Левиатан се пробужда

5. Холдън

След десет минути при две g Холдън усещаше нетърпима болка в главата. Но Макдоуъл им бе наредил да бързат. „Кентърбъри“ вече подгряваше мощния си двигател. Холдън не искаше да пропусне обратния рейс.

— Джим? Изглежда, имаме проблем тук.

— Слушам те.

— Бека откри нещо, което е достатъчно странно, за да ти се свият топките. Трябва да изчезваме.

— Колко още, Алекс? — попита Холдън за трети път през последните десет минути.

— Остава ни близо час. Искаш ли да преминем на сокче?

„Да преминем на сок“ бе пилотски жаргон за максимална тяга, при която човек би загубил незабавно съзнание. „Сокът“ бе коктейл от лекарства, които пилотското кресло щеше да инжектира, за да му позволи да запази съзнание, да бъде готов да реагира и да не пострада, когато тялото му внезапно натежи до петстотин килограма. Холдън бе използвал неведнъж „сок“ във флотата и възстановяването след това не беше от приятните.

— Не, освен ако не се налага — заяви той.

— Какво значи странно?

— Бека, свържи го. Искам да види това, което виждаме ние.

Холдън глътна една обезболяваща таблетка от запасите в скафандъра и прегледа за пети път данните от сензорите, които му бе пратила Бека. Петното в космоса се намираше на около двеста хиляди километра от „Кентърбъри“. Докато скенерите преминаваха през него, то показваше слаби флуктуации и черно-бялото му оцветяване притрепваше с по-топли оттенъци. Температурното колебание бе съвсем леко, не повече от две десети. Холдън бе изненадан, че Бека го е засякла. Помисли си, че трябва да го отбележи в препоръката ѝ, когато ѝ дойде време за повишение.

— Откъде се взе това? — попита Холдън.

— Нямам представа — отвърна Бека. — Просто някакво петно, съвсем леко по-топло от фона зад него. Бих казала, че е газов облак, защото не получаваме радарно ехо от него, но тук няма откъде да се вземат газови облаци.

— Джим, възможно ли е „Скопули“ да е унищожил кораба, който го е повредил? И това да са изпарения от разрушения кораб? — попита Макдоуъл.

— Не мисля, че е възможно, капитане. „Скопули“ е почти невредим. Отворът в корпуса е пробит с насочени заряди, а не от торпедно попадение и не смятам, че са отвръщали на огъня. Не е изключено „Скопули“ да е бил на това място по-рано, но…

— Малко вероятно. Връщай се по-бързо у дома, Джим. Колкото се може по-бързо.

— Наоми, какво може да е това, което постепенно повишава температурата си, но не може да се засече от радар или ладар, когато го сканираш? Дай някаква идея — помоли Холдън.

— Хъммм… — Наоми го погледна замислено. — Всеки предмет, който абсорбира енергия от сензорните системи, би имал подобна картина. И ще се нагорещява, докато я поглъща.

Инфрачервеният монитор на сензорния пулт до креслото на Холдън засия като слънце. Алекс изруга силно в интеркома.

— Видяхте ли това? — извика той.

Холдън не му обърна внимание и повика на връзка Макдоуъл.

— Капитане, току-що засякохме силно инфрачервено изригване — докладва.

В продължение на няколко секунди нямаше отговор. Когато Макдоуъл се появи отново на екрана, лицето му беше изопнато. Холдън никога досега не го бе виждал толкова изплашен.

— Джим, от горещото петно току-що се появи кораб. Излъчва топлина като побъркан — съобщи Макдоуъл. — Откъде, по дяволите, се е взел?

Холдън понечи да отговори, но Бека го изпревари.

— Нямам представа, сър. Но е по-малък от топлинния си еквивалент. Радарът показва кораб от клас фрегата.

— И с какво е оборудван? — попита Макдоуъл. — С невидимост? С вълшебна машина за телепортация?

— Сър — обади се Холдън. — Наоми изказа предположението, че топлината, която засичаме, може да произхожда от поглъщащи енергия материали. Като стелтова обшивка. Което означава, че този кораб се е спотайвал нарочно. И че намеренията му едва ли са добри.

