Окованият нарцис

27

Тежестта на Ричард накара въжето да го стегне около ръцете му. Остави фенера на каишката около китката му. Наблюдавах как купа жълта светлина изчезва надолу в онзи ограничен мрак и осъзнах, че все още бях едва застанала на стълбата, главата ми още над земята.

Мика коленичи до дупката.

- Ще бъде добре. - каза той.

Преглътнах и го погледнах, знаейки, че очите ми са малко разширени.

- Знам. - но гласът ми се появи между дишанията.

- Наистина не трябва да правиш това - каза той, с нежен глас и толкова неутрален, колкото можеше да го направи.

Погледнах го.

- Не ми започвай и ти.

- Тогава по-добре да го настигнеш.

Гласът му бе по-малко неутрален, но не можех да разбера какъв точно тон бе.

Започнах да се катеря надолу по въжената стълба, движейки се бързо, ядосана. Не бях ядосана на Мика, не наистина. Бях ядосана на себе си. Гневът ме изпрати надолу в мрака, където светлината от фенерчето под мен изглеждаше много жълта и много звездна срещу земните стени.

Застанах там за секунда-две, гледайки твърдата земя. Погледнах бавно нагоре и видях Мика да гледа надолу от разстояние толкова голямо, че не можех да кажа какъв е цвета на очите или косата му. Знаех, че е той от формата на лицето и раменете му. Господи, колко дълбоко бе това?

Изглеждаше сякаш земните стени се извиваха към мен, като ръка на път да се затвори в юмрук и да ме смаже, така че не можех да дишам достатъчно, че въздуха да изпълни дробовете ми. Затворих очи и се концентрирах да придвижа една ръка от стълбата и докосна стената. Бе по-далеч отколкото си мислех и когато най-накрая я докоснах ме стресна. Земята бе изненадващо студена под ръката ми и осъзнах, че бе студено в рова дори с ранната лятна горещина горе. Отворих очи и стените все още бях в около шест фута в кръг, както винаги са били. Земята не се затваряше около мен, само фобията ми го правеше.

Започнах отново да гледам надолу и този път не спрях, докато не почувствах стълбата да се отпуска под тялото ми и изведнъж бе по-трудно да се спускам без да се удрям в мръсните стени. Теглото на Ричард вече не стабилизираше стълбата за мен. Ако не бях такъв трън в задника може би щях да го помоля да я държи здраво, докато сляза до край. Вместо това хванах стълбата по-здраво и продължих да се движа надолу. Бе трудно да се хванеш здраво за нещо, докато се спускаш надолу, но успях.

Светът ми се сви до краката на въжето под ръцете ми, краката ми се опитваха да открият нещо - просто някакъв акт на движение долу. Достигнах до точката, където спрях да скачам всеки път, когато тялото ми удареше стените. Ръцете хващаха кръста ми и издадох онзи писък, който само момиче може. Винаги мразех, когато го правех. Разбира се това бяха ръцете на Ричард. Той ме държеше последните няколко стъпки, докато сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите ми. Стъпих долу на пода, който изхрущя, обсипан с кости. Можех да остана права, ако бях внимателна, макар че главата ми леко докосваше тавана достатъчно, че да приклекна малко не бе лоша идея. Мика се обади от много, много над нас:

- Добре ли си?

Отне ми два опита, за да мога да кажа:

- Добре, добре сме.

Мика се отдръпна от отвора и тъмно петно сред бледата сивота.

- Господи, колко надолу сме?

- Осемнадесет метра, горе-долу.

Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна към него.

Той поклати глава и погледна на една страна, осветявайки с фенерчето нещо малко и изгърбено. Бе Грегъри.

Лежеше по корем, здраво вързан, ръцете и краката му под такъв ъгъл, че не можех да си го представя да лежи така за три дни. Той бе гол, бяла превръзка покриваше лицето му, свършваща с кълбо от дълга руса коса, сякаш и това бе направено да боли, а не просто да го заслепи. Докато светлината на Ричард играеше по тялото на Грегъри той издаде малки беззащитни звуци. Коленичих до него, гледайки къде сребърните окови си бяха проправили път през китките и петите му. Раните бяха сурови и кървави, където се бе борил срещу тях.

