Левиатан се пробужда

36. Милър

Новините за военните действия продължаваха да се сипят. Милър бе разделил екрана на няколко части и следеше поредица от канали. Войната между Марс и Пояса — най-големият и най-опасният конфликт в досегашната човешка история — изведнъж бе изместена на заден план. Земните коментатори рязко смениха отношението си и вместо да наричат атаките на Марс срещу Пояса „изпреварващи удари“, сега ги определяха като дело на глутница „самозабравили се убийци на деца“. След атаката над Деймос спътникът се бе превърнал в бавно разширяващ се пръстен от камънак, който постепенно закриваше небето и едновременно с това променяше правилата на играта.

През следващите десетина часа атаката се превърна в блокада. Марсианският флот, разпръснат из цялата Слънчева система, се завръщаше у дома с максимална скорост. От СВП определяха атаката като победоносна и някои може би дори си вярваха. Картината се подаваше отвсякъде — от кораби, от камери, от датчици. Разрушени крайцери с разкъсани от енергийни потоци корпуси, въртящи се на нестабилна орбита, превърнала се в тяхна гробница. Корабни лазарети, като този на „Роси“, натъпкани с окървавени, умиращи момчета и момичета. С всеки денонощен цикъл пристигаха нови репортажи, подробности за смърт и изтребление. При всеки нов видеорепортаж той неволно се напрягаше, привеждаше се напред и притискаше нервно устата си с ръка в очакване да чуе новината. Онази, която ще постави точка на всичко.

Но засега я нямаше и забавянето ѝ подхранваше надеждата, че може би в края на краищата няма да се случи.

— Ей — повика го Еймъс. — Ти спа ли изобщо?

Милър вдигна глава със схванат врат. Механикът стоеше на вратата, червени линии от възглавницата бяха отпечатани по лицето му.

— Какво? — обърка се Милър. После съобрази. — Уф, не. Гледах тука…

— Някой хвърли ли камъка?

— Още не. Засега се придържат към орбитата и над нея.

— Що за странен половинчат апокалипсис разиграват онези там? — учуди се Еймъс.

— Дай им шанс де. Този им е първият.

Механикът поклати голямата си глава и Милър мярна на лицето му нещо като облекчение. Докато куполите на Марс стояха, докато безценната биосфера на Земята не беше нарушена, имаше надежда, че човечеството ще оцелее. Никой не се интересуваше от Пояса с неговите крехки миниатюрни гнезда на едва съществуващо равновесие върху дребни, зареяни в космоса астероиди.

— Искаш ли бира? — попита Еймъс.

— Пиеш бира на закуска?

— Мислех, че за теб вече е обяд — подхвърли Еймъс.

Прав беше. Милър се нуждаеше от сън. Не беше дремвал отпреди да се прехвърлят на стелт-кораба. Той се прозя, но напрежението в стомаха му подсказваше, че едва ли ще успее да заспи точно сега.

— А може да съм превъртял до времето за закуска — каза той.

— Искаш ли бира за закуска тогава? — попита Еймъс.

— Разбира се.

Разходката из „Росинант“ му се стори нереална. Тихото бръмчене на въздушните рециклатори, приятният повей на въздуха. Обиколката на кораба на Джули бе забулена в мъгла от обезболяващи и пристъпи на лъчевата болест. Времето на Ерос преди това бе кошмар, който отказваше да избледнее. Да крачи по тези притихнали коридори, без никой да го дебне зад ъгъла, му се струваше необичайно. Ала когато си представи, че Джули върви редом с него, нещата се пооправиха.

Докато закусваше, терминалът изписука — автоматично напомняне за поредното пречистване на кръвта. Той стана, нахлузи шапката и отиде да се предаде на иглите и инжекторите. Когато слезе в лазарета, капитанът вече лежеше в койката.