Сякаш в отговор на това допускане на радара се появиха шест обекта, сияещи жълтеникави иконки, които незабавно се оцветиха в оранжево, след като системата отбеляза ускорението им. На „Кентърбъри“ Бека извика: „Шест нови обекта на курс за пресичане!“

— Исусе Христе на пилон, този кораб да не би да изстреля по нас торпеда? — извика Макдоуъл. — Да не са решили да ни цапнат?

— Да, сър — потвърди Бека.

— Време до сблъсъка?

— По-малко от осем минути, сър — докладва тя.

Макдоуъл изруга под нос.

— Джим, това са пирати.

— С какво можем да ви помогнем? — попита Холдън, опитвайки се да говори хладнокръвно и професионално.

— Първо, освободи радиоефира и остави хората ми да действат. Имаш поне час полет до тук. Торпедата ще пристигнат след осем минути. Край на връзката. — Чу се щракване, оповестяващо, че капитанът е прекратил разговора.

Интеркомът забуча от гласове. Алекс настояваше да преминат на „сок“ и да изпреварят торпедата до „Кент“, Наоми приказваше нещо за заглушаване на ракетното насочване, Еймъс ругаеше стелт-кораба и попържаше близките роднини на екипажа му. Шед единствен запази самообладание.

— Млъквайте всички! — изрева Холдън в микрофона. На кораба се възцари шокирана тишина. — Алекс, изчисли най-бързия курс до „Кент“, който няма да ни утрепе. Съобщи ми, когато си готов. Наоми, осигури триканална връзка с Бека — аз, ти и тя. Ще помогнем с каквото можем. Еймъс, ако ще псуваш, изключи звука.

Той зачака. Часовникът отброяваше неумолимо секундите до сблъсъка.

— Връзката осигурена — докладва Наоми. Холдън чуваше ясно два различни фонови шума.

— Бека, говори Джим. Наоми също е на този канал. Кажи ни с какво можем да ви помогнем. Наоми предлагаше нещо за заглушаване на сигналите.

— Правя всичко, което зная — отвърна Бека с изумително спокоен глас. — Осветяват ни с целеуказателен лазер. Изстрелвам всякакви боклуци, за да ги объркам, но са страшно добри. Ако бяхме по-близо, този лазер щеше да пробие дупка в корпуса.

— А какво ще кажеш за отражатели? — намеси се Наоми. — Сняг, например?

Докато Наоми и Бека разговаряха, Джим отвори двустранна връзка с Ади.

— Здрасти, тук е Джим. Накарах Алекс да изчисли най-краткия курс и ще сме при вас преди…

— Преди ракетите да ни превърнат в летящи тухли? — довърши Ади. — Добра идея. Виждам, че бързаш, за да не изпуснеш шоуто. — Дочуваше леко подигравателни нотки в гласа ѝ.

— Ади, моля те, исках да ти кажа нещо…

— Джим, какво мислиш? — попита Наоми на другия канал.

Холдън изруга. За да се прикрие, попита:

— За кое?

— Да използваме „Рицар“, за да отвлечем ракетите встрани — повтори Наоми.

— Можем ли да го направим?

— Не е изключено. Ти изобщо слушаше ли ни?

— Аа, тук стана нещо, което ме отвлече за малко. Я повтори.

— Опитваме се да имитираме честотата на светлинно разпръскване, която идва от „Кент“, и да я излъчим като своя. Може би торпедата ще се обърнат към нас. — Наоми говореше бавно, сякаш обясняваше на дете.

— Така че нас да взривят?

— Мисля, че бихме могли да им избягаме, докато ги подмамваме след нас. А после, когато се отдалечим достатъчно от „Кент“, ще изключим фалшивия сигнал и ще се скрием зад астероида — рече Наоми.

— Няма да стане — въздъхна Холдън. — Те използват светлинното разсейване само за общо насочване, но освен това разполагат с телескопични снимки на избраната цел. Достатъчно е да ни зърнат и ще знаят, че не сме „Кент“.

— Не си ли заслужава да опитаме?

— Дори да успеем, тези торпеда са в състояние да видят сметката на голям кораб като „Кент“. Представи си какво ще сторят с нас.

— Е, добре — предаде се Наоми. — Какво друго можем да опитаме?

— Нищо. Много умни момчета във флотските лаборатории вече са измислили всичко, което бихме могли да предприемем през следващите минути — отвърна Холдън.

