Окованият нарцис

4

Клубът беше покрай реката, от страната на Илинойс, по протежението, заедно с други клубове. Вампирите имащи някакъв бизнес, получиха клауза в закона на Сейнт Луис, но не и останалите управлявани от хора и ликантропи, тъй като законно, те все още се водят за хора Те трябваше да отидат в Илинойс, за да избегнат досадните проблеми със зоните. Някой от проблемите със зоните, дори не са в книгите, не са дори и в закона. Но е странно, колко много проблеми може да намери бюрокрацията, ако открие, че не иска някой клуб в града си. Ако вампирите не притегляха така туристите, бюрократите вероятно щяха да открият начин да се отърват и от тях. Най-накрая намерих паркинг на два блока от клуба. Което означаваше, че трябва да отида до там пеша, в област от града, където повечето жени не искат да бъдат сами след залез. Естествено повечето жени не са въоръжени. Пистолета не лекува всички болести, но е добро начало. Също така имах и ножове в кания на всеки от прасците си, толкова високо, че дръжката стигаше до вътрешната стана на коляното ми. Не ми беше наистина удобно по този начин, но не можех да измисля друго място, където да ги сложа и да мога да ги извадя лесно. Имаше много голям шанс да получа натъртвания на коленете заради ножовете тази вече.

Също имам и черен колан по джудо и имах прогрес в Кенпото , вид карате, с няколко силни движения и повече движения изискващи баланс. Бях толкова подготвена, колкото можех за големият град.

Разбира се, обикновено не се разхождам наоколо, изглеждайки като стръв. Полата ми беше толкова къса, че дори с ботуши, идващи до средата на бедрото, имаше няколко сантиметра гола кожа между края на ботушите и началото на полата. Сложих си яке, но го оставих в колата, защото не исках да го нося наоколо цяла нощ. Била съм в достатъчно клубове, колкото и пикантни да са, за да знам, че вътре ще бъде горещо. Така че настръхването, което се разпростираше по голия ми гръб и ръце, не беше от страх, а от проклетият хладен въздух. Принудих се да не разтрия ръцете си, докато ходех, за да не си личи колко ми е студено и неудобно. Всъщност ботушите ми имаха само двуинчови токчета и бяха много удобни за ходене. Не толкова удобни колкото Найките ми, но все пак кое е? Но за официална дреха, ботушите не бяха зле. Ако можех да оставя ножовете в къщи, биха били перфектни.

Имаше и още една защита, която добавих. Метафизическите щитове са в различни вариации. Можеш да се защитиш с почти всичко: метал, камък, растения, огън, вода, вятър, земя и така нататък.

Всеки има различен щит, защото се избират индивидуално. Трябва да работиш за личното спокойствие на ума си. Може да има два медиума, като и двамата да използват камък, но щитовете няма да са същите. Някои хора просто си представят камък, мисълта за него, есенцията му и това е достатъчно. Ако някой се опита да ги атакува, те са в безопасност зад твърдият камък.Другият медиум може да вижда каменна стена, като градинска стена около стара къща и това би било същото нещо.

За мен щита беше като кула. Защитаването е като мехур, който те покрива напълно, точно като кръга на сила. Винаги съм разбирала това, когато вдигам мъртвите, но за да се защитя, трябва да си го представя в главата си. Така че си представих каменна кула, напълно затворена, без прозорци, без пукнатини, гладка и тъмна и само аз можех да позволя на някой да влезе или излезе. Говоренето за защитаване, винаги ме е карало да се чувствам, сякаш съм се побъркала и споделям заблудите си. Но работеше, а когато не се защитавам, неща се опитват да ме наранят. Не беше до преди две седмици, когато Мариан разбра, че не разбирам нищо от защитаване. Мислех, че е от значение просто колко е могъща аурата ти и колко можеш да я подсилиш. Тя каза, че единствената причина, поради която съм успяла да се справя толкова дълго, е че просто съм толкова могъща. Защитаването излиза извън аурата, като допълнителна защита. Най-вътрешната защита е здравата аура. Да се надяваме, че до края на нощта и моята ще е здрава.

Завих на ъгъла и открих редица от, хора наредили се по протежение на блока. Страхотно, точно от каквото се нуждаех. Не спрях на края на опашката, продължих да вървя към вратата, надявайки се че някой е казал на охраната да ме пусне, когато дойда. Нямах време да чакам всичко това. Бях наполовината на опашката, когато една фигура се открои и ме повика по име.

Отне ми секунда да разпозная Джейсън. Първо, той бе подстригал бебешко русата си коса късо, като бизнесмен. Второ, той носеше чисто сребърна мрежеста риза и по-голямата част от панталоните изглеждаха сякаш от същият плат. Само тънка линия от плътно сребърно минаваше над слабините му. Облеклото толкова хващаше окото, че ми отне момент да разбера, просто колко очевидни бяха дрехите. Това, което наистина виждах не беше сребро, а кожата на Джейсан, блестяща през мрежест плат.

