Левиатан се пробужда

25. Холдън

Милър махна на Холдън и се отправи към асансьора, без да провери дали четиримата го следват.

— И какво сега? — попита Холдън, след като го застигна. — Забъркахме се в престрелка, в която убихме поне трима, и ще ни пуснат да си вървим просто така? Без въпроси, без показания? Как стават тези неща?

— Служебна солидарност — отвърна Милър и Холдън не можа да определи дали се шегува, или е сериозен.

Вратите на асансьора се отвориха с приглушен звън и Холдън и останалите последваха Милър вътре. Наоми бе най-близо до пулта и посегна да натисне бутона, но ръката ѝ трепереше толкова силно, че се наложи да я улови с другата. Пое си дълбоко дъх и най-сетне опря пръст в копчето.

— Глупости — заяви Холдън на Милър. — Това, че си бивше ченге, не е достатъчно да ни измъкнеш от подобен инцидент.

Милър не помръдна, но сякаш се смали. Въздишката му беше тежка и дълбока. Кожата му сякаш посивя.

— Сематимба не е вчерашен. Старият полицай знае добре кога трябва да извърне глава. Освен това му обещах, че няма да напускаме станцията, без да го уведомим.

— Майната му — изръмжа Еймъс. — Не можеш да даваш обещания заради нас, приятелче.

Асансьорът спря и отвори врати, разкривайки сцената с кръвопролитието във фоайето. В помещението вече имаше десетина полицаи. Милър им кимна и те отвърнаха с кимване. Той изведе групата в коридора и там спря.

— По-късно ще си изясняваме отношенията — рече им той. — Нека първо идем някъде, където можем да разговаряме на спокойствие.

Холдън сви рамене в знак на съгласие.

— Добре, ти водиш.

Милър се отправи надолу по коридора към метростанцията.

Докато вървяха зад него, Наоми застигна Холдън, улови го за ръката и го дръпна назад, за да не може Милър да ги чува. Когато се отдалечиха достатъчно, тя каза:

— Той я е познавал.

— Кой кого е познавал?

— Той — Наоми посочи с брадичка Милър — е познавал нея — и извърна глава назад към хотела.

— Откъде знаеш?

— Не очакваше да я открие там, но знаеше коя е. Когато я видя в този вид, изпадна в шок.

— Хм, това съм го пропуснал. Ако питаш мен, през цялото време си беше безстрастен като леден блок.

— Не, те са били приятели или нещо подобно. Трудно му е да го преживее, така че не бива да го притискаме прекалено — обясни тя. — Може да ни потрябва.

Хотелската стая на Милър бе малко по-свястна от тази, в която откриха трупа. Алекс незабавно влезе в банята и заключи вратата. Шумът на течащата вода не можа да прикрие напъните му да повръща.

Холдън се отпусна на малкото легло и за Милър остана единственият и доста неудобен на вид фотьойл. Наоми седна на леглото до Холдън, но Еймъс остана прав и закрачи из помещението като неспокойно животно.

— Е, говори — подкани Холдън домакина им.

— Да почакаме, докато се съберат всички — предложи Милър и кимна към банята.

Алекс излезе след малко с пребледняло мокро лице.

— Алекс, как си? — попита го тихо Наоми.

— Супер, старши — смотолеви Алекс, седна на пода и подпря брадичката си с юмрук.

Холдън погледна подканящо Милър. Мъжът си поигра известно време с шапката, накрая я хвърли на бюрото.

— Вие сте знаели, че Джули ще е в онази стая. Откъде? — попита той.

— Дори не знаехме, че името ѝ е Джули — отвърна Холдън. — А само, че там е някой от „Скопули“.

— Трябва да ми разкажете откъде ви е било известно това — настоя Милър и го погледна втренчено.

Холдън се замисли. Милър бе убил човек, който се опитваше да убие тях, и им бе доказал недвусмислено, че е техен приятел, но все пак не бе готов толкова лесно да изложи на риск другарите си. Поколеба се и накрая взе половинчато решение.

— Знаехме, че в хотела се е настанил „притежателят“ на „Скопули“ — обясни той. — Решихме, че е някой член на екипажа, който иска да го намерят.

Милър кимна.

— Кой ви каза? — зададе следващия въпрос.

— Не мога да разкрия това. Но смятахме, че информацията е достоверна. „Скопули“ бе примамката, използвана за унищожаването на „Кентърбъри“. Помислихме си, че човек от „Скопули“ може да знае защо всички се опитват да ни видят сметката.

— По дяволите — изруга тихо Милър, облегна се назад и вдигна очи към тавана.