— Тогава какво ще правим там, Джим? — попита Наоми.

— Седем минути — обяви Бека със зловещо спокоен глас.

— Първо да стигнем. Може би ще успеем да приберем част от оцелелите след удара. Алекс, готов ли си с новия курс?

— Тъй вярно, старши. Убийствено g при пълна тяга и ослепителен пламък — вече е заложено в компютъра. Сближаване под остър ъгъл, за да не пробием дупка в корпуса на „Кент“ с факела. Да започваме ли шоуто?

— Почвай. Наоми, нека всички се приготвят за максимално ускорение. — Холдън включи връзката с капитан Макдоуъл. — Капитане, пристигаме на максимална. Опитайте се да оцелеете, докато дойдем да ви приберем или да помогнем за отстраняване на щетите.

— Прието — каза Макдоуъл и изключи връзката.

Холдън отново се свърза с Ади.

— Ади, преминаваме на максимална и няма да мога да разговарям с теб, но остави канала отворен, разбрано? Искам да ми казваш какво става. Достатъчно е и само да си тананикаш. Просто държа да те чувам и да знам, че си добре.

— Разбрано, Джим — отвърна Ади. Не си тананикаше, но остави канала включен. Чуваше я как диша.

Алекс започна обратно отброяване по интеркома. Холдън провери презрамките на креслото и постави длан на бутона, който изстрелваше „сока“. Дузина игли се забиха в гърба му през мембраните на скафандъра. Сърцето му потрепери, химични менгемета стегнаха мозъка му. Гръбнакът му внезапно изстина, а лицето му засия като след радиационно облъчване. Той блъсна с юмрук подлакътника. Мразеше тази част, но следващата беше още по-лоша. Алекс изцвили като пришпорен кон, когато химикалите го удариха. На долната палуба останалите получаваха друга смес — лекарства, които да ги успокоят и запазят живи през най-лошата част.

— Едно — обяви Алекс и Холдън изведнъж натежа до петстотин кила. Нервите в дъното на очниците му изпищяха под нарасналата тежест на ябълките. Тестисите му притискаха бедрата. Той се съсредоточи върху усилието да не си глътне езика. Около него корабът скърцаше и стенеше. От долната палуба се чу обезпокоителен тропот, но нищо на пулта не блещукаше в червено. Двигателят на „Рицар“ можеше да осигури огромно ускорение, но при убийствен разход на гориво. Нямаше значение, стига да успеят да спасят „Кент“.

През пулсиращата в слепоочията му кръв Холдън чуваше спокойното дишане на Ади и потракването на клавиатурата ѝ. Щеше му се да заспи под тези звуци, но химикалите пееха и бушуваха в кръвта му. Чувстваше се по-буден от когато и да било.

— Да, сър — рече Ади в интеркома.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае, че разговаря с Макдоуъл. Той увеличи звука, за да чуе какво ще каже капитанът.

— … главния двигател на пълна мощност.

— Натоварени сме догоре, сър — отвърна Ади. — Ако се опитаме да преминем на главния, може да го откъснем от стойките.

Макдоуъл вероятно бе поискал да запали ъпстейновия двигател.

— Навигатор Тукунбо — тросна се Макдоуъл, — остават ни… четири минути. Дори да го строшите, няма да ви се сърдя.

— Да, сър. Стартирам главния двигател. Програмирам за максимално ускорение. — Докато Ади говореше, Холдън дочу зад нея тревожен сигнал. Нови щраквания оповестиха, че Ади си слага коланите.

— Главният ще бъде включен след три… две… старт — обяви Ади.

„Кентърбъри“ изстена толкова силно, че Холдън трябваше да намали звука в слушалките. Той виеше и крещеше като зъл дух в продължение на няколко секунди, сетне последва силен трясък. Холдън включи външна картина, бореше се с чернилката, която ускорението изтикваше в периферното му зрение. „Кентърбъри“ все още бе цял.

— Ади, какво по дяволите, беше това? — попита завалено Макдоуъл.

— Една от подпорите на двигателя. Главният се изключи, сър — добави тя, без да се налага да казва: „Не че не ви предупреждавах“.

— И какво спечелихме? — поинтересува се Макдоуъл.

