Левиатан се пробужда

51. Холдън

Холдън знаеше, че хората могат да издържат за кратък период на огромно гравитационно натоварване. Оборудвани с подобаваща обезопасителна система, професионални храбреци бяха издържали на удари от по двайсет g. Човешкото тяло бе податливо и гъвкаво, то поглъщаше енергията с меките си тъкани и разпределяше ударите върху обширни площи.

Освен това знаеше, че продължителното излагане на силна гравитация създава възможност да се проявят слабите места в кръвоносната система. Имаш лек дефект в някоя артерия, заплашващ да се превърне в аневризма след четирийсет години? Няколко часа при седем g са достатъчни, за да цъфне. Очните капиляри първи започваха да отслабват. Самите очни ябълки се деформираха и понякога получаваха трайни увреждания. А после идваше ред на кухини, като белите дробове и храносмилателния канал. Натрупаш ли достатъчно гравитация, те колабират.

И така, бойните кораби можеха да маневрират при гигантски натоварвания, но всяка секунда на пределно натоварване само умножаваше опасността.

Нямаше нужда Ерос да стреля с каквото и да било по тях. Достатъчно бе да продължи да ускорява, докато телата им експлодират под огромното натоварване. На пулта му бе изписано пет g и докато гледаше към него, цифрата се смени с шест. Не можеха да издържат още дълго на това. Ерос щеше да им се изплъзне. Нищо не можеха да направят.

Но въпреки това Холдън не даваше заповед на Алекс да преустанови надбягването.

Сякаш Наоми бе прочела мислите му, защото на екранчето се появи кратък текст: „Не можем да продължаваме така“, с нейното име отпред.

„Фред работи по въпроса. Може би искат да сме в максимална близост до Ерос, когато измислят някакъв план“ — написа той. Дори местенето на пръстите по клавишите беше невероятно трудно.

„В максимална близост до какво?“ — натрака Наоми.

Холдън не отговори. Нямаше представа. Кръвта му пламтеше от лекарствата, които го поддържаха буден и във форма, дори когато тялото му бе почти смазано. Но Фред сигурно щеше да измисли нещо. Много умни хора около него сега си блъскаха главите.

И Милър.

Милър, който в този момент тикаше термоядрена бомба по коридорите на Ерос. Когато противникът ти има технологично предимство, трябва да го нападнеш с колкото се може по-нискотехнологични средства. Може би един меланхоличен детектив, тикащ ядрена бойна глава върху проста товарна количка, би могъл да проникне през защитата им. Наоми бе казала, че това не е магия. Може би Милър ще успее и ще им осигури времето, от което се нуждаят.

Каквото и да стане, Холдън искаше да е там, дори само за да присъства.

„Фред“ — написа Наоми.

Холдън потвърди връзката. Фред го гледаше като човек, опитващ се да прикрие усмивката си.

— Холдън — заговори той. — Как се справяте там, момчета?

„Шест g. Плюй по-бързо камъчето.“

— Разбрах. Оказа се, че ченгета на ООН са се заели с мрежата на „Протоген“ и търсят обяснение за случващото се. Познай кой е показан като обществен враг номер едно за големите клечки от „Протоген“? Моя милост. Изведнъж всичко е забравено и Земята ме приема обратно в топлите си обятия. Врагът на моя враг ме смята за добропорядъчно копеле.

„Добре. Далакът ми се сплеска. Побързай.“

— Предположението, че Ерос се готви да се удари в Земята, ги изправи на нокти. Става въпрос за изтребление на голяма част от човешкия род. Но хората от ООН са гледали записите от Ерос и явно това ги плаши най-много.

„И?“

— Земята се готви да изстреля целия си наземен ядрен арсенал. Хиляди атомни бомби. Решили са да изпарят астероида. Флотът ще пресрещне останките след първоначалната атака и ще стерилизира целия район на космоса с постоянни атомни бомбардировки. Зная, че е рисковано, но с това разполагаме.

Холдън овладя импулса да завърти глава. Не искаше да се озове с буза, залепена постоянно за облегалката.

„Ерос избягна «Науву». В момента лети с шест g и според Наоми Милър не чувства никакво ускорение. Каквото и да прави Ерос, няма същите инерциални ограничения, които имаме ние. Какво ще му попречи да избегне и друга атака? При подобна скорост ракетите няма да могат да променят курса си и да го прехванат. И в какво смятате да се прицелвате? Ерос вече не се вижда на радара.“

— Тук на сцената излизаш ти. Искаме от теб да се опиташ да го осветиш с лазерен целеуказател. Можем да използваме насочващата система на „Росинант“, за да се ориентират нашите ракети.

