Окованият нарцис

36

Зората се плъзгаше през дърветата в отмиваща се бяла, бяла светлина, която оставяше дърветата да изглеждат като черна хартия срещу блестящото небе, когато дръпнах завесите и изпълни спалнята със здрачаващ се полумрак. Поставих много плътни завеси в стаята, когато Жан-Клод бе чест посетител. Нощната лампа изглеждаше бледа след блясъка на изгрева. Натаниел седеше на ъгъла на леглото до лампата. Носеше долнището на копринена къса пижама. Бяха от бледа лавандулова коприна, която отразяваше очите му и изглеждаше твърде деликатно за мъжко спално бельо. Винаги бях подозирала, че по-принцип шортите са направени за жена, но шортите са си шорти. Светлината на лампата образуваше червени отблясъци в кестенявата му коса, която се спускаше надолу по страните на тялото му като нещо топло и живо, почти отделно. Странно, във леопардовата форма, той бе черна пантера, така че този кафяв цвят изчезваше когато напуснеше човешката си форма.

Натаниел бе единственият от леопардите все още в човешка форма. Така че, той бе единственият, който щеше да сподели леглото ми. Ако бяха коте-котенца, трябваше да спят другаде, но в човешка форма се стараехме да бъдем голяма купчина кученца Някак си бе по-малко удобно само с Натаниел, отколкото с повече от тях. Може би бе фактът, че дясното му зърно все още имаше кръг от зъбите ми.

-Не трябваше ли ухапването да е зараснало до сега? - попитах.

-Не се лекувам толкова бързо като други - каза бавно. - И следи от друг превръщач или дори вампири, зарастват дори по-бавно.

-Защо е така?

Той сви рамене.

-Защо среброто ни убива, а желязото не?

-Разбрах. - казах.

Прекарах ръка по все още влажната си коса. Бях се изкъпала и наистина носех пижама, не огромна тениска, което бе обичайното ми спално облекло. Макар че пижамата бе твърде голяма дума за елмазено зелена камизола и съчетаващи се гащета. Имах дълга до земята роба в същия нюанс зелено, така че всичко бе покрито, но Натаниел знаеше, че не съм облечена така заради него. Или поне се надявах да знае.

Той ме наблюдаваше да преминавам през стаята с внимателни очи. Бяхме преминали линия, той и аз, и белега на гърдата му продължаваше да ми го напомня. Не мисля, че Ричард би толерирал с Натаниел да споделяме леглото, не че наистина очаквах тримата да се скупчим заедно. Ох, по дяволите, не знаех какво да очаквам. Очаквах Ричард да дойде при мен след душа си. Но той бе изморен и бе изгрев, и бях уморена.

Прозвуча леко почукване по вратата. Казах:

-Влез. - като сърцето ми туптеше малко по-бързо.

Мърл отвори вратата и аз се надявах разочарованието да не се покаже на лицето ми. Неговото собствено лице не показваше нищо, така че не можех да предположа какво вижда на моето.

-Улфрик е в кухнята - изглеждаше некомфортно. - Той плаче.

Очите ми се разшириха.

-Моля?

Мърл погледна надолу, после нагоре, почти предизвикателно.

- Заповяда на бодигардите си да излязат от стаята и той плаче. Не знам защо.

Примигнах. Въпреки че бях уморена, бях развълнувана от мисълта за Ричард в къщата си, за него да дойде при мен, може би. Вместо секс щяхме да имаме нова сесия на държане на ръце и плачене на рамото. Мамка му.

Свих рамене и се опитах да се накарам да стоя изправена отново. Не ми трябваше да питам защо Мърл ми каза. От кого другиго Ричард би приел утеха? Дори не бях сто процента сигурно, че ще приеме утеха и от мен.

Отидох при вратата. Мърл я задържа отворена за мен и минах под ръката му без да ми се налага да се навеждам.

-Благодаря, че ми каза, Мърл. - промълвих, докато тръгнах към мрачната дневна. Шанг-Да се бе опрял на вратата до отворения коридор, който водеше към кухнята. Изглеждаше повече не на място отколкото съм го виждала преди. Не искаше да срещне очите ми. Какво ставаше?