Накарах се да погледна лицето му, защото все още клатех глава за облеклото му. Дрехите не изглеждаха удобно, но разбира се, Джейсън рядко се оплакваше за дрехите си. Той беше както обличан от Жан-Клод, така и негова сутрешна закуска. Понякога бодигард, понякога донор. Кой друг можеше Жан-Клод да накара да стои на студено, почти гол?

Очите на Джейсън изглеждаха по-големи, по-сини, по някакъв начин без всичката коса да отвлича вниманието ти от очите. Лицето му изглеждаше по-старо с къса коса, костната структура по-чиста, и разбрах, че Джейсън беше опасно близо, до линията между сладък и красив. Той беше на деветнадесет, когато се срещнахме. Двадесет и две му отиваха повече. Но облеклото, не можех да направя нищо друго освен да се усмихна.

Той също ми се ухили. Мисля че и двамата бяхме щастливи да се видим един друг. Оставяйки Ричард и Жан-Клод, оставих и хората им. Джейсън беше член на глутницата на Ричард и домашният вълк на Жан- Клод.

- Изглеждаш като мъж, излязъл от порнографски филм. Ако не носеше дрехи на уличник, може би щеше да получиш прегръдка - казах.

Усмивката му стана дори по-широка.

-Предполага се, че съм облечен за наказание. Жан-Клод каза да те изчакам и да те вкарам вътре.

-Малко е студено за тези дрехи, не е ли?

-Защо мислиш, че седя дълбоко в тълпата? - Той ми предложи ръката си. - Може ли да ви ескортирам навътре, моя лейди?

Поех ръката му с лявата си ръка. Джейсън сложи свободната си ръка върху моята. Облеклото беше толкова леко, колкото изглеждаше, сърбеше ме там, където се допираше до ръката ми.

Джейсън ме бе оставил да водя, трябваше да поглеждам към него. Платът покриващ слабините му ставаше на тънка каишка отзад, незакривайки почти нищо от дупето му.

Горнището му не беше закачено за панталоните, така че докато се мърдаше се показваше от време на време и стомаха му. Всъщност горнището беше достатъчно свободно при раменете, че когато подхвана ръката ми, откри гладкото си бледо рамо. Музиката ме удари като великанска плесница на вратата. Беше почти като стена, през която трябва да преминем. Не очаквах „Окованият Нарцис” да е клуб за танцуване. Но освен, че дрехите са малко по екзотични, и най-вече в кожа, изглеждаше като всеки друг клуб. Мястото беше голямо, леко осветено, тъмно в ъглите, с прекалено много хора, притискащи се в малко пространство, движеха телата си като обезумели, на музика която беше прекалено силна. Захвата ми се стегна съвсем малко върху ръката на Джейсън, защото винаги се чувам малко объркана на места тези. Поне за няколко минути. Сякаш се нуждаех от дълбока стая, между външният и вътрешният свят, момент в който можеш да си поемеш дълбоко дъх и да се приспособиш. Но тези клубове на са замислени да ти дадат време. Те просто те обсипват със сетивно претоварване и смятат, че ще оцелееш.

Говорейки за сетивно претоварване, Жан-Клод стоеше близо до стената от едната страна на дансинга. Дългата му черна коса падаше на къдрици около раменете му, почти до талията му. Не си спомням косата му да е била толкова дълга. Главата му не бе обърната към мен, гледаше танцьорите, така че не можех наистина да видя лицето му, но ми даде време да разгледам останалата част от него. Беше облечен в черна винилова жилетка, която изглеждаше сякаш е излята по него. Оставаше ръцете му голи и разбрах, че никога не съм го виждала да носи нещо, което да оставя ръцете му голи. Кожата му изглеждаше невероятно бяла срещу лъскавият черен винил. почти сякаш светеше с вътрешна светлина. Знаех че не бе така, въпреки че бе възможно. Никога не би се принизил, да показва такава сила на публично място. Панталоните му бяха направени от същият лъскав винил, който правеше дългите линии на тялото му да изглеждат сякаш са потопени в течен винил. Винилови ботуши високи малко над коленете, блестяха сякаш са били лъскани. Всичко в него блестеше, тъмният блясък на дрехите му, блестящата белота на кожата му.Тогава рязко се обърна, сякаш можеше да усети, че го гледам.

Поглеждайки към лицето му, дори през стаята, ме накара да спра да дишам. Той беше красив. Тази сърцераздирателна красота която беше мускулеста, но на линията между мъжко и женствено. Не точно хермафродитско, но близо.

Но докато той се движеше към мен, движението беше съвършено мъжко, грациозно сякаш чуваше музика в главата си на която танцуваше. Но движението му, движенията на раменете му, жена не може да се движи така.

Джейсан погали ръката ми.

Подскочих и го погледнах.

Той сложи устата си достатъчно близо до ухото ми така че да мога да чуя шепота му над музиката.

-Дишай, Анита, запомни да дишаш.

