Левиатан се пробужда

48. Милър

— Ти си и ти не си — дуднеше гласът от Ерос над полухаотичния статичен шум. — Ти си и ти не си. Ти си и ти не си.

Малкият кораб се разтресе и подскочи. Един от седящите наблизо започна да ругае на глас. Милър затвори очи, опита да се пребори с гаденето от постоянното сътресение на вестибуларния апарат. След дни на периодично ускорение и също толкова мъчително забавяне движенията му се струваха странни и непривични.

— Ти си, си, си, си, си, си, си, си…

От време на време слушаше новините. Три дни след като напуснаха Тихо, вестта за участието на „Протоген“ в случая с Ерос стана всеобщо достояние. Колкото и да бе странно, този път не Холдън беше първоизточникът. След разкритията компанията премина от пълно отрицание до стоварване на вината върху един от подизпълнителите и накрая поиска имунитет според земния статут за секретни проучвания. Но очевидно „Протоген“ се намираше в тежко положение. Земята все още държеше блокадата над Марс, ала вниманието на всички се бе преместило към борбата за власт на самата Земя. Марсианският флот бе забавил скоростта си, за да остави на земните сили време да вземат окончателно решение. Изглежда, че Армагедон щеше да се отложи поне с няколко седмици. Милър установи, че това му повдига настроението. Но същевременно почувства неимоверна умора. Все по-често напоследък слушаше гласовете от Ерос. Понякога гледаше и записите, но обикновено само ги слушаше. Започна да улавя ако не някакви закономерности, то поне повтарящи се схеми. Някои от гласовете, долитащи от умиращата станция, бяха постоянни — предполагаше, че това са радиоводещи и комици от архивите. Имаше някои определени тенденции и в музиката. След часове на хаотичен фонов шум и откъслечни фрази изведнъж се появяваше ясна дума или израз, който се повтаряше с нарастваща интензивност, докато накрая отново бъде отнесен от хаоса.

— … си, си, си, СИ, СИ, СИ…

„Не си“ — помисли си Милър и корабът внезапно подскочи, отмествайки стомаха на Милър на половин стъпка от мястото, където бе допреди миг. Последва серия от метални потраквания, после за кратко се включи тревожният вой на алармата.

— Боже, Боже! — закрещя някой. — Бомби som vamen roja! Ще ни изпържат! Ще ни изпържат toda!

Последва обичайният кикот, тъй като тази шега се повтаряше на борда при всеки подобен случай и момчето, което я бе измислило — пухкав поясен, не по-възрастен от петнайсет, — се захили доволно. Ако не спре с тази тъпотия, накрая някой ще го пребие с щанга. Всъщност може пък наистина да им харесва.

Силен тласък напред го накара да опре гръб в облегалката, после гравитацията се върна към обичайната си една трета g. Може би малко повече. Само че когато шлюзовете сочеха към корабното „долу“, пилотът трябваше да се улови за въртящата се обшивка на търбуха на Ерос. Така променената посока на гравитацията превърна тавана в под, най-долните противоускорителни кресла бяха отгоре, така че докато прикрепват термоядрените взривове към доковете, щяха да са принудени да се катерят по студената тъмна скала, опитваща се да ги запокити във вакуума.

Такива бяха малките радости на саботажа.

Милър облече скафандъра. Сравнена с военните скафандри от „Росинант“, събраната оттук-оттам екипировка на СВП му се струваше като дрехи втора ръка. Отвътре скафандърът полъхваше на чуждо тяло и лицевото стъкло бе хлътнало на мястото, където е било счупено и сетне залепено. Не му се щеше да мисли какво е сполетяло нещастника, който го бе носил преди него. Магнитните обувки бяха покрити с дебел слой олюпена пластмаса, а под заключващия механизъм имаше натрупана мръсотия. Споходи го видението как обувките му залепват за Ерос и отказват да се отделят.

Тази мисъл го накара да се усмихне. „Ти ми принадлежиш“ — произнесе неговата собствена Джули. Беше вярно и сега, когато бе отново тук, той почувства нарастваща увереност, че вече няма да си тръгне. Твърде дълго бе работил като полицай и идеята да се съюзи отново с човечеството само подсилваше умората му. Беше дошъл тук за последната част от работата. А след това щеше да е приключил.

