Левиатан се пробужда

9. Холдън

— Корабите все още не отговарят — докладва Наоми, загледана в екрана над комуникационния пулт.

— Не съм и очаквал друго. Но исках да покажа на „Донагър“, че се безпокоим да не ни преследват. Нали разбираш, на този етап най-важното е да си прикрием задниците — добави Холдън.

Наоми се протегна и гърбът ѝ изпука. Холдън извади протеинова пръчка от кутията в скута си и ѝ я хвърли.

— Яж.

Тя свали обвивката, а през това време Алекс се покатери по стълбичката и се просна на кушетката до нея. Комбинезонът му бе толкова мръсен, че лъщеше. Трите дни в тясната совалка не бяха допринесли особено за личната му хигиена. Това важеше и за всички останали. Холдън вдигна ръка и почеса с неудоволствие мазната си коса. „Рицар“ бе твърде малък, за да има душове, а нула g умивалниците не бяха приспособени да си пъхнеш главата в тях. Еймъс реши проблема с миенето на косата, като си обръсна главата. По някакъв начин косата на Наоми оставаше блестяща и относително чиста. Холдън се чудеше как ли го постига.

— Старши, дай и на мен нещо за хапване — обади се Еймъс.

— Капитане — поправи го Наоми.

Холдън хвърли и на него протеинова пръчица. Еймъс я улови във въздуха и я огледа с видимо отвращение.

— По дяволите, шефе, бих дал лявото си орехче за храна, която не прилича на вибратор — озъби се Еймъс, сетне поздрави с пръчката Наоми и отхапа.

— Да чуем за водата — подкани го Холдън.

— Ами, цял ден пълзях покрай корпуса. Затегнах всичко, което може да бъде затегнато, и намазах с епоксидна смола останалото, така че вече отникъде не изпускаме.

— Само че рециклиращата система за нищо не става, Джим — обади се Наоми. — Това малко корабче никога не е било предназначено за петима души, и то в продължение на две седмици.

— Ще се справим някак си. Въпросът е, че ще трябва да свикнем да живеем със собствената си воня.

— Като стана дума за това, ще ида при моята койка да се напръскам с дезодорант — заяви Еймъс. — След като цял ден пълзях из търбуха на совалката, така съм се осмърдял, че дори аз самият няма да мога да заспя.

Той довърши пръчицата, избърса с доволен вид уста и се отправи към стълбичката. Холдън най-сетне отхапа от своята. Имаше вкус на гресиран картон.

— Какво прави Шед? — попита той. — Доста е тих напоследък.

Наоми се намръщи и остави недоядената пръчица на пулта.

— Тъкмо възнамерявах да повдигна въпроса. Не се справя никак добре, Джим. От всички нас за него беше най-тежко. Ти и Алекс сте служили във флота. Там свикваш да губиш другари. Еймъс лети отдавна, това е третият кораб, който губи — ако можеш само да повярваш.

— А ти си излята от желязо и титан — рече Холдън, в несръчен опит да се пошегува.

— Не съвсем. Само осемдесет-деветдесет процента — усмихна се леко Наоми. — Но сериозно. Мисля, че трябва да поговориш с него.

— И какво да му кажа? Аз не съм психиатър. Във флота в такива моменти обикновено ни говореха за дълга, за благородството на саможертвата и че трябва да отмъстим за падналите другари. Не върши работа, когато другарите ти са били убити без обяснима причина и не е имало никаква възможност да им помогнеш.

— Не съм казвала, че трябва да го лекуваш. Само да си поговорите.

Холдън се надигна от кушетката и козирува.

— Да, шефе — рече той. Спря при стълбичката и се обърна: — Наоми, пак искам да ти благодаря. Аз наистина…

— Зная. А сега се захващай с капитанската работа — заръча тя и му обърна гръб. — А аз ще махам на съседите.