- Оковите са го срязали здраво. - каза Ричард с нежен глас.

- Борил се е. - казах.

- Не, той не е достатъчно силен да поеме толкова много сребро срещу кожата си. Оковите са прояли пътя си през кожата му.

Гледах суровите рани и не знаех какво да кажа. Докоснах рамото на Грегъри и той изкрещя през запушената си уста, която не виждах. Косата му я криеше. Но имаше нещо тъмно набутано в устата му. Той отново извика и се опита да се отдръпне от мен.

- Грегъри, Грегъри, Анита е. - докоснах го колкото се може по-нежно и той отново извика. Погледнах към Ричард. - Изглежда не ме чува.

Ричард коленичи и повдигна част от косата на Грегъри. Грегъри се бореше още повече и Ричард ми подаде фенера, за да използва едната си ръка да задържи лицето на по-малкия мъж и другата, за да махне косата му от пътя. Имаше още плат в ушите му. Ричард издърпа плата и открих черна тапа за уши дълбоко в канала. Не са направени да бъдат набутвани толкова дълбоко и когато Ричард го издърпа прясна кръв потече от ухото.

Просто гледах, умът ми бе замръзнал за секунда, не искайки да разбере. Но накрая, чух себе си да казвам:

- Изгорили са тъпанчетата му. Защо, са го направили? Не бе достатъчно превръзката и плата достатъчно, за да затъпят сетивата му.

Ричард задържа тапата на светлината. Трябваше да насоча светлината директно натам, за да видя, че има метален връх.

- Какво е това?

- Сребро. - каза той.

- О Господи, направени ли са за това?

- Помни, че Маркус бе доктор. Знаеше всякакви места по тялото. Места, който ще ти отнемат нещо.

Изражението на лицето на Ричард ми казваше, че е загубен в спомени и нещо тъмно. Вгледах се обратно към белезите по китките и глезените на Грегъри:

- Господи, среброто разяло ли е ушните му канали както е направило с кожата?

- Не знам. Добре е че още кърви. Това значи, че ако скоро се преобрази, може би ще се излекува.

Гласът на Ричард бе изтънял.

Не бях близо до плач, ужасът бе твърде завладяващ за сълзи. Исках Якоб тук долу и, който и да му е помогнал, защото не си направил това на превръщач без помощ, без един-на-един.

Ричард се опита да махне превръзката, но бе вързана толкова здраво, че не можеше да я хване. Подадох му фенерчето и извадих ножа от лявата си ножница на китката.

- Задръж го, ножовете са остри, не искам да го порежа ако се бори.

Ричард задържа главата на Грегъри между ръцете си като ваза и Грегъри се бори по-силно, крещейки през превръзката. Но Ричард го задържа здраво, докато прокарах внимателно ножа между плата и косата на Грегъри. Един бърз прорез надолу и превръзката лесно падна от кожата, но бе стегната толкова дълго, че Ричард трябваше да я махне.

Грегъри примигна на светлината, видя Ричард и изкрещя още повече. Нещо умря на лицето на Ричард, когато той го направи, сякаш бе убило нещо в нещо, да има някой толкова ужасен от него.

Застанах напред, поставяйки ръка внимателно на купчината кости и гледах как очите на Грегъри най-накрая ме видяха. Той спря да крещи, но не изглеждаше достатъчно облекчен. Издърпах плата от устата му и тя се отскубна взимайки част от кожата му със себе си. Той бавно раздвижи устата си и по някаква странна причина ми напомни на сцена от Магьосника от Оз, когато Дороти постави масло в челюстта на Тенекиения човек, след като бе ръждясал. Картината трябваше да ме накара да се усмихна, но не. Имаше ключалки на веригите около всеки негов крайник. Ричард изпълзя около мен, оставяйки ме да седя, където Грегъри ще ме вижда. Отново и отново казвах:

- Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Той не можеше да ме чува, но бе най-доброто, което знаех как да направя.

