Окованият нарцис

9

Мисля, че сънувах, но не бях сигурна. Имаше лица в тъмното, някой от тях познавах, някой от тях не. Чери с късата си руса коса, на лицето й нямаше грим, карайки очите й да изглеждат по-млади, отколкото някога ги бях виждала. Грегъри докосваше лицето ми. Джамил стоеше до мен като тъмен сън. Аз тичах навътре, навън, от лице на лице, от тяло на тяло, защото можех да усетя телата им притиснати към моето. Гола кожа срещу гола кожа. Не беше сексуално или не толкова открито. Събудих се, ако бе това, достатъчно, че да разбера, че ръцете на Ричард бяха обвити около мен. Моето тяло беше нагодено към неговото, гъстата му коса се разпиляваше срещу очите ми. Спях, знаейки че съм в безопасност.

Събудих се бавно, в пашкул от телесна топлина и боцкащ прилив на ликантропска енергия. Опитах се да се обърна и открих, че притискащата плът ме бе затиснала на една страна. Отворих очи. Стаята беше тъмна, с малка светлина близо до стената, като детска лампичка. Нощното ми зрение беше достатъчно добро, че да виждам и със толкова малко светлина. Мъж, който не познавах, се бе свил пред тялото ми. лицето му бе притиснато към рамото ми, точно над гърдите ми, дъхът му беше горещ срещу кожата ми. Обикновено това щеше да ме паникьоса и да ме накара да избягам, но просто не се чувствах паникьосана. Чувствах се топла и в безопасност и повече. . . точно така не се бях чувствала от много време, сякаш носех любимата си фланела и бях обвита в любимият си юрган. Беше този вид удобство, който те успокоява. Дори погледа към ръката ,която идваше зад мен и беше на кръста ми не ме притесни. Може би д-р Лилиян ми беше сложила някакви лекарства, които да ме накарат да се чувствам добре. Всичко, което знаех е, че не искам да се движа. Това беше като първото събуждане сутрин и няма никъде, където трябва да отидеш, нищо, което трябва да направиш и можеше да се потопиш в това полу- сънено, полу-будно, загнездено в одеалата, чувство.

Ръката около кръста ми беше мускулеста, определено мъжка, но мака, не само дланта, а цялата ръка. Кожата имаше тен и изглеждаше по-тъмна, отколкото трябва, срещу бледността на кожата ми. Бях отпусната срещу топлината на телата, където те се докосваха до моето. Факта, че бях добре спяща в троен гол сандвич, с мен по средата, ми казваше без съмнение, че имах в кръвта си някакъв вид наркотик. Събуждала съм се, носеща много повече дрехи и съм се чувствала много по-смутена.

Предположих, че и двамата бяха върколаци. Това бе голяма глутница и аз не бях виждала всички. Аз бях окъпана в тяхната енергия, сякаш невидима гореща вода течеше около трима ни. Спомних си за нараняванията, ноктите, които копаеха под гръдният ми кош. Погледа ми се търкулна по собственото ми тегло и намери дрипав кръг розови белези, където змията беше копала за сърцето ми. Имаше тъпа болка, но белега вече беше розов и лъскал, плосък върху кожата ми. колко дълго бях в безсъзнание?

Продължих да чакам паниката да ме връхлети, притеснението. Когато не го направи, погледнах първият мъж, вече по внимателно. Той имаше гъсти кафяви къдрици, отрязани късо на гърба но дълги отгоре, така че къдриците гъделичкаха кожата ми, когато той правеше малки движения в съня си. Той имаше толкова тъмен тен че кожата му почти съвпадаше с косата. На едната вежда, която можех да видя, имаше пиърсинг, малка халка. Колената му бяха върху долната част на краката ми, едната му ръка лежеше върху голото ми бедро. Мисля че кракът му се бе сгънал и бе обърнал бедрата си, за да ме спаси от това да видя цялото шоу. Малка скромност, на която бях благодарна. Каквото и да ме държеше да ми е удобно, започна да изчезва. Може би просто се събуждах.

Останалата му предна част бе притисната толкова близо до мен, че не можех да видя никакви детайли. Линията на гърба и дупето му беше гладка. Нямаше линия от тена. Нудистки плаж? Тялото изглеждаше младо, раните двадесет години. Той бе по-висок от мен, то кой не беше? Но не много. Пет фута и седем може би по-малко. Той се раздвижи, ръката на бедрото ми се сви, сякаш той сънува, тогава внезапно знаех, че е буден. Напрежение премина през тялото му, което не беше там преди секунди. Внезапно бях наистина будна, сърцето ми биеше силно. Имах около две секунда да се чудя, какво по дяволите се казва на някой, който никога не си срещал, когато се събудиш гол до него в легло. Гледах го, той отвори очите си и премести лицето си достатъчно, че да премигне дава пъти и да ме погледне с кафявите си очи.

Той ми даде мързелива усмивка, все още наполовина заспал.

-Никога не съм те виждал преди будна.

Казах единственото нещо, което ми дойде на ум.

-Не си спомням да съм те виждала преди. Кой си ти?

-Калеб. Аз съм Калеб.

Кимнах и започнах да сядам. Щях да се измъкна от леглото. Успокояващата топлина все още бе там, но срама беше по-силен. Просто не бях достатъчно студена, че да продължа да говоря с непознат, гол мъж, докато и аз бях гола. Не, това просто не бе достатъчно невинно.

Ръката около кръста ми се стегна, държеше ме срещу вторият мъж и леглото. Коленете на Калеб върху краката ми станаха по-леки, плъзнаха се между моите. Внезапно можех да усетя части от тялото му, които не можех да видя. Мисля, че по-скоро бих видяла цялото шоу, от колкото да се притиска към горната част на бедрата ми. Добре, слабини, просто не беше правилната част, която да ме накара да го нараня, все още не. Ръката, която лежеше на бедрото ми, изведнъж го стисна. Макар пулсът ми да се ускори, това беше много близо до това, да бъде капан.