— Ой! Папка!

— Идвам — каза Милър. — Задръжте проклетите коне. Няма опасност станцията да иде някъде другаде.

— Дъгата е кръг, който не можеш да видиш. Не можеш да видиш. Не можеш да видиш — напяваше детски глас от Ерос. Милър намали звука на предаването.

Скалистата повърхност на станцията не разполагаше с каквито и да било устройства за прихващане и задържане. Други два кораба се бяха приземили върху полюса, където липсваше въртелива гравитация, но ефектът на Кориолис щеше да докара на всички световъртеж и гадене. Групата на Милър трябваше да се придържа към външните метални плочи на дока, хората бяха залепнали като мухи, с глави, увиснали към звездната бездна.

Монтирането на термоядрените бомби не беше рутинно занимание. Ако бомбите не напомпат необходимата енергия в станцията, кората ѝ можеше да изстине достатъчно, за да позволи на друга партия да спусне научен екип на повърхността, преди короната на Слънцето да я погълне. Дори когато зад плана стояха най-добрите умове на Тихо, пак съществуваше риск детонациите да не бъдат напълно синхронизирани. Ако ударните вълни, преминаващи през скалния слой, се усилят по начин, какъвто никой не е успял да предположи, станцията можеше да се пропука като яйце и да разпръсква протомолекули насред Слънчевата система като захвърлена шепа прах. Разликата между успеха и бедствието бе буквално въпрос на няколко метра.

Милър изпълзя нагоре по въздушния шлюз и се озова върху повърхността на Ерос. Групата на техниците вече монтираше резонаторни сеизмографи и сиянието на фенерите им бе най-яркото нещо в обкръжаващата го вселена. Милър опря обувки върху стоманено-керамичната плоча и остави на въртеливото движение да го изправи. Дори се протегна — след дните, прекарани в противоускорителното кресло, свободата го изпълваше с еуфория. Една от техничките разпери ръце — поясен жест за призоваване на вниманието. Милър усили звука в скафандъра.

— … insectes rampant sur ma peau…

Подразнен и нетърпелив да чуе какво се казва, той превключи от вълната на станцията към интеркома.

— Трябва да се преместим — говореше жената. — Тук има предпазна преграда. Да отидем от другата страна на дока.

— Но преградата може да е дълга над два километра — възрази Милър.

— И е така — уточни жената. — Можем да се върнем на кораба и да продължим нататък под лека тяга, или да го следваме прикачени с въжета.

— Кое ще е по-бързото?

— Тегленето.

— Да се закачваме, тогава — нареди Милър.

Корабът се издигна плавно, отвън бяха прикачени двайсетина пълзящи транспортни сонди, които сякаш висяха от огромен метален цепелин. Корабът щеше да остане с него тук, на станцията, завързан за скалата като жертвоприношение към боговете. Милър крачеше редом с останалите, докато прекосяваха широките затворени люкове на хангара. Единственият звук идваше от вибрациите на подметките му при залепването за металната повърхност. Единствената миризма бе тази на тялото му и на затоплена пластмаса от въздушния рециклатор. Металът под краката му лъщеше сякаш някой го бе почистил. Най-малката прашинка или камъче бяха запокитени в космоса много отдавна.

Екипажът се зае да прикачи кораба, да монтира и зареди бомбите и да въведе обезопасителните кодове, всеки от тях помнеше гигантската бойна глава „Науву“, носеща се право към астероида.

Ако друг кораб се спусне след тях и се опита да обезвреди зарядите, техният щеше да прати синхронизирани сигнали до всички останали минирани съдове на СВП, стърчащи над гладкия хоризонт на астероида. Три секунди по-късно повърхността на Ерос щеше да бъде изстъргана до чисто.

Дори останалите запаси от въздух и храна се разтоварваха от кораба, за да бъдат взети и използвани по-нататък. Нямаше никакъв смисъл да се губят ценни ресурси.

Нищо ужасно не изпълзя от въздушния шлюз, нищо не се опита да ги нападне, което правеше присъствието на Милър почти излишно. А може би не. Може би бе дошъл с тях просто за да използва попътния транспорт.