Ричард счупи ключалката на едната му китка и болка се показа на лицето на Грегъри, сякаш болеше за ръката му изобщо да мърда. Ричард освободи и двете китки и тогава бавно започна да освобождава тялото на Грегъри.

Грегъри изкрещя, но този път не от страх или болка. Опитах се да го залюлея, но изглежда изобщо да мърда го болеше. Отне и на двама ни да се размърдаме, за да го освободим достатъчно да легне на коляното ми. Никога нямаше да може да изкачи стълбата.

Извивките на ръцете му бяха покрити със следи от игли; никоя не бе зараснала.

- Следите от игли, защо не са излекувани?

- Сребърни игли в директен контакт с вената. Успокоително да поддържа адреналина в норма, за да не се промени, но не достатъчно, че да не чувства или знае къде е и какво се случва. Така го правеше Рейна.

- Така ги завързваше и точно каквото използваше върху тях. Как Якоб знае за това? -попитах.

- Един от хората ми им е казал. - каза Ричард.

Остана на колена вместо да седи прегърбен. Лицето му бе спокойно, почти спокойно.

- Искам ги тук долу. Който и да е помогнал на Якоб. Който и да е поставил тези проклети тапи за уши. Искам ги тук долу.

Той обърна тези спокойни очи към мен и видях гневът под това спокойствие.

- Как можеш да направиш това на някой? Как може да поставиш тези неща в ушите им? Можеш ли да направиш всичко това на някой?

Помислих за това, наистина помислих. Бях гневна, болеше ме. Исках да накажа някой, но...

- Не, не, мога да ги застрелям, да ги убия, но не мога да направя това.

- Нито пък аз. - каза той.

- Знаеше, че Грегъри е в oubliette, но не си знаел какво са му причинили, нали?

Той поклати глава, коленичещ над костите, все още гледащ надолу към кървавата тапа за уши, сякаш криеше отговори на въпроси, твърде трудни да бъдат попитани гласно.

- Якоб знаеше.

- Ти си Улфрик, Ричард, трябва да знаеш какво е направено от името на глутницата ти.

Гневът се появи толкова топъл и стягащ, че изпълни малката пещера като вода на ръба на закипяване. Грегъри изскимтя и погледна Ричард с изплашени очи.

- Знам, Анита, знам.

- Значи няма да пратиш Якоб тук долу?

- Ще го направя, но не така. Може да остане тук долу, но не окован, не измъчван -Ричард се огледа около малкото място. - Да бъдеш тук е достатъчно мъчение.

Дори не се опитах да споря за това.

- Ами тези, който са му помогнали?

Ричард ме погледна.

- Ще открия кой му е помогнал.

- Тогава какво?

Той затвори очи и не ме погледна, докато не отвори ръката си и видях проблясъка на кръв, да осъзная, че притискаше сребърния край към дланта си. Издърпа го и се вгледа в светлия проблясък на кръвта.

- Ти просто ще продължиш да притискаш, нали така, Анита.

- Глутницата те познава достатъчно добре, Ричард. Те знаят, че не желаеш никой да бъде слаган тук долу, особено след всичко извършено от Рейна. Правейки всичко това е предизвикателство срещу авторитета ти.

- Знам това.

- Не искам да се бия Ричард, но трябва да ги накажеш за това. Ако не го направиш, ще изгубиш повече влияние от Якоб. Дори ако го оставиш тук долу, няма да промени нещата. Всички, който са докоснали това трябва да страдат.

- Не си гневна сега - каза той и изглеждаше озадачен. - Мислех, че искаш отмъщение, но изглеждаш спокойна сега.

- Искам отмъщение, но си прав, не мога да причиня това на никой и не мога да заповядам да направят това, което не мога да направя сама. Просто правило, което имам. Но глутницата е каша и ако не спреш лавината и предотвратиш гражданска война, върколак срещу върколак, трябва да си твърд. Трябва да бъдеш ясен, че това е недопустимо.