— Не много. Торпедата достигнаха четирийсет километра в секунда и продължават да ускоряват. Ние разполагаме само с маневрени двигатели.

— Мамка му — изруга Макдоуъл.

— Ще ни ударят, сър — добави Ади.

— Джим — повика го Макдоуъл, като внезапно повиши глас. — Изглежда, няма да ни се размине ударът. Чукни два пъти, че си приел.

Джим чукна два пъти по микрофона.

— Добре, а сега трябва да помислим за оцеляването след удара. Ако са решили да ни лишат от възможност за маневриране, преди да се качат на борда, ще се целят в двигателя и предавателната система. Бека излъчва SOS, откакто бяха изстреляни торпедата, но искам да продължиш да викаш, в случай че ние замлъкнем. Ако знаят, че сте наблизо, шансът да ни изхвърлят през въздушния шлюз е по-малък. Очевидци и прочее — добави Макдоуъл.

Джим отново чукна два пъти.

— Смени посоката, Джим. Скрий се зад онзи астероид. Повикай помощ. Това е заповед.

Джим чукна два пъти, после нареди на Алекс да спре двигателите. Миг по-късно невидимият гигант, седнал върху гърдите му, изчезна, заменен от безтегловност. Внезапният преход навярно щеше да го накара да си изповръща червата, ако не бяха лекарствата против гадене, с които беше натъпкан.

— Какво става? — попита Алекс.

— Нова задача — каза Холдън с тракащи от химикалите зъби. — Ще повикаме помощ и ще преговаряме за освобождаването на пленниците, когато лошите се качат на „Кент“. Обръщай назад към астероида, той е най-близкото прикритие.

— Разбрано, шефе — отвърна Алекс. После добави с по-нисък глас: — Точно сега бих убил човек за неколкоцевно зенитно оръдие.

— Чух те.

— Да събудя ли децата долу?

— Нека спят.

— Прието — Алекс изключи.

Преди ускорението да го притисне отново в креслото, Холдън задейства SOS-сигнала на „Рицар“. Каналът с Ади все още бе отворен и сега, когато Макдоуъл не беше на линия, той отново чуваше дишането ѝ. Холдън увеличи звука докрай и се облегна назад, в очакване тежестта отново да го смаже. Алекс не го разочарова.

— Една минута — обяви Ади и гласът ѝ бе достатъчно силен, за да изкриви звука в слушалките. Холдън не намали силата. Гласът ѝ оставаше възхитително спокоен, макар да отброяваше последните минути преди попадението.

— Трийсет секунди.

Холдън отчаяно жадуваше да я заговори, да ѝ каже нещо утешително, да я увери отново в любовта си. Седналият на гърдите му гигант се разсмя с дълбокия тътнеж на термоядрения факел.

— Десет секунди.

— Пригответе се да изключим реактора и да се престорим на мъртви след удара на торпедата. Ако престанем да бъдем заплаха, няма да ни обстрелват отново — обади се Макдоуъл.

— Пет — рече Ади.

— Четири.

— Три.

— Две.

— Едно.

„Кентърбъри“ се разтресе и мониторът се изпълни с бяла пелена. Ади си пое рязко дъх и в този миг връзката беше прекъсната. Статичният пукот едва не проби тъпанчетата на Холдън. Той намали силата на звука и повика Алекс.

Ускорението внезапно се снижи до поносимите две g и всички датчици на кораба замигаха тревожно, претоварени с информация. Ослепително ярка светлина нахлу през малкия люк на носа.

— Алекс, докладвай! Какво се случи? — извика Холдън.

— Божичко. Те го взривиха. Те взривиха „Кентърбъри“!

Гласът на Алекс трепереше.

— Какво става там? При мен връзката е прекъсната. Всички датчици показват бяла картина!

Последва дълга пауза, после Алекс каза:

— При мен също няма нищо, шефе. Но мога да ти кажа какво става с „Кент“. Защото го виждам.

— Виждаш го? Оттук?

— Да. Той е облак от па̀ри с размерите на планината Олимп. Няма го, шефе. Няма вече „Кентърбъри“.