Изчервих се, защото това беше начина, по който Жан-Клод ме кара да действам, сякаш съм на четиринадесет и бях увлечена по любовта на живота си. Джейсън стегна захвата си, сякаш си мислеше че може да избягам. Нелоша идея. Погледнах отново и открих че Жан Клод е много наблизо. Първият път, в който видях карибското синьо-зелено, проплаках, защото беше толкова красиво. Жан-Клод ме караше да се чувствам така, сякаш ридая от красотата му. Беше като да ти предложат оригинален Да Винчи, не просто да си го закачиш на стената и да му се наслаждаваш, а и да го обвиеш около себе си. Изглеждаше грешно. И все пак стоях там, държейки ръката на Джейсън, сърцето ми биеше толкова силно, че почти не можех да чуя музиката. Бях уплашена, но не беше като страха от тъмното, беше страха на заек, хванат от фарове на кола. Бях хваната, както обикновено беше с Жан-Клод, между два отчайващи инстинкта. Част от мен искаше да избяга до него, да скъси дистанцията, да увия тялото му около себе си. Друга част от мен искаше да избяга, крещейки в нощта и да се моли той да не ме последва.

Застана пред мен, но не направи нищо за да ме докосне, за да затвори малкото пространство между нас. Изглежда не желаеше да ме докосва, точно толкова колкото и аз него. Дали се страхуваше от мен? Или бе усетил собственият ми страх и се страхуваше, че ще ме изплаши още повече? Стояхме там просто гледайки се един друг. Очите му бяха същото това тъмно синьо със завеса от черни мигли, които ги подчертават.

Джейсън целуна бузата ми, леко, както целуваш сестра. Все пак ме накара да подскоча.

-Чувствам се като третото колело. Вие двамата, дръжте се добре. - Отдръпна се от мен, оставяйки ни с Жан Клод да се гледаме един друг. Не знам какво бихме казали, защото трима мъже се присъединиха към нас преди да решим.

Най-ниският от тримата беше около 5,7 фута и носеше повече грим, на бледото си триъгълно лице, от мен. Гримът беше добре направен, но той не се опитваше да прилича на жена. Черната му коса беше отрязана много късно, въпреки че можеш да кажеш, че ще е къдрава ако е дълга. Носеше черна дантелена дреха, с дълги ръкави, прещипана около китките, показваща слаби, но мускулести гърди. Полата се разливаше около него, и чорапите му бяха черни с много деликатно изрисувана паяжина. Носеше отворени при пръстите сандали и ноктите и на краката му и на ръцете му бяха с черен лак. Изглеждаше... прекрасно. Но това, което допълваше облеклото бе усещането на сила в него. Обвиваше се около него като скъп парфюм и знаех, че той е алфа Жан-Клод проговори първи.

-Това е Нарцис, собственика.

Нарцис подаде ръка. Моментално бях объркана дали трябва да се здрависам или да целуна ръката му. Ако се опитваше да мине за жена, щях да знам, че целувката би била по-подходяща, но той не го правеше. Той не толкова се обличаше за акт, колкото просто, защото това бе желанието му. Здрависах се с него. Захвата му беше силен, не прекалено силен. Не се опита да тества силата ми, както някои ликантропи биха направили.. Беше сигурен, беше Нарцис.

Двамата мъже зад него се надвисваха над всички ни, всеки един от тях над шест фута. Единият беше с широки мускулести гърди, които бяха най-вече голи през сложно сплетените черни кожени ремъци. Косата му беше руса, много късо подстригана от двете страни, и в къс гребен отгоре. Очите му бяха светли и погледа в тях не беше приятелски. Вторият мъж беше по-нисък, с телосложение повече на професионален баскетболист, отколкото на щангист, но ръцете му под кожената жилетка, бяха също толкова мускулести. Кожата му беше тъмна, почти колкото кожата, която носеше. Всичко, което им трябваше, бяха няколко татуировки на всеки, и щяха да крещят „лоши момчета”.

Нарцис каза.

-Това са Одисей и Аякс. - Аякс беше русият, а Одисей беше брюнета.

-Гръцки митове, приятна сбирка - казах.

Нарцис примигна с големите си тъмни очи към мен. Или не мислеше, че съм забавна, или просто не му пукаше. Музиката спря рязко. Внезапно стояхме в голяма възмутителна тишина. Нарцис проговори, така че да мога да го чуя, но не и хората, които са по-наблизо. Той знаеше, че музиката бе спряла.

-Знам репутацията ви, госпожице Блейк. Трябват ми оръжията ви.

Погледнах Жан-Клод.

-Не съм му казал.

-Хайде, госпожице Блейк, мога да помириша пистолета ви, дори. . . - Той подуши въздуха, главата съвсем леко назад - вашият Оскар Де Ла Рента.

-Трябва да си избера друг парфюм, някой с по-непозната миризма - казах.

-Не е парфюма. Пистолета е нов, мога да помириша. . . метала, както вие можете да помиришете нова кола.

-Жан-Клод каза ли ви каква е ситуацията.

Нарцис кимна.

-Да, но ние не се намесваме в битки за доминация между различните групи. Ние сме неутрална територия и ако ще продължи да е така, тогава без оръжия. Ако това ви успокоява, нямаше да пуснем и някоя от котките ви да донесе пистолет в клуба.

Очите ми се разшириха.

-Повечето превръщачи не носят пистолети.