Когато приключиха с всичко, Милър изпрати доклад през обречената на смърт корабна система. Транспортът за обратния път се появи бавно, светла точица, която постепенно нарастваше и увеличаваше силата си, накрая се разшири до мрежа за акостиране в безтегловност, разпъната като скеле. По заповед от новия кораб хората на Милър изключиха магнитните си обувки и запалиха миниатюрни маневрени двигатели, монтирани върху скафандрите или — ако скафандрите им бяха твърде стари — върху допълнителни евакуационни платформи. Милър ги наблюдаваше как се отдалечават от него.

— Време е да къртим оттук, папка — подкани го Диого, беше някъде в групата. Милър не знаеше кой точно от всичките е той. — Метрото не чака.

— Няма да дойда — заяви Милър.

— Sa que?

— Така реших. Оставам тук.

Настъпи миг тишина. Милър бе очаквал този момент. Той знаеше обезопасителните кодове. Можеше да се върне на стария кораб и да се заключи вътре, ако се наложи. Но нямаше да се стигне дотам. Беше подготвил и аргументите си — прибере ли се на Тихо, ще е само пионка в политическата игра на Фред Джонсън, измъчваше го умора, каквато не бе изпитвал никога досега, веднъж вече бе умирал на Ерос и искаше да остане тук, за да довърши започнатото. Дължаха му го. Диого и останалите му го дължаха.

Очакваше някаква реакция от хлапаците, опит да го разубедят.

— Всичко е наред, тогава — произнесе Диого. — Виопа morte.

— Buona morte — повтори Милър и изключи радиото. Вселената потъна в тишина. Звездите под него се местеха бавно, но забележимо, докато станцията, от която висеше, продължаваше да се върти. Една от тези светлини беше „Росинант“. Две други бяха корабите, които Холдън трябваше да задържи. Милър не можеше да ги различи. Джули се рееше край него и черната ѝ коса изпълваше скафандъра, а звездите мъждукаха през тялото ѝ. Изглеждаше толкова умиротворена.

„Ако трябва да го направиш отново — попита тя. — Ако можеше да го направиш отново — от началото?“

— Не бих — отвърна той кратко.

Пред погледа му транспортният кораб на СВП запали двигатели и засия в златисто и бяло, докато се отдалечаваше, за да се превърне на свой ред в звезда. А след това се изгуби. Милър се обърна и огледа тъмния, пуст лунен пейзаж, забулен във вечна нощ.

Достатъчно му бе да остане с нея още няколко часа, после и двамата щяха да са в безопасност. Те всички щяха да са в безопасност. Той усети, че се усмихва, и същевременно очите му се напълниха със сълзи, които се рееха под лицевото стъкло или полепваха по косата.

„Всичко ще бъде наред“ — увери го Джули.

— Зная — отвърна Милър.

Стоя така близо час, сетне се обърна и се отправи бавно назад към принесения в жертва кораб, пъхна се през шлюза и се озова в сумрачния му търбух. Имаше достатъчно остатъчна атмосфера за да не се налага да спи в скафандъра. Съблече се, избра едно противоускорително кресло и се сви върху твърдия гел. Само на двайсетина метра от него пет термоядрени глави, достатъчно мощни, за да заслепят за кратко слънцето, очакваха сигнал. Над него всичко, което някога бе принадлежало към човешката раса, сега се променяше и преустройваше, преобразяваше се от едно творение в друго, сякаш бе оживяла картина от Йеронимус Бош. А на почти ден път „Науву“, Божият чук, летеше право към тях.

Милър програмира скафандъра да свири стари парчета от времето, когато харесваше да слуша музика, и се унесе в дрямка. Неусетно заспа и сънува, че е открил тунел в дъното на старата си квартира на Церера, което означаваше, че най-сетне ще бъде свободен.

Последната му закуска бе твърда протеинова пръчка и парче шоколад, измъкнато от забравен от някого авариен пакет. Преглътна го с чаша рециклирана вода, която имаше вкус на желязо и ръжда. Сигналите от Ерос почти се заглушаваха от вибриращите звуци на станцията над него, но Милър долавяше достатъчно, за да е наясно докъде са стигнали нещата.

