Окованият нарцис

39

Спах като дрогирана тежко, с накъсани сънища. Не знаех кога съм се разбудила, но нещо ближеше бузата ми. Ако ме бяха разтърсили или повикали по името, можеше да съм способна да го игнорирам, но някой да ближе бузата ми с дълги движения бе нещо, което не можех да игнорирам.

Отворих очите си и открих лицето на Чери толкова близо, че не можех да го фокусирам. Тя се отдръпна достатъчно, че да не я виждам двойно , после каза:

-Имаше кошмар. Помислих, че трябва да те събудя.

Гласът й бе неутрален, лицето празно, бодро по анонимен начин. Това бе нейното полицейско лице, бодро, успокояващо, казващо ти нищо. Фактът, че бе гола, лежаща на една страна, опряла се на единия си лакът, така че тялото й да се показва в дълга линия, изглежда не смущаваше нейния професионализъм. Никога не бих могла да го докарам гола. Без значение какво друго ставаше винаги бях наясно, че нямам дрехи по себе си.

-Не помня какво съм сънувала. - казах.

Повдигнах ръка да избърша мокрото около бузата си.

-Солена си заради всичкия плач. - каза тя.

Леглото се размърда и Зейн се показа покрай другото ми рамо.

-Мога ли да оближа другата буза?

Това ме накара да се разсмея и бе почти чудо да му позволя да го направи, почти. Седнах и почти веднага съжалих. Цялото ми тяло бе сковано и наранено, болеше, все едно съм била пребита. По дяволите, чувствала съм се по-добре след някои побоища, които съм преживявала пред години. Прегърнах одеалото към себе си, отчасти да прикрия голотата си, отчасти, защото ми бе студено.

Облегнах се на леглото, намръщена.

-Казваш кошмар. Колко е часът?

-Около пет. - каза Чери. -Можех да кажа дневен кошмар, ако искаш, но във всеки случай ти... - тя се поколеба, - хленчеше в съня си.

Прегърнах още повече одеалото.

-Не помня.

Тя седна, галейки коленете ми над одеалото.

-Гладна ли си?

Поклатих глава.

Тя и Зейн размениха един от онези погледи, които казват колко притеснени са за теб хората. Разгневи ме.

-Вижте, добре съм.

Погледнах ги.

-Ще бъда добре.

Не изглеждаха убедени.

-Трябва да се облека.

И двамата просто седяха там, гледайки ме.

-Което значи да станете и да ми дадете малко пространство.

Размениха още един от онези погледи, което ме издразни, но с кимане от страна на Чери и двамата станаха от леглото и отидоха към вратата.

-И се сложете някакви дрехи. - казах.

-Ако те нака да се чувстваш по-добре. - каза Чери.

-Прави го. - казах.

Зейн леко се поклони.

-Желанието ти е заповед за нас.

Това бе в действителност твърде близо до истината, така че го подминах. Когато си тръгнаха избрах някои от дрехите си и се отправих към банята без да ме види никой. Криех се, но тази сутрин, нека бъде този следобед, не ми пукаше достатъчно, че да ме притеснява.

Бях възможно най-бърза в банята и поради някаква причина не ми хареса да се гледам в огледалото. Опитвах се да не мисля и виждайки очите си да ме гледат обратно като шокирана жертва, правеше немисленето още по-трудно, защото бях бледа и стресната. Облякох обикновеното си черно бельо . Бях достигнала до момента, където дори вече не притежавах бял сутиен. Виновен е Жан-Клод. Черни чорапи за джогинг, черна блуза поло, кобур за рамото запълнен с Браулинга, Файърстартер в държача на панталона отпред почти се губеше под черната блуза. Дори добавих превръзките за китките с два сребърни ножа. Не ми бе нужна толкова огнена мощ, за да се разхождам из къщата, особено с толкова много превръщачи наоколо, но не се чувствах добре, все едно света ми днес е по-малко солиден от вчерашния. Винаги съм мисли, че Ричард и аз ще измислим нещо. Не бях сигурна какво, но нещо. Сега, вече не го вярвах. Нямаше да измислим нещо. Нямаше да бъдем нещо друго освен минимума един за друг. Не бях сигурна дали поканата му да бъде Болверк е още валидна. Надявах се. Можех да го загубя като мой любовник, но не можех да му позволя да разпадне глутницата. Ако не си съдействахме, не съм сигурна как щях да го сторя, но това бе проблем за друг ден. Днес целта ми е да оцелея, просто да мина през деня. Натрупах оръжията си около себе си като успокояващи обекти. Ако бях сама в къщи или само с Натаниел, бих носила Зигмунт, плюшения ми пингвин, заедно с мен. Толкова лош бе денят.