Холдън, изглежда, беше поспал, но недостатъчно. Нямаше тъмни кръгове под очите като Милър, но раменете му бяха напрегнати, а веждите — разрошени по края. Милър се зачуди дали не е бил твърде суров с него. „Нали ти казвах“ бе сериозно порицание, но бремето на невинните жертви и хаосът на разпадащата се цивилизация можеха да се окажат прекомерни за човешката психика.

Или пък все още се измъчваше заради Наоми.

Холдън вдигна свободната си ръка.

— Добро утро — поздрави Милър.

— Здрасти.

— Реши ли накъде ще се отправим?

— Още не.

— На Марс положението става все по-сериозно — съобщи Милър и се отпусна на своята койка. — Ако ще ходим там, трябва да е по-скоро.

— Искаш да кажеш, докато все още има Марс?

— Например.

Иглата се показа от манипулаторната ръка. Милър впери поглед в тавана, опитвайки се да не се напряга прекалено, докато системата търсеше път към вените му. Първо усети нещо като ужилване, сетне тъпа болка и накрая изтръпване. На монитора над него се изписаха данни за състоянието на кръвта му, предназначени за лекари, занимаващи се в момента с издъхващи войници на милиони километри оттук.

— Мислиш ли, че ще спрат? — попита Холдън. — Искам да кажа, че Земята вероятно го прави, защото „Протоген“ е подкупил някакви генерали или сенатори. Всичко е защото искат да са единствените, които контролират това нещо. Ако Марс го получи, „Протоген“ няма да има причини да разпалва война.

Милър премигна. По-рано щеше да е готов с отговорите: „Ще се опитат да унищожат напълно Марс“, „Вече стигнаха твърде далече“ или „Как може да си толкова наивен, капитане?“

Холдън продължаваше:

— Майната им на всички. Нали разкрихме причината. Смятам да им я разпратя.

Отговорът на Милър бе почти като рефлекс.

— Не, няма да го направиш.

Холдън се надигна, смръщил вежди.

— Сигурен съм, че имаш право на свое мнение — каза той. — Но това е моят кораб. И ти все още си само пътник.

— Така е — потвърди Милър. — Само че ти не си от онези, които лесно застрелват човек, а ще трябва да ме гръмнеш, преди да пратиш това съобщение.

— Какво?

Новата кръв във вените му бе като прохладен поток, стичащ се към сърцето. Мониторите отброяваха процента на аномални клетки, преминаващи през филтрите.

— Ще трябва да ме застреляш — повтори Милър, този път по-бавно. — На два пъти имаше възможност да решаваш дали да предизвикаш унищожаването на Слънчевата система и двата пъти сгреши. Не искам да присъствам, когато го правиш за трети път.

— Струва ми се, че преувеличаваш влиянието, което може да окаже един втори капитан на леден влекач. Да, избухна война. И да — аз съм замесен в предизвикването ѝ. Но Поясът гореше от ненавист към вътрешните планети далеч преди да нападнат „Кент“.

— Заради теб се разделиха и вътрешните планети — припомни Милър.

Холдън наклони глава.

— Земята винаги е мразела Марс — изтъкна той, сякаш съобщаваше, че водата е мокра. — Когато бях във флота, дори разигравахме симулирани стълкновения с тях. Бойни планове, в случай че Марс и Земята се вкопчат. Земята неизменно губеше, освен ако не нападнат първи и не ударят с всичка сила. Просто губеха.

— Наистина ли? — присви очи Милър.

— Марс може да е само колония, но притежава най-добрите играчки и всички го знаят — продължи Холдън. — Случващото се там сега се натрупва от стотина години. Все някога щеше да започне.

— Това ли ти е защитата? Не съм виновен, само пратих сигнала.

— Не се опитвам да се защитавам — заяви Холдън. Докато говореше, кръвното и пулсът му се покачиха.

— Вече го обсъждахме — въздъхна Милър. — Искам само да те попитам защо според теб този път ще е различно?

Иглата във вената му сякаш се бе нагряла до точката на търпимост. Зачуди се дали това е нормално.

