Окованият нарцис

43

Някой прочисти гърлото си силно на вратата. Примигнах през нежните сълзи и открих Зейн да седи там.

-Съжалявам за прекъсването, но тук има тълпа.

-Какво искаш да кажеш? - попита Мика.

-Кралят на лебедите, неговите лебеди и меко казано поне по един представител от всички други видове животни в града, поне доколкото мога да кажа.

Натаниел и Мика се отдръпнаха от мен. Бършехме лицата си, дори Мика бе плакал. Не бях сигурна защо; може би просто бе емоционален тип човек.

-Какво искат? - попитах.

-Да те видят, Анита.

-Защо?

Зейн сви рамене.

-Кралят на лебедите не желае да говори с нас простолюдието. Настоява да говори с Анита и нейният Нимир-Радж ако тя пожелае.

Мика и аз си разменихме погледи. И двамата изглеждахме толкова учудени колкото се чувствах.

-Кажи на Рийс, че имам нужда от малко повече информация преди да позволя интервю. Малко съм натоварена.

Зейн се усмихна достатъчно широко, че да покаже горните и долните си котешки зъби. -Отказахме му достъп до къщата преди да ни каже какво иска. Хареса ми, но на него не.

Примигнах

-Не исках да започвам битка просто защото се появява без да се обади. Мамка му. Започнах да се отдалечавам, но Мика хвана ръката ми докато минавах. Обърнах се назад към него.

-Може ли твоят Нимир-Радж да те придружи?

Усмихнах се, отчасти защото той попитах вместо да предложи и отчасти защото да го гледам ме караше да се усмихвам. Стиснах ръката му и негова се затвори в моята, стискайки обратно. Каквото исках да кажа бе: Ще се радвам на компания - каквото обаче казах на глас бе:

-Добре.

Той се усмихна и за първи път нямаше нещо друго, просто усмивка. Той повдигна ръката ми до устните си и пристисна устата си до ставите ми. Жестът ми напомни на Жан-Клод. Какво ли би било Мика и Жан-Клод в една стая, по едно и също време с мен?

Мика примигна.

-Не изглеждаш щастлива сега. Нещо нередно ли направих?

Поклатих глава, стискайки ръката му и го поведох към хола. Той ме дръпна обратно към себе си.

-Не, ти помисли за нещо, което те притесни. Какво е?

Примигнах.

-Истината?

Той кимна.

-Истината.

-Просто си помислих колко странно ще е когато ти и аз сме в една стая с Жан-Клод.

Той дръпна ръката ми, приближавайки ме към себе си. Повдигнах ръка, за да попреча на телата ни да се докоснат напълно и открих сърцебиенето му под ръката си. Въпреки памучната блуза, можех да почувствам ритъма на тялото му, все едно сърцето му бе голо в ръката ми. Трябваше да повдигна само малко главата си, за да срещна златисто-зелените дълбини на очите му.

Гласът му бе леко задъхан.

-Казах ти, искам да бъда твой Нимир-Радж, каквото и да означава това, каквото и да коства.

Гласът ми не бе много по-добър от неговия.

-Дори това да значи да ме споделяш с някой друг?

-Знаех това идвайки тук.

Почувствах бръчка да се появява между очите ми.

-Знаеш какво казват за нещата, който са твърде добри, за да са истина, нали?

Той докосна пръсти до лицето ми и се наведе към мен, говорейки нежно, докато се движеше.

-Твърде добър ли съм, за да съм истина, Анита?

Той прошепна името ми срещу устните ми и се целунахме. Нежно, меко, влажно. Сърцето му биеше толкова бързо под ръката ми, пулсът ми се бе качил в гърлото и мисля, че забравих да дишам.

Той пръв се отдръпна. Бях останала без дъх и леко дезориентирана. Изражението на лицето му - наслада, предполагам - заради ефекта, който целувката имаше над мен. Отне ми два опита да открия гласа си.

-Твърде добър, за да си истински, ох, да, определено.

Той се засмя тогава и не бях сигурна, че някога съм го чувала да се смее преди. Бе добър смях.

-Не мога да ти опиша колко много значи този поглед в очите ти.

-Кой поглед?

Той се усмихна и изведнъж бе изцяло мъжко, гордост, задоволство от себе си и нещо друго - почти засрамващо. Той докосна лицето ми.

-Обичам начина, по който ме гледаш.

Накараме да снижа очи засрамена, въпреки че не мислех за нищо сексуално.

Той отново се засмя, изненадващо избухване от звук, съдържащ толкова много радост. Той се смееше както дете се смее преди да се научи да прикрива чувствата си. Вдигна ме за кръста и завъртя около кухнята.

Бих му казала да ме пусне, но се смеех твърде силно.

-Трябва да ви прекъсна - Донован Рийс, лебедовият крал, седеше на вратата, - но им казах, че ще ни помогнеш.

Той се вгледа в нас, неговата бледа, бледа кожа, бе почти без линии, все едно кожата му бе като водата, по която другата му лебедова форма, плува. Определено не очакваше да чака отвън.

Попитах, все още държана над земята в ръцете на Мика.

-Да ви помогна с какво?

Той сви рамене.

-Нищо важно, просто да открием изчезналите алфи и да се опитаме да убедим Кадру на кобрите*, че нейния Касхаура, партньора й, не е мъртъв, просто изчезнал заедно с останалите. Проблемът е - каза Рийс, - мисля че е права. Мисля, че е мъртъв.

Мика ми позволи да се плъзна на земята. Чудех се дали лицето ми е толкова мрачно колкото неговото. Мариан ми казва, че вселената ме обича и иска да съм щастлива.

Така че защо всеки път, когато съм малко щастлива целият ад се отприщва? Съобщението изглежда ясно и не бе любов.

*(Кобрите - има се предвид превръщачи, които приемат формата на кобра.)