Холдън откри Шед в миниатюрния лазарет на „Рицар“. Помещението бе малко по-голямо от гардероб. Освен тясната койка тук имаше шкаф с медикаменти, монтирани по стените уреди и малко столче. Шед седеше на него.

— Ей, приятел, нещо против да вляза? — попита Холдън. „Наистина ли казах: «Ей, приятел»?“

Шед сви рамене и продължи да рови из чекмеджетата и да сверява съдържанието им със списъка от екрана. Преструваше се, че има работа.

— Виж, Шед. Тази история с „Кентърбъри“ ни повлия зле на всички и ти трябва да… — Холдън млъкна. Шед се обърна, стиснал в ръка бяла тубичка.

— Трипроцентна оцетна киселина. Не знаех, че мехлемът е тук. Трябваше ми на „Кент“, имах няколко души с ГП, а нямаше откъде да го взема. Питам се, защо са го сложили на „Рицар“.

— Какво е ГП? — попита Холдън.

— Генитални пъпки. Мехлемът от оцетна киселина е подходящ за всякакви повърхностни пъпки. Но в медицинския инвентар винаги цари хаос.

Холдън понечи да заговори, но откри, че не знае какво да каже, и се отказа.

— Имаме крем за сърбежи и пъпки — продължи Шед с глас, който издаваше, че е на ръба на истерията, — но нищо за болка. Кое, според теб, може да е по-важно сега? Ако се появи пациент с ГП, проблемът му е решен. Но строшена кост? Лош късмет. Ще трябва да търпи.

— Виж, Шед… — опита се да го прекъсне Холдън.

— Ох, я погледни това. Кръвоспиращо. Какво ще кажеш, за Бога? Какъв е шансът по време на тази мисия някой да започне да кърви? Да се ожули някъде, да, но да прокърви? А на „Кент“ имаме четири случая на сифилис. Една от най-старите болести в учебниците и все още не можем да се отървем от нея. Разправям на момчетата: „Курвите на станция Сатурн пресрещат всички кораби от ледения пояс, затова си слагайте ръкавиците“, но дали ме слушат? Не. И ето ти, обзаведохме се и със сифилис, а нямаме никакви антибиотици.

Холдън усети, че неволно е зяпнал. Той се хвана за ръба на вратата и пристъпи в лазарета.

— Хората от „Кент“ са мъртви — произнесе с ясен и суров глас. — Всички до един. На никого вече не са нужни антибиотици. Нито крем за пъпки.

Шед млъкна изведнъж, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Затвори чекмеджетата и изключи монитора.

— Зная — прошепна тихо. — Не съм глупак. Просто ми е нужно малко време.

— На всички ни е нужно време. Но сме затворени в тази консервна кутия. Честно казано, слязох долу, защото Наоми се безпокои за теб, но преди малко направо ми изкара акъла. Нищо лошо, след като съм капитан и работата ми е да се грижа за екипажа. Ала не мога да ти позволя да изплашиш Алекс и Еймъс. След десет дена ще ни приберат на марсианския боен кораб и това е достатъчно страшно, за да изпреварваме сами събитията с един пощурял доктор.

— Не съм доктор. Аз съм само фелдшер — смотолеви Шед с треперещ гласец.

— Ти си нашият доктор, ясно? За нас четиримата на този кораб ти си докторът. Ако Алекс получи посттравматичен шок, ще дойде при теб за помощ. Но ако му надрънкаш същите приказки като одеве, когато се прибере горе, няма да става за нищо. Искаш да си поплачеш? Направи го пред мен. Ще поседим тук и ще си поциврим като малки деца, но без да ни видят другите. А после ще престанеш да се криеш долу.

Шед кимна.

— Можем ли да го направим? — попита той.

— Кое да направим?

— Да се напием и да поплачем като малки деца.

— Ами да, по дяволите. Това е официалната ни програма за вечерта. Мистър Гарви, явете се в двайсет часа в каюткомпанията. И си носете чаша.

