Окованият нарцис

22

Разчистеното място бе голямо, но не достатъчно. Колите, камионите и вановете изпълниха по-голямата част от свободното място. Някой паркираха толкова далеч под дърветата, че боята трябваше да се е раздрала яко. Нямаше място за всички плъхолаци да паркират и колите изпълниха чакъления път, докато не бе просто още един паркинг. Някой хора се наложи да паркират до пътя или така казват, докато се отправяха към дърветата. Рафаел бе довел всичките си плъхове - около двеста от тях. Договорът между плъховете и вълците определяше, че техният брой не бива да надвишава двеста. Рафаел се бе разбрал за това, защото една много по-голяма глутница върколаци - около шестстотин или повече, би дошла да му помогне ако потрябва. Без въпроси. Твоите врагове са мои врагове, или нещо подобно. Обясни ми го в последните пет минути и това значеше, че рискува много тази нощ. Накара ме да се почувствам виновна. Накара ме да поискам да открия начин да вкарам пистолет в лупанара. Наистина, дори не съм опитвала. Станах мека, предубедена или просто уморена?

Най-високата жена, която някога съм виждала застана до Рафаел и мен. Бе висока поне 198см, с широки рамене и мускули, който бихте постигнали само с вдигане на големи тежести. Носеше черен спортен сутиен през загорялата си кожа и чифт черни дънки. Черната й коса бе завързана отзад в стегната конска опашка, оставяйки лицето й открито, без и помен от грим.

- Това е Клаудия. Тя ще бъде едно от подкрепленията ти тази вечер. - каза Рафаел. Отворих уста за да протестирам, но той се вгледа в мен в тишина. Лицето му бе сериозно.

- Ти имаш леопарди, но само Мика има бодигардове. Не можем да си позволим да те загубим Анита, не и за нещо толкова глупаво.

- Ако не мога да се грижа за себе си, къде остава тръпката за мен?

- Ричард има своите Скол и Хети. Аз имам моите пазачи. Мика има своя. Само ти си без екскорт. Рейна държеше леопардите като допълнение на върколаците. Те никога не са били част от истински пард, не наистина. Дори хората на Мика прибавени към твоите нямат нужния персонал за работещ пард. Имаш твърде много подчинени и не достатъчно доминиращи. Така че тази вечер ще имаш Клаудия и Игор.

Зейн каза:

- Ние можем да се погрижим за Анита.

- Не, не можем. - каза Натаниел.

Погледнах го. Той докосна ръката ми.

- Приеми помощта, Анита, моля те.

- Ние можем да я пазим. - каза Мика.

Мърл се съгласи.

- Ако трябва да избираш между това да спасиш Мика или да спасиш Анита, който ще избереш? - попита Рафаел.

Мърл погледна настрани, но Ноа каза:

- Мика.

- Точно така.

- Няма ли твоите плъхове да почувстват същото колебание между теб и Анита както моите леопарди? - попита Мика.

- Не, защото аз имам бодигардове. Моите родере, моята банда, се състои от подкрепления и професионални войници. Защо си мислиш, че Рейна и Маркус се съгласиха на условията, когато Ричард им ги постави? Никога не биха имали съюз с нас ако не бяхме по-силни от собственият ни брой.

- Аз не...

Той наистина докосна устните ми с пръстите си.

- Не, Анита. Когато това свърши и си истинска Нимир-Ра, тогава ще трябва да подсигуриш сама подкреплението си. Дотогава, ще споделя.

Дръпнах ръката му от устата си.

- Не мисля, че е нужно.

- Аз мисля.

- Съгласна съм. - каза Клаудия.

Накрая Мика каза:

- Съгласен.

Мърл и Ноа го изгледаха смешно, после размениха погледи помежду си.

- Аз не съм се съгласила на това. - казах.

Натаниел се облегна на мен и каза:

- Ако не отстъпиш за това, ще седим тук и след час.

Вгледах се в него.

Той се усмихна и сви рамене.

Обърнах се към бодигарда чудейки се. Тя ме погледна, с безчувствено лице, все едно за нея нямаше дали е така или иначе. Мъж се премести до нея. Той бе около два инча по-нисък от нея, с широки рамене и имаше толкова много татуировки, че за секунда си помислих, че носи цветна риза с дълги ръкави. Танковото му горнище бе малко и стегнато около гърдите му. Джинси и работни завършваха тоалета му. Те обръснат, с татуировка на дракон извиваща се около ушите му и задната част на черепа. Дори на звездна светлина можеш да видиш, че дизайнът на татуса бе оригинален и добре направен.