-Не, не го правят. - Красивото лице на Нарцис не ми казваше нищо. Той не бе нито разтревожен, нито загрижен. Всичко това беше просто работа за него, като гласът на Марко по телефона.

Обърнах се към Жан-Клод.

-Няма да влезна в клуба с пистолета си, нали?

-Страхувам се че не, ma petite.

-Ще ги дам, но не съм щастлива за това.

-Това не е мой проблем - каза Нарцис.

Срещнах очите му и усетих лицето ми да се променя към изражението, което може да извади добро ченге, моето чудовище надзърташе. Одисей и Аякс започнаха да се придвижват пред Нарцис, но той ги върна назад.

-Госпожица Блейк ще се държи прилично. Нали, госпожице Блейк?

Кимнах, но казах.

-Ако моите хора бъдат наранени, защото нямам пистолет, мога да го направя твой проблем.

-Мa petite - каза Жан-Клод, гласът му ме предупреждаваше.

Поклатих глава.

-Знам, знам, те са като Швейцария, неутрални. Лично аз мисля, че неутралното е просто друг начин да спасиш задника си.

Нарцис направи стъпка по-близо, докато само няколко инча не ни разделяха. Енергията от аурата му танцуваше по кожата ми и както се случи в Ню Мексико с много различни животни, това повика част от звяра на Ричард, който изглежда живее в мен. Втурването на сила се плъзна надолу по кожата ми, прескочи в дистанцията между нас и се смеси със силата на Нарцис. Това ме изненада. Не мислех, че може да се случи със щитовете на място. Мариан каза, че способността ми си приляга със смъртта и за това не мога да контролирам силите на Ричард, както контролирам тези на Жан Клод. Но трябваше да е възможно, когато щитът е по-здрав. Плашеше ме леко това, че не можех.

Бяха леопарди и ягуари в Ню Мексико. Те ме бяха сбъркали с друг ликантроп. Нарцис направи същата грешка. Видях очите му да се разширяват и после да се стесняват. Той погледна към Жан-Клод и се засмя.

-Всеки казва, че си човек, Анита. - Той вдигна ръката си и погали лицето ми, докосвайки завъртащата се енергия. - Мисля, че трябва да излезеш от килера преди някой да се нарани.

-Никога не съм казвала че съм човек, Нарцис, но не съм превръщач, така или иначе.

Той потри ръката си в ръба на дрехата си, сякаш се опитваше да махне усещането за сила от ръцете си.

-Тогава какво си?

-Ако нещата се развият зле тази вечер, ще разбереш.

Очите му се стесниха отново.

-Ако не можеш да защитаваш хората си без оръжия, тогава ти трябва да отстъпиш като тяхна Нимир Ра и да оставиш някой друг да свърши работата.

-Ще пусна слух за интервю още от утре за потенциален Нимир Ра.

Той изглеждаше искрено изненадан.

-Ти знаеш ли, че нямаш силата да ги управляваш?

Кимнах.

-Да, аз съм само временно, докато мога да намеря някой друг. Ако вие не бяхте толкова привързани към вида си, щях да ги свържа с друга група. Но никой не иска да си играе с животни, които не са същите като тях.

-Това е нашият начин, винаги е било нашият начин.

Знаех че „наш” не е сама за хиените, а за всички превръщачи.

- Е, този начин не струва.

Тогава той се усмихна.

-Не знам дали те харесвам, Анита, но ти си различна, а аз винаги ценя това. Сега дай пистолета като добро малко момиче и можеш да влезнеш на територията ми. - Той държеше ръката си напред.

Погледнах към ръката. Не исках да си давам пистолета. Това, което казах на Рони е истина. Не мога да се боря с тях, щях да загубя в честна битка. Пистолета беше това, което ни изравняваше. Имах два ножа, но честно казано, те бяха за спешен случай. -Твой е избора, ma petite.

-Ако ще ти помогне да направиш избора - каза Нарцис - Аз сложих двама от личните си бодигарди в стаята с леопардите ти. Забранил съм да има по-нататъшни наранявания, докато не пристигнеш. Докато ти не влезнеш в горнате стая, където те те чакат, нищо няма да се случи, ако те не искат да им се случи. - Познавайки Натаниел, това не беше толкова успокояващо, колкото трябваше да бъде.

Ако някой разбира от проблеми, то е такъв, който ходи по клубове като тези.

-Натаниел е от тези, които искат повече наказания, докато може да оцелее. Той няма способността да се грижи за себе си. Разбираш ли това?

Очите на Нарцис се разшириха съвсем малко.

-Тогава какво прави сам без доминиращ?

-Изпратих го с някой, който се предполагаше да го гледа тази вечер. Но Грегъри каза, че Елизабет е изоставила Натаниел по-рано тази вечер.

-Тя също ли е от твоите леопарди?

Кимнах.

-Тя те предизвиква.

-Знам. Факта, че Натаниел страда, явно не я притеснява.

Той изучи лицето ми.

-Не виждам гняв в теб за това.