Имаше момент, в който видях отражението си в огледалото в спалнята, когато спрях и трябваше да се усмихна. Изглеждах сякаш съм облечена с елегантността на наемен убиец. Дразнила съм някоя от приятели ми, които са наемни убийци или ловци на глави, относно модното им облекло, но понякога трябва да вървиш със стереотипа. Освен това, изглеждах страхотно в черно. Черно на черно караше кожата ми да изглежда почти прозрачна, все едно трябва да блести. Очите ми бяха плуващо черни. Изглеждах почти елегантно като обезкрилен ангел имащ лош ден. Добре де, може би паднал ангел, но ефекта бе все още същия. Отдавна научих, че ако се чувстваш необичана от мъжа на живота си, най-доброто отмъщение е да изглеждаш добре. Ако наистина исках да следвам стратегията, щях да си сложа грим, но майната му. Бях още във ваканция. Не носех грим по време на ваканция.

Имаше навалица в кухнята. Заповедта всички да носят дрехи бе взета присърце. Чери носеше изрязани къси дънки и мъжка риза с откъснати ръкави, така че малки нишки конец декорираха рамото. Бе вързала краищата на ризата, така че стомахът й се показваше, докато се движеше из кухнята. Погледът на Зейн я следваше където и да отиде. Не бях сигурна как Чери се чувства около него, но Зейн започваше да се държи като влюбен мъж или най-малко сериозно прелъстен. Той седеше на масата носейки кожените панталони, който бе свалил миналата нощ, игнорирайки кафето си и гледайки Чери.

Калеб се бе облегнал на тезгяха по джинси, с разкопано най-горното копче, така че пъпа му да се показва. Той отпиваше кафе и гледаше как Зейн гледа Чери със странен поглед в очите си. Не можех да го разчета, но не ми хареса, все едно се опитваше да измисли как да създаде проблем между тях. Калеб ми изглеждаше като един от онази, който обичат да създават проблеми.

Натаниел седеше на масата, дългата му коса бе събрана в плитка по гърба му с голи гърди, но знаех, без да поглеждам, че носи нещо. Той ме познаваше достатъчно добре да знае, че обичам домашните си гости облечени.

Игор и Клаудия станаха, когато влязох в стаята. Татуировките му се открояваха дори повече на пълна дневна светлина. Те изпълваха ръцете и гърдите му доколкото можех да ги видя през бялото горнище и отстрани на врата му като течни бижута, блестящи, хващащи окото. Дори и от разстояние бяха красиви срещу бледата му кожа. Не си падах много по татуировки, но не можех да си представя Игор без тях - просто му отиваха. Носеше кобур на раменете си, който изглеждаше сякаш дразни кожата с бялото горнище, но не бе моята кожа. Глогът стаеше под ръката му, черно място сред целия този красив цвят като несъвършенство върху Пикасо.

Клаудия изглеждаше позитивно нормална зад него - колкото едно жена, която е дяволски близо до седем фута и по-мускулна от повечето мъже може да изглежда обикновена. Пистолетът на гърба й не бе дори малко забележим в сравнение с този на Игор. Черната й коса бе стегнато прибрана отзад на конска опашка, оставяйки лицето и открито и празно, включително и очите й. Клаудия имаше очи на, очите на някой, който не ти позволява да видиш какво има отвътре. Не съм срещала много жени с подобни очи, извън полицията. Ако лицето й бе малко по-нежно, щеше да е красива. Но имаше нещо в брадичката й, начинът по който държеше устата си плътно затворена казваше, отдръпни се, без докосване. Ограбваше я от нещо, което щеше да промени всичко в нея.

Двамата заеха позиции от двете ми страни и малко зад мен. Бих протестирала, но открих миналата нощ, че няма много полза от това. Те получаваха заповеди от Рафаел, не от мен. Той каза: „Пазете я”, и точно това щяха да направят. Бе толкова... както и да е, бе загуба на енергия да им казвам да се отдръпнат. Можеха да ме следват наоколо ако това ги кара да се чувстват по-добре. Този следобед просто не ми пукаше.