Калеб се бе настанил на дивана с одеало и допълнителна възглавница. Стоеше изправен, с одеялото около кръста му. Бе гол от кръста нагоре и сигурно гол от кръста надолу, ако никой не го бе накарал да носи гащи. Надявах се някой да му е напомнил да постави чаршаф на дивана. Наблюдаваше ме как преминавам стаята и дори на бледата светлина на кухнята не ми харесваше как очите му ме следят.

-Хубава роба. - каза той.

Пренебрегнах го и отидох към вратата. Ричард седеше на кухненската маса, отворил всички завеси, така че стаята бе изпълнена с нежната светлина на изгрева. Дългата му до раменете коса бе изсушена до меха, пухкава маса. Никога не можех да изсуша косата си без да я превърна в нещо тънко и ужасно изглеждащо. Светлината на ранната сутринта накара косата му да изглежда по-златиста от обикновено, не кафява. Погледна нагоре и осъзнах, че златистият ефект има очертания на ореол заради изгряващото слънце. Рисуваше множество блестящи златни лъчи около него, оставяйки косата му светло кестенява около лицето, карайки кожата в центъра на тялото му да изглежда дори по-тъмна отколкото е, почти като сянка.

Имах момент да видя блясъка на сълзите на затъмненото му лице, тогава той наведе глава и се извърна на стола си, така че да не го виждам. Движението постави повече от тялото му на изгарящата златиста светлина, но илюзията за ореоли и сенки бе изчезнала.

Вървях до масата, останах достатъчно близо да докосна голите му рамене, несигурна дали трябва.

-Ричард какво има?

Поклати глава без да ме поглежда.

Протегнах ръка, докоснах нежно гладкостта на рамото му. Не ми каза да се махам и не се отдръпна. Добре. Докоснах сълзите по бузата най-близо до мен, избърсвайки ги с ръката си. Напомни ми как утеших Натаниел по-рано.

Докоснах брадичката на Ричард, обръщайки лицето му към своето, и избърсах сълзите на другата му буза с края на робата си.

-Говори с мен, Ричард, моля те.

Той се усмихна. Може би бе „моля”, не използвах често тази дума.

-Никога не съм виждал това преди.

Докосна много нежно плата.

Нямаше да бъда разсеяна, дори от него, забелязващ какво нося с него в ума си.

-Трябва да си уморен колкото и аз, Ричард. Какво те задържа?

Погледна надолу, после нагоре и имаше такава тъга в тъмните му очи, че почти казах не, недей, но той имаше нужда да говори.

-Луиза е в затвора, а Гай е мъртъв Кимнах.

-Не разпознавам имената.

-Луиза е една от най-новите върколаци - погледна отново надолу, без да срещне очите ми. - Гай е нейният годеник... съпруг, починал съпруг.

Покри лицето си с длани, поклащайки глава отново и отново.

Задържах китките му, навеждайки ръцете му, за да видя очите ме.

-Ричард, говори с мен.

Ръцете му се превърнаха в хватка, държаща ръцете ми. Държахме ръце, докато наблюдавах болката в очите му да се превръща в думи.

-Луиза убила Гай на техния меден месец, вчера. Получих обаждането точно преди да дойда тук.

-Не разбирам. Ужасно е, трагично, но... - казах.

-Бях нейният спонсор. Тренирах я да контролира звяра си и тя изгубила този контрол на своя меден месец по време на...

Наведе глава и повдигна ръцете ми, така че челото му да почива върху опакото на ръцете ми.

-Тя е изгубила контрол по време на секс. - довърших вместо него.

Той кимна, лицето му все още бе притиснато към дланите ми.

-Загубвайки девствеността си. - каза той, с мъмрещ, тих глас.

-Да не каза девственост?

Отдръпна се от мен, оставяйки ръцете си на бедрата и за първи път забелязах, че носи кърпа около кръста си.

-Да.

-Искаш да кажеш, че никога не се опитвала да контролира звяра си по време на сношение? - попитах.

Кимна с глава.

-Сгодени са повече то две години преди Лайза да бъде ухапана и да стане една от нас. Искали са да изчакат до сватбената си нощ.

-Достойно - казах аз. - И оргазъм до определена точна, си е оргазъм. Ако се е контролирала по време на оргазъм без проникване, тогава би трябвало да е способна да се контролира по време на сношение, също - докоснах рамото му. - Направил си каквото можеш за нея.

