Окованият нарцис

17

Ашър спря при леглото и ме положи на него, заставайки над голото тяло на Натаниел, за да го направи. Излегнах се по гръб и почувствах движение във всички посоки. Жан-Клод припълзя до мен и Джейсън се премести между него и рамката на леглото. Натаниел се преобърна, докато не лежахме един до друг с него на една страна. Очите му не ми казваха нищо, освен че не ми казал не, но все пак попитах:

- Искаш ли Ашър да се храни от теб?

- О, да - каза Натаниел и имаше нещо в гласа му, което рядко чувах - сигурност. В този момент той знаеше какво иска. Нямаше съмнение в него и в силата на желанието да го направи... по-силен.

Ашър се плъзна по гърба на Натаниел, така че телата им се сляха заедно. Обърнах се на време, за да видя Жан-Клод да имитира същото движение с Джейсън. Джейсън се протегна, докосвайки ръката ми и това бе като врата, бутната да се отвори. Мислех си, че съм изпитвала удоволствие преди, но е било като глухо ехо. То се стовари отгоре ми като нещо голямо и горящо, само че този огън не гореше, нахрани ме с енергия, сякаш аз бях не дървото от което гори, а бях пламъка. Аз бях нещото, което го хранеше и растеше, и поглъщаше в устата си. И тялото му изведнъж бе притиснато до моето, ръцете му ме придърпваха към него и Натаниел се плъзна зад гърба ми. Бях притисната между тях и не ме бе грижа.

Кракът ми се плъзна над бедрото на Джейсън, кракът ми докосна Жан-Клод от другата му страна. Джейсън изведнъж бе притиснат между краката ми, само коприната на шортите му между нас. Би трябвало да е достатъчно да ме спре, но не бе. Имах нужда от него. Натаниел повдигна косата ми, нежно по тила ми и звук излезе от гърлото ми.

Двамата се стовариха върху мен, ръце, устни, тела, сякаш бяха огън за дървото ми, но това дърво ги привличаше, изпиваше ги, почти. Джейсън се притисна срещу мен и шортите едва бяха достатъчни, коприната бе достатъчно тънка, че влезе в мен. Най-лекото докосване, но бе достатъчно, за да ме накара да се отдръпна от него.

Той отстъпи достатъчно да прошепне:

- Съжалявам.

Гласът ми бе толкова бездиханен като неговия, когато казах:

- Не съм на противозачатъчни.

Всички замръзнаха. Жан-Клод се изравни с рамото на Джейсън.

- Какво каза, ma petite?

- Спрях да взимам хапчетата преди шест месеца. На тях към от едва-две седмици. Няма гаранция за още две до четири седмици.

- Прави любов с Нимир-Радж.

- Той е оправен.

Ашър попита:

- Какво е направила?

Жан-Клод погледна през леглото към него:

- Гладът и се събуди, когато се срещна с новия Нимир-Радж. Все още не си го срещнал.

- Ти си. - каза Ашър.

- Oui..

Джейсън ме гледаше и трябваше да поставя ръка над очите му, да ги затворя. И срамът помогна, но ardeur изчезна моментално, като вълна връщаща се от бреговете, можех да почувства как отново се засилва. Жан-Клод бе прав, всеки път щом кажа не, следващият път ще е по-трудно да го отрека.

Жан-Клод се плъзна от леглото и чух да се отваря шкаф. Върна се в полезрението ми с обвити във фолио пакети и без да продумва ги даде на Джейсън и Натаниел.

Това бе. Изпълзях от между тях, за да се ударя в дъската.

- Не, не, не, ти каза без проникване.

- Казах, че не е нужно проникване, за да се храниш.

- Не, ох, толкова не.

Дръпнах робата около краката си и покрих всичко, което можех, бе горе-долу всичко от мен.

- Не планираме да проникнат в теб, ma petite. Но и аз едновременно съм хранил наслада и бивах хранен от нея от Бела Морт. Идват моменти в храненето, когато губиш самоконтрол и не можеш винаги да мислиш трезво. Не искам съжаления, ако се отнесем.

- Няма да правя секс с Натаниел или Джейсън. Знай това и ти не би бил в списъка.

-Бих предпочел да си ми ядосана и да не си в леглото ми, отколкото случайно бременна от някой от тях.

- Мисля, че мога да се въздържа да не ги чукам.

Прозвучах гневно, но не бе гняв, което чувствах, а семето на съмнението. Това колебание направи гнева по-лош. Винаги съм се крила зад гнева, когато можех.

- И преди тази сутрин, ти би се съгласила дори по-силно, че няма да чукаш непознат мъж, който току-що си срещнала.

Поруменяването бе толкова топло, че почти болеше.

- Нямах намерение - това прозвуча слабо дори за мен. - Не можех...

- Не можеше да се контролираш, ma petite, знам. Но ако отново изгубиш контрол, не би ли искала да си предпазена?

Поклатих глава.

- Ако не мога да се контролирам по-добре от това, няма да го правим.

