Левиатан се пробужда

24. Милър

Милър погледна мъртвия — човека, когото току-що бе убил — и потърси в себе си някаква реакция. Усещаше само отдръпването на адреналина и туптежа на сърцето си. Все още му беше странно, че се е озовал насред тази престрелка. Но независимо от всичко умът му неусетно бе преминал към обичайното си състояние на хладен анализ. Само един човек във фоайето, за да не заподозрат нещо Холдън и хората му. И банда жадни за кръв хаховци на стълбището. Дотук планът им бе успял. Но от друга страна, личеше си аматьорската работа. Хората, организирали всичко това, или нямаха опит, или достатъчно ресурси. Ако не беше некадърна импровизация, Холдън и тримата му колеги със сигурност щяха да загинат. И той заедно с тях.

Четиримата оцелели от „Кентърбъри“ стояха насред останките от престрелката като новобранци след първи бой. Милър ги оглеждаше незабелязано. Холдън беше по-дребен, отколкото си го бе представял от екрана. Не би трябвало да се изненадва — той беше землянин. Имаше лице на човек, който не умее да прикрива мислите си.

— Благодаря. Казвам се Джим Холдън. А вие сте?…

Милър обмисли шест различни варианта за отговор и ги отхвърли всичките. Един от останалите — едър мъж с голо теме — обикаляше из фоайето и се озърташе разсеяно. От четиримата той бе единственият, освен Холдън, който очевидно и преди бе участвал в сражения.

— Ченгетата скоро ще дойдат — рече Милър. — Трябва да се обадя, инак всички ще идем в затвора.

Другият мъж — висок, слаб, вероятно индиец, ако се съдеше по чертите — се криеше зад дивана. Сега се надигна и се озърна изплашено. Холдън също не изглеждаше кой знае колко безстрашен, но умееше да се владее. Отговорността на водачеството, помисли си Милър.

— Ама вие не сте ли ченге?

Милър се засмя.

— Не. Името ми е Милър.

— Хубаво де — намеси се жената. — Тези хора току-що се опитаха да ни убият. Защо обаче?

Холдън пристъпи към нея и едва тогава я погледна. Лицето ѝ бе зачервено, пълните ѝ устни бяха пребледнели. Чертите ѝ подсказваха простиращо се далеч в миналото расово смесване, доста необичайно дори за едно врящо гърне като Пояса. Ръцете ѝ не трепереха. Едрият мъж имаше най-голям опит, но Милър прецени, че жената е с най-изострена интуиция.

— Така е — кимна той. — И аз се питам същото.

Той извади терминала и повика Сематимба. Полицаят се обади след няколко секунди.

— Семи — рече Милър. — Ужасно съжалявам за това, но нали помниш, че ти обещах да не се набивам на очи?

— Е, и? — попита местното ченге видимо заинтригуван.

— Някак си не се получи. Бях тръгнал за среща с един приятел…

— Среща с приятел — повтори Сематимба. Милър си го представи как скръства ръце, макар да не си личеше на екрана.

— И се натъкнах на група туристи, попаднали в неподходящ момент на неподходящото място. Нещата излязоха извън контрол.

— Къде си? — попита Сематимба. Милър му даде адреса на хотела и нивото. Последва дълга пауза, докато Сематимба се консултираше с програмата. Сетне обяви с въздишка: — При мен няма нищо. Имаше ли стрелба?

Милър огледа бъркотията и разрушенията наоколо. Поне хиляда различни аларми би трябвало да се задействат още при първите изстрели. Би трябвало мястото вече да гъмжи от охрана и полиция.

— Да, имаше малко — потвърди той.

— Странно — рече Сематимба. — Стой там. Веднага идвам.

— Добре — съгласи се Милър и прекъсна връзката.

— Кой беше този? — полюбопитства Холдън.

— Истинските ченгета — обясни Милър. — Скоро ще дойдат тук. Всичко ще бъде наред.

„Поне така се надявам.“ Изведнъж осъзна, че се отнася към цялата случка сякаш все още е вътре в системата, все още е част от машината. Но това вече не отговаряше на истината и упорството можеше да му донесе неприятности.

— Той ни следеше — рече жената на Холдън. И после се обърна към Милър: — Ти вървеше след нас.

— Така е — призна той. Не смяташе, че е прозвучало дръзко, но едрият мъж поклати глава.

— Шапката те издаде — посочи той.

Милър си свали шапката и я погледна. Сигурно едрият пръв го бе забелязал. Милър знаеше, че Холдън е служил известно време във флотата на ООН. Бе убеден обаче, че биографията на едрия ще е най-интересна.