-Ако се ядосвах за всичко, което Елизабет прави за да ме изнерви, никога няма да правя нищо друго. - Истината бе, че просто бях уморена. Уморена да спасявам глутницата от един спешен случай и от друг. Уморена от Елизабет да се изправя пред мен и да не поема грижа за другите, дори и по общо мнение да е по-доминираща от тях. Аз отбягвах да я наказвам, защото не можех да я набия, а това е, от което се нуждаеше. Единственото нещо, което можех да направя, е да я застрелям, опитвах се да избягвам това, но тя просто ме притисна достатъчно, че да нямам други възможности. Разбрах какво наистина бе направила. Ако някой умреше заради нея, тогава тя щеше да го последва. Мразех факта, че не ми пукаше дали ще я убия. Познавах я от повече от година. Трябваше да ми пука, но не беше така. Не я харесвах, и беше така, от както я познавах. Животът ми щеше да е по-прост, ако тя умре. Но трябваше да има по-добра причина за да убия някой. Трябваше ли?

-Един съвет - каза Нарцис. - Всички предизвикателства за доминация, особено от собствените ти хора, трябва да бъдат отрязвани бързо, или проблема ще се задълбочи.

-Благодаря. Всъщност го знам.

-Тя все още те опетнява.

-Опитах се да избегна това да я убия.

Те се спогледаха един друг много бързо, и той кимна леко.

-Пистолета ти, моля.

Въздъхнах и вдигнах предната част на ризата, въпреки че платът бе достатъчно неподвижен, че трябваше да се обърна за да дръпна пистолета. Вдигнах пистолета и проверих предпазителя по навик, въпреки, че знаех, че е пуснат.

Нарцис взе пистолета. Двата бодигарда се преместиха, блокираха погледа на тълпата към нас. Съмнявах се, че повечето хора знаят какво правим. Нарцис се засмя, когато поставих блузата на мястото й върху сега празният кобур.

-Честно казано, ако не знаех коя си и каква ти е репутацията, нямаше да подуша пистолета, защото нямаше да опитвам да го правя. Облеклото ти не изглежда сякаш може да скрие такъв голям пистолет.

-Параноята е майка на изобретателността - казах.

Той леко кимна с глава.

-Сега влез и се наслаждавай на насладата, и ужаса на моят свят. - С тази по-скоро загадъчна фраза, той и бодигардовете му се придвижиха през тълпата, взимайки пистолета ми с тях.

Жан-Клод прокара пръстите си надолу по ръката ми и това малко движение ме обърна към него, кожата ми бе изтръпнала. Тази вечер беше достатъчно сложна без това ниво на сексуално усещане.

-Котките ти са добре, докато не влезнеш в горните стая. Предполагам, че можем сега първо да обединим белезите.

-Защо? - Попитах, пулсът ми внезапно беше в гърлото.

-Нека отидем на масата ни и ще ти обясня. - Той се движеше през тълпата, без да ме докосва повече. Последвах го и не можех да се спра да гледам начина, по който винила с плъзга по задните му части. Обожавах да го гледам как ходи, независимо дали идва или си отива, двойна заплаха.

Масата беше малка, нямаше много тълпа около стените. Но бяха разчистили дансинга, така че да може да започне шоу или демонстрация. Мъж и жена облечени в кожа построяваха желязно скеле с много кожени ремъци. Наистина се надявам да съм другаде, когато шоуто започне.

Жан-Клод ме дръпна на една страна преди да стигнем на масата, където бе Джейсън и трима напълно непознати се бяха събрали. Той пристъпи толкова близо до мен, че беше трудно да мисля, тъй като телата ни се докосваха. Притиснах се срещу стената и се опитах да не дишам. Той сложи устата си срещу ухото ми и проговори ниско, само звукът от дъха му срещу кожата ми.

-Всички ще сме в безопасност, когато белезите бъдат завършени, но има и други. . . изгоди. Имам много второстепенни вампира, които доведох в територията ми за последните няколко месеца, ma petite. Без теб на моя страна, реших да не ги водя със силите си, защото се страхувах, че няма да мога да ги задържа. Веднъж щом белезите между нас са завършени, ти ще си способна да усетиш вампирите които са мои. С изключение, както винаги, на вампирите повелители. Те могат да скрият верността си по-добре от останалите. Завършването на белезите също ще остави хората ми да разберат коя си, и ще знаят какво ще се случи, ако те престъпят границата с теб. Проговорих, устните едва се движеха, по -ниско от колкото той бе говорил, защото той все още можеше да ме чуе.

-Трябвало е да бъдеш много предпазлив, нали?

Той постави бузата си срещу лицето ми за момент.

-Това бе деликатно изтанцувана хореография.

Щях да направя това тази вечер с метафизичният ми щит здраво на място. Мариан ми каза, че с моята разкъсана аура, другите щитове са с важно значение. Защитавах се с камък тази вечер, перфектен, непропукан камък. Нищо не може да влезе или излезе без мое разрешение. Освен силата на Нарцис, която вече танцуваше по щита ми. Страхувах се, че да докосна Жан Клод ще е достатъчно за да разбие щита ми, но не беше. Дори не съзнавах че се защитавам, освен ако не съм наистина концентрирана. Той оставаше на място, дори и когато спях. Само когато те атакуват трябва да се концентрираш, ако си добър в защитата. Прекарах уикендите от месец в изучаването в Тенеси с Мариан, работейки по нищо освен това. Не бях добра в това, но не бях и зле.