„Това не може да бъде“ — помисли си Холдън. Такива неща не се случваха. Пиратите не взривяват влекачи за лед. Никой няма да спечели от това. Никой няма да получи пари. А ако просто искаш да убиеш петдесет души, по-лесно е да влезеш в някой ресторант и да го сториш.

Искаше да кресне, да се скара на Алекс, че греши. Но трябваше да се овладее. „Стар съм вече.“

— Добре. Нова задача, Алекс. Вече сме свидетели на убийство. Върни ни при онзи астероид. Аз ще подготвя съобщение. Събуди всички. Трябва да знаят. — Холдън въздъхна. — Рестартирам сензорната програма.

Той изключи методично всички сензори и програмите им, почака две минути, сетне започна да ги включва бавно. Ръцете му трепереха. Гадеше му се. Имаше усещането, че някой друг командва тялото му.

Сензорите оживяха. Както всички кораби, летящи във вакуум, „Рицар“ бе подсилен срещу радиация. Ако не беше, едва ли би могъл да доближи Юпитер. Но Холдън се съмняваше, че конструкторите на кораба са имали предвид половин дузина термоядрени бомби, избухнали наблизо. Все пак имаха късмет. Вакуумът можеше да ги защити от електромагнитните импулси, но радиационният взрив бе достатъчно мощен, за да изпече всички датчици на борда.

Веднага щом радарът се пробуди, той огледа района, където се намираше „Кентърбъри“. Сега обаче там нямаше нищо по-едро от снежна топка. Той потърси кораба убиец и откри, че се носи в посока към Слънцето с ленивото ускорение от едно g. Стана му непоносимо горещо.

Не се страхуваше. Гневът го блъскаше в челото с ритмичните удари на сърцето, мускулите го боляха от силата, с която стискаше юмруци. Той включи комуникационната система и насочи концентриран лъч към отдалечаващия се кораб.

— Това съобщение е за този, който разпореди унищожаването на „Кентърбъри“, цивилен влекач за лед, превърнат от вас в газов облак. Няма да се измъкнеш така, негоднико. Не ме интересува какви са мотивите ти, кучи сине, но ти току-що уби петдесет мои приятели. Искам да знаеш кои са. Изпращам ти имената и снимките на всеки един от загиналите на кораба. Погледни ги хубаво. И помисли върху това, докато открия кой си.

Той затвори канала, изтегли файла с личните данни на екипажа на „Кентърбъри“ и започна да изпраща досиетата към другия кораб.

— Какво правиш? — попита Наоми зад гърба му. Не говореше в микрофона.

Стоеше зад него, свалила шлема. Черната ѝ коса бе слепена от пот. Лицето ѝ бе непроницаемо. Холдън също си свали шлема.

— Показвам им, че „Кентърбъри“ бе истинско място, където живееха истински хора. Хора с имена и семейства. — Химикалите караха гласа му да трепери повече, отколкото му се искаше. — Ако този, който е издал заповедта, поне малко наподобява човешко същество, надявам се лицата им да не му дават покой, докато е жив. Или докато го натикат в рециклатора за убийство.

— Не мисля, че го одобри — и Наоми посочи пулта зад него.

Сега вражеският кораб осветяваше тях с целеуказващия лазер. Холдън задържа дъх. Но корабът не изстреля торпеда и след няколко минути изключи лазера и се стрелна встрани с рязко ускорение. Той чу Наоми да въздъхва тихо.

— Значи „Кентърбъри“ го няма? — попита тя.

Холдън кимна.

— Мамка му — изруга тихо Еймъс.

Механикът и Шед стояха при стълбичката. Лицето на Еймъс бе на червени и бели петна, той свиваше и разпускаше големите си юмруци. Шед падна на колене, притиснат от ускорението. Не плачеше — просто погледна към Холдън и каза:

— Май Камерън никога няма да получи мечтаната протеза. — Сетне зарови лицето си в ръце.

— Алекс, забави малко. Няма от какво да бягаме вече — наведе се Холдън към микрофона. Корабът забави до едно g.

— Какво ще правим сега, капитане? — попита Наоми, втренчила поглед в него. „Вече ти командваш. Дръж се подобаващо.“

— Ако имах възможност, щях да ги превърна в газов облак, но тъй като нямаме оръжия… ще ги преследваме. Ще ги държим под око, докато узнаем къде отиват. А после ще ги разкрием на всички.

