Левиатан се пробужда

13. Холдън

Холдън замръзна, втренчил очи в бликащата от шията на Шед кръв, която се разпръскваше като дим от лениво въртящ перките си вентилатор. Звукът от битката започна да отслабва с намаляване на въздушното налягане в помещението. Тъпанчетата му изпукаха и ги прониза остра болка, сякаш някой забиваше в тях ледени игли. Докато се бореше с ремъка на креслото, той погледна към Алекс. Пилотът крещеше нещо, но разреденият въздух почти не провеждаше звука. Наоми и Еймъс вече се бяха измъкнали от креслата и летяха през стаята към двете отвърстия. Еймъс държеше в ръката си пластмасова чиния, Наоми — някаква папка. Холдън ги изгледа за миг озадачено, докато осъзнае какво правят. Светът продължаваше да се свива, в периферното му зрение вече имаше само звезди и мрак.

Когато най-сетне се освободи напълно, Еймъс и Наоми вече бяха покрили отвърстията с импровизираните тапи. Стаята се изпълни с пронизително свистене, докато въздухът се опитваше да излезе през незапълнените цепнатини. Зрението на Холдън постепенно започна да се възвръща към нормалното. Едва сега усети, че диша тежко и мъчително. Сякаш някой постепенно усилваше звука в помещението и виковете на Наоми достигнаха до него.

— Джим, отвори аварийното шкафче! — повтаряше тя.

Сочеше малкия жълто-червен капак на стената зад неговото кресло. Годините обучение на различни кораби си казаха своето и той постепенно надви недостига на кислород и последствията от разхерметизирането и завъртя дръжката на шкафчето. Вътре имаше малък комплект за първа помощ, обозначен със старинния символ на червения кръст, шест кислородни маски и запечатана торбичка с пластмасови дискове, прикрепени към залепващ пистолет. Комплектът за аварийно затваряне на пробойни. Него дръпна.

— Само пистолета — извика му Наоми. Холдън не можа да прецени дали гласът ѝ наистина е изтънял, или налягането все още е твърде ниско.

Той измъкна пистолета от кутията и ѝ го хвърли. Тя прокара тънка линия от бързозасъхващо лепило по края на чинията. Свистенето утихна, заменено от бумтежа на атмосферната система, опитваща се да възстанови нормалното налягане. Петнайсет секунди.

Всички гледаха към Шед. С изчезването на вакуума кръвта му започна да се стича надолу по шията.

— Исусе Христе, шефе — изломоти Еймъс и извърна поглед от Шед към Наоми. Зъбите му изтракаха и той завъртя глава. — Какво беше…

— Проектил от гаусово оръдие. Онези кораби разполагат с електромагнитни оръжия.

— Поясни кораби с ЕМ оръдия? — повдигна вежди Еймъс. — Да не би да са си организирали флот, без никой да ми е казал?

— Джим, коридорът отвън и каютата от другата страна са във вакуум — намеси се Наоми. — Корабът е разхерметизиран.

Холдън понечи да отвърне, но погледът му се спря върху папката, с която Наоми бе запречила отвърстието. Върху бялата корица чернееше едър надпис: „МКРФ — Ръководство за действие в аварийни ситуации“. Едва сдържа надигащия се налудничав смях.

— Джим! — Наоми го гледаше разтревожено.

— Добре съм, миличка — успокои я той и си пое дъх. — Колко ще издържат тапите?

Наоми вдигна ръце, после със същия жест се зае да приглажда косата си назад, за да я пристегне.

— По-дълго, отколкото ще ни стигне въздухът. Ако около нас е само вакуум, това означава, че каютата се захранва от аварийните бутилки. Без рециклиране. Не зная колко се съдържа в каютата, но няма да е за повече от няколко часа.

— Жалко, че не си взехме скафандрите, а? — подхвърли Еймъс.

— Едва ли щяха да помогнат — изтъкна Алекс. — Ако бяхме слезли от совалката със скафандри, щяха да ни ги вземат.

— Можехме поне да опитаме — упорстваше Еймъс.

— Защо не се върнеш назад във времето и не пробваш, друже?

— Я млъквайте! — скастри ги Наоми, но не добави нищо повече.

Никой не говореше за Шед. Стараеха се да не поглеждат към трупа. Холдън се покашля, за да им привлече вниманието, и се отправи към креслото на Шед. Другите го проследиха с поглед. Изчака, докато всички разгледат обезглавеното тяло, сетне извади едно одеяло и го зави, като го пристегна с ремъците на креслото.