Отдръпна се все едно съм го изгорила, ставайки толкова внезапно, че столът се блъсна назад към кухненския плот, после на земята. По-скоро почувствах отколкото видях хората на вратата. Казах:

-Добре сме - обърнах се към Шанг-Да, Мърл и двата плъхолака, все още колебаещи се на вратата. - Добре сме, вървете.

Отдръпнаха се, но знаех сега, че имаме публика, защото не бяха твърде далеч.

Ричард остана по-средата на кухнята ми, носейки нищо освен кърпа и златистата светлина на изгрева. Обикновено това би ме разсеяло от всичко разумно, но не тази сутрин. Болката на лицето му бе по-важна от тялото му точно сега. Гледайки го, стоейки така крехко, така наранен, имах идея, ужасна идея.

-Моля те, каже ми че не е искала да чака за какъвто и да е сексуален контакт до медения месец?

Той подигна брадичка и арогантността мина през него. Но бе маска и аз сега виждах през нея. Отдолу бе изплашен и виновен.

-Научих я да контролира звяра си по време на гняв, тъга, страх, болка, всяка екстремна емоция, но не и секс. Уважавах мнението й.

Вгледах се в него. Това бе нещо така типично за поведението на Ричард. Теоретично дори одобрявах, но теория и практика не са едно и също нещо. В истинския живот би било лоша идея и Ричард би трябвало да знае по-добре от мен.

Почувствах лицето ми да става празно. Бе добро лице за полицай. Не мислех нищо и исках да му покажа това.

-Така че тази Луиза се е превърнала по време на секс и убила съпруга си и полицията я е хванала.

Не добавих, че бях изненадана, че не са я застреляли на място. Борейки се с голям лош вълк ядящ тяло на добър малък човек, би било достатъчна причина да стреляш, да убиеш.

-Луиза сама се е предала. Мисля, че ако не вярваше, че самоубийството е грях, би се самоубила.

Тръгна към мен, вървейки към плъзгащата се стъклена врата, облегна чело на стъклото все едно бе уморен.

Искаше ми се да кажа, че не е негова вината, но бе. Той бе нейният спонсор, единият, който трябваше да я научи как да бъде шейпшифтър. Научих го от работата с леопардите и Ричард, и глутницата на Върн в Тенеси, че оргазъм в какъвто и да е вид е един от истинските тестове за техния контрол. Оргазмът би трябвало да е освобождение, но наистина да се откажеш от контрола си означава да промениш формата си и това бе най-крайният кошмар, когато имаш човешки любовник. Ричард ми обясняваше достатъчно често за това, когато излизахме, че той няма доверие на себе си в нощта на пълнолунието, или денят преди това. Не се боеше да загуби контрол или да ме убие, просто да загуби контрол и да ме изплаши до смърт. Или по-честно, да ме отврати. Той се преобрази върху мен веднъж и това нямаше нищо общо със секса. И това едно преживяване ме накара да избягам към Жан-Клод. Е, Ричард се промени върху мен и го гледах да яде някого.

Не знаех какво да кажа. Всичко, което знаех бе, че трябва да кажа нещо, че тишината е почти толкова лоша колкото нищо.

Той проговори без да се обръща:

-Давай, Анита, кажи ми, че съм глупак. Кажи ми че пожертвах тях двамата на олтара на идеалите си.

Гласът му бе достатъчно горчив да се задавя, просто чувайки болката му.

-Луиза и съпруга й искали да се запазят верни на това кои са. Ти искаше да им помогнеш. Това е напълно, логическо за теб.

Гласът ми бе празен, но поне не бе провокиращ. Това бе най-доброто, на което съм способна. Защото бе напразно, напразно защото Ричард и момичето и нейния годеник са се бояли повече за вида си отколкото за реалността. Или може би просто съм цинична и уморена, ох, толкова уморена.

Бе като всяка наистина добра трагедия - напълно зависима от характерите на замесените хора. Ако Ричард бе по-практичен и по-малко идеалист, ако Луиза и покойния й съпруг са били по-малко религиозни, по-малко чисти; по дяволите, ако съпругът наистина я е довел до оргазъм само с проникване, тогава ако бе по-малко талантлив. Толкова много неща са станали, за да влошат нещата.

-Да, бе перфектно, логическо за мен и сгреших. Трябваше да я накарам първият й път с Гай да е където глутницата може да се намеси, да го спаси. Но Луиза бе толкова... деликатна относно това. Просто не можех да се намеся. Не можех да я накарам да се съблече пред непознати и да накарам най-интимният й момент да бъде пред свидетели. Не можех да го направя.