-Всички да се успокоят - казах - но трябва да се изправя и да се махна от това легло, сега.

Тялото зад мен се премести. Въпреки че не бях в състояние да го видя, знаех че той се бе подпрял на единият си лакът и ръката му около кръста ми се стегна. Внезапно бях притисната много плътно към тялото му и знаех няколко неща. Първо, той бе с моята височина, защото тялото му съвпадаше перфектно с моето; второ, той беше строен, мускулест и много щастлив да бъде притиснат към тялото ми. Ееек! Обърнах се към него както поглеждам назад към шум в тъмнината, страхливо движение, бавно, наполовина сънливо. Лицето му се вдигна от рамото му, дългата му коса се спускаше върху едната страна на лицето му, по-тъмна от тази на първият мъж . Неговото лице беше прекалено триъгълно, почти твърде деликатно, преминаваше линията към андрогинност, с нос оставащ му съвсем малко до перфектността, широка уста с долна устна по-дебела от горната и нацупена. Беше чувствено лице. Но очите бяха, които правеха лицето или го разрушаваха. Първата ми мисъл бе, че очите му са жълти. Но имаше дебел пръстен сиво-зелено около зеницата, а цялостния ефект беше дълбоко жълто-зелено, поставено в лице с тен. Не бяха човешки очи и не ме питайте как разбрах, но не бяха и вълчи очи.

(Андрогин е личност чиито външни белези не отговарят напълно на пола, към който принадлежи съответната личност. Също така андрогинност се използвало като синоним на интерсексуалност, но подобна употреба в днешно време се смята за неправилна.)

Протегнах се настрана от тях. Лявата ми ръка протестираше да я използвам, но не ме болеше достатъчно, че да компенсира срама. Не беше грациозно измъкване, но поне стоях на пода до леглото, гледайки към мъжете, вместо на сандвич между тях. Оставяйки грациозността, исках някакви дрехи.

-Не се страхувай Анита. Нямаме намерение да те нараним - каза вторият мъж.

Опитах се да държа очите си върху тях и да претърся слабо осветената стая за дрехи. Единственият плат в стаята изглежда бе чаршафа, а те лежаха върху него. Имах ужасният копнеж да се покрия, но ръцете ми не свършиха работа и стоях там с ръцете си над слабините си изглеждах някак по-смутена докато просто стоях там. Изведнъж не знаех какво да правя с ръцете си. Лявата ми ръка ме болеше от рамото почти до китката, една линия от розови, плоски белези слизаше надолу по ръката ми.

-Кои сте вие? - гласът ми излезе задъхан.

-Аз съм Мика Калахан. - Гласът му беше спокоен, обикновен, докато той лежеше на една страна напълно гол. Никой не се чувства удобно гол както превръщачите.

Раменете му бяха тесни, всичко в неговата стройност беше почти женско. Но мускулите се показваха под кожата му дори в покой, слаби мускули, не големи. Знаеш като го погледнеш че е силен, но ако носи дрехи, може и да не го забележиш. Има и други неща, които не бихте видели ако носи дрехи. И въпреки че останалата част от него беше тънка, малка, грациозна по начина, по който жените са грациозни, части от него определено не бяха малки или тънки. Той изглеждаше нелепо с останалата част от себе си , сякаш майката природа се е опитала да добави женско излъчване като е наблегнала на някои области. Когато видях колко свръх компенсиран бе той, това накара топлината да се изкачи на лицето ми и извърнах поглед, опитах се да ги държа и двамата под поглед в случай, че те слязат от леглото и не ги гледам по това време. Трудно е да гледаш и да не гледаш, но аз успях.

-Това е Калеб - каза той.

Калеб се завъртя по гръб и се разтегна като голяма котка, уверявайки се, ако не съм забелязала вече, че той също е гол. Бях забелязала. Изглежда имаше малка сребърна обица на пъпа си. Това не бях видяла.

-Ние вече се представихме - каза Калеб, това невинно изречение не звучеше като нищо невинно. Нещо в тона, който използваше, интонацията докато той се завърташе и се сви към мен, накара думите да изглеждат нецензурни. Бях сигурна че няма да харесам Калеб.

-Страхотно, приятно ми е да се запозная и с двамата. - Все още се чудех какво да правя с ръцете си. - Какво правите тук?

-Спим с теб - каза Калеб.

Червенината, която почти бе изчезнала, изгоря за нов живот. Той се засмя. Мика не го направи. Точка за него.

Всъщност, Мика седна, огъна колената си за да се закрие, което му спечели още точки. Калеб остана по гръб, гордееше се от себе си.

-Има халат в ъгъла там - каза Мика.

Погледнах назад, на където гледаше и там имаше халат. Беше моят халат , богато бургундско със сатенени ръбове, доста мъжко, като много дълго викторианско сако за смокинг. Когато го вдигнах бе по-тежък от едната страна към джоба. Трябваше да се преборя с подтика да се обърна с гръб и да си сложа халата. Те вече бяха видели цялото шоу, не можех сега да изразявам свенливостта си. Когато наместих халата, пъхнах ръцете си в джобовете и дясната ми длан обгърна дръжката на моят деринджър. Или по-точно предположих че е мой, след като халата е мой. Единственият за който се сещах, който би помислил да ми остави пистолет, бе Едуард, а той, до колкото знам, не бе в този щат. Но някой се беше сетил и съм много щастлива. Имах дрехи и оръжие, животът е хубав.

-Здравей, Мика Калахан, приятно ми е да се запознаем. Но името ти не ми казва кой си.

-Аз съм Нимир Радж на Maneater(Човекоядният) клан - каза Мика.

Премигнах към него, опитвайки да извадя смисъла от това. Не бях притеснена вече. Изненадана, работейки над гнева, може би.

-Аз съм Нимир Ра на Blood-drinkers (Кръвопийският) клас и не си спомням да съм те канила в територията си, г-н Калахан.

-Не си.