- Как се чувствате да рискувате живота си за някой, който сега срещате?

- Ти спаси живота на нашия крал - каза мъжа. - Дължим ти живот.

- Дори ако е вашият собствен. - казах.

- Тогава това ще да бъде. - каза той.

Погледнах към жената.

- И ти си съгласна с това?

- Както каза Игор, дължим ти го.

Винаги съм се чувствала некомфортно, когато хората са готови да поставят моята сигурност за сметка на тяхната. Наистина не ми бе удобно с бодигардове, но, какво по дяволите? Подадох им ръка. Те си размениха погледи, после взеха ръката ми. Игор ме докосна сякаш се боеше, че ще се счупя, а Клаудия се опита да ме стисне достатъчно сила, че да заплача. Не го направих. Усмихнах й се с удоволствие, защото знаех, че няма наистина да ме нарани. Тя искаше да види дали ще се сгърча. Доволната ми усмивка я изненада, но тя пусна ръката ми. Ръката ми наистина болеше малко и ако оздравителните ми сили не бяха силни, щях да съм посинея на сутринта. Мамка му. Рафаел се обърна към някой от плъховете си, давайки инструкции, оставяйки се маса с двамата бодигардове.

- Игор истинското ти име ли е? - попитах.

- Прякор.

- Какво е истинското ти име?

Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

- Какво би било по-зле от Игор? - попитах.

Той се усмихна по-широко хилейки се.

- Искаш ли да знаеш?

Накара ме да се усмихна и част от тежестта в гърдите ми се отиде. Почти би си помислил човек, че се радвам да имам собствени бодигардове. Е, не и аз. Нямах нужда от никакви бодигардове. На-вероятно нямаше да са ми нужни, но екстра мускулите са като екстра амунициите. Ако ти потрябват, по-добре да ги имаш, ако не ти трябват, винаги може да се върнат в кутията.

Истината бе, че се чувствах повече защитнически към леопардите си, отколкото защитена от тях. Тъжно, но истина. И не се доверявах напълно на Мърл, или Ноа, или Мика. Той криеше неща от мен и не ми харесваше. Някой жени никога не са доволни. Рафаел се отдалечи от хората си, давайки им инструкции със спокоен глас. Мика се придвижи по-близо до мен с Мърл и Ноа на много внимателно разстояние. Погледнах Мика и изведнъж не можех да стоя толкова близо до него и да не го докосна. Протегнах ръка към него, очите му се разшириха, но все пак взе ръката ми. Ръката му се плъзна над моята в играта на пулсиращи топли вълни, който почти ме оставиха без дъх. Видях подобна реакция и на неговото лице. Какво ставаше? Отдръпнах ръката си от него и бе като да я извадя от разтопено тофу, толкова лепкаво.

Погледнах само, за да разбера, че с изключение на Клаудия и Игор, бяхме заобиколени от леопарди, неговите и моите. В мига, в който срещнах очите на Натаниел, силата премина през мен. Обърнах се от него към Чери и бледите й очи се разшириха. Силата бе толкова много, че бе като да се опитваш да дишаш през течност, сякаш болеше въздуха да остане долу. Силата премина между мен и Зейн, Вивиан и Калеб, който бяха следващите в кръга. Калеб, който не харесвах особено. Но докато търсех лицето му, силата премина между нас както бе направила с останалите.

Той се сви, с ръце на гърдите, сякаш е почувствал удар там. Гласът му бе странен:

- Какво правиш?

- Тя е Нимир-Ра. - каза Мика.

Обърнах се към нето, но при обръщането срещнах първо погледа първо погледа на Ноа. Силата премина между мен и този непознат, и страх се появи на лицето му. Бях странно спокойна; чувствах го правилно, добре. Джина се премести по-близо до Мърл и това привлече погледа ми. Силата премина през нея от мен. Бяхме като някакъв огромен кръг от енергия, споделяйки, плувайки, растейки. Сълзи се появиха на лицето на Джина; тя проплака нежно, притискайки се в ръката на Мърл. Срещнах погледа му последен, все едно така трябваше и той се опита да се извърне, но не бе свързано с очите, а ставаше дума за вниманието ми към него. Силата, моята сила, моя звяр, го забеляза.

Силата се изля през него, когато се бори с нея. Опита се да се защити, но не можеше да се защити от това. Не бе това, че бях достатъчно сила да го накарам. Не се опитах да го притисна. Бе повече като че силата го разпозна и нещо, може би неговия звяр, отговори на силата. Бавно обърна погледа си към мен и погледът на лицето му бе болезнен. Не болеше, бе топло, приятно и плашещо.