— Търсил си Джули. И си помислил, че ние също я търсим. Че знаем нещо… — В думите на Наоми не се долавяше въпрос.

Беше време Холдън да попита защо.

— Бяха ми възложили случая — обясни Милър. — Родителите ѝ искаха някой да я закара насила при тях.

— Значи работиш за церерската полиция?

— Вече не.

— Тогава какво търсиш тук? — учуди се Холдън.

— Семейството ѝ е свързано с нещо — каза Милър. — А аз по природа мразя загадките.

— И защо реши, че случаят е нещо повече от едно изчезнало момиче?

Да се говори с Милър бе като да се дялка гранит с длето. Полицаят се усмихна мрачно.

— Уволниха ме, защото се престарах в търсенето.

Холдън реши да не се дразни от уклончивите му отговори.

— Добре, да поговорим за нападателите в хотела.

— Да, наистина, какво беше това, мамка му? — обади се Еймъс и спря да кръстосва. Дори Алекс вдигна глава и го погледна с оживен интерес. Наоми се премести нетърпеливо напред.

— Нямам представа — призна Милър. — Но някой е знаел, че идваме.

— Аха, благодаря за гениалната полицейска работа — изпръхтя презрително Еймъс. — Сами никога нямаше да се досетим.

Холдън не му обърна внимание.

— Но не са знаели защо идваме там, иначе щяха да се качат в стаята на Джули и да вземат каквото им е трябвало.

— Това означава ли, че Фред е разкрит? — попита Наоми.

— Фред? — изгледа я въпросително Милър.

— Или някой друг също се е заинтересувал от случая „Полански“, но не е знаел номера на стаята — промърмори Холдън.

— Но защо им трябваше да ни посрещат със стрелба? — чудеше се Еймъс. — Не виждам смисъл да ни избиват.

— Това беше грешка — обясни Милър. — Гледах всичко отстрани. Еймъс извади оръжие. Някой от онези реагира инстинктивно. После друг извика да се прекрати стрелбата, но вие вече отвръщахте на огъня.

Холдън започна да брои на пръсти:

— И тъй, някой открива, че сме потеглили за Ерос и че това е свързано със „Скопули“. Дори са знаели кой е хотелът, но не и стаята.

— И не са чували за Лайонел Полански — добави Наоми. — Инак щяха да проверят на рецепцията като нас.

— Именно. Чакали са ни да се покажем и са заложили засада с въоръжени до зъби типове. Нещата обаче се объркват и във фоайето се разгаря престрелка. Но не забелязват Милър. Детектив, значи не може да са всезнаещи.

— И не са — съгласи се Милър. — Цялата тази история мирише на сценарий, стъкмен в последната минута. Събирайте хората и да видим какво ще стане. Ако разполагаха с повече време, вероятно щяха да претърсят хотела. Можеше да им отнеме ден-два, но щяха да свършат работата. Явно не са имали, затова са решили, че е по-лесно да ви спипат.

— Да — кимна Холдън. — Но все пак, за да е така, би трябвало да имат готова група. А не ми приличаха на местни.

— На мен също — присъедини се Милър.

— Значи, който и да го е направил, разполага с въоръжена група на Ерос и може всеки момент да я прати тук — отбеляза Холдън.

— И има достатъчно връзки в полицията, за да подхване стрелба, без да се страхува, че някой ще дойде — добави Милър. — В полицията не знаеха нищо, докато не им се обадих.

Холдън поклати глава.

— Трябва да се махаме час по-скоро, дявол го взел.

— Почакайте малко — вдигна ръка Алекс. — Само за минутка. Защо никой не говори за онова ужасно нещо в стаята? Да не би да не сте го видели?

— Да, за Бога, какво беше това? — попита Еймъс тихо.

Милър бръкна в джоба си и извади плика с терминала на Джули.

— Някой от вас умее ли да се оправя с тези машинки? — попита той. — Може да ни помогне да разберем какво става.

— Аз бих се пробвала да пробия защитата — предложи Наоми. — Но няма да докосна терминала, докато не разберем какво е станало с онази жена и дали не е заразно.

— Не е необходимо да го докосваш. Може да си остане в плика. Пак можеш да командваш екрана.

Наоми се поколеба, сетне протегна ръка и взе плика.

— Добре, почакайте малко. — Тя се надвеси над терминала.

Милър се облегна назад и въздъхна отново.

— И тъй — погледна го Холдън. — Познаваше ли Джули преди това? Наоми смята, че видът ѝ направо те е шокирал.

Милър поклати бавно глава.

— Когато се заемеш с такъв случай, прочиташ доста лична информация. Като например писмата ѝ. Разговаряш с хора, които е познавала. Придобиваш представа.