- Не е. - каза той.

- Има само един начин да знаят това, Ричард.

- Наказание. - каза той и накара думата да прозвучи като проклятие.

- Да. - казах.

- Работех месеци наред - не, години, да се опитам да премахна наказателната система. Искаш да захвърля всичко, за което съм работил и да върна нещата каквито си бяха. Ръката на Грегъри се повдигна, бавно, болезнено и слабо стисна ръката ми, погалих сплъстената му коса и гласът му излезе накъсан, измъчван, все едно въпреки кърпата бе викал с дни.

- Искам... вън... от тук. Моля.

Кимнах с глава, така че да ме види и отдих толкова голям, че думи не можеха да го опишат, проблесна през очите му.

Погледнах към Ричард.

- Ако системата ти работеше по-добре от старата, тогава бих я подкрепила, но не работи. Съжалявам, че не работи, Ричард, но е така. Ако продължиш този... експеримент за демокрация и нежни, добри закони, хората ще умрат. Не само ти, но Силви, и Джамил, и Шанг-Да и всеки вълк, който те подкрепя. Но е по-зле от това, Ричард. Наблюдавах глутницата. Разделят се почти за всичко. Ще бъде гражданска война и ще се разкъсат взаимно на парчета - последователите на Якоб срещу тези, който не го следват. Стотици ще умрат и кланът Тронус Роки ще умре с това. Погледни трона, на който седиш като Улфрик. Той е древен, може да го почувстваш. Не позволявай на всичко, което представлява да бъде разрушено.

Гледаше надолу към все още кървящата си ръка.

- Нека изведем Грегъри от тук.

- Наказа Якоб, но не и другите - казах и гласът ми бе уморен.

- Първо ще открия кой са, после ще видим.

Поклатих глава.

- Обичам те, Ричард.

- Чух едно „но” да последва.

- Но ценя хората, който държат на мен за сигурността си, повече, отколкото ценя тази любов.

Почувствах хлад и ужасно, когато го изричах гласно, но бе истина.

- Какво казва това за любовта ти? - попита той.

- Не започвай да ми лицемерничиш, Ричард. Изхвърли ме като вчерашен вестник, когато глутницата гласува за това. Можеше да кажеш, майната ви, на ви трона, искам Анита повече, но не го направи.

- Мислиш ли, че Якоб би ми позволил да си тръгна?

- Не знам, но не направи офертата. Дори не ти хрумна да предложиш, нали?

Погледна настрани, после обратно и очите му имаха толкова тъга, че исках да си върна думите, но не можех. Бе време, когато говорехме. Бе като старата шега за слона в дневната. Никой не признаваше съществуването му, докато лайната не бяха толкова много, че не можеш да ходиш. Погледнах надолу към Грегъри, знаех, че лайната бяха твърде много да се пренебрегнат. Бяхме се изчерпали от възможности освен за истината, без значение колко е брутална.

- Дори ако отстъпя като Улфрик, дори ако Якоб ми позволи, все още ще е гражданска война. Той пак ще екзекутира близките ми. Ще е да ги изоставя. Предпочитам да умра, отколкото просто да си тръгна и ги оставя да бъдат убити.

- Ако така наистина се чувстваш, Ричард, тогава имам по-добър план. Направи пример с Якоб и последователите му.

- Не е толкова просто, Анита. Якоб има достатъчно подкрепа, че все пак да бъде война.

- Не и ако е достатъчно кърваво.

- Какво казваш?

- Накарай ги да се страхуват от теб, Ричард. Макиавели го е казал преди почти шестстотин години, но е все още истина. Всеки владетел трябва да се стреми хората му да го обичат. Но ако те не могат да те обичам, накарай ги да се боят от теб. Любовта е по-добре, но и страхът ще свърши работата.

Той трудно преглътна и имаше нещо близко до страх в очите му.

- Мисля, че мога да убия Якоб дори екзекутирам един или двама от хората му, но не мислиш, че ще е достатъчно, нали?