Силата растеше, стеснявайки се и стеснявайки си, докато не изпълни въздуха около нас. Клаудия каза:

- Какво по дяволите правиш?

- Свързване. - каза Рафаел, докато издърпваше двата плъхолака от кръга ни.

В секундата, когато ги нямаше, кръгът се стесни и бе като налягането на буря; ушите ми щяха да изпукат, докато напрежението във въздуха се променяше.

Мика застана пред мен. Другите образуваха кръг около нас сякаш някой им бе казал хореографията. Гледахме се един друг и протегнахме ръка един към друг. Бе трудно да се придвижа напред, сякаш въздухът бе солиден и трябваше да си проправим път през него. Пръстите ни се докоснаха и ръцете ни се преплетоха, бързо, лесно, като риба изскачаща от водата във въздуха. Преплетохме се, ръцете ни, телата ни напълно се докосваха, сякаш можехме да влезем в тялото на другия като през отворена врата. Устата му покри моята и силата бе там, дишаща, пулсираща, гореща срещу устните ми. Опитах се да бъда изплашена. Опитах се да отстъпа назад, но не исках. Сякаш част от мен, която дори не знаех, че съществува, командваше и никакъв здрав разум или съмнения, можеха да я спрат.

Не бе целувка, бе разтапяне. Силата премина като пареща вълна от устата му в моята, от моята уста в неговата. Можех да почувствам другите, като линия от горещина минаваща като зъбците на колело и Мика и аз бяхме главината на това колело. Силата премина през всички ни, напред и назад, течност, изгаряща, растяща, растяща и разтапяща се. Разтапяйки прегради, линиите, която ни разделяха като хора. Бе като че ли тялото на Мика и моето бяха врати и ние влязохме едни в друг, по-близко отколкото плътта можеше да докосне, по-близко отколкото биенето на сърцата, и почувствах зверовете ни минаващи през нас, покрай нас, като че ли двете големи животни ни свързваха като въже минаващо през плътта ни, кожата ни, умовете ни. И зверовете преминаха навън, пътувайки по тези линии от сила и влязоха във всеки един от останалите. Почувствах го като физически удар, почувствах ги да се борят, докато двойните ни зверове пътуваха в гръд и милваха техните зверове. И зверовете ни се прибраха у дома в гореща вълна, като да стоиш по срещата на голям открит огън, но също така бе радост като нищо, което съм чувствала някога . Бях хваната в тази вълна от сила, свързана с всички останали.

Видях Джина завързана за легло, с мъж над нея, като сянка, някакво зло, което силата не можеше да види ясно; Мърл покрит с рани и кръв, закачен на стена, ридаейки; Калеб останал сам, покрит с кръв, блуждаещи очи; Ноа бягащ надолу по коридор, викове го преследваха, карайки го да бяха по-бързо; Чери да лежи в огромна купчина топли тела, до Зейн, Натаниел и мен; спомена на Зейн бе седейки на кухненската ми маса ядеейки, смеейки се с Натаниел; Вивиан лежеше в ръцете на Стивън в леглото им; споменът на Натаниел бе за мен, маркирайки гърба му, но чувството за удоволствие, което получих от него бе по-силно от усещането за секс, сякаш огромно бреме бе свалено от плещите му; и аз видях Грегъри завързан за китките и глезените зад гърба си, с кърпа на устата, завързани очи, ужасен. Лежеше гол в легло от кости. Знаех, че това не е спомен, това се случва в момента на Грегъри. И можех да го вида, да почувствам ужаса му и все пак да не знам къде е той.

Силата се пусна над всички си като вълна от тъпка на кожата, свързани нерви, сякаш всички влизахме в странна стая и изведнъж осъзнаеш, че всичко вътре ти е познато, всеки ъгъл от стаята бе ключ към сърцата ни и думата, която ми дойде на ум, бе дом. Мика пръв се отдръпна, тресейки се. Аз плачех и не помнех кога съм започнала. Чух други хора да плачат в мрака и погледнах отвъд нас и открих, че не бяха само нашите хора. Някой от плъхолаците плачеха, лица обърнати към нас с нещо като страхопочитание или страх, в очите им.