Милър млъкна и потърка уморено слепоочия. Холдън не го притискаше, но след малко детективът заговори отново:

— Джули е била добро дете — прозвуча, сякаш правеше признание. — Обичала е състезанията със скоростни кораби. Аз… просто исках да я върна жива.

— Има парола — обяви Наоми. — Мога да хакна диска, но ще трябва да отворя плика.

Милър се пресегна.

— Дай на мен да опитам.

Наоми му го подаде и той изписа нещо на екрана.

— „Рейзърбек“ — прочете тя. — Това пък какво е?

— Състезателен скутер — обясни Милър.

— Той с нас ли говори? — попита Еймъс и посочи с брадичка Милър. — Защото тук няма никого друг, а в половината от случаите не разбирам какви ги плещи.

— Извинявай — рече Милър. — Напоследък работих предимно сам. Това създава лоши навици.

Наоми повдигна рамене и отново се зае с терминала, а Холдън и Милър ѝ надничаха през рамото.

— Тук има доста неща — обяви тя. — Откъде да започна?

Милър посочи един текстови файл с надпис „Бележки“, поставен на десктопа.

— Започни оттук — предложи. — Тя е фанатичка по подреждането на данните в съответни директории. Щом го е оставила на десктопа, значи не е знаела къде да го прехвърли.

Наоми чукна с пръст върху документа и го отвори. Той се разгъна до на пръв поглед несвързан подбор от фрази, който изглеждаше като нечий дневник.

Наоми остави терминала, но известно време никой не наруши тишината. Накрая Холдън проговори:

— Някой да е чувал за този „фебски вирус“? Да има идея за какво става въпрос?

— На Феба имаше научна станция — отвърна Милър. — Принадлежи на вътрешните планети, не допускат поясни. Наскоро я удариха. Доста загинали, но…

— Тя спомена, че е на совалка — прекъсна го Наоми. — „Скопули“ нямаше совалка.

— Сигурно е имало и друг кораб — допусна Алекс. — Качила се е на неговата совалка.

— Аха — потвърди Холдън. — Качили са се на друг кораб, хванали са фебския вирус и останалите членове на екипажа… не зная за тях. Може би са умрели?

— Тя обаче се спасява — продължи Наоми, — без да знае, че е заразена, докато не се озовава на совалката. Идва тук, праща сигнал за помощ и умира в хотелската стая от инфекцията.

— Без да се превърне на пихтия — добави Холдън. — Но и така изглеждаше ужасно… Не зная. Тези тръби и шипове. Що за болест причинява подобни неща?

Въпросът увисна във въздуха. Отново никой не заговори. Холдън знаеше, че всички мислят за едно и също. Не бяха докоснали нищо в стаята. Но значеше ли това, че са в безопасност? Или вече и те са заразени с фебския вирус, каквото и да е това? Джули бе написала, че е анаеробен. Холдън бе почти сигурен, че това означава, че не може да се вдишва с въздуха. Почти сигурен…

— Джим, накъде отиваме сега? — попита Наоми.

— Какво ще кажете за Венера? — предложи Холдън и усети, че гласът му е по-тънък, отколкото очакваше. — Там поне не се случва нищо интересно.

— Сериозно — настоя Наоми.

— Добре. Сериозно, нека Милър разкаже на приятеля си полицай какво знаем и после да се махаме оттук. Сигурно е някакво биооръжие. Някой го е откраднал от марсианска научна лаборатория. Ако тази гадост попадне в купол, след седмица няма да остане жива душа.

Еймъс го прекъсна със сумтене.

— Капитане, в теорията ти има пробойни. Като например, какво общо има всичко това с „Кент“ и „Донагър“?

Холдън погледна Наоми в очите и рече:

— Но имаме следа, която да проучим, нали?

— Да, имаме — потвърди тя. — BA834024112. Това е обозначение на астероид.

— И какво според теб има там? — попита Алекс.

— Ако обичах да залагам, щях да кажа, че там е корабът, от който тя е откраднала совалката — отвърна Холдън.

— Има смисъл — съгласи се Наоми. — Всеки камък в Пояса е картографиран. Ако искаш да скриеш нещо, оставяш го на стабилна орбита до някоя скала и знаеш, че винаги можеш да го намериш там.

Милър се обърна към Холдън с помрачняло лице.

— Ако потегляте натам, и аз идвам.

— Защо? — удиви се Холдън. — Без да се сърдиш, но нали намери момичето? Случаят е приключен.

Милър стисна устни.

— Започвам нов случай — процеди той. — Ще търся този, който я е убил.