- Зависи от това как ги екзекутираш.

- Какво ме молиш да направя, Анита?

Свих рамене и погалих бузата на Грегъри:

- Моля те да направиш нужното Ричард. Ако искаш да задържиш глутницата заедно и спасиш стотици животи, тогава ти казвам как да го направиш с минимални кръвопролития.

- Мога да убия Якоб, но не мога да направя каквото молиш. Не мога да направя нещо толкова ужасно, че цялата глутница да се бои от мен.

Той ме погледна и имаше нещо диво, паника на лицето му, като хванато животно, което най-накрая е осъзнало, че няма изход.

Можех да почувствам как лицето ми става спокойно и потъвах в онова място, където няма нищо, освен бял шум и солидната, почти комфортна сигурност, че не чувствам нищо. Нежно казах:

- Аз мога.

Той се извърна от мен, сякаш не аз бях проговорила и повика да свалят колана. Поставихме колана около Грегъри, говорейки само за задачата в ръцете ни - не метафизически, не политически. Имаше втори колан на въжето и Ричард ме накара да си го сложа. Щях да подкрепям Грегъри, пазейки го с тялото си, да не се нарани твърде тежко.

- Никога не съм правила това преди. - казах.

- Твърде съм широк в раменете, за да поема тежестта на Грегъри с моята. Трябва да си ти. Освен тона знам, че ще го пазиш, знам това.

Имаше нещо в очите му, което ме накара да поискам да кажа нещо, но той дръпна въжето и започнахме да се издигаме във въздуха.

Ричард ни гледаше, не извърна лице, фенерът му правеше странни сенки около малката стая, докато коленичеше върху костите. Тогава бяхме в тунела и не можех да го видя повече. Ръцете ми бяха пълни, в пряк и преносен смисъл, опитвайки се да предпазя Грегъри да не се удари в стените. Ръцете и краката му все още бяха безполезни. Не бях сигурна дали е заради дългия престой в затвора или наркотиците, който му бяха давани, или и двете. Най-вероятно и двете.

Грегъри продължаваше да казва „благодаря, благодаря, благодаря” с дъха си.

До времето, когато достигнахме тавана, имаше сълзи падащи по бузите ми. Независимо каквото Ричард казваше, някой щеше да плати.

Якоб бе там, вече завързан със сребърни вериги, носен като парче борещ се товар между трима върколаци. Позволиха му да остане по разкъсаните си шорти. Без голота за добрите момчета. Предполагам, че трябва да има някой различия или как да разбереш на чия страна си?

Чери вече проверяваше как е Грегъри. Трябваше да пъди останалите леопарди назад. Продължаваха да се опитват да го докоснат.

Погледнах през почистеното място към Якоб. Погледът в очите му бе достатъчен. Ричард може да бъде гнуслив, когато си пожелае, но ако оставих причиненото на Грегъри ненаказано, тогава Якоб и последователите му ще го видят като слабост. Те ще се обърнат и опитат да унищожат веднъж, когато Якоб подсигури властта си. Защото имаше един начин за Якоб до предотврати гражданска война и това е да направи каквото карах Ричард да стори. Ако направи нещо толкова ужасно, че другите да се страхуват да се бият, тогава може да бъде Улфрик без кръвопролития. Видях какво е направил на Грегъри. Наречете го предчувствие, но мога да се обзаложа, че Якоб ще направи каквото е нужно. Не ми изглеждаше от гнусливия тип.

Ричард се изкачи от дупката.

- Пуснете го вътре.

- Искаш ли да използваме наркотици? - попита Силви.

Ричард кимна.

- Ами превръзката и останалото?

Ричард поклати глава.

- Не е нужно.

Якоб започна отново да се бори.

- Не можеш да направиш това!

Ричард коленичи пред него, държейки го за тънката коса. Хватката изглеждаше болезнена.

- Кой ти показа къде са тези?

Той показа ръката си със сребърните тапи за уши в дланта си.