Нещо ме накара да погледна отвъд всички тях, към края на гората. Ричард стоеше без риза, облечен в нищо друго освен дънки и някакви обувки. Гледката на него, обрисуван в звездна светлина и сенки, ме накара да затая дъх, не защото бе красив, а защото го исках - това винаги се отнасяше за Ричард - но защото със сигурност, но не за първи път, див. Не е неговия гняв, който го правеше различен. Видях го на края на дърветата, по начин, по който случайно попадаш на диво животно, като да зърнеш елен в здрача или проблясъка на нещо голямо и космато появяващо се пред светлините на колата и знаещ, че не е куче и е твърде голямо за лисица. Ричард стоеше там и когато очите ни се срещнаха, усетих раздрусване от главата до краката си и към земята надолу. Каквото и да бе направил Ричард, за да провали структурата на глутницата си едно нещо бе направил правилно, но прегърна звяра си. Можеш да го видиш на него като палто, към което най-накрая е свикнал, нещо, което ме приляга, ръчна изработка.

Маркус, стария Улфрик, винаги настояваше да се облича добре, така че от далеч да знаеш, че е крал. Ричард стоеше там без други да го замаскират, но все пак знаеш, че е крал. Силата те прави монарх и всичките модерни роби на света, няма да свършат работата без това.

Гледахме се взаимно през почистеното място. Под онова ново покривало на удобна сила, изразът на лицето му накара гърдите ми толкова да се стегнат, че болеше. Ако можех да измисля нещо, което да направи нещата по-малко болезнено, щях да го кажа, но не можех да измисля никакви думи, който да помогнат.

Джамил и Шанг-Да се появиха от двете му страни и имаше гняв на лицето на Шанг-Да. Гняв към мен, мисля. Джамил погледна към Ричард, все едно искаше да открие начин да защити Ричард от това, както от куршуми и нокти. Но с някой неща дори истински добър бодигард не може да се справи. Това бе едно от тях.

Гласът на Ричард бе дълбок, силен, ясен, недокоснат от израза на лицето му:

- Добре дошъл кралю на плъховете от Клана на тъмната корона. Добре дошли Нимир-Ра и Нимир-Радж на Кръвопийския клан. Добре дошли в земите на клана Тронус Роки. Леопардите ни показаха тази нощ какво наистина значи да си клан, без значение дали си техния пард, ликой или родере. Показаха ни към какво всички се стремим - истинска сливане на частите ни в едно цяло.

Горчивината се появи накрая, но като цяло бе красива реч и повече искрена отколкото задоволителна.

- Сега се присъединете към нашия лупанар и ще видим дали може да спечелите обратно загубената си котка.

Имаше гняв в гласа му и се почудих дали Грегъри ще плати цената за гнева на Ричард към мен.

Ричард се обърна и изчезна сред дърветата с Шанг-Да до него. Джамил ми хвърли един поглед, после ги последва.

Мика се приближи и прошепна:

- Дължа ти голямо извинение. Съжалявам, че твоя Улфрик трябваше да ни види така.

- Аз също. - казах.

- Казах, че твоите котки са каша, но грешах. Ти си създала дом за котките си, а моите няма къде да се скрият.

- Какво не е наред с всички вас?

Не бе най-дипломатичния въпрос, но препокриваше нещата.

- Това е много дълга история.

Мърл се приближи към нас. Проговори толкова тихо, че почти не можах да го чуя.

- Бъди внимателен, за сигурността на всички ни.

Те имаха много сериозен очен контакт.

Попитах:

- Какво става?

Мика вдигна ръката ми и леко ме целуна по ставите.

- Нека спасим твоя Грегъри. Това е приоритет тази нощ, нали?

Той се усмихна и опита с чар да излезе от положението, в което се намира. Гледах го, докато усмивката не се изпари от лицето му и той пусна ръката ми.

- Да, спасяването на Грегъри е приоритет за тази вечер, но искам да знам какво става.

- По един проблем за момента. - каза Мика.

Имах неприятното чувство, че ако всички можеха да ме лъжат завинаги, щяха да го направят. Не бе лъжене, колкото скриване на нещо от мен. Неща свързани с кръв и болка, и без значение колко силни бяха всички те, пардът на Мика не бе семейство, не бе цял. Странно, колкото и объркани да бяха леопардите ми, те бяха семейство. Повече отколкото Ричард и вълците му бяха, когато и да било. Ричард бе толкова зает да води морални битки и структурата на силата ми, че не е имало време за другите неща.

- Дай ми съкратения вариант, Мика. - казах.

- Грегори те очаква да го спасиш.

- Така че ми дай няколко признания, но нека да са истина, Мика.

- Мика. - Мърл го каза нежно, но със сила в гласа си. Бе предупреждение.

Погледнах го високия мъж.

- Какво криете, Мърл?