— Защо ни следеше? — попита Холдън. — Нямам нищо против, че ни помогна, като стреля по хората, които ни нападнаха. Но все пак ме интересува предисторията.

— Исках да разговарям с вас — обясни Милър. — Търся един човек.

Настъпи пауза. Холдън се усмихна.

— Кого конкретно? — попита той.

— Член на екипажа на „Скопули“ — отвърна Милър.

— „Скопули“? — повтори Холдън. Понечи да погледне към жената, но се овладя. Тук имаше нещо. „Скопули“ означаваше нещо за него — повече, отколкото Милър бе видял в новините.

— Нямаше никого на борда, когато стигнахме там — намеси се жената.

— Пресвета Дево! — възкликна изплашеният мъж до дивана. Обаждаше се за пръв път след края на престрелката и го повтори пет или шест пъти в бърза последователност.

— Какво стана с вас? — попита Милър. — Взривиха „Донагър“, а вие сте тук. Какво се е случило?

— Откъде знаеш? — отвърна с въпрос Холдън.

— Това ми е работата — обясни Милър. — Всъщност, беше.

Отговорът, изглежда, не задоволи Холдън. Едрият мъж бе застанал зад него с добродушно изражение, сякаш казваше: ще бъда кротък, докато се наложи обратното, но тогава да му мислите. Милър кимна — донякъде на него, донякъде на себе си.

— Имам връзки в СВП и научих, че не сте загинали на „Донагър“.

— И ви го казаха просто така? — не повярва жената, в гласа ѝ се долови нарастващ гняв.

— Да речем, че го направиха, за да ми докажат нещо — отвърна Милър. — Както и да е, може и да са се изпуснали пред мен, но аз се възползвах. След десетина минути ще се погрижа ероската полиция да не ви тикне в дранголника — и мен с вас. Така че ако има нещо, което искате да ми кажете — като например какво правите тук, — сега е подходящият момент.

Настъпилата тишина бе нарушена само от увеличения шум на рециклаторите, опитващи се да пречистят дима от въздуха. Изплашеният мъж също се приближи. Нещо в поведението му подсказваше, че е бивш военен. По-скоро персонал, отколкото пряк участник. Във флотата, вероятно марсианец. Имаше техния акцент.

— Уф, майната му, капитане — изруга едрият. — Той застреля онзи, дето ни излезе отстрани. Може да е задник, но смятам, че е на наша страна.

— Благодаря ти, Еймъс — каза Холдън.

Милър запомни името. Значи големият е Еймъс. Холдън пъхна ръка отзад под якето си и прибра пистолета.

— Дойдохме тук, защото ние също търсим някого — поде той. — Може също да е от „Скопули“. Тъкмо щяхме да се качим в стаята му, когато започна стрелбата.

— Тук? — попита Милър с внезапно вълнение. Не надежда, по-скоро боязън. — Някой от „Скопули“ в тази дупка?

— Така смятаме — потвърди Холдън.

Милър погледна към вратата на фоайето. Малка любопитна тъпа се бе събрала в тунела. Скръстени ръце, изплашени погледи. Знаеше как се чувстват. Сематимба и хората му вероятно вече пътуваха насам. Нападателите, които ги бяха издебнали на стълбището, навярно бяха избягали, макар че не беше съвсем сигурно. Възможно бе да последва втора вълна. Или да са заели по-добра позиция и да изчакват появата на Холдън.

Ами ако Джули е горе? Нима след като дойде чак дотук, ще спре във фоайето? За своя изненада той установи, че все още държи пистолета. Това не беше професионално. Би трябвало да го прибере в кобура. Единственият, освен него, който още бе въоръжен, бе марсианецът. Милър поклати глава. Размекваше се. Трябваше да престане с това.

И все пак пълнителят все още бе пълен до половината.

— В коя стая? — попита той.

Коридорите бяха тесни и зле осветени. Боята по стените се люпеше, вместо килим имаше силициево покритие, което щеше да се износи по-трудно и от камък. Милър и Холдън тръгнаха напред, подире им жената и марсианецът — Наоми и Алекс, а накрая вървеше Еймъс, който се озърташе през рамо.