-Тогава защо по дяволите си тук без моето разрешение? - Първият тон на гнева премина в гласа ми и бях щастлива да го чуя. Гнева правеше всичко останало лесно за скриване, дори говоренето с двама голи непознати.

-Елизабет ме покани - каза той.

Гневът се вдигна през мен като топъл вятър и докоснах края от звяра, който мислех че бе звяра на Ричард. Научих в клуба преди няколко нощи че това беше нещо постоянно, което бе вътре в мен. Звярът на Ричард или моя, пламна през тялото ми и се вдигна по кожата ми като блясък от невидима пот. Мъжете реагираха на силата. Калеб седна, погледа му внезапно напрегнат върху мен, без подигравка сега. Мика помириса въздуха, ноздрите му пламнаха, езика му премина по края на устните му, сякаш можеше да я усети срещу кожата си.

Силните емоции винаги правят силата по-лоша, а аз бях толкова ядосана. Вече дължах на Елизабет за това, че изостави Натаниел в клуба. Но сега. . . тя накрая направи нещо, което не можех да подмина.

Част от мен бе почти облекчена, защото нещата щяха да са по-лесни със смъртта на Елизабет. Мъничка част от мен се надяваше да не трябва да я убивам, но просто не можех да видя как да го избегна вече.

Трябва да се е показало на лицето ми, защото Калахан каза:

-Не знаех че нейната глутница има Нимир Ра когато дойдох. Тя беше техният втори алфа преди. Правилно е тя да е новата алфа на глутницата.

-Тя просто е забравила да спомене че глутницата вече има Нимир Ра, нали? - попитах. -Така е - каза той.

-Наистина - казах, уверих се че сарказма ще се усети.

Той се изправи до леглото. Принудих се да задържа контакт с очите му, но беше по-трудно, от колкото трябваше да бъде.

-Не знаех ,че дори съществуваш, докато преди три нощи Чери не почука на вратата на Елизабет и поиска от нея да дойде да помогне да те излекуват.

-Глупости - казах.

-Кълна се - каза той.

Ръката ми се затвори около Деринджара, чувствах успокояващата тежест. За момент се чудех с какви муниции беше зареден, 38 или 22 калибър. Надявах се да са 38. Лявата ми ръка се сви с внезапна болка сякаш мускулите се опитваха да се отделят. Стягане или перманентно се бях наранила? Щях да се притеснявам за това по-късно, когато не гледах към двама голи леопарда.

-Казваш, че наистина не си знаел за мен преди да дойдеш в града. Страхотно, защо още си тук?

-Когато открих, че Елизабет ме е излъгала, дойдох тук и се опитах да помогна в излекуването, направих го заради влизането ми в територията ти без разрешението ти. Всичките ми леопарди поеха реда в леглото ти, помогнаха за излекуването ти.

-Глупаво от твоя страна.

Той държеше празните си ръце към мен, дланите нагоре. Приятен традиционен жест за да покажеш, че не си въоръжен и безпомощен. Да бе, точно така.

-Какво мога да направя за да оправя това между нас Анита? Не искам война между глутниците, а и научих че ще интервюираш алфи за да заемат мястото ти при леопардите. Аз съм Нимир Радж. Знаеш ли колко рядко срещани са превръщачите, които се превръщат в леопарди? Най-доброто, което вероятно ще откриеш, е друг който да защитава, но не и истински цар.

-Ти кандидатстваш за работата?

Той започна да върви към мен, а стаята не беше голяма.

-Ще бъде чест за мен, ако вземеш предвид мен за тази работа.

Опитах се да вдигна лявата си ръка, но спазма беше твърде зле, че да довърша жеста.

Но Мика схвана идеята, спря да се движи.

-Нека да започнем като стоиш там. Имах толкова много от това да съм близо и лично и с двама ви, от колкото мога да се справя.

Той просто стоеше там, ръцете все още отворени, виж аз няма да те нараня.

-Хванехме те неподготвена, разбирам.

Съмнявах се че разбира, но беше любезно от негова страна да се престори. Никога не съм срещала превръщач, който има проблем да спи гол в голяма купчина, като кученца. Разбира се, никога не бях срещала някой чисто нов. Сигурно, трябваше да се научиш на такова ниво на удобство.

Лявата ми ръка потрепваше достатъчно, че махнах с дясната си ръка пистолета, извадих го от джоба и се опитах да успокоя не волевите движения.

-Ти си наранена - каза той.

Всеки скок на мускула изпращаше остра болка през ръката ми.

-Раздирането от нокти ще направи това и на теб.

-Мога да те накарам да се почувстваш по-добре.

Завъртях очи.

-Обзалагам се че го казваш на всички момичета.

Той дори не изглеждаше смутен.

-Казах ти, аз съм Нимир Радж, мога да викам плът.

Трябва да изглеждам толкова празна колкото се чувствах, защото той обясни.

-Мога да лекувам рани с докосването си.

Просто го гледах.

-Какво ще те убеди, че казвам истината? - попита той.

-Какво ще кажеш за някой, който ще потвърди за теб?

-Лесна работа - каза той и секунда по късно вратата се отвори. Беше друг непознат. Мъжът беше висок около шест фута, широки рамене, мускулест, добре сложен и тъй като беше гол, знаех че всеки сантиметър от него беше пропорционален. Най-малко той не беше в ерекция. Това беше освежаващо. Той беше блед, без тен. Сивата му коса падаше около раменете му. Той имаше сиви мустаци и една от тези бради стил Вандайк. Косата вероятно бе знак, че той е над петдесетте. Но това, което успях да видя от него, не изглеждаше старо или слабо. Изглеждаше повече като каторжник, който би ти откъснал сърцето и би го занесъл на някой в кутия, за правилната цена.

Груб белег почти разполовяваше гърдите и стомаха му, извивайки се във формата на поли-луна покрай колана му и се скриваше в слабините му. Белега бе бял и изглеждаше стар. Или бе получил белега преди да стане превръщач или, или не знам. Превръщачите може и да останат с белези, но е рядкост, трябва да направиш нещо много грешно на раната , за да остане такъв лош белег.