Не знаех какво да кажа. Направих единственото, на което съм способна да го утеша. Отидох до него и поставих ръце около кръста му, гърдите ми бяха срещу гладкият му гръб и го държах.

-Толкова съжалявам, Ричард, толкова много съжалявам.

Тялото му започна да се тресе и осъзнах, че отново плаче, отново без звук, но не нежно. Подсмърчането му караше тялото му да се тресе, но единственият звук, който си позволи бе наситения трепет на дъха му, докато се опитваше да си поеме достатъчно въздух.

Бавно се плъзна на коленете си, ръцете му издадоха груб звук надолу по стъклото на вратата, все едно се опитваше да му смъкне кожата, докато ръката му се плъзгаше по стъклото. Останах изправена, облегната на него, опирайки главата му срещу тялото си, ръцете ми на раменете и гърдите му, опитвайки се да го задържа.

Той се облегна назад и изведнъж се опитвах да задържа цялата му тежест, докато се наведе към пода. Подхлъзнах се на робата на подгъва и се озовахме на пода, с главата и раменете му в скута ми и аз опитваща да се изправи. Възелът на хавлията бе отпуснат и дълга, линия от тялото му се покажа от кръста надолу до краката му. Хавлията бе все още на място, но бе изгубена битка.

Устата му се отвори в беззвучен плач, тогава изведнъж имаше звук. Той издаде груб, сърцераздирателен вик и звукът изглежда освободи нещо в него. Защото плачът бе изведнъж силен, пълен с малки, ужасно, болезнени звуци. Той плачеше и цивреше, и крещеше и стискаше ръцете ми, достатъчно, че да получа синини. И всичко, на което бях способна бе да го държа, докосвам, притискам, докато затихне. Най-накрая се плъзна на една страна, горната част на тялото му бе толкова навътре върху скута ми, колкото му позволяваше, останалата част от него се нагъна, така че едно нещо да остане покрито. Кърпата образува купчина на пода под него. Дори не знаех кога бе паднала. Донякъде се гордее с това, защото обикновено като видя Ричард гол губя около четиридесет точки от Щ-то си и повече от способността си да мисля логично. Но сега, болката му бе така тежка, че пое връх. Имаше нужна от утеха, не секс.

Най-накрая той лежеше тихо в ръцете ми, дъхът му бавно се нормализира. Клепачите му бяха напълно затворени и не помръдваха, за момент си помислих, че е заспал.

Когато проговори очите му бяха затворени:

-Посочих Ерос и Еранте за глутницата.

Гласът му бе все още тих след всичкия този плач.

Ерос бе гръцкият бог на любовта или похотта, а Еранте бе думата на еротичната поезия; в света на върколаците това бяха имената на сексуални заместители. Мъж и жена, който са нужни, когато върколака спонсор бе твърде гнуслив. Глутницата на Върн имаше такива, защото лупата на Върн бе много ревнива от своя Улфрик и понякога просто ти е нужно да се намеси някой, който не е емоционално свързан.

- Това е добре, Ричард. Мисля, че ще улесни нещата.

Той отвори очи и те бяха празни. Гърдите ме боляха да виждам този поглед в очите му. -Има и други позиции, който биха улеснили нещата. - каза той с тънък и нисък глас. Напрегнах се. Не можех да се спря, защото знаех, че има титла сред лъкойте, която би оправила всички проблеми, които бе създал в глутницата. Имаше титла, която позволяваха екзекуции, мъчения. Лъкойте имаха дълга история с някои много трудни моменти. Много малко глутници запълваха тези позиции вече. Повече не виждаха нуждата, но повече Улфрици са добри малки тирани; нямат нужда да делегират грубите неща.

-Знаеш ли какво значи Болверк? - Ричард попита тихо.

-Това е едно от имената на Один. Означава работещ за злото.

Гласът ми бе почти като шепот.

-Не помниш това от семестъра по сравнителна религия обратно в колежа.

-Не - казах аз.

Пулсът ми бе ускорен. Не можех да се спра. Болверк бе титлата за този, който извършва злите дела на Улфрика. Можеше да бъде всичко от трикове, до лъжи, до убийство. -Попитала си Върн за това, нали?

-Да.