— Шед е мъртъв. Ние сме в голяма опасност. Споровете няма да удължат живота ни — каза той, като ги оглеждаше един по един. — Или не смятате така?

Никой не отговори. Холдън се обърна към Наоми.

— Наоми, какво трябва да направим най-напред, ако искаме да оцелеем?

— Ще потърся още запаси от въздух. Тази каюта е за шестима, а вече сме… само четирима. Бих могла да намаля притока, за да удължа времето за използване.

— Добре. Алекс?

— Ако има други освен нас, ще търсят оцелели. Ще започна да чукам върху стената. Няма да ме чуят във вакуум, но ако има каюти с въздух, звукът ще ги достигне по метала.

— Добър план. Не мога да повярвам, че ние сме единствените оцелели на кораба — каза Холдън и се обърна към Еймъс. — А ти?

— Аз ще прегледам комуникационния пулт. Може да успея да се свържа с мостика или… по дяволите, с когото и да било.

— Благодаря. Ще се радвам, ако може да съобщим на някого, че сме тук.

Хората се раздвижиха, а Холдън остана да се поклаща във въздуха до трупа на Шед. Наоми сваляше един след друг капаците на стената. Алекс, опрял се в кушетката, за да остане неподвижен, се просна на пода и започна да рита стената с крака. Помещението се разтърсваше едва забележимо при всеки удар. Еймъс извади от джоба си миниатюрен прибор и се захвана с комуникационния пулт.

След като се увери, че всички са погълнати от заниманията си, Холдън постави ръка на рамото на Шед, точно под разширяващото се кърваво петно на одеялото.

— Съжалявам — прошепна той. Очите му смъдяха и той ги обърса с палец.

Комуникационния пулт бе увиснал на жиците си от стената, когато издаде единичен, вибриращ звук. Еймъс извика и се оттласна достатъчно силно, за да прекоси каютата. Холдън го улови и едва не си изкълчи рамото в опита си да укроти инерцията на сто и двайсет килограмовия земен механик. Пултът избръмча отново. Холдън пусна Еймъс и се втурна натам. Жълтият индикатор непосредствено до белия бутон премигваше. Холдън натисна бутона. Пултът оживя с гласа на лейтенант Кели:

— Отдръпнете се от вратата, влизаме — предупреди той.

— Уловете се за нещо! — извика Холдън на хората си, хвана един ремък и го усука около китката си.

Когато вратата се отвори, Холдън очакваше всичкият въздух в помещението да излезе навън. Вместо това се чу силен пукот и за около секунда налягането леко се понижи. По стените на коридора бяха залепени плътни найлонови прегради, създаващи импровизиран шлюз. Стените на новата камера се издуха заплашително от въздушното налягане, но издържаха. В новосъздадения шлюз стояха лейтенант Кели и трима от пехотинците, облечени в тежки бронирани скафандри и въоръжени с достатъчно оръжия, за да водят няколко малки войни.

Пехотинците се шмугнаха чевръсто в каютата с готови за стрелба оръжия и затвориха вратата зад себе си. Един от тях подхвърли голяма торба на Холдън.

— Пет скафандъра. Обличайте се — нареди Кели. Той извърна поглед към покрития с одеяло Шед, погледна и двете импровизирани запушалки. — Жертви?

— Нашият фелдшер, Шед Гарви — отвърна Холдън.

— Ей, какво става, мамка му? — извика Еймъс. — Кои са тези отвън, дето направиха на решето хубавото ви корабче?

Наоми и Алекс се заеха мълчаливо да навличат скафандрите.

— Не зная — отвърна Кели. — Но напускаме незабавно. Имам заповед да ви отведа от кораба с един от спасителните катери. Разполагаме с по-малко от десет минути, за да стигнем до хангара, да се прехвърлим на борда и да се евакуираме от района на сражението. Обличайте се бързо.

Холдън се пъхна в скафандъра, все още обмисляйки чутото.

— Лейтенант, има ли опасност този кораб да се разпадне? — попита той.

— Не засега. Но противникът се прехвърли на борда.

— Тогава защо го напускаме?

— Защото губим битката.