-Не го познавам - казах.

-Анита Блейк, това е Мърл.

Само въвеждането и очите на Мърл се присвиха към мен. Очите му изглеждаха човешки, светло сив цвят. Погледа му се върна към лицето на водача му почти незабавно, като покорно куче, което иска да гледа лицето на господаря си.

-Здравей Мърл.

Той кимна.

-Остави хората й да влезнат в стаята.

Мърл се премести и знаех незабавно че той не искаше да го прави.

-Някой, но не всичките? - той го направи на въпрос.

Мика погледна към мен.

-Защо не всичките? - попитах.

Мърл обърна тези бледи очи към мен и погледа в тях ме накара да поискам да се свия. Той погледна към мен, сякаш можеше да види от другата страна и да прочете всичко. Знаех че това не беше истина, но беше добро вторачване. Принудих се да не трепна. -Кажи й - каза Мика.

-Твърде много хора в твърде малка стая. Не мога да гарантирам безопасността на Мика в тълпа от непознати.

-Ти трябва да си неговият Сокол - казах.

Устните му се свиха от отвращение.

-Ние не сме вълци не използваме техните думи.

-Добре, не ми е известно да има еквивалент на тази дума сред леопардите, но ти все още си шеф на бодигардите на Мика, нали?

Той ме гледаше и след това кимна леко.

-Добре. Наистина ли виждаш хората ми като заплаха за Мика?

-Работата ми е да ги виждам като заплаха.

Точка за него.

-Добре. Колко ще ти е удобно на теб да пуснеш в стаята?

Той премигна, щита падна от тежкият му поглед за момент, очите му бяха несигурни

-Ти няма да спориш с това? - Отново той направи изявлението си като въпрос.

-Защо трябва да го правя?

-Повечето алфи ще спорят за да не покажат слабост - каза той.

Трябваше да се усмихна.

-Аз не съм толкова несигурна.

Това го накара да се усмихне.

-Да, тези които складират силата си, често са несигурни.

-Това е от опит - казах.

Той отново кимна, лицето замислено.

-Двама.

-Добре.

-Имаш ли предпочитания кои двама да бъдат?

Свих рамене.

-Чери и някой друг. - Избрах Чери, защото тя изглежда даваше най-добри рапорти. Нашата Чери беше съобразителна, освен ако не я искаш за гръб в битка. Но аз се нуждаех от информация, не от умения в битките.

Мърл кимна леко, тогава погледа му се върна към Мика, който все още лежеше на леглото. Мика му махна да излезе. Големият мъж отвори вратата и проговори тихо. Чери беше първа през вратата. Тя беше висока и слаба с добре оформени гърди и стегнато тяло. Защо никой не носеше дрехи днес?

Честно казано просто ми бе приятно да видя друга жена. Нормално не съм против да съм единственото момиче, често се случва в полицията, но голота винаги ме кара да искам да видя друга личност без пенис.

Те се усмихна, когато ме видя. Тя ме прегърна и я оставих, но се дръпнах първа. Тя докосна лицето ми сякаш наистина не вярва на очите си.

-Как се чувстваш?

Свих рамене и малкото движение опъна мускулите в лявата ми ръка, докато не трябваше да я притисна до тялото си за да я запазя да заподскача наоколо. Говорех през болката, стиснах зъбите си малко.

-Ръката ми създава проблеми, но другото е наред. Добре съм.

Чери докосна ръката, прокара леко ръката си през роклята.

-Мускулите са се стегнали от бързото излекуване. Ще бъде наред след няколко дни. -Няма да мога да използвам ръката си няколко дни?

-Спазмите ще идват и ще си отиват. Масажа помага. Топли компреси могат да помогнат. Трябва някой мускул да е бил увреден доста зле за да има толкова много спазми. - Споменах ли, че Чери беше медицинска сестра, когато не се превръщаше?

-Аз мога да ти помогна и да използваш ръката си днес - каза Мика.

И двете се обърнахме и го погледнахме.

-Как? - попита Чери.

-Мога да викам плътта - каза той отново.

Изражението на лицето й полазваше, че тя знае за какво се говори и беше впечатлена. И секунда по късно тя изглежда се съмняваше, беше подозрителна. Това беше моето момиче. Въпреки че честно казано, Чери имаше достатъчно солиден живот преди да я срещна, че тя да дойде с прекалено активни подозрения. Наистина мисля че не ми пукаше за това.

Опитвах се да си спомня какво означава „викане на плът”, когато Натаниел пристъпи през вратата. Последният път, когато го бях видяла той бе набоден с остриета, плътта му бе разкъсана по целият стомах. Сега беше перфектен, нямаше дори белег.

Трябва да съм изглеждала толкова доволна колкото и учудена, както се чувствах, защото той ми се ухили. Той леко се завъртя, така че да мога да видя че гърба му, както и отпред, беше излекуван. Докоснах горната част на гърдите му, от където бях извадила едно от остриетата. Кожата бе гладка сякаш съм сънувала ножа.

-Знам, че вие момчета лекувате почти всичко, но никога няма да спра да се изненадвам. -В крайна сметка ще свикнеш с това - каза Мърл. Имаше нещо в гласа му, което ме накара да го погледна. Усмивките на Чери и Натаниел избледняха. Внезапно изглеждаха сериозни.

-Какво не е наред? - попитах.

Чери и Натаниел се спогледаха, но Мика проговори.

-Може ли да оправя ръката ти?

Обърнах се към него, за да му кажа да върви по-дяволите преди да разбера какво се случва, но лявата ми ръка избра този момент да се свие от пръстите до рамото ми, един масивен, болезнен спазъм подкоси колената ми. Само Чери ме държеше изправена. Ръката ми изглеждаше като жертва на стрихнин, пръстите ми свити. Чувството бе сякаш ръката ми се опитваше да се откъсне. Чери държеше почти цялото ми тегло, докато аз се опитвах да не изкрещя.

