Левиатан се пробужда

28. Милър

Милър застреля за пръв път човек през третата година от службата си в полицията. Беше на двайсет и две, наскоро женен и вече мислеше за деца. Като новак го пращаха да патрулира на долните нива, където от ефекта на Кориолис все му се гадеше, трябваше да усмирява семейни скандали в не по-големи от килер квартири, и да охранява изпаднали в несвяст пияници, за да не ги оберат. Неща, с които би могъл да привикне. Поне така смяташе тогава.

Повикването бе от един нелегален ресторант, почти в центъра на астероида. При една десета g гравитацията бе по-скоро въображаема и вътрешното му ухо бе объркано и раздразнено от промяната във въртенето. Все още си спомняше добре глъчката от кресливи гласове, миризмата на мухлясало сирене и тънките струйки дим от евтината електрическа скара.

Всичко стана почти светкавично. Заподозреният излезе с пистолет в едната ръка, уловил с другата жена за косата. Партньорът на Милър, ветеран с десетгодишен опит на име Карсън, му извика да се предаде. Заподозреният се завъртя и протегна ръката с оръжието.

По време на тренировките инструкторите често им повтаряха, че не се знае какво ще направиш, докато не настъпи моментът. Убийството на човешко същество не е лесна работа. Някои не могат да го направят. Заподозреният насочи пистолета към тях, пусна жената и изкрещя. В края на краищата се оказа, че не е толкова трудно — поне за Милър.

След случая се наложи да потърси помощ от психолог. Имаше пристъпи на плач, кошмари и треперене — все неща, които преживяваха ченгетата, но не обичаха да разправят за тях. Но дори тогава му се струваше, че случилото се е от нечий друг живот, сякаш е бил пиян и е гледал отстрани.

Най-важното бе, че знаеше отговора на въпроса. Да, ако се наложи, бе готов да отнеме чужд живот.

Но едва днес, докато крачеше по коридорите на Ерос, осъзна, че е изпитал удоволствие от стореното. Онези първи инциденти бяха досадна и неразделна част от работата. След намирането на Джули обаче то бе нещо друго, нещо като краткотрайно облекчение на болката.

Държеше пистолета насочен надолу. Холдън заслиза по рампата и Милър го последва. Холдън вървеше по-бързо от него с атлетичните движения на човек, живял на планети с различна гравитация. Милър имаше подозрението, че го плаши, и съжаляваше за това. Не го правеше нарочно, но наистина трябваше да се качи на борда на кораба му, ако искаше да узнае тайната на Джули.

Ако преди това не издъхне от лъчева болест. Съвсем реална заплаха.

— Добре — заговори Холдън в подножието на рампата. — Трябва да се върнем долу, а между нас и Наоми има предостатъчно полицаи, които ще се учудят защо двама души вървят в обратната посока.

— Това е проблем — съгласи се Милър.

— Някакви идеи?

Милър се замисли и погледът му се спря на пода. Подовете на Ерос не бяха като тези на Церера. Ламинат със златист обков.

— Метрото със сигурност е спряно — каза той. — Или ако върви, ще спира само на нивото с казината. Така че отпада от играта.

— Сервизните коридори?

— Ако намерим такъв, който минава между нивата — отвърна Милър. — Може да е доста трудно, но пак ще е по-добре, отколкото да попаднем под обстрела на дузина от тези въоръжени до зъби негодници. Колко време имаме, преди приятелите ти да отлетят?

Холдън погледна ръчния си терминал. Радиационната аларма продължаваше да блещука в тъмночервено. Милър се зачуди кога ли ще угасне.

— Малко повече от два часа — Пресметна той. — Не би трябвало да ни затрудни.

— Да видим какво ще намерим — рече Милър.

Коридорите в близост до радиационните укрития — смъртоносните клопки, инкубаторите — бяха опразнени. Тези широки тунели, построени, за да преминат по тях тежките машини, издълбали във вътрешността на Ерос жилища за хората, изглеждаха зловещо, когато в тях отекваха само стъпките на двамата. Милър не бе обърнал внимание кога са прекратили оповестяването, но липсата му само допринасяше за вдъхващата страх атмосфера.