„Не ми се ще да споря с теб, но ще бъдем вън от играта далече преди тези ракети да се приближат. Няма да издържим много. Не можем да ги насочваме вместо вас. А когато изгубим и визуален контакт, никой няма да знае къде е Ерос.“

— Бихте могли да преминете на автопилот — подхвърли Фред.

С което искаше да каже „Може да се наложи да умрете в тези кресла, в които седите в момента“.

„Винаги съм мечтал да се превърна в мъченик и прочее, но какво те кара да мислиш, че «Роси» би могъл да издържи на темпото му? Няма да погубя екипажа си само защото не можете да измислите свестен план.“

Фред се наведе към екрана и присви очи. За първи път маската се смъкна от лицето му и Холдън видя страха и безнадеждността зад нея.

— Виж, разбирам какво искам от теб, но ти знаеш какви са залозите. Не ти се обаждам, за да чуя защо планът ми няма да успее. Или ще ни помогнеш, или се отказваш. Защото в този момент адвокат на дявола е просто друго име за задник.

„На път съм да издъхна под смазваща тежест, вероятно ще получа трайни увреждания и това е само защото не искам да се откажа, копеле такова. А ти искаш да обрека и екипажа си.“

Необходимостта да изписва думите имаше и предимството, че му даваше време да овладее емоционални изблици. Вместо да се нахвърли върху Фред и да оспорва идеите му, той изписа само „Остави ме да помисля“ и прекъсна връзката.

Системата за оптично наблюдение, следяща Ерос, започна да мига тревожно, показвайки, че астероидът отново увеличава скоростта. Седящият на гърдите му колос натежа с още няколко килограма, докато Алекс ръчкаше „Росинант“ да не изостава. Друг червен индикатор го осведоми, че заради продължителния период, прекаран при настоящото ускорение, може да очаква до 12 процента от екипажа да изгуби съзнание. Процентът непрестанно нарастваше. След известно време щеше да достигне 100 процента. Опита се да си припомни максималното теоретично ускорение на „Роси“. Алекс бе летял вече веднъж за кратко при дванайсет g, когато напуснаха „Донагър“. Границата щеше да е някъде в този диапазон. Петнайсет g? Двайсет?

Милър не бе почувствал никакво ускорение. С каква скорост може да лети астероидът и да не усещаш нищо?

Почти без да осъзнава какво прави, Холдън активира системата за изключване на главния двигател. След броени секунди беше в безтегловност, измъчван от болезнена кашлица, докато вътрешните му органи се опитваха да се върнат по местата си в тялото му. Веднага щом се възстанови достатъчно, за да си поеме дълбоко въздух за първи път от няколко часа, Алекс се обади по интеркома.

— Капитане, ти ли изключи двигателите?

— Да, аз. Ние бяхме дотук. Ерос ще ни се измъкне, каквото и да правим. Само удължаваме неизбежното и рискуваме да загубим част от екипажа.

Наоми завъртя кресло и го дари с лека усмивка. Имаше тъмни сенки под очите от ускорението.

— Направихме, каквото можахме — рече тя.

Холдън се изстреля толкова рязко от креслото, че ожули ръце в тавана, тласна се и от него и прикова гръб в стената, като се улови за извода на пожарогасителя. Наоми го гледаше, изцъклила комично очи от другия край на помещението. Знаеше, че сигурно изглежда смешно, като непослушно дете, измъкнало се на свобода, но не можеше да се спре. Пусна пожарогасителя и полетя леко към центъра. Изглежда, се беше ударил с ръка в стената, защото кокалчетата го боляха.

— По дяволите — изруга той. — ПО ДЯВОЛИТЕ!

— Ние… — поде Наоми, но той я прекъсна.

— Направихме каквото можахме, това ли ще кажеш пак? Какво значение има? — Холдън усети, че за миг му притъмнява. — Аз също направих всичко възможно да помогна на „Кентърбъри“. Опитах се да постъпя както смятам за необходимо, след като позволих да ни пленят на „Донагър“. И каква полза от добрите ми намерения?

Лицето на Наоми посърна. Тя присви очи и стисна толкова силно устни, че побеляха. „Те искаха от мен да ви погубя — помисли си Холдън. — Искаха да обрека на смърт екипажа си, в случай че Ерос не успее да надмине петнайсет g. Не можех да го сторя.“ В него бушуваха едновременно гняв, вина и мъка, превръщайки се в някаква нова и непозната смес. Не знаеше как да нарече чувството.

— Ти си последният човек, от когото съм очаквала самосъжаление — произнесе Наоми с твърд глас. — Къде е капитанът, който винаги питаше: „Какво можем да направим в момента, за да решим проблема?“

Холдън размаха безпомощно ръце.

— Покажи ми кое копче да натисна, за да не позволя някой да загине на Земята, и ще го сторя.