Шед понечи да отвърне нещо, но интеркомът изведнъж изпука.

— Джим, качи се в командния център.

Холдън тупна Шед по рамото, после излезе.

В командния Наоми бе разгънала монитора и разговаряше тихо с Алекс. Пилотът клатеше намръщено глава. На екрана сияеше карта.

— Какво става? — попита Холдън.

— Джим, получихме кодирано съобщение. Преди няколко минути.

— От „Донагър“? — Марсианският кръстосвач бе единственият кораб в обхват за лазерна комуникация.

— Не. От Пояса — отвърна Наоми. — И не от Церера, Ерос или Палада. Не е от нито една от големите станции.

Тя посочи една малка точка на екрана.

— Идва от тук.

— Това е пуст космос — повдигна вежди Холдън.

— Не. Алекс провери. Там се намира строителна площадка за голям конструкторски проект, над който работи „Тихо“. Липсват подробности за него, но радарният сигнал е доста силен.

— Онова нещо там — отбеляза Алекс — има толкова мощни предаватели, че може да изрисува точка върху корпуса ни от три АЕ6.

— Хм, звучи впечатляващо. И какво казва нашата точка? — попита Холдън.

— Никога няма да повярваш — рече Наоми, докато включваше записа.

На екрана се появи мургав мъж с масивни скули на землянин. Имаше посивяла коса и възлести мускули на шията. Той се усмихна и произнесе:

— Здравейте, Джеймс Холдън. Името ми е Фред Джонсън.

— Този тип ми изглежда познат. Преровете компютрите и вижте кой е.

Наоми не помръдна, само го гледаше с учудено изражение.

— Какво има? — попита Холдън.

— Това е Фредерик Джонсън — натърти тя.

— Добре де.

— Полковник Фредерик Лусиъс Джонсън.

Паузата се проточи секунди, но можеше да бъде и цял час.

— Исусе Христе! — ахна Холдън, когато най-после включи.

Мъжът от екрана преди време бе сред най-уважаваните офицери във флота на ООН, но приключи кариерата си с един от най-големите провали. За поясните той бе земният шериф от Нотингам, превърнал се в Робин Худ. За Земята — обезчестеният герой.

Фред Джонсън бе започнал възхода си към славата с поредица залавяния на пирати в Пояса по време на един период на напрежение между Земята и Марс, каквито, изглежда, възникваха на всеки няколко десетилетия, след което утихваха постепенно. Всеки път, когато двете свръхсили в системата размахваха мечове една срещу друга, престъпността в Пояса нарастваше. Полковник Джонсън — капитан Джонсън по това време, — по-точно неговото малко крило от три фрегати ракетоносци, само за две години унищожи десетина пиратски кораба и две големи бази. И по времето, когато Коалицията най-сетне престана да се тресе от противоречия, с пиратството в Пояса на практика бе приключено, а името на Фред Джонсън бе в устата на всички. Повишиха го и го назначиха за главнокомандващ подразделение на Коалиционната космическа пехота, създадено да опазва закона и реда в Пояса, и той продължи да служи безупречно.

Докато дойде денят на станция Андерсън.

Малко корабно депо почти на отсрещната страна на Пояса, далече от големия космопорт Церера и доста трудно за откриване на картата дори от поясните. Единственото му достойнство бе, че е местна разпределителна станция за водата и въздуха в един от най-незаселените райони на Пояса. По-малко от милион поясни получаваха водата си от Андерсън.

Густав Маркони, коалиционен бюрократ от кариерата, работещ на станцията, реши да наложи допълнителна такса от три процента върху всички доставки, преминаващи през депото, с надеждата да го извади от тежкото финансово състояние. По-малко от пет процента от поясните купуваха въздух от Андерсън, но и това щеше да е достатъчно да облекчи издръжката на станцията. И още по-малък процент от тях бяха готови да реагират на подобно решение с употреба на сила.