-Остави го да оправи ръката ти, Анита, ако може - каза тя.

Мускулите в се успокоиха болезнено, докато нуждата да крещя беше само малък глас в главата ми. Гласът ми дойде задъхан от напрежение, но ясен, не шепнене.

-Какво е това викане на плът? - Бях се наклонила толкова тежко към Чери, че единственият изискан начин, тя да ме задържи от падане, е да ме държи в ръцете си. Те държеше цялото ми тегло.

Мика дойде да застане до нас. Мърл се задържа зад него като прекалено загрижена бавачка.

-Мога да лекувам рани в глутницата си с тялото си - каза Мика.

Погледнах нагоре към Чери и видях Натаниел да седи зад нея. И двамата кимнаха по едно и също време, сякаш са чули незададеният ми въпрос.

-Никога не съм виждала Нимир Ра който можеше да вика плът, но съм чувала за това -каза Чери.

- Възможно е.

-Не звучиш, сякаш му вярваш - казах.

Тя се усмихна слабо, очите и станаха уморени.

-Не вярвам много на никого - Те се усмихна тогава. - Освен на теб.

Изправих се, все още облегната на ръката й, но почти стоях сама. Стиснах ръката й с дясната си ръка, опитах се да сложа в очите й това ,което чувствах.

-Винаги ще направя най-доброто за теб, Чери.

Тя се усмихна отново и очите й олекнаха малко, макара че края на цинизма си остана. -Знам това.

-Всички го знаем - каза Натаниел.

Усмихнах му се. Казах молитвата, която казвам от както наследих леопардите: Боже, не ме оставяй да ги проваля.

Задържах здравият си захват върху Ръката на Чери, но се обърнах към Мика.

-Защо ръката ми е единственото нещо, което ме боли?

-Не те боли никъде другаде? - попита той.

Започнах да казвам не, тогава помислих за това.

-Всичко ме боли, но нищо както ръката. Нищо не боли така, както тя го прави.

Той кимна сякаш това означаваше нещо за него.

-Твоето тяло и нашата енергия излекуваха животозастрашаващата рана и малките, които бяха като белези на гърба ти.

-Не мислех, че лекуващата енергия може да бъде селективна - казах.

-Може, когато е насочена.

-Кой я насочи.

Неговите очи срещнаха моите.

-Аз го направих.

Погледнах към Чери и тя кимна.

-Той е Нимир Радж. Той е доминиращ над всички ни. Той и Мърл.

Погледнах към големият мъж.

-На кого от вас дължа благодарност?

Мърл поклати глава.

-Ти не ни дължиш нищо.

-Нищо - каза Мика. - Ние бяхме тези, които влезнахме в територията ти без позволението ти. Това беше наше престъпление, не твое.

Гледах ги и двамата.

-Добре, сега какво?

-Можеш ли да стоиш сама?

Не бях сигурна, така че пусках Чери на етапи, и открих че мога да стоя сама.

Страхотно.

-Да, предполагам че мога.

-Трябва да докосна нараняванията за да ги излекувам.

-Знам, знам, голата кожа е най-доброто за лекуването на превръщачи.

Той се намръщи.

-Да така е.

Използвах дясната си ръка и плъзнах роклята на разстояние от лявото ми рамо. Разбрах че не беше достатъчно голо. Започнах да изваждам лявата си ръка от ръкава и друг спазъм ме удари. Беше Мика, който ме хвана този път, докато ръката ми се опитваше да се откъсне от тялото ми и ръката ми грабна нещо което нито можех да видя, нито да почувства,. Не беше просто болка. Беше лишаване на контрол, сякаш губех изцяло контрола над ръката си.

Мика прошепна:

-В писъка няма нищо срамно.

Просто поклатих глава, страхувайки се да отворя уста, страхувах се че ще крещя. Той ме снижи към пода, ръцете му бяха на колана на роклята ми. Спазма се облекчи на етапи отново, оставяйки ме задъхана на пода, докато той оголваше голяма част от лявата ми страна. Веднъж щом разкри лявата ми ръка и рамото, той дръпна роклята обратно над мен, покривайки всичко, от което се притеснявах, особено лявата гърда. Оценявах Жеста. Тъй като сега аз лежах на пода, гледайки нагоре към него, също оценявах че той не е беше стегнат и изправен. Това беше някак по-малко заплашително. Той беше на колене, прокарваше пръстите си малко над кожата на ръката ми. Освен че не докосваше кожата ми, той докосваше духовната енергия, която се разстилаше от кожата ми. Енергията му течеше от ръката му и се смеси с моята в танц на електроенергия, който накара кожата ми да настръхне. За първи път си помислих да попитам:

-Ще боли ли?

-Не, не трябва.

Чух мъжки глас. Гледах към всички мъже в стаята освен към една. Повърнах Глада за да видя Калеб все още да седи на леглото.

-Има ли шега която не чух?

-Игнорирай го - каза Мърл.

Погледнах към толкова сериозните му очи, докато смеха на Калеб бе пуснат като фон.

-Сигурен ли си, че няма нещо, което искаш да ми кажеш за това викане на плът?

Мика поклати глава, изпращайки къдрици пред лицето си. разбрах че никой не беше светнал лампата. Ние все още се движехме в залеза на нощната светлина.

-Може ли някой да включи светлината?

Имаше суматоха от очи, които се отклоняваха едни към други, сякаш играеха на горещ картоф с поглед.

-Какво не е наред?

-Защо мислиш, че нещо не е наред? - попита Мика.

-Не се ебавай с мен, видях погледите. Защо не може да светнем лампите?

-Може да си фото-чувствителна, заради бързото излекуване - каза Чери.

Погледнах я и почувствах, че лицето ми беше подозрително.

-За какво са всичките тези погледи? - казах.

-Притесняваме се за това как тялото ти. . . реагира на нараняванията. - Тя коленичи от едната ми страна, противоположната на Мика. Тя погали косата ми както бихте погалили куче за да го успокоите. - Притесняваме се за теб.