Ако бяха на Церера, щеше да знае къде да отиде, как да се придвижва от едно ниво на друго. На Ерос всичко бе в сферата на предположенията. Което бе твърде зле.

Макар да не го обсъждаха, той знаеше, че вървят по-бавно от обикновено. Подсъзнателно си даваше сметка, че телата им започват да се поддават на лъчевата болест. Нямаше никакъв начин да се оправят.

— Добре — каза Холдън. — Някъде там трябва да има сервизна шахта.

— Може да опитаме и на метростанцията — предложи Милър. — Мотрисите се движат във вакуум, но сигурно покрай тунелите им са прокарани сервизни коридори.

— Не смяташ ли, че са затворили и тях?

— Вероятно — отвърна Милър.

— Ей! Вие двамата! Какво, по дяволите, правите тук?

Милър погледна през рамо. Двама мъже със специално снаряжение им махаха енергично. Холдън промърмори нещо неразбираемо. Милър присви очи.

Тези хора бяха аматьори. Докато ги гледаше как се приближават, в главата му се оформяше една идея. Безсмислено беше да ги убиват и да им взимат снаряжението. Обгорените места върху броните и кръвта щяха да ги издадат. Но…

— Милър… — поде укоризнено Холдън.

— Да — кимна Милър. — Зная.

— Попитах какво правите тук, мамка ви? — повтори един от охранителите. — Станцията е затворена. Всички слязоха на нивото с казината и се прибраха в укритията.

— Ами и ние… тъкмо търсехме път нататък — смотолеви Холдън и се усмихна смутено. — Не сме от тук, нали разбирате и…

По-близкият от двамата лъжеполицаи замахна с пушка и заби приклад в крака на Холдън. Мъжът се олюля и в този миг Милър простреля полицая под лицевото стъкло, после се обърна към другия, който все още го гледаше зяпнал от почуда.

— Ти си Мики Ко, нали? — попита Милър.

Мъжът пребледня, но кимна. Холдън изстена и се надигна.

— Детектив Милър — представи се Милър. — Преди четири години те арестувах на Церера. Беше се развихрил в един бар. „При Тапан“, ако не си спомняш. Удари едно момиче със стик за билярд.

— А, да — плахо се усмихна мъжът. — Да, помня те. Как я караш, човече?

— И добре, и зле — отвърна Милър. — Знаеш как е. Дай оръжието си на моя приятел.

Ко местеше поглед между двамата и облизваше устни, докато преценяваше шансовете си. Милър поклати глава.

— Говоря сериозно. Дай му пушката.

— Ами да, що не. Няма проблем.

Ей такива като този са убили Джули, помисли си Милър. Глупак. Късоглед глупак. Човек, създаден да се съобразява само със своите нужди. Мисленият образ на Джули поклати глава с израз на съжаление и отвращение и той се зачуди дали има предвид псевдоченгето, което тъкмо предаваше оръжието, или него. Може би и двамата.

— Та каква е тази история, Мики? — попита Милър.

— За кое говориш? — отвърна с въпрос охранителят, решил да се преструва на неразбиращ, сякаш бяха в стаята за разпити. Да печели време. Да изиграе старата сценка между полицай и престъпник, сякаш имаше някакъв смисъл. Милър установи с изненада, че гърлото му се е свило. Не знаеше каква може да е причината.

— Тази ваша работа — повтори той. — Каква е?

— Ами знам ли…

— Виж… — Милър го разтърси леко. — Да ти припомня ли, че вече гръмнах приятелчето ти.

— И този му беше третият за днес — обади се Холдън. — Аз видях.

Милър сякаш четеше всичко в очите на мъжа: страха, решението да смени тактиката. Старо, познато и предсказуемо, като течаща надолу вода.

— Гледайте сега — заговори Ко, — работа като всяка друга. Преди около година ни казаха, че ще ни вземат за една голяма операция. Но никой не знаеше за какво иде реч. А преди няколко месеца започнаха да ни прехвърлят. Пратиха ни на обучение за полицаи.

— Кой ви обучаваше? — попита Милър.

— Ами тези предишните. Дето са имали договор преди нас.

— „Протоген“?

— Да, нещо от тоя род. После си заминаха, а ние поехме вместо тях. Полицейска работа, малко контрабанда.