„Стига да не убива теб.“

Наоми разкопча ремъците и се насочи към стълбата.

— Слизам да проверя как е Еймъс — съобщи тя и отвори люка. После спря. — Холдън, аз съм твоят старши офицер. Част от работата ми е да следя комуникациите. Зная какво искаше от теб Фред.

Холдън се ококори, но Наоми вече се бе шмугнала в отвора. Люкът се затръшна със звън, който не би могъл да е по-силен от нормалния, но въпреки това му се стори оглушителен.

Холдън се свърза с пилотската кабина и нареди на Алекс да напусне поста и да слезе да изпие едно кафе. Когато стигна нивото на палубата, пилотът се спря и го погледна, сякаш искаше да разговарят, но Холдън му махна да продължава. Алекс сви рамене и излезе.

Едва сега усети, че го завладява нарастваща паника. В съзнанието му изплуваха апокалиптични картини, в които Ерос доближаваше Земята и се удряше в нея. Той се спускаше с грохот от синевата и досущ като в библейските писания бе съпроводен от пожарища, земетресения и потоп. Но всеки път, когато Ерос се блъскаше в Земята, Холдън виждаше експлозията на „Кентърбъри“. Внезапен ослепителен изблик на бяла светлина, а после нищо, освен звука на ледени късове, барабанящи по корпуса.

Марс щеше да оцелее, поне за известно време. Някои станции от Пояса щяха да продължат съществуването си дори по-дълго. Имаха опит в умението да оцеляват от скрап, да съществуват на ръба на своите ресурси. Ала в края на краищата без Земята всички щяха да умрат. Хората бяха напуснали от доста време гравитационния кладенец. Достатъчно дълго, за да разработят технологии за прерязване на пъпната връв, само че не си бяха направили труда да го сторят. Застой. Човечеството с цялото си желание да се понесе към всеки обитаем камък, до който може да достигне, бе спряло в застой. Радваше се, че може да лети наоколо с кораби, построени преди половин век, да използва технологии, които не се бяха променили съществено горе-долу от същия период.

Земята се бе втренчила толкова упорито в собствените си проблеми, че бе пренебрегнала своите разлетели се надалече деца, освен когато питаше за своя дял от тяхната работа. Марс бе впрегнал цяло едно поколение в задачата да тераформира планетата, да смени червеното ѝ лице със зелено. В опит да си направи своя Земя, за да прекъсне зависимостта си от старата. Всеки бе твърде зает да оцелява, за да отделя време да създава нещо ново.

„Открихме протомолекулата точно в момента, в който тя е в състояние да ни нанесе най-сериозен удар“ — помисли си Холдън.

А на пръв поглед изглеждаше като пряка пътека. Като начин да се избегне колосална работа и с един скок да се достигнат божествени сили. Толкова отдавна човечеството не бе живяло под всеобща заплаха, че никой не бе достатъчно умен дори да се изплаши. Дрезден сам го каза: съществата, създали протомолекулата, активирана на Феба и летяща към Земята, са били богоравни във времето, когато предците на хората са смятали фотосинтезата и митохондриите за границата на своето познание. Но хората бяха приели тяхната древна машина, бяха завъртели ключа и я бяха задействали въпреки всичко, защото в края на краищата си остават едни любопитни маймуни. Все още трябва да пъхат пръст в дупката, за да видят какво ще стане.

Червената мараня пред очите му бе приела странна форма. Трябваше да минат няколко секунди, преди да осъзнае, че на пулта мига червена лампичка, съобщаваща, че го търсят от „Рави“. Той се оттласна от облегалката, доближи пулта и включи връзката.

— Тук „Росинант“, „Рави“. Слушам ви.

— Холдън, защо спряхте? — попита Макбрайд.

— Защото и без това нямаше да издържим, а опасността да изгубя някого от екипажа нарастваше. — Стори му се, че прозвуча като от устата на страхливец. Но Макбрайд явно не мислеше така.

— Прието. Очаквам нови заповеди. Ще ви съобщя, ако настъпи промяна.

Холдън прекъсна връзката и забоде празен поглед в пулта. Визуално проследяващата система полагаше отчаяни усилия да задържи Ерос в обсега си. „Роси“ беше добър кораб. Последна дума на техниката. И тъй като Алекс бе маркирал астероида като заплаха, компютърът щеше да стори всичко по силите си, за да го проследи. Но Ерос се носеше с огромна скорост, обект с ниско албедо, който не отразява радар. Дори при високи ускорения можеше да предприема непредсказуеми маневри. Беше въпрос единствено на време кога ще го изгубят, особено ако самият Ерос искаше да се скрие.