Гласът ми бе нисък. Боях се да бъде по-силно, боях се да не спре да говори, макар да знаех накъде води разговора и исках да отида там.

-Якоб ще предизвика Силви - каза Ричард и гласът му ставаше по-силен, - и ще я убие. Тя е добра, но съм виждал Якоб да се бие. Не може да победи.

-Не съм го виждала да се бие, но мисля, че си прав.

-Ако те направя Болверк...

Спря се. Искам да му изкрещя да довърши, но не посмях. Всичко, което можех да направя бе да стоя тук, много спокойно и да се опитам да не направя нищо, което да промени решението му.

Започна наново.

-Ако те направя Болверк, какво би направила?

Последните му думи бяха нежни, все едно не може да повярва, че ги изрича.

Издишах, дори не бях осъзнала, че съм си задържала дъха и опитвах да мисля. Мисли преди да говориш, защото имам само един шанс в това. Познавах Ричард и ако каквото кажа не срещне одобрението ме, офертата ще си отиде и може никога повече да не пожелае да ме пити за подобен тип помощ отново. Имах такова желание да говоря и бях така изплашена едновременно. Молех се за мъдрост, дипломация, помощ.

-Първо, ще трябва да обявиш новата ми титла на глутницата, после ще си определя помощници. Позволени са ми трима, Бауги, Сутунг и Гънлод.

Ричард каза:

-Двамата великани, който Болверк измамил за да вземе медовината на поезията и Гънлод, дъщерята на гиганта, която съблазнил за това.

-Да.

Той обърна горната част на тялото си, така че да ме погледне.

-Прекарващ почти всеки уикенд от последните шест месеца в Тенеси. Мислех, че само учиш с Мариана, учиш се как да използваш талантите си, но ти си изучавала лакоите, също, нали?

Опитах се да бъда внимателна, когато казах:

-Глутницата на Върн е много спокойна. Помага ми да превърна леопардите в истински пард.

-Не ти е нужен Болверк или Гънлод, за да направиш леопардите на пард.

Погледът му бе много директен и не можех да го излъжа.

-Все още бях твоя лупа, но не и върколак, най-малкото, което можех да направя е да науча за културата ти.

Усмихна ми се и това се отрази в очите му, поне малко - изчезна изгубения поглед в очите му.

-Ти не се интересуваш от културата.

Това ме ядоса.

-Напротив, така е.

Усмивката му се разшири, очите му се изпълниха със светлина, по начина, по който слънцето изпълва небето докато се показва от края на света.

-Добре, интересува те културата, но не заради това си искала да знаеш за Болверк, извършителя на зло.

Погледнах надолу, чувствайки се поне малко засрамена.

-Може би не.

Леко докосна лицето ми, карайки ме да погледна надолу към него, да срещна погледа му.

-Каза, че не си знаела за Якоб преди да говориш с него по телефона.

-Не знаех. - казах.

-Тогава защо попита Върн за Болверк?

Взирах се надолу към тези наистина кафяви очи и казах истината.

-Защото ти си добър, справедлив и честен, и това са приятни неща за един крал, но светът не е добър или справедлив, или честен. Причината глутницата на Върн да работи толкова лесно, причината моя пард да върви добре, е защото Върн и аз сме безжалостни, когато трябва да бъдем. Не знам дали можеш да бъдеш безжалостен ако трябва да си. Но мисля, че ако успееш да го направиш, това ще те пречупи,.

-Да бъдеш безжалостна за мен също ще пречупи нещо в мен, Анита. Нещо, което е важно за мен.

Пригладих косата ми, чувствайки мекотата й.

-Но правейки го аз няма да те пречупи толкова или така болезнено, както ако ти го направиш, Ричард.

Той бавно кимна.

-Знам и се мразя за това.

Наведох се над него и целунах челото му, много нежно. Проговорих с устните ми докосващи кожата му:

-Единственото истинско щастие, Ричард, лежи в знанието кой си, какво си, и помирението с това.

Ръцете му ме обвиха, държейки ме към него. Проговори с уста срещу гърлото ми. -Помирила ли си се с това, което си?

-Работя по въпроса. - казах.

Целуна гърлото ми, много нежно.

-Аз също.