— Този път е различно — натърти Холдън. — Нещата, които се случиха, са последица от недостатъчно информация. Марс и Поясът нямаше да си нанесат удари, ако знаеха това, което знаем сега. Нито пък Земята и Марс щяха да се обстрелват, ако някой им бе разяснил, че ги манипулират. Проблемът не е, че хората знаят твърде много, а че не знаят достатъчно.

Чу се тихо свистене и Милър усети, че го залива вълната на химичното успокоение. Точно сега нямаше нужда от него, но бе невъзможно да извлече обратно медикаментите.

— Не можеш просто да подхвърляш информация на хората — рече той. — Трябва първо да разбереш какво означава. Какво ще предизвика. Имах един случай на Церера. Убиха малко момиченце. През първите осемнайсет часа бяхме сигурни, че го е направил баща ѝ. Пропаднал тип. Пияница. Той я бе видял последен. Всички класически улики. На деветнайсетия час получихме нова информация. Оказа се, че таткото дължи голяма сума на един от местните синдикати. Изведнъж нещата станаха далеч по-сложни. Заподозрените се увеличиха. Смяташ ли, че ако бяхме съобщили всичко, което ни е известно, в новините, бащата щеше да е жив, когато се добрахме до новата информация?

Медицинският пулт на Милър изписука. Още едно раково образувание. Той го пренебрегна. Пречистването на Холдън приключваше, бузите му бяха поруменели от прясната кръв.

— Същото е и с тях — рече Холдън.

— С кого?

— С „Протоген“. Може да си от другия отбор, но играта е същата. Ако всеки казваше каквото знае, нищо от това нямаше да се случи. Ако първите лабораторни техници на Феба, открили нещо странно, бяха обявили: „Ей, чуйте всички! Вижте това и прочее“, нямаше да се стигне до тези последствия.

— Така е — съгласи се Милър, — няма по-сигурен начин да успокоиш хората, освен да им кажеш, че си открил чуждоземен вирус, способен да ги изтреби до крак.

— Милър — погледна го ядосано Холдън. — Не искам да те плаша, но наистина има чуждоземен вирус. И той ще избие всички.

Милър поклати глава и се засмя, сякаш капитанът бе казал някаква шега.

— Виж, не мога да насоча към теб оръжие и да те накарам да направиш каквото трябва. Но нека те попитам нещо.

— Давай — подкани го Холдън. Милър се облегна назад. От медикаментите клепачите му натежаваха.

— Какво ще стане? — рече.

Последва дълга пауза. Системата изписука отново. Нов приток на студена кръв във вените му.

— Какво ще стане ли? — повтори Холдън в недоумение. Милър съжали, че не е бил по-конкретен. Повдигна мъчително клепачи.

— Ти изпрати всичко, което знаем. Какво ще стане сега?

— Войната ще спре. Хората ще се захванат с „Протоген“.

— Има някои празноти в теорията ти, но да допуснем. После какво ще се случи?

Холдън помълча няколко секунди.

— Учените ще се заемат с фебския вирус — рече той.

— Ще започнат да експериментират. Да търсят начини да се борят с него. Ако това малко гадниче е толкова ценно, колкото „Протоген“ твърди, не можеш да спреш войната. Единственото, което би могъл да сториш, е да я промениш.

Холдън се намръщи и на лицето му се очертаха гневни линии. Милър гледаше как идеализмът на опонента му постепенно умира и изпита съжаление, че това му доставя радост.

— А какво ще стане, ако се доберем до Марс? — продължи той с нисък глас. — Ще продадем нашата протомолекула за повече пари, отколкото сме виждали през живота си. Или пък просто ще ни застрелят. Марс ще спечели срещу Земята. И срещу Пояса. Другият вариант е да отидеш при СВП, който е най-голямата надежда за независимост на Пояса, стига да забравиш, че половината от членовете му са побъркани фанатици, дълбоко уверени, че можем да съществуваме и без Земята. Но, повярвай ми, те също най-вероятно ще ти теглят куршума. Остава последното — да кажеш на всички как стоят нещата и да се преструваш, че каквото и да последва, ръцете ти са чисти.