Щита ми се беше на място. Емоциите ми се давеха в Жан Клод, но душата ми не го правеше, което означаваше че Мариан е права. Мога да задържа смъртта отвън по-лесно, отколкото задържам живота. Това ми даде куража да направя нещо малко повече. Наведох лицето си към Жан-Клод и нищо не се случи. О, чувството за кожата му срещу моята изпрати трепети през тялото ми, но щита ми и за миг не се поколеба. Усетих нещо, което дори не знаех че ще възникне в мен. Исках той да ме държи. Не просто секс. Ако това беше всичко, щях да избягам преди години. Той също трябва да го е усетил, защото ръцете му застанаха леко върху голите ми ръце. Когато не протестирах, ръцете му погалиха кожата ми и това малко движение ме накара да въздъхна.

Облегнах се на него, обвивайки с ръце кръстът му, притискайки телата ни едно към друго. Оставих главата си на гърдите му и можех да чуя ударите на сърцето му. То не биеше винаги, но тази вечер го правеше. Държахме се един друг и беше почти невинно, просто повтаряне на факта че ние се докосвахме отново. Работех по метафизичните неща, така че да мога да направя това и да не загубя себе се. Усилията бяха възнаградени.

Той се дръпна пръв, достатъчно, че да погледне лицето ми.

-Може да обединим белезите тук или да намерим нещо по-уединено. - Той не шепнеше както преди. Очевидно сега не му пукаше кой друг знае какво ще правим.

-Не ми е ясно какво означава да обединим белезите.

-Мислех че Мариан ти го е обяснила.

-Тя каза, че ще се закачим един за друг като части на пъзел и ще се освободи сила, когато това се случи. Но тя каза само, че това е начина по който се прави и при индивидуални участници.

-Звучиш сякаш си си научила урока.

-Съм.

Той се намръщи и дори това малко движение беше някак си очарователно.

-Не искам да си неприятно изненадана, ma petite. Стремя се да съм честен, това което цениш най-много. Аз не съм правил това с никой, но повечето неща между нас са сексуални, каквото да правим или не, е доста вероятно с това да бъде същото.

-Не мога да оставя леопардите тук достатъчно дълго, че да си наемем хотелска стая, Жан-Клод.

-Те няма да бъдат наранени. Докато не отидеш на горният етаж, те ще са в безопасност. Поклатих глава и го бутнах от мен.

-Съжалявам, но аз няма да напусна това място без тях. Ако искаш да направим това после, добре, но леопардите са приоритет. Те ме чакат да ги спася. Не мога да си тръгна и да направя нещо, което се равнява на метафизичен секс, докато те се страхуват и кървят някъде.

-Не, това не може да почака. Искам да направим това преди битката да започне. Не ми харесва, че си без оръжия.

-Обединяването на белезите ще ми даде ли повече. . . умения?

-Да.

-И това е заради, което искаш да го направим? - Бях се облегнала на стената сега, не го докосвах.

-Собствената ти защита ще е по силна, а и аз ще спечеля сила. Знаеш това.

-Има ли някакви изненади в това, за която трябва да знам?

-Както казах, никога не съм правил това с никого, не съм виждал как се прави. Аз ще бъда толкова изненадан, колкото и ти.

Погледнах в прекрасните му очи и исках да вярвам в това.

-Виждам недоверието в очите ти, ma petite. Но не съм аз този, на когото не се доверяваш. Не се доверяваш на собствената си сила. Нищо не става както трябва с теб, ma petite, защото ти си като никоя сила преди теб. Ти си дива магия, неопитомена. Хвърляш най-добрите планове на вятъра.

-Учих се да я контролирам, Жан Клод.

-Надявам се, че това е достатъчно.

-Плашиш ме.

Той въздъхна.

-Това е последното нещо, което желая да правя.

Поклатих глава.

-Виж Жан-Клод, знам че всеки продължава да казва, че хората ми са добре, но искам да го видя сама, така че хайде да го направим.

-Това ще бъде нещо специално и мистично, ma petite.

Погледнах клуба.

-Тогава се нуждаем от различна среда.

-Съгласен съм, но средата бе твой избор, не мой.

-Но ти настояваш, че трябва да го направим точно сега, преди битката да започне.