-Разбрах това. - Трудно беше да съм подозрителна с вибриращата искреност в мен. Накрая трябваше да се усмихна. - Предполагам, че можем да направим това без светлина, докато той не ме излекува.

Тя се усмихна и този път усмивката докосна очите й.

-Добре.

-Може да искате да ни дадете малко пространство тук - каза Мика. - В противен случай енергията може да се разпространи.

Чери ме докосна за последно тогава се изправи и се отдръпна, взимайки Натаниел със себе си. Мика погледна към Мърл.

-Ти също.

Мърл се намръщи, но той отиде при другите. Всички бяха накрая на леглото с Калеб. Странно, бях толкова далеч от леглото, колкото ми позволяваше стаята без да я напускам. Направих го напълно несъзнателно, честно.

Мика остана коленичил, но се облегна назад, ръцете му върху бедрата, очите затворени и аз го почувствах да се отваря. Енергията му се завъртя около мен като нишка от горещ въздух, която спря дъха в гърлото ми, затрудни дишането ми. Той отвори тези чужди очи и ме погледна, лицето му отпуснато, сякаш беше по средата на медитация или сън.

Очаквах от него да постави ръцете си върху мен, но ръцете му останаха на бедрата му. Той наведе предната част на тялото си към рамото ми.

Сложих дясната си длан върху ръката му и, в момента в който го докоснах, звяра му се нави през мен. Беше сякаш някаква невидима голяма котка се плъзна и илезе от тялото му, по начина по който котката преминава между краката ви, с изключение на това, че тази котка достигна места, които дори любовници не трябва да докосват. Това замрази думите в гърлото ми , и от погледа на лицето на Мика, можех да кажа че и той го е усетил. Той изглеждаше шокиран колкото мен. Но той продължи да се навежда към мен. Дланта ми остана на ръката му, но не го спря, а аз не можех да мисля достатъчно, че да го помоля. Устните му докоснаха врата ми, където започваха белезите, и ми донесоха дъх на нестабилна въздишка. Той притисна устата си към врата ми и вкара завъртащата се, жива енергия в мен. Накара ме да се засрамя, но не ме болеше. Всъщност се чувствах толкова добре докато го блъснах назад.

Гласът ми дойде изцеден, слаб, почти шепот.

-Изчакай минута. Какво е това с устата? Мислех че ще поставиш ръцете си върху мен. -Аз казах, че мога да те излекувам с тялото си - каза той. Силата се протегна между нас като захарен памук, който се разтягаше в горещ ден между пръстите на децата. Беше сякаш ако се докоснехме щяхме да се разтопим един друг.

Дръпнах ръката си от него и беше сякаш ръката ми се движеше през нещо истинско и почти твърдо. Гласът ми беше стабилен, дори бях впечатлена.

-Мислех ,че това означава ръце.

-Ако имах предвид ръце, щях да кажа така. - Той наведе лицето си към мен, движеше се през силата и усещането беше като вълни във вода, когато някой плува към вас. Взех една шепа от тези заплетени къдрици.

-Дефинирай тяло.

Той се усмихна и усмивката беше същевременно нежна, снизходителна и някак тъжна. Той остана коленичил над мен, лицето му достатъчно близо за секунда, ръката ми в косата му, силата пулсираше около нас, изграждаше нещо голямо.

-Уста, език, понякога ръце, но е тяло, само ръцете ми не са достатъчни. Казаха ми ,че ти можех да лекуваш с тялото си, по същия начин.

Махнах ръката си от косата му и се опитах да направя малко разстояние между нас, но той не се дръпна, така че това не проработи. Истината бе, че мога да лекувам със секс или нещо толкова близо, че да не искаш да имаш публика.

-Един вид - казах. Погледнах в края на стаята, покрай главата на Мика и открих Чери.

-Е викането на плът е така както ,когато аз викам мунин? - мунина беше вид наследствени спомени на върколаците. С изключение на това, че те бяха повече като призраци, духове на мъртвите. Можеш да спечелиш тяхното знание, техните умения и имат лоши навици ако се свържеш с тях. Аз бях некроман, всички мъртви ме харесваха. Мунина, който ме хареса най-много от всички бе Рейна, старата лупа на вълчата глутница. Аз бях тази, която я уби, пречейки и да ме убие и тя изпитва удоволствие от факта, че може да ме обзема. Спечелих силата да контролирам Рейна ,когато я приех, изцяло. Когато я повиках, не се борех с нея вече. Работихме на някакъв вид примирие.

Но викането на мунина за лекуване беше почти сексуално за мен, защото беше сексуално за Рейна.

-Това не е сексуално - каза Чери. - Чувствено, но не сексуално.

Доверявах се на решението на Чери за това.

-Добре тогава, направи го.

Мика ме гледаше с тези страни жълто-зелени очи толкова ужасно близо.

-Направи го - казах.

Той ми даде тази тъжна усмивка, отново снизходителна, сякаш се присмиваше и над двама ни и плачеше за нас. Изнервяща усмивка. Тогава наведе устата си към врата ми и първият от белезите. Първата целувка беше нежна срещу гърлото му, той вдъхваше сила срещу кожата ми и внезапно ми беше трудно да дишам. Но силата се задържа над кожата ми като покривка. Тогава върха на езика му се плъзна по кожата ми, облиза гореща мокра линия по протежението на врата ми. Силата следваше линията като топла енергия и потъваше в кожата ми там, където ме беше облизал. Но това беше, когато устата му се притисна към кожата ми, запечата се срещу мен, засмука ме в устата си, между зъбите, усетих силата да влиза в мен, насочена в белезите. Той буквално дишаше лекувайки ме. Направих малко безпомощно движение. Не можех да си помогна. Всички си имаме нашите ерогенни зони, допълнителни зони ,където ако ни докоснат тялото ни реагира искаме или не. Моите бяха вратът и раменете.

Той се вдигна назад, достатъчно че да прошепне срещу вратът ми.