Което обясняваше защо от милион засегнати само сто и седемдесет въоръжени поясни пристигнаха на станцията, превзеха я и изхвърлиха Маркони през шлюза. А после поискаха правителствени гаранции, че повече никой няма да налага допълнителни такси върху цената на въздуха и водата, преминаващи през станцията.

Коалицията изпрати полковник Джонсън.

По време на клането на станция Андерсън поясните оставиха камерите включени, за да излъчват непрекъснато към цялата Слънчева система. Всички гледаха как коалиционните космопехотинци водят дълга и ожесточена битка за всеки коридор срещу хора, които нямаха нито какво да губят, нито причини да се предават. Коалицията спечели — това бе предизвестен изход, — но през трите дена бе постоянно присъствие в ефира. Незабравима сцена беше не самата битка, а последното изображение от камерите на станцията: как в командния център полковник Джонсън, заобиколен от трупове на поясни, отбранявали се там до смърт, оглежда касапницата с безизразно изражение.

От ООН се опитаха да потулят излизането в оставка на полковник Джонсън, но той бе твърде добре познат на обществото. Картините от битката се въртяха из мрежата в продължение на седмици и бяха изместени едва когато бившият полковник направи публично изявление, с което се извини за клането, но добави, че напрежението между Пояса и вътрешните планети расте неудържимо и скоро може да доведе до нова трагедия.

След това изчезна. Беше почти забравен, малка диря в историята на човешките размирици, и щеше да остане така, ако не избухна бунтът на колонията Палада след четири години. Този път работници от рафинерията бяха изгонили коалиционния губернатор от станцията. Но Палада не беше миниатюрно депо със сто и седемдесет души, а голям поясен астероид с повече от сто и петдесет хиляди жители. И когато Коалицията нареди да се намеси космическата пехота, всички очакваха ново клане.

Тогава на сцената неочаквано се появи полковник Джонсън и успя да усмири разбунтувалите се работници и да уговори коалиционното командване да изчака, докато станцията бъде предадена мирно. Прекара почти година в преговори с коалиционния губернатор за подобряване условията на работа в рафинерията. И изведнъж Касапина от станция Андерсън се превърна в герой на Пояса и пример за подражание.

Герой, който сега изпращаше кодирани съобщения до „Рицар“.

Холдън натисна копчето на записа и този Фред Джонсън продължи:

— Господин Холдън, мисля, че са ви изиграли. Нека ви съобщя от самото начало, че разговарям с вас като официален представител на Съюза на външните планети. Не зная какво сте чули, но ние не сме банда каубои, които тръпнат от нетърпение да си проправят пътя към свободата с оръжие в ръка. Посветих изминалите десет години, за да направя живота на поясните по-добър, без никой да бъде застрелян. Вярвам в тази идея толкова силно, че когато дойдох тук, се отказах от земното си гражданство. Казвам ви го, за да си дадете сметка колко съм убеден в правотата ѝ. Сигурно няма друг човек в Слънчевата система, който да желае по-малко от мен войната, а гласът ми се чува в СВП. Може би не знаете, но в момента доста информационни мрежи удрят барабана на войната и призовават за мъст срещу Марс заради случилото се с вашия кораб. Разговарях с всички водачи на отделни групи в СВП, които познавам, и никой от тях не пое отговорност. Някой зад кулисите обаче полага големи усилия да раздуха война. Ако е Марс, тогава, след като се качите на борда на техния кораб, няма да можете да кажете и една дума на света, без да мине през цензурата им. Не бих искал да мисля, че Марс е виновникът. Не виждам какво могат да спечелят от тази война. Затова се надявам, че дори след като ви вземат на „Донагър“, ще можете да участвате в събитията, които ще последват. Ето защо ще уговорим парола. Следващия път, когато излезете с открито изявление, използвайте думата „повсеместен“ в първото изречение на предаването, за да потвърдите, че никой не оказва натиск върху вас. Ако не я използвате, ще приема обратното. И в двата случая вече знаете, че имате съюзници в Пояса. Господин Холдън, не зная кой и какъв сте бил преди, но сега гласът ви има тежест в Пояса. Ако искате да го използвате, за да подобрите нещата, ще сторя всичко по силите си, за да ви помагам. Когато се освободите, свържете се с мен на адреса, който ви пращам. Мисля, че двамата с вас имаме много неща, за които да си поговорим. Край на връзката.