-Истина. - Той въздъхна и протегна ръката си към мен. - Ела нека отидем до масата ми. Всъщност мислех да откажа ръката му. Забавно колко бързо можех да отида от това да искам да му скоча, до това да избягам от него. Разбира се, това не беше точно него, но повечето усложнения идваха от него. Мистичните неща между нас никога не са прости. Той казва, че вината е моя и може би беше. Жан-Клод беше доста добър вампир повелител, а Ричард бе доста добър Улфик. И двамата бяха могъщи, но нямаше нищо ужасно необикновено в техните сили. Е, има едно за Жан-Клод. Той може да спечели сила, хранейки се от сексуална енергия. В друг век щяха да го наричат инкубус. Рядко е дори за вампир повелител, да има втори начин да печели сила, освен чрез кръв. Така че това беше впечатляващо, по някакъв начин. Има само един друг господар, който бях срещнала да се храни от нещо друго, което не бе кръв и то беше ужас. От двете, предпочитам похотта. Най-малко не трябва да кървиш. Обикновено. Но аз бях дива карта, тази чиито сили, изглежда не се свързваха с нищо, освен с легендите за отдавна мъртвите некромани. Легенди, толкова стари, че никой не вярва, че може да са истина, докато аз не се появих. Тъжно, но истина.

Масата се бе разчистила, докато шепнехме. Сега само Джейсън и още един мъж седяха там. Мъжът беше облечен в кафява кожа, от това което можех да видя от панталоните му до закопчаната отпред риза без ръкав, която носеше. Носеше и една от тези маски, които оставяха лявата страна на устата ти, част от носът ти и очите ти непокрити, но всичко останало от лицето покрито. Честно казано, смятах маската за зловеща, но хей, не моят хляб се меси*. Докато той не опитва нищо с мен, нямаше да има проблем. Чак когато ме погледна, разпознах тези светли, светли сини очи, изумително ледено сини очи на сибирско хъски. Никой човек, който някога съм срещала няма очи като тези.

-Ашър - казах

(Английска поговорка - не е моя работа)

Усмихна се тогава и разпознах извивката на устните му. Знаех защо носи маската. Не беше сексуално предпочитание или поне не мислех така. Беше за да скрие белезите. Някога, преди двеста години, някакви монаси, имащи добри намерения, са се опитали да изгорят дявола от Ашър. Направили го със светена вода. Светената вода е като киселина за вампирите. Някога е бил, по свой собствен начин, толкова поразителен, колкото Жан Клод. Сега половината от лицето му беше руина, както и половината от гърдите му и по голямата част от едното му бедро, поне от това което съм виждала. Останалото, което бях видяла у него беше перфектно, толкова перфектно, колкото в деня в който е умрял. Колкото до това, което не съм виждала, не съм сигурна, че искам да знам. Чрез белезите с Жан-Клод имах спомени на Ашър от миналото. Знаех как изглежда тялото му в гладката си перфектност, всеки инч от него. Ашър и неговият човешки слуга Джулияна, са били тройка заедно с Жан-Клод около двадесет години. Тя е била изгорена като вещица, а Жан-Клод е успял да спаси само Ашър, след като вече са го обезобразили.

Евентуално след двеста години, те все още тъгуват за Джулиана и един за друг. Ашър сега беше втори в командването на Жан-Клод. Но те не бяха любовници. Те бяха притеснени приятели, защото все още имаше прекалено много неизказани неща между тях. Ашър все още обвиняваше Жан-Клод че ги е изоставил, а на Жан-Клод му бе трудно да спори за това, защото дълбоко в себе си, той също се обвиняваше.

Наведох се надолу и целунах Ашър бързо по бузата.

-Какво си направил със всичката си коса? Моля те, кажи ми, че не си я отрязал.

Той вдигна ръката ми към устата си и я целуна нежно.

-Сплетена е и е по-дълга от преди.

-Едва ще дочакам да я видя - казах. - Благодаря, че дойде.

-Ще премина през ада за да застана на твоя страна, знаеш това.

-Вие французите говорите доста добре - казах. Той се засмя леко.

Джейсън ни прекъсна.

-Мисля, че шоуто започна. - Обърнах се и погледнах жена да се обляга срещу скелето. Тя носеше рокля и наистина не исках да виждам какво има отдолу.

-Каквото и да правим, хайде да го направим и да отидем да вземем леопардите.

-Не искаш ли да видиш шоуто? - попита Джейсън. Очите му бяха напълно невинни, но усмивката му не беше.

Намръщих му се. Но очите на Джейсън гледаха зад мен и знаех, че някой, който Джейсън не харесва идва към нас. Обърнах се и видях Аякс да седи там. Той ме игнорира и проговори на Жан-Клод.

-Имаш петнадесет минути, тогава шоуто започва.

Жан-Клод кимна.

-Кажи на Нарцис, че ценя известието.

Аякс кимна леко, много както господаря му бе направил преди, тогава се отдалечи.

-За какво става въпрос? - попитах.

-Ще бъде грубо да направим нещо магично по време на нечие изпълнение. Казах на Нарци,с че ще извикаме някаква. . . магия.

Трябва да изглеждам толкова подозрителна, колкото се чувствах.

-Започваш да ме ядосваш с този магически акт.

-Ти си некромант, а аз съм господаря-вампир на града. Наистина ли вярваш, че можем да слеем силите си и никой немъртъв в стаята, и по надалеч, да не усети? Не знам дали превръщачите са способни да го усетят, но е възможно, откакто ние се свързахме и с леопард. Всеки нечовек в клуба ще усети нещо. Не знам колко или точно как, но нещо, ma petite. Нарцис ще го приема за обида, ако прекъснем това представление, без да го предупредим.