— Контрабанда на какво?

— На всякакви неща — каза Ко. Започваше да се успокоява и това си личеше по държанието му. — Апаратура за наблюдение, комуникационни системи, свръхмощни сървъри с вградени гелови програматори. Изследователски прибори. Разни джунджурии за вземане на проби от водата, въздуха и лайната. И от онези стари роботи с дистанционно управление, дето ги използват при вакуумни изкопни работи. Ей такива неща.

— И къде отиваше всичко това? — попита Холдън.

— Тук — махна Ко към въздуха, каменните стени и станцията. — Всичко е тук. Няколко месеца го инсталираха. А сетне, през последните седмици — нищо.

— Какво искаш да кажеш? Как нищо? — попита Милър.

— Ами съвсем нищо. Толкова голяма подготовка, а после седяхме и си въртяхме палците.

Нещо се е объркало, помисли си Милър. Фебският вирус не е достигнал целта си, но после дошла Джули и играта се подновила. В съзнанието му отново изплува онази страшна картина от хотелската стая. Стърчащите от тялото ѝ пипала, или каквото бяха, щръкналите през гърдите ѝ шипове, тънките черни нишки, излизащи от очниците ѝ.

— Но заплащането беше добро — продължи с философски тон Ко. — А и имахме доста свободно време.

Милър кимна в знак на съгласие, наведе се, пъхна дулото на пистолета в процепа под бронирания нагръдник и го гръмна в корема.

— Ей, какво направи! — подскочи Холдън, докато Милър прибираше оръжието.

— А ти какво си мислеше? — сопна се Милър, докато се навеждаше над простреляния. — Че той би ни пуснал?

— Уф, сигурно си прав. Но…

— Помогни ми да го вдигна — подкани Милър и пъхна ръка под рамото на Ко. Раненият мъж закрещя от болка.

— Какво?

— Хвани го от другата страна — нареди Милър. — Човекът има нужда от спешна помощ, нали така?

— Ъъ, да — промърмори Холдън.

— Повдигай от там.

Не бяха толкова далече от укритието, колкото Милър очакваше, което си имаше добри и лоши страни. Добрата беше, че Ко беше жив и викаше. Освен това не беше съвсем в съзнание и редеше нещо нечленоразделно, когато приближиха най-близката група от полицаи.

— Ей! — извика им Милър. — Трябва ни помощ тук!

В подножието на рампата стояха четирима полицаи. Те вдигнаха озадачено глави, сетне тръгнаха към тях, позволявайки на любопитството да надделее над правилата за действие в подобни случаи. Холдън дишаше мъчително. Милър също. Ко не беше чак толкова тежък. Това беше лош признак.

— Какво е станало, дявол го взел? — попита един от полицаите.

— Горе някакви хора оказаха съпротива — обясни Милър. — Мислех, че сте прочистили нивото.

— Не е наша работа — отвърна другият. — Наредиха ни само да се погрижим всички групи да продължават към казиното.

— Значи някой е оплескал работата — ядоса се Милър. — Имате ли транспорт?

Пазачите се спогледаха.

— Можем да повикаме — подхвърли някой отзад.

— Няма значение — махна с ръка Милър. — По-добре идете да потърсите ония типове с оръжията.

— Чакай малко — вдигна ръка първият полицай. — Ти кой си всъщност?

— От протогенските техници сме — обясни Холдън. — Заменяхме повредени датчици. Този човек трябваше да ни помага.

— Не съм чул за такова нещо — усъмни се водачът на групата.

Милър пъхна пръст под бронята на Ко и го натисна по корема. Нещастникът изпищя и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Можете да го обсъдите с шефовете си, когато ви остане време — озъби се Милър. — Хайде. Намерете някой да помогне на този задник.

— Я почакай! — заинати се водачът и Милър въздъхна. Четирима. Ако пуснат Ко и потърсят прикритие… не виждаше обаче нищо подходящо наоколо. И кой знае какво ще направи Холдън?

— Къде са тия, които са стреляли по вас? — попита мъжът. Милър се стараеше да се усмихва.

— Има една ниша на четвърт километър обратно на посоката на въртене — обясни той. — Там ще видите трупа на втория пазач. Няма начин да го пропуснете.

