Окованият нарцис

13

Закопчах предпазния колан по навик, но Жан-Клод остана притиснат към едната ми страна, ръката около рамената ми. Започнах да се треса и не можех да се спра. Беше, сякаш съм го чакала, за да мога най-накрая да се разпадна на части. Не плаках, просто го оставих да ме държи докато треперех.

-Всичко е наред, ma petite. И двамата сме в безопасност сега.

Поклатих глава срещу сатена на ризата му.

-Не е това.

Той докосна лицето ми, вдигна погледа ми към него в леката тъмнина на колата. -Тогава какво има.

-Правих секс с Мика. - Гледах лицето му, чаках гнева, ревността, нещо до премине през очите му. Това, което видях, беше съчувствие и не го разбирах.

-Ти си като нов вампир. Дори тези от нас, които ще бъдат повелители, не могат да се преборят с глада си през първата нощ или първите няколко нощи. Това е поразително. Ето защо, много вампири се хранят от най-близките им от семейството, когато за първи път се вдигат. За тях те мислят в сърцето си и са теглени от тях. Само с помощта на вампир повелител, вампирският глад може да бъде насочен на някъде другаде.

-Ти не си ядосан? - попитах.

Той се засмя и ме прегърна.

-Мислех, че ти ще си ми ядосана, за това, че съм ти дал този плам, огън, изгарящ глад. Дръпнах се назад, достатъчно за да видя лицето му.

-Защо не ме предупреди, че не мога да го контролирам?

-Никога не те подценявам, ma petite. Ако някой, който познавам през всичките тези векове, може да мине такъв тест, това си ти. Така че, не ти казах, че ще се провалиш, защото не от дълго предричам с какво сила ще се направи с теб или през теб. Ти си закона в себе си толкова много време.

-Аз бях. . . безпомощна. . . аз. . . не исках да го контролирам.

-Разбира се, че не.

Поклатих глава.

-Този плам постоянен ли е.

-Не знам.

-Колко време ще мине, докато мога да го контролирам.

-Няколко седмици. Но дори след като получиш контрол, ще трябва да си внимателна около тези, които предизвикват повече похотта ти. Те ще карат глада да гори като бесен огън във вените ти. Това не е срамно.

-Така казваш ти.

Той държеше лицето ми между дланите си.

-Мa petite, минали са четиристотин години, откакто за първи път се събудих с яростният плам в мен, но помня. Всички тези години и все още помня повика за плът, който беше почти толкова лош, колкото повикът за кръв.

Държах китките му, притиснах ръцете му към лицето си.

-Изплашена съм.

-Разбира се, че си. Трябва да бъдеш. Но аз ще ти помогна през това. Ще бъда твоят водач. Може да премине след няколко дни или да идва и да си отива, просто не знам това. Но ще ти помогна през това, каквото и да се случи.

Натаниел зави към „Циркът на прокълнатите”, паркира до черната врата. Все още беше тъмно, когато излезнахме, но във въздуха се усещаше наближаващият изгрев. Можеш да вкусиш идващата сутрин на върха на езика си.

Джейсън отвори външната врата, сякаш ни очакваше. Вероятно така беше. Жан-Клод побърза покрай него на вратата към стълбите. Ние го последвахме, но Жан-Клод извика през рамо:

-Трябва да се изкъпя преди изгрева. - С това ни остави, бягащ в размазано движение. Останалите от нас ходеха спокойно надолу по стълбите, способни бяхме да ходим и тримата един до друг, защото никой от нас не беше голям.

-Как се чувстваш? - попита Джейсън.

Свих рамене.

-Доста излекувана.

-Изглеждаш шокирана.

Свих рамене отново.

-Добре, разбирам намеци. Не искаш да говориш за това.

-Не, не искам.

Джейсън погледна към Натаниел.

-Ще останеш ли за нощта?

-Ще остана ли? - Знаех че въпроса беше директно към мен.

-Сигурно, може би ще трябва да ме закараш в къщи утре или по-късно днес.

-Да, оставам.

-Тогава може да спиш с мен. Добре е да се знае, че леглото е достатъчно голямо и не се виждат много посетители.