— Трябва да има правилен начин — възрази Холдън.

— И да има, ти не го знаеш, приятелю. Затова пък си пълен с идеи за погрешни начини.

Лицето на Холдън потъмня. Капитанът измъкна иглата от вената си, без да обръща внимание на писукането на апарата. Докато спускаше ръкава надолу, лицето му се поуспокои.

— Хората имат право да знаят какво става — заяви той. — А според теб единственото, което ги интересува, е как да го използват.

— Помисли си, след всички съобщения, които отправи, случи ли се нещо друго, освен същите тези хора да се стрелят помежду си? Сега само ще им дадеш нов повод да продължат да се избиват. Ти започна тази война, капитане. Което не означава, че можеш да я спреш. Но трябва да се опиташ.

— И как се очаква да го направя? — попита Холдън. Гласът му леко потреперваше — от объркване или гняв. А може би защото се молеше?

Нещо в тялото на Милър се беше променило, някой възпален орган, който най-сетне се бе върнал към нормалното си състояние. Не беше го осъзнал, докато не се почувства отново здрав.

— Трябва да се запиташ какво ще се случи — отвърна Милър. — Или какво би направила Наоми.

Холдън неочаквано се разсмя.

— Ти така ли вземаш решенията?

Милър затвори очи. Джулиет Мао го посрещна в стария му апартамент на Церера. После се сби с похитителите. Лежеше на пода с разчекнато от израстъците на чуждоземния вирус тяло.

— Нещо такова — промълви той.

Същата нощ пристигна съобщението от Церера. Управляващият съвет на СВП обявяваше, че е разкрил марсианска шпионска група. На екрана се виждаха вкочанени тела, изхвърлени от въздушен шлюз с индустриални размери в района на шести док. Заснети отдалече, жертвите изглеждаха сякаш спят спокойно. Сетне се появи началникът на охраната. Капитан Шадид беше остаряла. И загрубяла.

— Съжаляваме, че трябваше да прибегнем до крайни мерки — заяви тя. — Но в борбата за свобода не може да има компромиси.

„Ето до какво се стигна — помисли си Милър и потърка брадичка с ръка. — До погроми. Ако отсечем сто глави, хиляда глави, десет хиляди и повече, ще бъдем свободни.“

Зазвуча аларма и гравитацията се премести вляво от Милър. Промяна на курса. Холдън бе взел решение.

Намери капитана втренчил поглед в мониторите. Сиянието на екрана хвърляше сенки под очите му. Капитанът също изглеждаше остарял.

— Прати ли съобщението? — попита Милър.

— Не съм. Помисли си само колко ни е силата. Ако разкажем на всички за какво става въпрос, ще сме мъртви преди „Протоген“.

— Вероятно си прав — кимна Милър и се настани в съседното кресло. — Но виждам, че сменихме посоката.

— Не им вярвам — промърмори замислено Холдън. — На никого не вярвам вече. А и този сейф…

— И сигурно си прав.

— Отиваме на станция Тихо. Там има един човек, на когото бих могъл да се доверя.

— Да се довериш?

— Поне не изпитвам съмнение в него.

— Наоми смята ли, че това е правилно?

— Не зная. Не съм я питал. Но мисля, че да.

— Все пак е нещо — изсумтя Милър.

Холдън откъсна поглед от монитора.

— А ти знаеш ли кое е най-правилното?

— Да.

— И кое е то?

— Да изстреляш този сейф на далечна орбита към Слънцето и да направиш така, че никой вече да не ходи на Феба и Ерос — каза Милър. — И да се преструваш, че нищо не се е случило.

— И защо не го правим?

Милър кимна бавно.

— Че кой би изхвърлил Светия Граал?