Холдън беше победил, точно както очакваше. СВП трябваше да отговаря на хиляди гневни запитвания от Земята и Марс, както и на фракции вътре в самия съюз. Но беше късно. „Науву“ щеше да пристигне до няколко часа. Краят наближаваше.

Милър облече за последен път скафандъра, изключи осветлението и изпълзя обратно през шлюза. За един кратък, но напрегнат миг външният люк отказа да се отвори, ключалката мигаше в тревожно червено и той се изплаши, че ще трябва да прекара последните си часове тук, затворен в металния тунел като торпедо, очакващо да бъде изстреляно. Но сетне системата се задейства и люкът се отмести.

На вълната на Ерос не се долавяха думи, само тихи звуци като ромолене на поточе. Милър прекоси широкото устие на доковете. Небето над него се завъртя и „Науву“ изгря над хоризонта подобно на слънце. Дори протегнатата му ръка с разперени пръсти не беше достатъчна да закрие приближаващия се кораб. Призракът Джули го наблюдаваше.

Ако изчисленията му бяха верни, „Науву“ щеше да попадне в центъра на главната ос на Ерос. Милър щеше да бъде пряк свидетел на събитието и вълнението, което породи тази мисъл, го накара да си припомни младежките години. Наистина шоуто щеше да е незабравимо. Поколеба се дали да не го запише. Скафандърът можеше да запаметява визуална информация, приемана в реално време. Но не. Това беше неговият миг. Неговият и на Джули. Нека останалата част от човечеството се чуди какво е било — ако изобщо се интересува.

Могъщото сияние на „Науву“ изпълваше вече една четвърт от небосвода и се бе отделило над хоризонта. Тихият ромон на канала на Ерос се промени в цикличен звук, който по някаква причина му напомняше за зелените радарни екрани от старите филми. Долавяха се и гласове, но не можеше да различи ясни думи, нито да познае езика.

Гигантският факел на „Науву“ изпълваше половината небе и затъмняваше звездите около себе си. Скафандърът на Милър взе да подава тревожни сигнали за увеличаване на радиацията, затова той го изключи.

Един пилотиран от човешка ръка „Науву“ никога не би издържал подобна тяга — и при най-добрите противоускорителни кресла гравитацията щеше да мачка кости. Опита се да прецени с каква скорост ще се носи корабът в момента на удара.

Достатъчно бързо. Това беше най-важното. Скоростта, щеше да е достатъчна.

И там, в центъра на огненото цвете, Милър видя тъмно петно, не по-голямо от върха на молив. Самият кораб. Той си пое дълбоко въздух. Дори когато затвори очи, виждаше червено зарево през клепачите си. Отвори ги отново и този път „Науву“ се бе издължил. Беше придобил очертания. Приличаше на игла, на стрела, на ракета. Юмрук, подаващ се от дълбините. За първи път, откакто се помнеше, Милър се изпълни с благоговение.

Ерос нададе вик.

— НЕ СМЕЙ ДА МЕ ДОКОСВАШ, МАМКА ТИ!

Бавно сиянието на двигателя се промени от кръг през овал до гигантско перо и „Науву“ се показа в цялата красота на сребристия си профил. Милър зяпна.

„Науву“ бе пропуснал целта. Беше сменил посоката. Тъкмо в момента, сега, в този миг, той подминаваше Ерос. Но Милър не бе забелязал пламъчета на маневрени двигатели. А и как ще обърнеш нещо толкова голямо и движещо се тъй бързо, че в единия миг да лети насам, а в следващия нататък, без да се разпадне корабът? Та дори само гравитационното ускорение…

Милър погледна към звездите, сякаш очакваше да види изписан върху тях отговорът. И за негова изненада го видя. Ветрилото на Млечния път все още бе там, както и безкрайната завеса на звездите. Но ъгълът изглеждаше различен. Беше се променило въртенето на Ерос. Връзката му с плоскостта на еклиптиката.

За „Науву“ промяната на курса в последния момент, без да се разпадне, би била нещо невъзможно. Но ето че се бе случило. Ерос едва ли надхвърляше шестстотин кубични километра. Преди намесата на „Протоген“ той бе вторият по натоварване космопорт в Пояса.

И без дори да преодолява хватката на магнитните обувки на Милър, станция Ерос беше отскочила.