— Мамицата им — повтори Еймъс на висок глас.

— Еймъс — помоли го Наоми, — отведи Шед долу и го сложи да легне. Ако трябва, дай му нещо да заспи.

— Разбрано, шефе. — Еймъс прегърна Шед през кръста и го поведе надолу.

Когато излязоха, Наоми се обърна към Холдън.

— Не, сър. Ние няма да преследваме този кораб. Ще повикаме помощ и ще изчакаме, докато дойдат, а после ще изпълняваме каквото ни наредят.

— Аз… — Холдън млъкна.

— Да, ти командваш. Което означава, че сега аз съм старши офицер, а тъкмо старши офицерът е длъжен да каже на капитана, когато той се прави на глупак. Вие сте глупак, сър. Веднъж вече се опитахте да ги подмамите да ни убият с онова невъздържано излъчване. А сега искате да ги преследваме? И какво ще направите, ако ги застигнем? Ще им пратите поредния емоционален апел? — Наоми се приближи до него. — Трябва да откараме останалите четирима членове на екипажа на безопасно място. И това е всичко. А когато го свършим, можете да продължите с кръстоносния си поход. Сър.

Холдън разкопча ремъците на креслото и се изправи. Лекарствата вече изчерпваха въздействието си и имаше чувството, че тялото му е раздирано от безброй болести. Наоми вдигна войнствено брадичка и не отстъпи назад.

— Радвам се, че си с мен, Наоми — рече той. — А сега иди при екипажа. Макдоуъл ми даде една последна заповед.

Наоми го изгледа строго и по лицето ѝ личеше, че не му вярва. Не се опита да я убеди, просто изчака, докато тя изпълни нареждането. Наоми кимна, обърна се и се спусна по стълбичката.

След като си тръгна, той се зае да събере в един общ пакет цялата информация от сензорите на „Кентърбъри“ и „Рицар“. Алекс се спусна от пилотската кабина и се тръшна в креслото до него.

— Капитане, знаеш ли какво си мислех — поде той. Гласът му трепереше също като на Холдън.

Холдън овладя раздразнението си от прекъсването и го попита:

— За кое?

— За онзи стелт-кораб.

Холдън вдигна глава.

— Кажи ми.

— Ами, че не съм чувал пирати да имат такива неща.

— Продължавай.

— Всъщност единственият път, когато съм се сблъсквал с подобни технологии, беше, докато служех във флота — поде отново Алекс. — Служехме на кораби с поглъщаща енергия обшивка и вътрешни топлоуловители. Оръжие, по-скоро стратегическо, отколкото тактическо. Не можеш да скриеш активен двигател, но ако заемеш позиция и го изключиш, а сетне съхраняваш вътре в кораба всичката отделена топлина, би могъл да се притаиш доста добре. Добави енергопоглъщаща обшивка и тогава нито радар и ладар, нито пасивни сензори ще те засекат. А и не знам някой извън флота да разполага с термоядрени торпеда.

— Значи смяташ, че го е направил Марсианският флот?

Алекс изпусна една дълга въздишка.

— Щом ние го имаме, значи земляните също го имат — рече той.

Двамата се спогледаха в тясната каюта. Холдън извади предавателя и батерията, които бе взел от „Скопули“. Отново ги разглоби, като търсеше надпис или щампа на производителя. Алекс го наблюдаваше мълчаливо. Предавателят бе с широко приложение, каквито вероятно се срещаха на борда на всеки кораб в Слънчевата система. Батерията пък бе най-обикновена черна кутия. Алекс протегна ръка и Холдън му я подаде. Алекс отлепи сивкавото ѝ покритие и я завъртя между пръстите си. Без да каже нито дума, той я обърна с долната част нагоре. Върху лъскавия метал с черни букви бе изписано МКРФ.

Марсиански конгресно-републикански флот.

Радиопредавателят бе настроен да излъчва на максимална мощност. Инфопакетът бе готов за изпращане. Холдън застана пред обектива на камерата и се наведе леко напред.

— Името ми е Джеймс Холдън — заговори той — и моят кораб „Кентърбъри“ току-що бе унищожен от военен кораб със стелт-технология, използващ части, върху които има марсиански серийни номера. Следва подробна информация.