Мика докосна ръката ми, привлече вниманието ни към лицето си.

- Казах ти, че някога бяхме взети от много лош човек, който все още ни иска. Търся някой достатъчно силен да ни пази.

- Да не казваш, че този ще ви търси в Сейнт Луис?

- Да. - каза той.

- Повечето алфи разбират от намеци. - казах.

Мика поклати глава.

- Този не. Никога няма да се откаже от нас - стисна ръката ми. - Ако ни вземеш, ще трябва да се справяш с него, евентуално.

- Защитен ли е от куршуми? - попитах.

Въпросът ми изглежда го обърка,защото замръзна.

- Не, искам да кажа, не, предполагам, че не.

Свих рамене.

- Без проблем тогава.

Той ме погледна.

- Какво имаш в предвид? Че просто ще го убиеш?

Бе мой ред да го погледна.

- Има ли някаква причина да не го правя?

Той почти се усмихна, спря, после отново замръзна.

- Просто го убий, просто така.

Звучеше сякаш сега го обмисляше, сякаш никога не ми е хрумвало преди.

Мърл каза:

- Той е труден за убиване човек.

- Освен ако не е по-бърз от сребърен куршум, Мърл, никой не е труден за убиване. Рафаел бавно се приближи измежду леопардите, Клаудия и Игор го следваха.

- Всички ние ви мислихме като нещо по-малко от нас.Това,което току-що видях ме накара да ти завиждам.

- Знам как работят вълците - казах. - И знам, че нямат чувство за дом. Първо Рейна и Маркус ги накараха да се боят един от друг, сега моралът на Ричард ги кара да се боят за сигурността си. Но ти и твоите хора изглеждане доста сигурно. Каква е разликата в това, което направих за леопардите си от това, което правят другите?

- Ползата от лоялността ти, ясната ти упоритост. Каквото не бях осъзнал до тази вечер е, че ти не ме спаси просто защото съм ти приятел или защото е правилно да го направиш. Не рискува себе си и хората си, за да ме спасиш от мъченията, заради някакви добри морални възгледи, за който Ричард се бори. Спаси ме, защото не можеше да понесеш мисълта да ме изоставиш - докосна лицето ми, много нежно. - Не заради чувството на правилно и грешно, а защото си толкова състрадателна.

Погледнах го.

- Наричана съм много неща, но никога това.

Щипна ме по брадичката както би сторил на дете.

- Не пренебрегвай едно от добрите си качества. Обичаш хората си, както майка би обичала децата си. Искаш най-доброто за тях, дори ако това те кара да се чувстваш некомфортно, дори ако не харесваш изборите им.

Погледнах настрани от изненадана на лицето ми, сякаш той гледаше някой друг, който не бях аз.

- Никога не си била тяхна леопардова кралица тялом, но ти засрами всички ни тази нощ. Не близостта с Мика ще измъчва Ричард, макар че и това ще бъде. Бе това, че ти ни даде частица от това, което всички търсим за клановете си. Ричард вярва, че неговия морал ще го заведе там, където леопардите ти вече са.

Погледнах го.

- Моят пард не е демокрация и имам много повече от президентско вето, когато се стигне до решения.

- Ричард знае това, може би по-добре от всички и това ще го мъчи, Анита. Ще го накара да се съмнява в себе си.

Поклатих глава:

- Ричард винаги се съмнява в себе си, когато се стигне до ликойте. Никога няма да е сигурен за тях, докато не е сигурен кой и какво е.

- Първо трябваше да приема факта, че си добросърдечна, сега трябва да приема факта, че си и проницателна. Знаех, че си силна, безжалостна и красива, но че освен това имаш ум и сърце, ще отнеме известно време да свикна.

- Да не би всички да си мислят, че общо казано съм просто социопат, който случайно има и магически сили?

- Това е всичко, което позволяваш на хората да видят - каза той, - досега.

Обърна се към кръга от лица, все още гледащи към нас. Видях някакъв глад в лицата им и знаех, че те са почувствали каквото и аз бях почувствала, чувство, че наистина принадлежиш, че си у дома в този кръг - не купчина морал, но от плът, ръце за хващане, ръце да държане, усмивки за споделяне. Толкова просто, толкова рядко. Всичките тези месеци се тревожих да не съм предала леопардите. Мислех си, че да предадеш някой означава той да умре или бъде наранен. Това,което изведнъж осъзнах бе, че да предадеш истински някой, означава да не ти пука. Може за превържеш рана, наместиш счупена кост, но да не се интересуваш... не можеш да излекуваш това и не можеш да се оправиш от него.