Погледнах към Джейсън.

-Жан-Клод да не е ограничил социалните ти дейности?

Той се засмя.

-Не, не този, но жените, които идват тук, са вампири с каприз. Те искат да спят в легло под земята в Цирка на прокълнатите. Те не искат мен, те искат домашният любимец на Жан-Клод.

-Не мислех. . . - спрях се, защото разбрах, че беше обида.

-Давай напред и го кажи.

-Не мислех че си придирчив - казах.

-Не бях, когато за пръв път бях тук. Но след това, просто не искам да съм с някой, който просто ме иска, така че да може да се похвали на приятелките си, че спи с превръщач или, че спи, където вампирите спят. Няма значение колко добро е чувството за няколко минути, това все пак ме кара да се чувствам, сякаш идват да видят един каприз.

Плъзнах ръката си през неговата, стиснах дланта му.

-Не оставяй никой да те кара да се чувстваш така, Джейсън. Ти не си каприз.

Той потупа ръката ми.

-Виж кой го казва.

Дръпнах се от него.

-Какво трябва да означава това?

-Нищо, съжалявам, че го казах.

-Не, искам да обясниш.

Той въздъхна и побърза надолу по стълбите, но аз бях с Найките и можех да го настигна. Натаниел ни последна на няколко крачки отзад, без да казва дума.

-Обясни, Джейсън.

-Ти мразиш чудовищата. Мразиш да бъдеш различна.

-Това не е истина.

-Ти приемаш, че си различна, но не ти харесва.

Отворих устата си да споря с него, но трябваше да се спра, трябваше да помисля. Той беше ли прав? Беше ли? Мразех ли да бъда различна? Мразех ли чудовищата, защото те са различни?

-Може би си прав.

Той погледна назад, очите широки.

-Анита Блейк приема, че може би греши? Боже!

Опитах да му се намръщя, но можех да усетя краищата на усмивката, които развалиха ефекта.

-Ще трябва да свикна да бъда едно от чудовищата, или поне така чух.

Очите му станаха сериозни.

-Наистина ли ще станеш леопард?

-Ще разберем, нали.

-Добре ли си с това?

Беше мой ред да се засмея, но звукът беше горчив.

-Не, не съм добре с това, но вредата е направена. Не мога да го променя.

-Фатализъм - каза той.

-Практичност - отвърнах.

-Същото.

-Не е.

Джейсън просто погледна покрай мен към Натаниел, който се опитваше да бъде тих, няколко стъпки зад нас.

-Как се чувстваш за това, че тя ще стане леопард?

-Мисля, че ще задържа чувствата си за себе си.

-Щастлив си за това, нали? - И имаше край на враждебност в гласа му.

-Не, не съм.

-Ще я запазиш като своя Нимир-Ра сега.

-Може би.

-Това не те ли прави щастлив?

-Спри Джейсън. Ричард ми каза за малката си теория за това, че Грегъри ме е заразил нарочно.

-Ти си говорила с Ричард? - Той го направи на въпрос.

-За нещастие.

-Тогава знаеш какво се е случило.

-За това, че вие сте отвлекли Грегъри, да. Дори говорих с Яков по телефона.

Джейсън изглеждаше изненадан.

-Какво му каза?

-Грегъри умира, Яков умира.

-Яков иска да бъде Улфик.

-Обсъдихме също и това - казах.

-Какво каза той?

-Няма да предизвиква Ричард, докато не мине пълнолунието този месец. По-добре помогни на Силви, защото това означава, че той ще я победи през следващите две седмици.

-Защо ще чака пълнолунието?

-Защото му казах, че ще го убия, ако не го направи.

-Не може да подкопаваш властта на Ричард така.

-Не се нуждая, Джейсън, той е толкова добър в тази работа и сам.

Бяхме на дъното на стълбите, тежката врата беше отворена, където Жан-Клод бе преминал през нея.

-Ричард е мой Улфик.

-Не те карам да говориш лошо за него, Джейсън. Той унищожи могъщата структура в глутницата си. Това не е нещо, което се обсъжда, това е просто истината.