- И ако не се храниш от страстта в тази стая, как ще отидеш в лупанара тази вечер? Как ще видиш любовника си леопард тази вече, когато той те придружи до лупанара, без да изгубиш скъпоценния си контрол!? Как ще седиш толкова близо до нашия Ричард, без да му се предложиш? ma petite, ти прави секс с непознат.

- Той е нейният Нимир-Радж - каза Натаниел. - Те трябва да са двойка.

- Приятна мисъл - каза Жан-Клод, - но съм бил там, където ma petite е точно сега. Чувствал съм глада векове наред и ти казвам, че няма да можеш да отидеш между ликантропи тази вечер, освен ако не си задоволена. Питам те отново, можеш ли да отложиш срещата с няколко нощи?

- Може и да мога да я отложа за нощ. - казах.

Поклати глава.

- Не, ma petite, една нощ не е достатъчно. Ти си привлечена към Ричард и сега към Нимир-Радж. Не мисля, че ще може да мислиш трезво около тях, без да си се нахранила. Залогът е животът на твоя леопард. Можеш ли да си позволиш да си толкова разсеяна? Можеш ли да понесеш мисълта, че си извън контрол на публично място, около потенциални врагове?

- Мамка ти. - казах.

Той кимна:

- Да, може би, но казах ли нещо, което не е вярно?

- Не - поклатих глава. - Мразя го, но не.

-Тогава ни позволи поне да вземем мерки, ma petite. Бе чист късмет, че Нимир-Радж бе безопасен. Животите ни са достатъчно оплетени и без това.

Знаех какво значи „това”. Случайна бременност. Мисълта за това смрази кръвта ми повече от всичко друго. Ударих с ръце лицето си.

- Не мога да направя това.

- Тогава трябва да се обадиш на Ричард и да му кажеш, че не можеш да отидеш тази вечер. Не може да отидеш както си сега, ma petite. Нуждата ще става по-лоша, колкото по-дълго я отричаш.

Повдигнах лицето си и го погледнах:

- Колко по-зле?

Свали погледа си.

- Достатъчно зле.

Пропълзях през леглото към него, карайки го да ме погледна:

- Колко зле?

Опита се да не срещне погледа ми. Защитите му си бяха на място, така че не можех да кажа какво чувства.

- Ще бъдеш привлечена към всички мъже. Ти ще... Не мога да гарантирам какво ще направиш, ma petite, или с кого ще го правиш.

Бях се взряла в него.

- Не. Не, никога не бих...

Докосна устата ми с пръстите си.

- Мa petite, ако не си открила спомените ми за първите ми дни с това в тялото ми, то това е благословия. Бях доста палав преди да стана вампир. Но това, което направих, когато желанието за първи път се появи в тялото ми.. Желанието не ме удари изведнъж, защото първо желаех кръв, тогава, когато това се уталожи, желанието се появи в мен -Взе ръцете ми в своите, притискайки ги към студената плът на гърдите си. - Направих неща, ma petite, неща, които дори за един затвърдял либерал биха били унизителни. Поглед, поглеждане и бе достатъчно да ме привлече към тях.

- Бела Морт не се ли опита да те предпази?

- Не срещнах Бела, докато не бях мъртъв от близо пет години.

Вгледах се в него.

- Мислех си, че Бела е твоят, каквото и да е, че тя те е направила вампир.

- Лисет бе моя създател. Тя бе от линията на Бела, но не вампир господар, не в какъвто и смисъл на думата. Във Франция е обичайно, че всяка целувка на вампирите имаше поне един вампир принадлежащ на някоя от кръвните линии на Съвета. Лисет бе единствена по рода си в гнездо с потомци, повечето от които по-малко приятни вампири. Джулиан бе нейния Господар на града, и той бе първия ми истински господар. Той водеше хора за мен, но не хора, който бих избрал. Той водеше... - Жан-Клод поклати глава. - Забавляваше се на мой гръб, защото знаеше, че бих приел каквото ми предложеше, защото нямах избор. Мислех, че нямам място за смущение, но той ме научи, че има неща, които не исках да правя, но все пак ги правех.

Мисля, че ако не се бе защитил толкова силно, щях да видя какво си спомня, но той не искаше да видя.

- Нека ти спестя тази деградация, Мa petite. Ти не си каквото бях аз. Никога не би се отдала доброволно. Боя се какво би сторила или помислила за себе си, ако направиш тези неща. Не мисля, че чувствата, които имаш за себе си, ще оцелеят след това.

- Плашиш ме. - казах.

- Добре, трябва да си изплашена. Ашър ме срещна преди да усъвършенствам ardeur.

Той може да ти каже какъв бях тогава.

Просто погледнах към Ашър.

- Виждал съм ardeur-а да се надига и при други преди Жан-Клод и съм го виждал след това, но никога някой толкова откачил като него. - каза Ашър.

- Така че си му помогнал да контролира ardeur-а.

- Не. Лисет бе пратена при Бела, разказвайки и за красотата на Жан-Клод. Аз бях пратен, как да го кажа, да го проверя за Бела. Посъветвах Бела да не води Жан-Клод и господаря му в двора.

- Защо? - попитах.

- Завиждах за красотата му и мъжествеността му. След десет години, тя бе отегчена от мен или от това се боях. И не желаех конкуренция.