Милър продължи надолу по рампата. Зад гърба му псевдополицаите разговаряха оживено, чудеха се как да постъпят, кого да повикат.

— Ти си напълно обезумял — надвика Холдън полусъзнателния хленч на Ко.

Може би беше прав.

„Интересно кога — питаше се Милър — преставаш да бъдеш човек?“ Би трябвало да има някакъв момент, решение, което взимаш, и преди него си една личност, а след това — съвсем друга. Спускаха се надолу по рампата с увисналото тяло на Ко между тях. Милър си помисли, че вероятно той също умира от лъчева болест. Беше си проправил път през група псевдополицаи, които го пропуснаха само защото бяха свикнали хората да се страхуват от тях, а той не се боеше. За последните няколко часа уби трима души. Четирима, ако брои и Ко. Вероятно са четирима.

Една аналитична част от ума му, тих, спокоен глас, който бе култивирал през годините, следеше постъпките му и коментираше всички негови решения. Всяко едно от тях му се бе струвало съвсем логично в съответния момент. Да застреля Ко. Да застреля онези тримата. Те бяха оправдани дори емоционално. Струваха му се опасни едва когато ги погледнеше отстрани. Ако бе видял да го прави някой друг — Мус, Хейвлок, Сематимба, — щеше да сметне, че му хлопа дъската. Но тъй като изпълнителят бе той, едва ли имаше значение. Ала Холдън бе прав. Някъде по този път Милър бе изгубил контакта със себе си.

Щеше да му се да го обясни с обстоятелствата около намирането на Джули, гледката на обезобразеното ѝ тяло, мисълта, че не е могъл да я спаси, но това бяха само отделни сантиментални моменти. Истината се криеше в решението му отпреди това — да напусне Церера и да тръгне да я търси, да се напие до забрава и да изгуби служебния си пост, да остане ченге след онова първо убийство — нито едно от тези неща не изглеждаше разумно, обективно погледнато. Беше разрушил брака си с жената, която някога обичаше. Беше свикнал да живее заобиколен от отрепки. Беше се убедил от собствен опит, че е способен да убива. И за нито една от тези постъпки не би могъл да твърди със сигурност, че е дело на разумен, уравновесен човек.

Може би това бе кумулативен процес, като пушенето на цигари. Една не вреди особено. Пет също. Всяка емоция, която бе потискал, всеки погубен от него човешки контакт, всяка любов и състрадание, от които бе бягал, бяха отнемали частица от него. Беше се научил да убива други воден от чувството за безнаказаност. Да посреща смъртната заплаха хладнокръвно, готов за действие.

В представите му Джули Мао поклати глава, заслушана в мислите му. Той я прегърна, притисна се към тялото ѝ не толкова еротично, колкото за да я успокои. Да потърси утеха. Прошка.

Сигурно затова бе тръгнал да я търси. Джули бе станала онази част от него, която все още бе способна на човешки емоции. Символ за това, което би могъл да бъде, ако не беше такъв, какъвто е сега. Нямаше никакви причини да смята, че въображаемата Джули има нещо общо с истинската. Може би срещата им щеше да е разочарование и за двамата.

Трябваше да повярва в това, също както трябваше да вярва във всичко, което преди му бе отнемало любовта.

Холдън спря и Милър осъзна, че между двамата вече няма ранено тяло, а труп.

— Какво? — попита той.

Холдън кимна към таблото до вратата пред тях. Милър го погледна неразбиращо, после го позна. Бяха стигнали. Бяха се върнали при скривалището.

— Добре ли си? — попита го Холдън.

— Аха — изпъшка Милър. — Нещо се бях унесъл в мисли. Извинявай.

Той пусна Ко и бандитът се свлече на пода с печално тупване. Ръката на Милър бе изтръпнала. Разтърси я, но мравучкането не изчезна. За миг му се зави свят и му призля. „Симптоми“ — помисли си.

— Как се справихме с времето? — попита той.

— Надхвърлихме малко крайния срок. С пет минути. Но всичко е наред. — Холдън се шмугна през вратата.

От Наоми, Алекс и Еймъс нямаше и следа.

— Мамка му — изруга тихо Холдън.