-Добре ли си? - Дъхът му бе толкова горещ срещу кожата ми.

Кимнах, лицето му обърнато далеч от него.

Той прие думата ми, притисна устата си обратно към вратът ми. нямаше подготвяне този път, той ме ухапа, достатъчно силно, че да се стегна. Стомахът ми се усука, свивайки ме на една страна, дръпна ме далеч от него.

-Анита, какво не е наред?

-Стомаха ми - казах.

Той плъзна роклята да се отвори, притисна ръката си върху стомаха ми.

-Няма рана тук.

Друга вълна от болка премина през червата ми, сви ме два пъти повече, за да се гърча на пода. Нуждата се разкъсваше през мен като нещо живо, което се опитваше да си разкъса изход от тялото ми.

Мика беше там, махаше косата от лицето му, силата която се изграждаше между нас се завъртя през тялото ми като котка преминаваща през мен. Той ме дръпна в ръцете си ,в скута си, притисна лицето ми към гърдите му.

-Доведете доктор.

Гърдите му бяха гладки и топли. Можех да чуя сърдечният му ритъм, да го усетя срещу бузата си. Можех да помириша кръвта под кожата му като някакъв екзотичен бонбон, който стопляше езика ми и се плъзгаше надолу по гърлото ми. Работих по пътя си по тялото му докато не можех да видя пулсът на вратът му. Гледах пулса като човек, който умира от жажда, гърлото ми гореше от необходимостта, устните ми сухи, напукани от липсата. Трябваше да се нахраня. Знаех че тази неотложност, не беше моя мисъл. Протегнах част от мен към Жан-Клод и го открих. Намерих го седнал в килия. Той погледна нагоре, сякаш можеше да ми види да стоя пред него, той прошепна:

-Мa petite. - и знаех къде беше той. Не знаех защо, но знаех къде, той беше в затвора в Сейнт Луис, резервирана стая за неща, които не могат да понасят дневната светлина. Погледнах в очите му и ги гледах как се изпълват със син огън, докато те не издаваха своя собствена светлина в тъмната клетка.

Той протегна ръка към мен, сякаш можехме да се докоснем, и това беше силата на Мика, звяра на Мика се завъртя през тялото ми и ме откъсна от Жан Клод.

Отворих очи и открих ръката си около Мика, лицето ми притиснато към тялото му, устата ми много близо до топлината на врата му. Имаше движение в стаята и знаех отдалечено, че някой тичаше да доведе доктор, но това, от което се нуждаех не можеше да ми го даде доктор.

Кожата на Мика имаше миризма на чистота, младост. Беше сякаш само по аромата мога да кажа на колко е години. Кръвта беше като глазура разпространена точно под нежността на месата му, и частта от мен, която мислеше за Мика като за месо, не беше Жан Клод, беше Ричард.

Не знам как да поставя нуждата в думи. Мика обърна лицето си, погледна в очите ми и усетих нещо вътре в мен да се отваря, някаква връзка, която дори не знаех, че съществува се разтвори широко. Вятърът духаше през вратата, вятър направен от мрак и тишината от гроба. Вятъра съдържаше в края си топло електричество като козина, която се търка в гола кожа. Вятърът, който бе увкусен от двамата ми мъже. Но аз бях центъра, нещото което можеше да ги държи и двамата вътре без да се пречупят. Живот и смърт, похот и любов.

-Какво си ти? - попита Мика, гласът му беше изненадан шепот.

Винаги съм си мислела, че вампирите взимат жертвите си, открадват волята им с очите си и им правят нещо като магическо изнасилване. Но в тази неотложност знаех, че е по-сложно от това, и по-просто. Гледах през очите на Жан Клод, силата му. Погледнах в лицето на Мика от сантиметри разстояние и го видях, чувството, неговата собствена нужда. Похотта беше там, ужасно недоволната похот и знаех че е от доста време с Мика. Но от долу беше по-голямата нужда, необходимостта за сила и подслон която властта може да му осигури. Беше сякаш можех да помириша нуждите му, да ги завъртя с езика си. Погледнах в жълто-зелените му очи, в това толкова човеко лице и Жан Клод ми даде ключа за душата на Мика.

-Аз съм сила, Нимир Радж. Достатъчно сила, която да те стопли в студените нощи. -Силата течеше от кожата му като горещ вятър. Този горещ вятър се смеси със силата във мен, усукаха се в мен докато не бяха извадени като нож дълбоко от мен. Това откъсна издихание от гърлото ми и Мика ме повтори. Силата се превърна в нещо безболезнено, нещо което галиш вместо да намушкваш, нещо което чакаш цял живот за да имаш.

Видях усещането да минава като поток през лицето на Мика и знаех, че той също го е почувствал.

Вятърът раздвижи ръба на косата му. И вятъра се движеше между нас, като място, където се срещаха студено и горещо и откриват нещо по-голямо, отколкото могат да образуват самостоятелно, нещо огромно и завихрящо се, вятър толкова силен, че може да изравни къщи и телефонни стълбове със земята.

Ръцете му се стегнаха около мен.

-Аз съм Нимир Ра, умствените игри не работят върху мен.

Застанах на колене все още в кръг от ръцете му, притиснах тялото си към предната част на неговото. Бяхме почти същата височина, контакта с очите беше страшно интимен. Силата се притискаше около нас като гигантска ръка, която ни притискаше един към друг. Тялото му реагира и той отново беше стегнат и голям, така силно притиснат към слабините и стомаха ми. Обикновено тук се смущавах, паникьосвах се, но не го направих. Знаех, че Жан Клод може да се храни от страст толкова добре, колкото и от кръв, но никога не го разбирах наистина какво означава до този момент, когато плътта на Мика докосваше моята. Не беше просто голото притискане към него, твърдостта и големината срещу тялото ми, това което ме накара да трепна срещу него, беше нуждата в тялото ми. Чувствах гласът му да трепери през тялото му, сякаш можех да прочета части от него, коато са прекалено примитивни за думи, нужди, коато нямат нищо общо с езика, и всички се правят с гола плът.