Кели не потропваше нетърпеливо с крака, докато ги чакаше да херметизират скафандрите си, но Холдън предположи, че е така само защото е с магнитни обувки. Веднага щом всички дадоха знак, че са готови, Кели изпробва радиовръзката с всеки от тях, после ги поведе обратно по коридора. С осем души, четирима от които в бронирани енергийни скафандри, малкият шлюз изглеждаше сякаш се пръска по шевовете. Кели извади тежък нож от калъфа на гърдите си и сряза найлоновата бариера с едно бързо движение. Вратата зад тях се затвори и въздухът излетя с бързо разклащане на скъсания найлон. Кели се понесе по коридора, следван от останалите.

— Трябва колкото се може по-бързо да стигнем шахтата на асансьора — осведоми ги по радиото Кели. — Клетките са свалени на долния етаж заради общия сигнал за тревога, но мога да отворя вратите и ще се спуснем през шахтата. Трябва да бързаме. Ако видите непознати, не спирайте. Движете се през цялото време. Ние ще се оправяме с противника. Разбрано?

— Разбрано, лейтенант — потвърди Холдън. — Защо са нападнали точно вас?

— Заради командно-информационния център — обади се Алекс. — Това е Светият Граал. Кодове, дислокация, компютърни ядра, всичко. Да превземеш флагмана на флота е мечтата на всеки стратег.

— Това означава ли, че ще взривят центъра, за да не попадне в ръцете на противника?

— Аха — потвърди Алекс. — Стандартна процедура при превземане на кораб. Космическата пехота удържа мостика, командния център и машинното. Ако някое от трите бъде превзето, от другите две задействат експлозивите. След секунди корабът вече е свръхнова.

— Стандартна процедура — изръмжа Кели. — Говориш за мои другари.

— Съжалявам, лейтенант — рече Алекс. — Служил съм на „Брандън“. Не исках да обиждам никого.

Свиха зад ъгъла и в далечината се показа шахтата на асансьора. И осемте врати се бяха затворили веднага след разхерметизирането на кораба.

— Гомес, заеми се с пулта — нареди Кели. — Моли, Доки, наблюдавайте тези коридори.

Двамата пехотинци се отдалечиха, вдигнали към коридорите мерниците на оръжията си. Третият доближи вратата и се зае да човърка пулта. Холдън нареди на хората си да се прилепят към стената, за да не бъдат изложени на огън. От време на време подът под краката им се разтърсваше осезаемо. Вражеските кораби сигурно бяха прекратили стрелбата, след като техните войници се бяха прехвърлили на борда на кръстосвача. Така че вибрациите вероятно бяха последица от престрелки и леки експлозии. Но докато се намираха във вакуум, сякаш всичко това се случваше някъде далече, в друг свят. Холдън си даде сметка, че мозъкът му не функционира така, както би трябвало. Посттравматична реакция. Разрушаването на „Кентърбъри“, смъртта на Ади и Макдоуъл. А сега някой бе убил Шед на койката му. Струпа му се твърде много и не успяваше да се справи с него. Сякаш между съзнанието му и околния свят се спускаше пелена.

Той се обърна и потърси с поглед Наоми, Алекс и Еймъс. Неговият екипаж. Те го гледаха с пребледнели лица зад прозрачните стъкла на скафандрите. Гомес удари триумфално пестник в дланта си, когато вратата се плъзна встрани. Кели даде сигнал на хората си.

Този, когото бе нарекъл Моли, се обърна и закрачи към асансьорната шахта. Изведнъж лицето му се пръсна във фонтан от късчета бронирано стъкло и кръв. Върху подсилената плоча на гърдите му и околните стени разцъфнаха стотици малки детонации и бели облачета. Тялото му се разтресе и залюля, прихванато за пода с магнитните обувки.

Мощен изблик на адреналин прокуди за миг усещането за нереалност, което бе завладяло Холдън. Огънят, обсипващ стената и тялото на Моли, бе от експлозивни куршуми, пуснати на картечни откоси. Радиоканалът се изпълни с крясъците на другите войници и хората от екипажа на Холдън. Вляво от него Гомес разтвори вратата, използвайки добавъчната сила на енергоскафандъра, и отзад се показа пустата шахта.

— Влизай! — извика Кели. — Всички вътре!

Холдън се дръпна назад, тласна Наоми, после и Алекс. Последният пехотинец — този, когото Кели нарече Доки — откри огън на автоматична стрелба по някаква цел зад ъгъла. Когато пълнителят му се изпразни, пехотинецът се подпря на коляно и едновременно го извади навън. С бързина, която Холдън едва успяваше да следи, той измъкна нов пълнител от патрондаша си и го затъкна в оръжието. Възобнови стрелбата по-малко от две секунди след като бе привършил с първия пълнител.