- Научих се да контролирам ardeur, без нуждата от някой друг, който го е изпитвал. За пет години се храних от плът, както от кръв. Една тогава се научих да се храня от разстояние.

- Пет години! - казах.

- Бела ме научи на истински контрол на ardeur и не бях неин, докато не бях мъртъв от пет години. Но аз ще бъде до теб от самото начало. Няма да бъде както при мен - Жан-Клод ме прегърна и това ме изплаши дори повече. - Никога не бих оженил белезите за теб, ако знаех, че ще наследиш моя инкубус. Ако знаех, нямаше да ти причиня това. Отдръпнах се от него и го открих плачещ, и страхът бе като студен метал върху езика ми. Бях толкова изплашена, че тялото ми затихна, не се надигна, но сякаш всеки удар на тялото ми, всяко дихание, просто бяха спрели и всичко, което ме изпълваше, бе страх.

- Какво си ми причинил?

- Първо си помислих, че не си вампир и няма да бъде истински глад. Но гледайки те днес, разбрах, че е както бе при мен. Трябва да се храниш. Не трябва да отричаш себе си. Да го сториш, би значило лудост, или по-лошо.

- Не. - казах.

- Ако бе устояла на преимуществата на Нимир-Радж, тогава бих могъл да кажа, че силната ти воля ще го победи. Ако бе устояла на желанието да се храниш от Натаниел, бих казал, че си го овладяла. Но ти се храни от него.

-Не правих секс с Натаниел.

-Не. И не бе ли това, което прави , по-задоволяващо за част от теб, отколкото би било едно проникване ?

Започнах да казвам не и спрях. Все още можех да почувствам плътта на Натаниел в устата си, докосването на кожата му под ръцете си, вкуса на кръвта му върху езика си. Споменът върна глада върху мен като топла вълна. Не просто страстта, но жаждата за кръв на Жан-Клод и звярът на Ричард - или моят звяр - искащ да направи това последно ухапване и наистина да разкъса плътта, без преструвки, без задръжки.

Имах ужасна идея.

- Ако се откажа от единия си глад, другите стават по-лоши, нали?

- Ако се откажа от страстта, се нуждая от повече кръв и обратното е истина.

- Аз нямам само твоята жажда, Жан-Клод, имам и звяра на Ричард - или моя. Искам да разкъсам Натаниел. Искам наистина да се храня от него, както едно животно би. Това също ли ще стане по-лошо?

Лицето му възвърна внимателните си, неутрални линии. Сграбчих го за раменете, разтърсих го.

- Не! Без повече криене. Ще стане ли по-зле?

- Няма как да знам със сигурност.

- Без повече игри. Ще стане ли по-зле?

- Така мисля.

Гласът му бе много нежен, когато го каза.

Отстъпих назад от него, опирайки дъската, взираща се в него, очаквайки го да каже „съжалявам, шегувам се”, но той просто срещна очите ми. Взирах се в него, защото не исках да видя ничие друго лице. Ако видех съжаление, може би щях да се разплача.

Ако видех страст, щеше да ме ядоса.

Най-накрая казах:

- Какво ще правя?

Нямаше никаква интонация в гласа ми, просто продължителна умора.

- Ще се храниш и ние ще ти помогнем. Ще те пазим.

Най-накрая погледнах другите. Всяко лице бе или внимателно неутрално, или в случая на Натаниел, вгледано надолу в леглото, все едно не ми вярваше да видя очите му.

Умно от негова страна.

- Добре, но мисля, че може да се справим по-добре от кондоми.

- Какво имаш в предвид ma petite?

- Натаниел може да си сложи шортите и аз ще си намеря гащите.

- Мисля, че това...

Вдигнах глава и Жан-Клод млъкна.

- Може да ги поставям под дрехите си, просто за всеки случай, но знам, че ако кажа на Натаниел да не... тогава той няма.

Взрях се в Джейсън.

- Ще бъда добър. - каза той.

- Не се боя, че Натаниел няма да ти се подчини, ma petite.

Нотката му в гласа му ме накара да погледна от лицето на Джейсън, към неговото.

- Какво имаш в предвид?

- Тревожа се, че той наистина ще направи всичко, което му кажеш.

Гледахме се взаимно в продължение на няколко мои сърцебиения. Разбрах какво имаше в предвид сега. Не бяха момчетата, на които той не вярваше, бях аз. Бих искала да кажа, че никога няма да поискам от тях - никой от тях - да ми направи това, но имаше нещо в очите на Жан-Клод, някакво знание, някаква тъга, което ми пречеше да го кажа.

- Колко контрол ще изгубя? - най-накрая попитах.

- Не знам.

- Наистина се уморих да те чувам да казваш това.

- И аз да го казвам.

- Нашите pomme de sang си взимат дрехите и твоите и се храним.

И колкото и да го мразех, колкото и да исках да го отрека, знаех, че е прав. Опитвах се да не бъда социопат, защото ме правеше чудовище. Просто не знаех какво казвам. Трябваше да се храня от хора, страст вместо кръв и плът, но все пак бе хранене. Бивайки социопат, започваше да звучи не толкова зле.