На съседния екран друг индикатор го осведоми, че „Рави“ е включил своя идентификатор. Стандартна процедура за всеки военен кораб, за да съобщава къде е, когато не се налага да се крие. Някой от техниците на борда на корветата вероятно го бе активирал по навик.

И сега „Роси“ го бе регистрирала като разпознат съд и го бе прехвърлила на тактическия дисплей като пулсираща точка с названието до нея. Холдън продължи да я разглежда с празен поглед. Сетне се ококори.

— По дяволите! — изруга той и включи интеркома. — Наоми, трябваш ми в оперативния.

— Бих предпочела да постоя тук малко — каза тя.

Холдън натисна бутона за обща тревога на кораба. Замигаха червени аварийни светлини, между стените отекна воят на алармата.

— Старши офицер Нагата в оперативния център — произнесе заповеднически той. По-късно ще му се сърди. Беше готов да го понесе. В момента не искаше да губят и миг.

Наоми се появи в центъра за по-малко от минута. Холдън вече се бе закопчал в креслото и придърпваше екраните. Тя го погледна въпросително: „Ще се мре ли в края на краищата?“, но не каза нищо. Щом е наредил — така да бъде. За миг изпита към нея едновременно възхищение и раздразнение. Успя да открие каквото му трябваше в регистъра, преди тя да заговори.

— И така — поде. — Свързахме се с Милър по радиото точно след като Ерос изчезна от радара. Прав ли съм?

— Да, точно така — потвърди тя. — Но скафандърът му не е достатъчно мощен да предава на голямо разстояние през скалната маса на Ерос, навярно някой от прикачените товарни кораби е играл ролята на предавател.

— Което означава, че това, което Ерос използва, за да неутрализира радара, не заглушава и радиопредаванията?

— Така изглежда — съгласи се Наоми с нарастващо любопитство в гласа.

— А ти все още имаш командните кодове за петте транспортни кораба на СВП на повърхността?

— Да, сър. — Миг по-късно. — О, мамка му!

— Добре! — Холдън завъртя ухилен креслото към нея. — Защо „Роси“ и всички останали флотски кораби в системата имат програма за изключване на своите идентификатори?

— За да не могат вражеските кораби да прехванат с ракети опознавателния сигнал и да ги унищожат — отвърна тя, също усмихната.

Холдън завъртя отново креслото към пулта и повика на връзка станция Тихо.

— Старши офицер, ще бъдете ли така добра да използвате командните кодове, които ви даде Милър, за да включите системите на онези пет товарни кораба на СВП и да активирате техните идентификатори? Освен ако нашият посетител на Ерос не може да надбяга и радиовълни, мисля, че открихме начин да решим проблема с ускорението.

— Тъй вярно, капитане — подвикна бодро Наоми. Без да погледне към нея, Холдън знаеше, че продължава да се усмихва, и това стопи и последните останки от лед в корема му. Вече имаха план. Сега вече знаеха какво да правят.

— Имаме повикване от „Рави“ — съобщи Наоми. — Да ви свържа ли, преди да активирам идентификаторите?

— Да, за Бога.

Чу се тихо изщракване.

— Капитан Холдън. Получихме нови заповеди. Изглежда, че ще трябва да проследим това нещо още известно време.

Макбрайд говореше като човек, осъден на смърт. Стоически.

— Ще ви предложа да изчакате няколко минути — каза Холдън. — Имаме друго решение.

Наоми се зае да активира опознавателните системи на петте кораба на повърхността на Ерос, а Холдън описа плана пред Макбрайд и после, по друг канал, на Фред. Докато Фред успее да прати възторжено одобрение и докато сигналът ги застигне, петте кораба вече писукаха задружно на екрана, съобщавайки на цялата Слънчева система къде се намират. Час по-късно най-големият междупланетен рояк от ядрени оръжия в историята на човечеството вече бе изстрелян и се насочваше на пресечен курс с Ерос.

„Този път ще спечелим“ — помисли си Холдън, докато наблюдаваше ракетите, изобразени като гневни червени точки на тактическия дисплей. „Ще се преборим с това нещо.“ И което бе по-важно, екипажът му щеше да бъде свидетел на това. Никой друг нямаше да умре.

Освен…

— Милър се обажда — съобщи Наоми. — Вероятно е забелязал, че сме активирали идентификаторите.

Холдън усети, че стомахът му се свива отново. Милър щеше да е там, на Ерос, когато ракетите пристигнат. Не всички щяха да празнуват идващата победа.

— Здрасти, Милър. Как я караш? — поде той, стремейки се да прогони погребалните нотки от гласа си.

Гласът на Милър се прекъсваше от смущенията, но бе достатъчно ясен, за да може по тона му Холдън да познае, че се готви да се изпикае върху победния им парад.

— Холдън — рече Милър. — Имаме проблем.