Отдръпнах се достатъчно да видя лицето му и ръцете му се плъзнаха нагоре по косата ми, придръпвайки лицето ми надолу към него. Целунахме се, нежно, после по-грубо, устните му, езика му, устата му работеха срещу моите.Отдръпнах косата му с ръце и го целунах - целувах го дълго и грубо. Когато се отдръпнах, без дъх, открих, че обърнал долната част от тялото си настрани и лежеше по гръб, гол. Засмя се на изражението на лицето ми и ме наведе към себе си. Изгубих онези четиридесет точни от интелекта си и всичките си разумни умения, докато той отвърза робата ми и прекарах ръце надолу по тялото ми.

Имах достатъчно самосъхранение останало, за да кажа:

-Не тук. Имаме публика във всекидневната.

Ръцете му се плъзнаха под зеления сатен, играейки се по гърба ми, дърпайки ме към него.

-Няма място в тази къща, където да не ни чуят, да ни подушат.

Отдръпнах се от него преди да може да ме целуне.

-Господи, Ричард, това ме кара да се чувствам толкова по-добре.

Надигна се на една ръка, гледайки надолу към мен.

-Може да отидем в спалнята ако искаш, но няма да заблудим никого.

Не ми харесваше това и сигурно се е показало на лицето ми, защото Ричард отдръпна ръката си от под моето горнище и каза:

-Искаш ли да спрем?

Не бяхме наистина започнали, но знаех какво има в предвид. Вгледах се в плътното кафяво на очите му, проследих ъгъла на брадичката му с поглед, пълнотата на устните му, извивката на гърлото му, ширината на раменете му, начина по който косата му пада по тях, хващайки ранната сутринна светлина, създавайки форми от злато и мед в косата му, мириса на гърдите му, зърната му бяха тъмни и твърде, плоската линия на стомаха му с тази тънка, тъмна линия от косъмчета, която продължаваше от пъпа му надолу към... кожата бе по-тъмна, по- богата, почти можеш да подушиш кръвта, която пулсира в него, пълна и твърда. Изглеждаше изпълнен, сякаш бе нещо, което е изпълнено с живот. Исках да го докосна, да стисна, ах, така деликатно. Лежах на пода с ръце отстрани, пулсът ми биеше в гърлото ми и казах:

-Не, не искам да спреш.

Гласът ми бе почти като шепот.

Очите му се изпълниха с тъмната топлина, която изпълва мъжкото лице, когато е почти сто процента сигурен какво ще се случи. Гласът му бе дълбок, този нисък тембър, която повечето мъжки гласове придобиват, когато са дълбоко развълнувани.

-Тук или в спалнята?

Откъснах поглед от него да погледа към отворената врата към всекидневната. Нямаше врата да се затвори. Имах нужда от повече усамотение. Дори да можеха да ни чуят, дори да ни подушат от спалнята, поне нямаше да са способни да ни видят. Може би бе само илюзия да се самозалъжа, но понякога имаме само илюзии.

Погледнах обратно към него.

-Спалнята.

-Добър избор - каза той и застана на колене, държейки ръката ми, така че когато стъпи на крака, издърпа и мен. Движението ме стресна и паднах срещу него. Разликата във височината бе достатъчно, че да постави главата ми на бедрото му и така близо до други неща. Засрами ме колко много исках да го докосна, да го държа. Започнах да се отдръпвам, защото бях много близо да изгубя всякакъв контрол и да го сграбча направо тук в кухнята. Не бяха напълно сигурна, че ако го сграбча ще стигнем до спалнята. Исках врата между нас и всички останали.

Постави ръцете си около кръста ми и ме вдигна от земята, докато лицата ни не се изравниха и не знаех какво да правя с краката си. Ако бях сигурна че нямаше да използване кухненската маса, бих обвила краката си около кръста му, но не вярвах достатъчно на никой от двама ни. Той постави ръцете си под дупето ми, така че главата ми да се плъзне над неговата и аз почивах в ръцете му почти като в люлка. Все още чувствах как твърдостта му се пристиска към тялото ми, но имаше определен благоприличие в това, че оставих кръста му. Започна да върви към вратата, носейки ме, очите му толкова съсредоточено се взираха в лицето ми, че почти се спъна в стол. Накара ме да се засмея, докато очите му не се върнаха и срещнаха моите отново, видях нуждата в тези тъмни очи. Този един поглед ме остави без думи и всичко, което можех да направя бе да се взирам в очите му, докато той ме носеше към спалнята.