Наоми извика на Холдън да влиза в шахтата и в този миг нечия ръка го сграбчи, изтръгна го от магнитната прегръдка на пода и го запокити през отворените врати на асансьора.

— Ако искаш да мреш, не го прави, докато отговарям за теб — излая лейтенант Кели.

Те се оттласнаха от стените на шахтата и започнаха да се спускат надолу по дългия коридор към кърмата на кораба. Холдън непрестанно поглеждаше през рамо към отворената врата, която се отдалечаваше над тях.

— Доки го няма — съобщи той.

— Той прикрива отстъплението — обясни Кели.

— Така че по-добре да побързаме — добави Гомес. — За да не се жертва напразно.

Кели, който водеше групата, се пресегна внезапно и се улови за една скоба, забавяйки движението си. Всички останали последваха примера му.

— Тук има изход. Гомес, иди да провериш — нареди лейтенантът. — Холдън, ето какъв е планът. Ще вземем една от корветите в хангара.

В това имаше здрав разум. Корветите бяха от клас леки фрегати. Кораби за ескорт на флота, най-малките, оборудвани с ъпстейнов двигател. Достатъчно бързи, за да пътуват навсякъде в системата и да избягат от опасността. Тъй като второто им предназначение бе торпедна атака, със сигурност имаха и зъби. Холдън кимна одобрително и даде знак на Кели да продължава. Лейтенантът изчака Гомес да отвори вратата и да се отправи към хангара.

— Слушайте всички, имам карта и активиращ код, за да влезем в кораба и да запалим двигателите. Тръгваме право нататък и искам всички да ме следвате плътно. Изключете магнитните подметки. Ще се оттласкваме от стените и ще летим по коридора, така че насочвайте се внимателно. Разбрахте ли ме?

Всички отвърнаха, че са готови.

— Чудесно. Гомес, как е положението навън?

— Зле, лейтенант. Шестима неприятели оглеждат хангара. Бронирани скафандри, маневрени раници за нулева гравитация и тежки оръжия. Готови са за най-лошото — прошепна Гомес. Хората винаги шепнеха, когато се криеха. Затворен в скафандъра и обгърнат от вакуум, Гомес би могъл да гърми с фойерверки вътре и пак никой нямаше да го чуе. А той шепнеше.

— Тогава ще хукнем право към кораба и ако трябва, ще си пробием път с огън — реши Кели. — Гомес, след десет секунди ще доведа цивилните. Ти ще ни прикриваш. Стреляй и сменяй местоположението си. Опитай се да ги накараш да си помислят, че сме малък взвод.

— Малък ли ме нарекохте, сър? — попита Гомес. — Ето ги, идват шестима мъртви негодници.

Холдън, Еймъс, Алекс и Наоми последваха Кели през вратата на асансьора и се озоваха в хангара, зад купчина масленозелени сандъци. Холдън надзърна над тях и веднага забеляза неприятелите. Бяха две групички от по трима души, съвсем близо до „Рицар“. Едната се бе покатерила върху него, а втората оглеждаше палубата. Скафандрите им бяха непроницаемо черни. Холдън не бе виждал досега подобен модел.

Кели махна с ръка към тях и го погледна. Холдън кимна. Лейтенантът посочи към една черна фрегата на около двайсет и пет метра от тях, на половината разстояние от „Рицар“. Вдигна лявата си ръка и започна да отброява с пръсти от пет. На две помещението се разтресе като дискотека — Гомес бе открил стрелба от позиция на десетина метра от тях. Първият откос повали двама от противниците върху „Рицар“ и те полетяха назад. Миг по-късно последва втори откос на пет метра от мястото, където стоеше Холдън. Той почти бе готов да се закълне, че стрелят двама различни хора.

Кели разгъна последния пръст, опря крака в стената и се оттласна към корветата. Холдън почака Алекс, Еймъс и Наоми да го последват и се отблъсна последен. Докато излети, Гомес вече стреляше от нова позиция. Един от противниците на пода насочи към Гомес оръжие с масивна цев и от дулото бликна огън. Гомес и сандъкът, зад който се прикриваше, изчезнаха в пламъци и шрапнели.

Намираха се по средата на пътя към кораба и Холдън вече започваше да се надява, че ще успеят, когато една димна черта прекоси помещението и пресрещна Кели. Лейтенантът изчезна в блясъка на ярка светлина.