Всички се бяха събрали в каюткомпанията и пиеха фалшива текила, която Еймъс бе измъкнал отнякъде. Шед сръбваше кротичко от малка чашка и се опитваше след всяка глътка да прикрие киселата си гримаса. Еймъс и Алекс се наливаха като моряци: стискаха чашите с пръсти и ги изливаха в гърлата си. Алекс имаше навика да придружава това с възгласа „Ухааа!“ Еймъс само псуваше. Беше вече на единайсетата чаша и до този момент не беше повторил и една псувня.

Холдън погледна Наоми. Тя разклати текилата в чашата си и отвърна на погледа му. Холдън неволно се зачуди що за странна генетична комбинация бе породила чертите на лицето ѝ. Определено се забелязваха африкански и южноамерикански белези. Фамилията ѝ намекваше за японски произход, което можеше да се забележи и по изпъкналите скули. Макар да не беше красива, погледната от определен ъгъл, впечатляваше с вида си.

„По дяволите, май се напих повечко, отколкото е нужно.“

За да го прикрие, заговори.

— И тъй…

— И тъй, сега с теб се свърза полковник Джонсън — прекъсна го Наоми. — Доста важен човек станахте, сър.

Еймъс постави с прекомерна предпазливост чашата си на масата.

— Тъкмо щях да ви питам за това, сър. Някакъв шанс да приемем предложението им и да поемем назад към Пояса? Не зная за вас, но с този марсиански кръстосвач отпред и пет-шест тайнствени кораба зад гърба ни тук взе да става доста населено.

Алекс изсумтя подигравателно.

— Шегуваш ли се? Ако обърнем сега, ще спрем горе-долу точно по времето, когато „Донагър“ трябва да ни прибере. А те ще метнат в котела и мебели, ако трябва да ни заловят преди поясните. Тръгнем ли обратно, „Дони“ ще го приеме като знак, че сме минали на другата страна, и ще ни изпържи, без да му мигне окото.

— Съгласен съм с господин Камал — заяви Холдън. — Вече избрахме курса и ще го спазваме до края. Но ще имаме предвид и това, което ни каза Фред. Като стана дума за него, Наоми, изтри ли съобщението му?

— Да, сър. Изчегъртано е от паметта на компютъра със стоманена четка. Марсианците никога няма да узнаят, че е разговарял с нас.

Холдън кимна и разкопча още малко комбинезона си. С петима пийнали в каюткомпанията започваше да става доста горещо. Наоми повдигна вежди, зърнала захабената фланелка отдолу. Засрамен, той вдигна обратно ципа.

— Шефе, тези кораби зад нас не ми излизат от главата — заговори Алекс. — Половин дузина дребосъци, летящи на самоубийствена мисия с прикрепени за корпусите им термоядрени взривове, могат да пробият дупка дори в як кон като „Дони“. Вярно е, че кръстосвачът има достатъчно огнева мощ, за да се скрие зад завеса от огън и метал на разстояние от хиляди километри. Биха могли отдавна да се отърват от тези торпедоносци, но навярно са объркани също като нас.

— Те знаят, че не могат да ни застигнат, преди „Донагър“ да ни прибере — рече Холдън. — Както и че не могат да се мерят с бойния кораб. И аз се чудя какво са намислили.

Еймъс разля по чашите последната текила и вдигна тост.

— Обзалагам се, че скоро ще разберем.