- О, Господи. - прошепна Силви.

Другите попитаха:

- Какво е това?

- Кой, Якоб? Кой ти каза мръсните ни малки тайни?

Якоб просто го гледаше.

- Бих могъл да ги използвам върху теб. - каза Ричард.

Якоб леко пребледня, но не отговори. Челюстта му бе толкова стегната, че можеш да видя как мускулите трепват, но не издаде кой му е помогнал. Дори не попита дали ако отговори на въпроса ще го спаси от oubliette. Трябваше да призная това, поне, но не трябваше да го харесвам.

- Не би направил това.

Бе Парис, изглеждаща по-малко уверена отколкото при трона. Гледаше надолу, несигурна в себе си в плътната си по тялото рокля.

Ричард я гледа дълго време или просто изглеждаше дълго и нещо в очите му я накараха да погледне настрани.

- Права си, не мога да ги използвам на Якоб или някой друг - той погледна през мястото из разпръснали се върли и онези чакащи в дърветата отвъд. - Но чуйте ме, ако има някое от тези неща наоколо, искам го унищожено. Когато Якоб излезе от oubliette, ще бъде запечатана завинаги. Не научихте нищо от мен, ако някой от вас може да направи това, значи нищо не сте научили.

Той сигнализира на Силви и тя се придвижи напред със спринцовка.

Трите върколака трябваше да държат Якоб срещу земята, за нея да му бие инжекцията. Държаха го докато крайниците му спряха да се движат и очите затвориха.

- Ще се събуди в oubliette - каза Ричард. Гласът му съдържаше не само умора, но и загуба. Обърна се към мен, докато те пренасяха Якоб към дупката. - Вземи леопардите си и съюзниците си и си върви вкъщи, Анита.

- Аз съм лупа, помниш ли, не можеш да ме изхвърлиш от работата на глутницата.

Той се усмихна, но очите му бяха празни и уморени.

- Все още си лупа, но за този нощ си също и Нимир-Ра и леопардът ти се нуждае от теб. Погрижи се за Грегъри и колкото и да струва, съжалявам за всичко станало.

- Съжалението струва нещо, Ричард, но не променя нещата.

- Никога не го прави. - каза той.

Не можех да прочета настроението му. Не бе точно тъжен, или разтревожен или нещо, което да нарека, освен победен. Сякаш вече е загубил битката.

- Какво ще правиш? - попитах.

- Ще открия кой е помогнал на Якоб в това.

- Как? - попитах.

Той се усмихна и поклати глава.

- Върви си вкъщи, Анита.

Стоях и го гледах в продължение на сърцебиене или две, после се обърнах към леопардите си. Грегъри бе на носилка и Зейн и Ноа я носеха. Чери говореше с върколака доктор, който бе оправил носа на Якоб. Доста кимаше. Инструкции, може би.

Мика стоеше на края на групата, гледайки ме. Срещна очите ми, но никой от нас не се усмихна. Погледнах назад, но Ричард вече бе тръгнал към дърветата с Джамил и Шанг-Да след него. Лицето на Мика бе много неутрално, докато вървях към него. Не се надявах на нещо. Можех да се правя на готина, но не исках. Бях уморена, така ужасно уморена. Дрехите ми миришеха на външна тоалетна и сигурно също и кожата ми.

Исках душ, чисти дрехи и да накарам изгубения поглед в очите на Грегъри да се върне. Душът и дрехите бяха лесната част. Дори не знаех от къде да започна да отнемам болката на Грегъри.

Подадох ръка на Мика, не защото се бях преуморила, очевидно депресията водеше до това, но защото исках да докосна друга ръка. Исках утеха и не исках да ми се налага да мисля за това. Просто исках да бъда държана.

Очите му се разшириха, но пое ръката ми, леко стискайки я. Започнах на вървя към дърветата, водейки го за ръка. Другите ни последваха. Дори лебедовия крал и плъхолаците. Анита Блейк свръхестественият флейтист. Мисълта трябваше да ме накара да се усмихна. Но не го направи.