Вратите на стаите бяха от еднакви фибростъклени ламинати, достатъчно тънки, за да се произвеждат с хиляди. Милър бе трошил с крак стотици такива през своята кариера. Някои бяха украсени от по-дълго пребиваващите тук обитатели — имаше рисунки на неестествено червени цветя, калъфи за бележници с връвчица, на която някога е висял молив, евтини репродукции от комикси. От тактическа гледна точка положението им беше кошмарно. Ако нападателите им бяха устроили засада и се появяха едновременно пред и зад тях, щяха да ги покосят до крак. Но не се чуха изстрели и единствената врата, която се открехна, бе на някакъв измършавял брадясал тип с крива уста и подпухнали очи. Милър му кимна, докато го подминаваха, и мъжът отвърна с кимване, вероятно изненадан, че хора с извадени оръжия могат да бъдат толкова любезни. Холдън спря малко по-нататък.

— Това е — прошепна той. — Стаята.

Милър кимна. Останалите се скупчиха, Еймъс продължаваше да наблюдава коридора отзад. Милър огледа вратата. Лесно щеше да я отвори с ритник. Един силен удар щеше да я отдели от пантите и ключалката. После ще пристъпи приведен вляво, а Еймъс ще покрие вдясно и нагоре. Съжали, че Хейвлок не е тук. Такива упражнения бяха по-лесни за хора, които са тренирали заедно. Той махна с ръка на Еймъс да се приближи. Холдън почука на вратата.

— Какво си намислил?… — зашепна ядно Милър, но Холдън не му обърна внимание.

— Ехей! — провикна се той. — Има ли някой вътре?

Милър се напрегна. Нямаше отговор. Нито стрелба. Нищо. Холдън изглеждаше изненадващо спокоен, независимо от риска, който току-що бе поел. По изражението на Наоми Милър отсъди, че капитанът не за пръв път постъпваше така.

— Да я отворя ли? — попита Еймъс.

— Ами да — отвърна Милър. — Изритай я.

Еймъс премести поглед към Холдън и изчака потвърждението му. Сетне отстъпи назад, изби вратата с ритник и се олюля с ругатня.

— Добре ли си? — попита Милър.

Едрият мъж кимна, макар че лицето му бе пребледняло.

— Кракът ми още не е съвсем заздравял. Наскоро ми свалиха шината. Все го забравям.

Милър насочи поглед към стаята. Вътре бе тъмно като в пещера. Никакво осветление, нито дори сиянието на монитори. Той пристъпи с изваден пистолет. Холдън крачеше зад него. Под краката им изхрущя мазилка, лъхна ги странен, кисел мирис, който Милър асоциираше със строшени монитори. Зад него се долавяше друга, по-неприятна миризма. Реши да не мисли каква може да е тя.

— Ехей? — провикна се Милър. — Има ли някой тук?

— Включи осветлението — рече Наоми отзад. Милър чу как Холдън шари с ръка по стената, но не блеснаха светлини.

— Не работи — отвърна Холдън.

Мъждивата светлина откъм коридора бе крайно недостатъчна. Милър държеше пистолета насочен напред, готов да го изпразни срещу отблясъците, ако някой открие огън по тях. С лявата ръка включи терминала, остави го на празен екран и го използва като фенерче.

Помещението се озари в два цвята. Зад него Холдън направи същото.

До стената бе поставено малко легло, зад него тясна масичка. Завивките бяха намачкани като след тежък сън. Вратата на гардероба зееше, вътре беше пусто. На пода бе проснат празен вакуумен скафандър като манекен с извъртяна глава. На стената в ъгъла висеше развлекателен пулт, чийто екран бе разбит от десетина удара. Стената също носеше белези от ударите, там, където те не бяха попаднали в целта. Още един ръчен терминал добави сиянието си, после друг. В стаята започнаха да се различават и цветове — златисто по стените, зеленикаво по чаршафите и завивките. Под леглото проблесна нещо. Стар модел ръчен терминал. Милър се наведе.

— По дяволите — изруга Еймъс.

— Никой да не пипа нищо — предупреди Холдън. Беше най-разумното, което Милър бе чул досега.

— Тук е имало доста сериозна борба — промърмори Еймъс.

— Не — възрази Милър. По-скоро му приличаше на вандализъм. Но не и на борба. Той извади тъничка торбичка за събиране на улики от джоба си, нахлузи я като ръкавица на ръката, взе терминала, обърна торбичката и го прибра вътре, като запечата края.

— Това… кръв ли е? — попита Наоми, сочейки евтиния пенопластов матрак. По възглавниците и завивките се виждаха тъмни неравни черти. Твърде тъмни, за да са от кръв.

— Не — отвърна Милър и прибра терминала в джоба.