Джейсън ме спря на вратата.

-Може би ако ти беше той, можеше да поговориш с него и да го измъкнеш от това. Накрая бях ядосана.

-Първо, нямаш право да питаш какво мога или не мога да правя. Второ, Ричард е голямо момче и прави собствените си решения. Трето, никога, никога не казвай това отново.

-Ти не си ми лупа вече, Анита.

Гневът изгоря през мен като гореща вълна, стегна раменете ми, ръцете ми, разля се в дланите ми. Никога не съм се чувствала бясна толкова бързо и толкова напълно. Трябваше да затворя очите си за да се концентрирам, така че да не се олюлея към него. Какво не беше наред с мен?

Почувствах Натаниел зад гърба си.

-Добре ли си? - попита той.

Поклатих глава.

-Не мисля така.

-Виж - каза Джейсън - съжалявам, но не искам Яков да командва в глутницата, не му вярвам. Ричард може да е всичко, но е честен и той наистина се опитва да сложи интересите на глутницата си преди своите. Не искам да загубя това.

Погледнах го, опитвах се да преглътна през гнева. Гласът ми излезе стегнат. -Изплашен си за това, което ще се случи с всички ви, ако Яков стане водач.

Той кимна.

-Да.

Той изучаваше лицето ми, обмисляше нещо.

-Ако Яков убие Ричард в честна битка, какво ще направиш.

-Ричард не ми е приятел вече и аз не съм лупа. Ако е в честна битка не мога да се намесвам. Казах на Яков, че ако е честна битка, и е след пълнолунието, няма да отмъщавам.

-Няма да отмъстиш за смъртта на Ричард?

-Ако убия Яков, а Ричард и Силвия вече са мъртви, кой ще ви поеме? Видях какво се случва с група превръщачи, които нямат алфа, който да ги води. Няма да оставя това, което се случи с леопардите, да се случи и с вълците.

-Ако Яков умре преди да се бие със Силвия, тогава няма да трябва да се притесняваш за това - каза Джейсън.

Гнева, който беше изтекъл като вода, се завърна на ново.

-Не можеш да имаш и двата начина, Джейсън. Или не съм твоя лупа, не съм ти доминираща, и по този начин не мога да ти помогна с това, или все още съм ти лупа, все още съм ти доминираща, все още съм някой, при когото идваш за такъв вид помощ. Изясни си кое от двете искаш да бъда преди отново да ми се изправиш пред лицето.

-Не можеш да бъдеш лупа, глутницата гласува така. Но си права, това не е по твоя вина. Трябва да се оправиш със себе си, преди да започнеш да се оправяш със останалите. Съжалявам.

-Извинението се приема - казах. Започнах да минавам покрай него през вратата, но той хвана ръката ми .

-Не те моля да убиеш Яков, защото си моя лупа или си ми доминираща. Моля те, защото знам, че вече мислиш за това. Моля те, защото знам, че ако мислиш, че това е най доброто за глутницата, ще го направиш.

-Работата на глутницата вече не ме касае, така продължават да казват всички.

-Те не те познават както мен - отвърна той.

Дръпнах се от него, нежно.

-Какво трябва да значи това?

-Значи, че веднъж щом дадеш приятелството си, защитата си, на някого се грижиш за него, дори и той да не го иска.

-Ако убия Яков, Ричард никога няма да ми прости.

-Той те заряза, нали? Какво ще загубиш като убиеш Яков? Нищо. Но ако не го убиеш, ще загубиш Силвия и Ричард.

Преминах покрай него.

-Започвам наистина да се изморявам да върша мръсната работа на всеки.

-Никой не е по-добър в мръсната работа от теб, Анита.

Това ме спря, накара ме да се обърна към него.

-Какво се предполага да значи това?

-Не значи нищо. Просто е истината. - Загледах се в толкова сериозните му очи. Щеше да ми хареса да споря, но наистина не можех.

Мислех, че не мога да се почувствам по-зле за себе си тази вечер. Грешах. Гледайки в очите на Джейсън, слушайки го да говори за мен така, накара ме да се чувствам зле. Тази нощ просто не може да стане по-лоша.