-Не искам да ви препирам - каза Ашър. - Но ще изразходите времето си, ако не побързате

Жан-Клод го погледна и погледа не беше напълно приятелски. Какво се бе случило между тях, че Жан-Клод да погледне така Ашър?

Жан-Клод държеше ръката си към мен. Поколебах се за секунда, тогава плъзнах ръката си в неговата и той ме заведе до стената близо до масата.

-Сега какво? - попитах,

-Сега ще трябва да свалиш щита си, ma petite, тази толкова силна бариера, която си поставила между мен и аурата ти.

Погледнах го.

-Не искам да правя това.

-Нямаше да те моля, ако не е нужно, ma petite. Но дори да съм способен да направя това, на нито един от двама ни няма да ни е приятно да разруша щита ти. Ние не можем да свържем аурите си , ако моята аура не може да докосне твоята.

Внезапно бях изплашена. Наистина, сериозно изплашена. Не знаех какво ще се случи, ако сваля щита си с него точно тук. Във време на криза, аурите ни се сливаха. Аз не исках да правя това. Аз съм луда на тема контрол и каквото и да се случваше с Жан-Клод, винаги изяждаше част от мен, която най-много се нуждае от контрол.

-Не съм сигурна, че мога да направя това.

Той въздъхна.

-Това е твой избор. Няма да те принуждавам, но се страхувам от последствията, ma petite. Страхувам се от тях.

Мариан ми даде урок, а и беше малко прекалено късно да ми омекват краката. Можех или да продължа напред, или евентуално някой от нас щеше да умре. Вероятно аз. Част от работата ми беше да се изправям срещу свръхестествени чудовища, неща, които бяха достатъчно магически, че да усетят дупките в защитата ми. Преди дори да съм способна да усещам аурите, или най-малко знаех, че това правех, моята аура трябва да бъде непокътната. С моя собствен природен талант, това беше достатъчно. Но изглежда продължавам да се изправям срещу по-големи, по-лоши чудовища. Евентуално щях да загубя. Това можех да го преживея. Но на цената на животите на Жан-Клод и Ричард? Това нямаше да мога да го преживея. Знаех всички причини, заради които трябваше да направя това и стоях там, гледайки Жан-Клод, сърцето ми биеше в гърлото, щита ми здрав, на място. Част от мозъка ми знаеше, че е нужно да го направя. Друга част не беше сигурна.

-Щом сваля щита си, тогава какво?

-Докосваме се.

Поех си дълбоко дъх и го издишах тежко, сякаш щях да се надбягвам. Тогава свалих щита си. Не беше като да срутиш каменна стена, беше като да го върна в душата си. Крепостта просто внезапно не беше там, а силата на Жан-Клод се строполи върху мен. Не беше само усещането за пълното сексуално привличане, можех да усетя ударите на сърцето му в главата си. Можех да усетя кожата му в устата си. Знаех че се е хранил тази вечер, макар че го разбрах, когато чух, че сърцето му бие. Сега, можех да го усетя, че се е нахранил добре и е пълен с нечия кръв.

Ръката му се премести към мен и аз се притиснах към стената. Ръката продължи да се движи, а аз се дърпах. Движех се надалеч, защото повече от всичко на света в този момент исках да го докосна. Исках да усетя ръката му срещу голата си кожа. Исках да разкъсам винила от тялото му и да го гледам, блед и перфектен пред мен. Картината беше толкова ясна, че затворих очи, сякаш това щеше да помогне.

Усетих го пред мен, знаех че той се навежда по-близо. Промуших се под ръката му и внезапно стоях до масата, оставяйки го до стената. Продължих да се отдръпвам, а той продължи да ме гледа. Някой ме докосна и аз изкрещях.

Ашър държеше ръката ми, гледаше ме с бледите си очи. Можех да усетя също и него, да усетя годините му, силата му в главата си. Това беше моята сила, разбрах, че докато се защитавам от Жан-Клод, също отрязвам част от собствените си сили. Щита беше измамно нещо.

Жан-Клод се придвижеше далеч от стената, държеше едната си ръка към мен.

Отстъпих, ръката на Ашър се плъзна по моята, когато се дръпнах. Клатех глава, наляво-надясно, наляво-надясно.

Жан-Клод вървеше бавно към мен. Очите му бяха станали удавящо сини, зениците му бяха погълнати от собствената му сила.

Знаех с внезапна сигурност, че не беше неговата сила или похот, която извика очите му, беше моята. Той можеше да усети колко стегнато е тялото ми, докато се движеше към мен. Не беше той този, на когото не се доверявах. Бях аз.

Направих една стъпка назад и се спънах в малкото стъпало, което води до дансинга. Някой ме хвана преди да се ударя в пода, силни ръце около кръста ми, притискайки ме срещу голата кожа на много мускулести гърди. Можех да усетя без да гледам. Държеше ме без усилие, краката ми висяха, познавах тези ръце, усещането за тези гърди, миризмата на кожата му от толкова близо. Извих главата си назад и открих погледа на Ричард.