Той затвори очи и меко изпъшкване му избяга

-Това което предлагам не е илюзия, Нимир Ра, истинско е.

Той поклати глава.

-Сексът не е достатъчен.

-Аз не ти предлагам секс, не и сега. - Дори докато го казвах, притиснах тялото си срещу неговото. Цялото му тяло потрепна срещу мен и звук, много като хленчене излезе от гърлото му.

-Предлагам ти вкуса на истината, Нимир Радж, малък вкус от всичко, което мога да ти предложа. - В главата си знаех че е лъжа, но в сърцето си знаех, че е истина. Аз му предлагах сила и плът, две неща които той искаше, нуждата преди всичко друго. Това беше перфектната стръв, това беше грешно. Започнах да отстъпвам и да затварям силата обратно, но Жан Клод се бореше с мен. Той пъхна силата си в мен като ехо от тялото си, яздеше ме. Беше твърде късно за мен да се храня както хората се хранеха и да му върна силата. Той ме избягваше тези нощи, защото бях слаба. Аз ставах силна, а той отслабваше, а той имаше врагове в града. Ние не можехме да си позволим слабост. Всичко това, знаех в сърцето си, неговото съзнание към моето. И там беше семето на съмнението, можехме ли да си позволим да бъдем слаби? Това направи невъзможно за мен да го затворя.

-Какво искаш в замяна - попита Мика с шепот, който го държеше на ръба на отчаянието, като че ли и двамата знаем че каквото и да поисках, той щеше да го направи.

-Искам да пия от топлият прилив на тялото ти, да напълня устата си с тази гореща течност, която бие точно тук, отдолу - и докоснах с устни вратът му. Ароматът на кръв толкова близо до повърхността накара стомаха ми да се обърне, но ние бяхме близо, толкова близо, не трябваше да го притискаме, не трябваше да го плашим. Бяхме като рибари. Имахме нашата мрежа, всичко от което се нуждаехме е рибата да спре да се бори и да се успокои.

Устните ми се задържаха над вратът му, докато той проговори.

-Покажи ми достатъчно сила, която да струва момента, и ще ти дам всички телесни течности които пожелаеш.

Махнах косата му на една страна, плъзнах я назад. Свих ръката си в юмрук в къдриците му и дори това движение доведе звук от гърлото му. Оголих дълга, гладка линия от шията му. Той наклони главата си на една страна, сякаш знаеше какво искам сега. Можех да видя пулсът на врата му, биеше срещу кожата му като нещо малко и отделно от него, нещо живо, което можех да освободя.

Облизах с език тази пулсираща кожа. Исках да бъда нежна, исках да съм много неща, но кожата му беше гладка и безупречна срещу устата ми, а миризмата му ме опияни, като най-хубавият парфюм. Пулсът му биеше срещу устните ми и аз потопих зъби около безумното движение. Захапах кожата му, вкарах зъбите си в плътта отдолу и в силата му, звяра му.

Почувствах моят звяр да се вдига през тялото ми, като някаква страховита форма, която се вдига през океанските води, един левиатан, който растеше и растеше, подуваше се вътре в мен, докато кожата ми не можеше да го задържи, тогава докосна неговият звяр и това го спря, носеше се в черната вода, носеше се в тялото ми като нещо огромно. Двете сили се носеха в тъмната вода докосвайки повърхността на телата си, нашите тела. Усещането беше като кадифе, което се трие вътре в мен, с изключение че това кадифе имаше мускули, плът и беше много твърдо дори и докато бе меко. Образа, който премина през ума ми беше на някаква голяма котка, която се трие в мен, завърташе се през мен, но по-голяма от тази. Бях виждала звяра на Ричард да се движи през очите му като някаква голяма форма наполовина виждаща се във водата и чувството беше толкова голямо, толкова поразително. Пиех силата на Мика не само през устата и надолу по гърлото си. Където и да го докоснех аз се хранех. Можех да усетя сърцето му да бие срещу голите ми гърди. Усещах кръвта му да преминава през тялото му, усещах всеки инч от него, който бе притиснат към мен. Усещах нуждата му, желанието му и аз го изядох. Хранех се от шията му, сякаш пулсът му беше в центъра на някаква голяма торта, сякаш щом изяда плътта, щях да открия нещо сладко. Дръпнах кръвта и с първото докосване на сладкият металически вкус в устата ми, всички преструвки, всичката хубост изчезна, удавена в аромата на свежата кръв, вкусът на разкъсаната плът, усещането за месо и кръв във устата ми. Усещането за ръцете му притиснали тялото ми към неговото, краката ми се усукаха около кръстът му, яздех го. Бях наясно като далечно знание, че той не беше в мен, че той все още бе притиснат между телата ми, толкова твърд, толкова готов, че потрепна срещу стомаха ми. Дъхът му идваше по-бързо и по-бързо. Някой издаде малък животински звук и това бях аз. Ноктите на Мика се забиха в тялото ми, миг преди да излее върху мен горещи вълни, звуци прекалено примитивни за думи и нямаше достатъчно сили за да може писъците да излязат от устата му.

Почувствах Жан Клод по дългата метафизическа връзка, която ни свързваше. Почувствах го да въздъхва, добре нахранен, наситен. Дръпнах устата си от разкъсаното гърло на Мика, притиснах бузата си срещу голото му рамо, краката и ръцете ми все още бяха обвити около него. Ръцете му все още ме държаха стегнато. Бях покрита в сменна течност, гърдите ми лепнеха с нея. Стичаше се надолу по тялото ми на тежки течни линии, по-стомаха ми, продължиха към бедрата ми.

Той коленичеше там, държеше тежестта и на двама ни, докато дъха ни се успокои и пулсът на телата да утихнат в мълчание. И това мълчание не е нищо друго, освен усещането за тялото му, суровият аромат на секс и в далечината, удовлетвореността на вампира.