Мърл бе достатъчно близо до ъгъла на шкафа, достатъчно близо до кафе машината, че Игор го докосна, докато си сипвах кафе. Не знаех кой е направил прясна кана, нито ме интересуваше, само гледката и миризмата му, ме накара да се почувствам по-добре. Мърл носеше каубойски ботуши, джинси и джинсово яке над голите си гърди, дрехите от миналата вечер. Отпиваше кафе от една от малкото обикновени чаша, които имах. Белега на гърдите му бе много бял, грапав, поставен на мястото, все едно това трябва да е била най-дълбоката част от раната. Приличаше на светкавица издълбана на гърдите и стомаха му. Искаше ми се да попитам какво е станало, но начина по който очите му гледаха кухнята, казваше, че най-вероятно няма да ми каже и ще го приеме като натрапване. Не бе моя работа и без това.

Единствените свободни столове на масата бяха с гръб до дограмата на прозореца и плъзгащотото се стъкло на вратата. Мразех да седя с гръб към прозорец или врата -особено врата. Натаниел докосна ръката на Зейн. Той погледна обратно към мен, после става с чашата си за кафе и всичко и заобиколи до стола с гръб към вратата. Чери седна до него, макар стола й да бе на Клаудия и бе обърнат така че да вижда и двете врати. Чери приближи стола си до Зейн, оставяйки гърба си на цялото това стъкло.

Имаше време, когато не бях толкова внимателна, особено в къщи, но днес щеше да е един от параноичните ми дни. Не сигурността имаше подобен ефект над мен, дори емоционалната несигурност.

Клаудия седна до мен. Игор се облегна на шкафа зад мен, държейки под око Мърл, мисля. Изглежда не се харесваха взаимно.

Отпих първата глътка от кафето, топло, черно и оставих топлината да ме изпълни за няколко секунди преди да попитам:

-Къде е Грегъри?

-Стивън и Вивиан го отведоха обратно в техния апартамент. - каза Чери.

-Но той е добре? - попитах.

Тя кимна, усмихвайки се по онзи начин каращ я да изглежда години по-млада отколкото и двете сме.

-Той оздравя, Анита. Ти го излекува.

-Повиках звяра му, не го излекувах.

Тя повдигна рамене.

-Същато е.

Поклатих глава.

-Не, не можах да го излекувам миналата вечер.

Тя се стегна и дори тогава бе красива. Бе зашеметяваща днес, блестеше от това. Погледнах към Зейн, който още я наблюдаваше. Може би бе любов и за двамата. Нещо със сигурност бе накарало очите й да заблестят.

-По дяволите, Анита, ти го спаси, наистина ли има значение как си го направила?

Бе мой ред се стегна.

-Не ми хареса факта, че мунина на Рейна се намества повече и повече, когато се опитвам да лекувам.

На вратата се позвъня и подскочих сякаш бях застреляна. Нервна, кой аз ли?

-Поръчах храна за вкъщи. - каза Натаниел.

Погледнах го.

-Моля те кажи ми че е китайско.

Той кимна, усмихвайки се, мисля че на доволното ми изражение. Открихме, че макар никой китайски ресторант обикновено не прави доставка толкова далеч, за достоен бакшиш, наистина достоен, те правят изключение за нас. Натаниел стана, но Калеб се отдръпна от вратата.

-Аз ще отида. И без това изглежда няма полза от мен за нещо друго.

Остави чашата си на шкафа и си проправи път между нас, за да отиде в дневната. -Какъв му е проблемът днес? - попитах.

Игор каза:

-Опита се да се сприятели с Клаудия.

-И мен. - каза Чери.

Погледнах от усмихнатото лице на Чери към намръщеното на Клаудия.

-И не кърви нито има нещо изкълчено?

-Не бе нужно да го наранявам - каза Клаудия, - само да бъда много, много ясна.

Тонът на гласа й и погледа в очите й накараха моите собствени очи да захладнеят. Не знаех дали някога съм срещала жена, коя то да има подобен ефект върху мен. Не искам да звуча като сексист като кажа, че бе по-изнервящо, че е жена, но бе истина.

Ноздрите й се разшириха и ги наблюдавах да си поемат дъх. Всички се придвижиха изведнъж, разпръсквайки се из стаята. Клаудия бе първа, грабвайки ръката ми - ръката ми за оръжие - и дърпайки ме назад към далечната част от кухнята и стената. Тя вече държеше оръжие в дясната си ръка. Освободих ръката си, докато Игор се придвижи с нея и те застанаха пред мен, блокирайки погледа ми. Игор също бе извадил оръжието си. Бях на път да попитам какво по дяволите става, когато го помирисах. Острата, стара миризма на змии.

Бях извадила браунинга и го насочих към вратата, държах го с двете си ръце, когато първия човек-змия се показа през вратата на кухнята с Калеб пред себе си, пистолет със спуснат предпазител бе насочен към ъгъла на челюстта му.

-Някой да мръдне и той умира.