха по копринената блуза на Мика и не бе достатъчно. Разкъсах я, свалих я от тялото му, докато ръцете ми се плъзнаха по солидната мекота на гърдите му, кожата му бе като топъл сатен под ноктите ми. Мика изведнъж ме прикова към пода, толкова тежък.Отворих очите си и открих Жан-Клод над нас, над Мика, притискайки и двама ни към пода. Имах момент да срещна очите му, момента да видя гневът в този блед син пламък, тогава ръцете му бяха около Мика и той дърпаше по-малкия мъж назад. Седнах, гледайки ги да се въргалят по пода, борейки се. Гняв, нужда и просто леко умора се надигаха в мен, докато нямаше място за ardeur. Бях уморена да се боря, толкова уморена.

Подуших кръв като топла линия през центъра на тялото ми; миризмата бе почти сексуална. Това бе достатъчно. Извадих браунинга и погледнах през стаята. За част от секундата имах и двамата в края на дулото. За част от секундата ми хрумна. После преместих пистолета през стаята, осъзнавайки за първи път, че не бе останал никой друг в стаята освен нас. Добре да се знае, че нямахме публика. Насочих оръжието към претъпкания бял диван и стрелях. Една от малките златни и сребърни възглавници подскочи нагоре от удара. Ударът бе като гръм в каменната стая, все едно тежките завеси хванаха звука и го задържаха около нас.

Те замръзнаха. Ръцете на Мика бяха нокти, пръснати по гърба на Жан-Клод, защото това бе всичко, което можеше да достигне. Лицето на Жан-Клод бе забито във врата на Мика, тялото му увито около него, така че всичко важно бе скрито, докато той се опитваше да разкъса врата на Мика.

Примигнах срещу тях.

-Спрете, спрете, и двамата или следващият ще се забие в един от двама ви. Кълна се в Господ, че ще ви застрелям.

Жан-Клод се надигна, кръв в червено измиваше устата му, брадичката, надолу по гърлото. Имаше толкова много кръв, накара ме да се боя да видя врата на Мика. Ноктите на Мика останаха на гърба на Жан-Клод. Можех да видя напрежението на всеки мускул, желаещ да забие ноктите още по-дълбоко.

-Нимир-Радж ме държи на място, ma petite. Не мога да помръдна.

-Мика, пусни го.

Мика не се помръдна и не можех да го виня, но... Насочих пистолета към главата му защото това бе единственият чист изстрел, който имах. Имах малък изблик на паника, че трябва да натисна спусъка, после спокойствието ме облада и застанах в кладенец от спокойствие, което придобивах когато убивах. Нямаше чувство там, нямаше почти нищо там.

-Аз... ще те... убия, Мика.

Гласът ми прозвуча толкова празен, колкото се и чувствах.

Мика обърна главата си бавно да погледне към мен. Кръв течеше от лявата страна на врата му, надолу по рамото му, гърдите му. Бе намокрен със собствената си кръв. Можех да видя още от нея да отива нагоре, плъзгаща се надолу, но не постоянно; кръвта излизаше заедно с пулса му. Мамка му.

-Пусни го, Мика, той е пронизал аортата ти.

Свалих оръжието и започнах да скъсявам разстоянието помежду ни.

Мика погледна към вампира, все още забил ноктите си в плътта на Жан-Клод.

-Ако аз умра, искам той да дойде с мен.

-Би било лесно за Нимир-Радж с твоята сила да излекува подобна малка рана. - каза Жан-Клод, все още притиснат към тялото на другия мъж, интимно.

Мика отдръпна ноктите си от гърба на Жан-Клод. Жан-Клод се придвижи достатъчно да освободи себе си от ръцете му. Видях Мика да се стяга секунда преди ръцете му да се придвижат с невероятна скорост, толкова бързо, толкова бързо. Гърлото на Жан-Клод дори не бе започнало да кърви, когато ръцете на Мика се бяха върнали от двете му страни. После кръвта се изля като фонтан от гърлото на Жан-Клод.

-Излекувай това. - каза Мика.

Бях оставена да седя там, гледайки и двамата да кървят до смърт. Мамка му.