Петната продължаваха в лъкатушеща пътечка към банята. Той вдигна ръка, даде знак на другите да се отдръпнат и приближи полуотворената врата. В банята неприятната миризма рязко се усилваше. Нещо дълбоко, органично и интимно. Като тор в парник, запотени тела след секс или кланица. Всичките заедно. Тоалетната бе от шлифована стомана, същият модел, какъвто използваха в затворите. Умивалникът също бе метален. Малките фосфоресциращи лампички отгоре бяха строшени. На светлината на своя терминал като в сияние на самотна свещ той видя, че черните петна се простират от душа до разбитите лампи, нагънати и разклоняващи се като голи клони.

А в душ кабината лежеше мъртвата Джулиет Андромеда Мао.

Очите ѝ бяха затворени и по-добре, че беше така. Косата ѝ имаше различна прическа от тази на снимката, лицето ѝ също изглеждаше леко променено, но въпреки това нямаше съмнение. Беше гола и твърде малко приличаше на човек. Сложни, подобни на растения образувания се подаваха от устата, ушите и вулвата ѝ. От ребрата и гърба ѝ стърчаха остри като ножове шипове, които разцепваха бледата кожа, готови да се освободят от нея. Дебели тръби бяха поникнали от гърба и гърлото ѝ и се извиваха към стената зад нея. Под нея имаше локва от пихтиеста кафеникава течност, изпълваща пода на душ кабината почти на десетина сантиметра височина.

Милър стоеше мълчаливо, надявайки се, че това, което вижда, не отговаря на истината, все едно в опит да се пробуди от кошмарен сън.

„Какво са направили с теб? — изохка наум. — Ех, дете. Какво са ти сторили?“

— О, Боже мили! — възкликна зад него Наоми.

— Не пипай нищо — предупреди я Милър. — Излезте от стаята. Всички в коридора. Веднага.

Светлината в стаята намаля с изчезването на терминалите. Местещите се сенки за миг създадоха илюзията, че тялото ѝ помръдва. Милър чакаше, но ребрата не се повдигаха. Не видя да трепват клепачите ѝ. Той се изправи, като внимаваше да не докосне или настъпи нещо, и излезе в коридора.

Те всички я бяха видели. Личеше си по израженията им. И също като него нямаха никаква представа какво е това. Той затвори внимателно вратата и зачака Сематимба.

Не се наложи да чака дълго.

В коридора се появиха петима мъже с бронирани униформи и пушки. Милър тръгна да ги посрещне, поведението му вършеше същата работа като значката. Мъжете видимо се отпуснаха. Сематимба вървеше отзад.

— Милър? — повика го той. — Какво, по дяволите, означава това? Нали ти казах да стоиш кротко?

— Не можех да не реагирам — отвърна Милър. — Тези хора отзад са цивилни граждани. Мъртвите типове долу във фоайето ги нападнаха.

— Защо? — попита Сематимба.

— Кой знае? — сви рамене Милър. — Може да са им трябвали дребни. Не това е проблемът.

Сематимба повдигна вежди.

— Долу има четири трупа, но това не било проблем.

Милър кимна към коридора.

— Петата врата — посочи той. — Там е момичето, което търсех.

Лицето на Сематимба омекна.

— Съжалявам — рече той.

— Аха — кимна Милър. Сега не му беше до съчувствие. Нито до успокоение. — Но ще ти трябва патолог.

— Толкова ли е зле?

— Нямаш представа — въздъхна Милър. — Слушай, Семи. Става дума за нещо, което надхвърля възможностите ни. Сериозно. Чудя се за онези типове долу. Ако не са били свързани с полицията, би трябвало алармите да се задействат още при първия изстрел. Досещаш се, че е било клопка. Чакали са тези четиримата тук. Знаеш ли кой е човекът с черната коса? Джеймс Холдън. Той дори не трябваше да е жив.

— Холдън, който започна войната? — изненада се Сематимба.

— Същият — потвърди Милър. — Тази история е дълбока. Ужасно дълбока. А нали знаеш какво става в дълбочините — човек се дави.

Сематимба гледаше надолу по коридора. Бавно кимна.

— Нека ти помогна — предложи, но Милър поклати глава.

— Достатъчно затънах. Забрави за мен. Ще кажеш, че са ти позвънили. Ти си намерил мястото. Не ме познаваш, не познаваш и тях, нямаш идея какво е станало. Тръгнеш ли с мен, ще се удавиш. Избирай.

— Нали няма да заминеш от станцията, без да ме предупредиш?

— Обещавам — кимна Милър.

— Какво пък, и това ми стига — рече Сематимба. Сетне добави: — Този наистина ли е Холдън?

— Повикай патолога — посъветва го Милър. — Довери ми се.