Левиатан се пробужда

33. Холдън

Холдън и Милър прекараха следващите пет дни на легло, докато около тях Слънчевата система гореше. Обясненията за гибелта на Ерос се сменяха от избухнала в резултат на недостиг на жизнено важни припаси криза, през тайна марсианска операция до инцидент със свръхсекретно поясно биооръжие. Анализатори от вътрешните планети твърдяха, че СВП и подобни на тях терористи най-сетне са показали колко са опасни за невинните колонии. Поясът стоварваше вината върху Марс, върху екипите за поддръжка на Ерос и върху СВП, задето не е попречил това да се случи.

Малко по-късно група марсиански фрегати блокираха Палада, бунтът на Ганимед приключи с шестнайсет убити и новото правителство на Церера обяви, че всички кораби с марсианска регистрация, намиращи се в космопорта на станцията, ще бъдат реквизирани. Заплахите и взаимните обвинения продължаваха да ескалират под нарастващия тътен на войната. Ерос беше трагедия и престъпление, но с него бе приключено и от всички краища на човешкото разселване се задаваха нови опасности.

Холдън изключи новините, намести се в койката и се опита да събуди с поглед Милър. Не се получи. Масивното излагане на радиация не го бе надарило със свръхсила. Детективът продължаваше да хърка.

Холдън се надигна, да провери силата на гравитацията. По-малко от четвърт g. Значи Алекс не бързаше. Наоми осигуряваше на Милър и Холдън време да се възстановят, преди да пристигнат при вълшебния, загадъчен астероид на Джули.

По дяволите.

Наоми.

Последните няколко пъти, когато слизаше в лазарета, срещите им бяха неловки. Тя избягваше да повдига въпроса за отхвърления романтичен порив, но той усещаше, че между тях се е вдигнала преграда, която го изпълваше със съжаление. И всеки път, когато напускаше помещението, Милър откъсваше от него поглед с въздишка, което влошаваше още повече нещата.

Ала не можеше да я избягва вечно. Той свали крака от леглото и стъпи на пода. Краката му още бяха слаби, но поне не се подгъваха. Ходилата го боляха, макар и доста по-малко, отколкото други части на тялото. Изправи се, опрял ръка на леглото, и провери как е с равновесието. Олюляваше се, но се държеше. Няколко пробни стъпки го убедиха, че ще се справи в отслабената гравитация. Системата се проточи след ръката му. Бяха му включили нещо със син цвят. Нямаше представа какво може да е, но тъй като Наоми им бе обяснила колко близо са били до смъртта, предполагаше, че е нещо важно. Той откачи торбичката от стойката и я задържа в ръка. В помещението миришеше на антисептик и диария. С радост щеше да го напусне.

— Къде отиваш? — попита Милър.

— Навън. — Холдън изведнъж се стресна, сякаш е малко момче, заловено да прави беля.

— Ами добре — промърмори Милър и се обърна на другата страна.

Вратата на лазарета бе на няколко метра от централната стълба и докато Холдън пристъпваше, хартиените калцуни на краката му издаваха тих, шумолящ звук. Стълбата се оказа най-голямото предизвикателство. Макар командният център да бе само на горния етаж, трите метра му се сториха като хиляда. Той натисна бутона, за да повика асансьора, и след няколко секунди вратата се отмести с електрическо стенание. Холдън се опита да пристъпи, но успя само да се свлече на пода, сетне коленичи. Той спря кабината, понадигна се, опита се да си придаде достоен вид за един капитан на кораб и отвори вратата.

— Божичко, капитане, все още изглеждаш ужасно — ахна Еймъс, когато вратата се отмести. Механикът се бе проснал върху два стола при пулта с датчиците и дъвчеше нещо, което приличаше на парче кожа.

— Ще спреш ли да го повтаряш?

— И да спра, истина е.

— Еймъс, нямаш ли си работа? — долетя гласът на Наоми. Седеше при компютрите и наблюдаваше някакво блещукане на екрана. Не вдигна глава, когато Холдън пристъпи на палубата. Това беше лош признак.

— Нямам. Най-скучният кораб, на който съм служил, шефе. Не се разваля, не пропуска, дори не трака. — Еймъс довърши с яденето и си обърса устата.

— Винаги можеш да хванеш парцала — подхвърли Наоми и чукна с пръст по екрана. Еймъс премести поглед от нея към Холдън.

— Ах, това ми напомня — плесна се той по челото и скочи. — Трябва да сляза в машинното и да проверя… нещо. Извинявай, капитане.

Мина покрай Холдън, влезе в асансьора и изчезна. Вратата на палубата се затвори зад него.

— Здрасти — поздрави Холдън Наоми, след като Еймъс си тръгна.

— Здрасти — отвърна тя, без да се обръща. Това също не беше добър знак. Той се надяваше, че отпращането на Еймъс е, за да поговорят. Но явно не беше познал. Въздъхна и премести един стол до нейния. Отпусна се на него, краката му трепереха сякаш е пробягал километър, а не някакви си двайсетина крачки. Наоми бе спуснала косата над лицето си. Холдън искаше да я отметне назад, но се боеше да не му строши ръката с някоя хватка от поясното кунг фу.

— Виж, Наоми — поде той, но тя не му обърна внимание и натисна едно копче на пулта. Холдън млъкна, забелязал лицето на Фред на екрана пред нея.

— Това Фред ли е? — попита, той като не можа да измисли нещо още по-глупаво.

— Трябва да видиш този запис. Получих го от Тихо преди няколко часа с кодиран сигнал, след като им пратих информация за текущото ни местонахождение.

Наоми чукна бутона за проиграване и лицето на Фред оживя.

— Наоми, изглежда, ти и хората ти сте имали сериозно премеждие. Из ефира се носят всякакви сведения за унищожаването на станцията и за предполагаема ядрена експлозия. Никой не знае какво всъщност се е случило. Дръжте ни в течение. А междувременно, успяхме да извлечем информацията от кубчето, което ни дадохте. Но не мисля, че ще ни помогне. Прилича на файлове с данни от датчиците на „Донагър“, повечето са записи на електромагнитни импулси. Опитваме се да открием скрито послание, но засега моите умни глави не се справят. Прехвърлям информацията към вас. Съобщи ми, ако намерите нещо. Край на връзката.

Екранът угасна.

— И какви са тези данни? — попита Холдън.

— Каквото чу от човека — отвърна Наоми. — Електромагнитни сензорни данни от „Донагър“ по време на преследването му от шестте кораба и самата битка. Порових се в тях, търсех нещо скрито, но не намерих нищичко. Преди няколко часа ги прехвърлих в компютъра на „Роси“, за да потърси някакъв логичен модел. Доста го бива за тези неща. Но засега удря на камък.

Тя чукна отново и на екрана започна да тече необработена информация — твърде бързо, за да може Холдън да я проследи. На малкото екранче в ъгъла програмата за издирване на последователност се опитваше да засече нещо. Холдън я наблюдава около минута, но погледът му се замъгли.

— Лейтенант Кели даде живота си за тази информация — рече той. — Напусна кораба, докато другарите му още се сражаваха. Пехотинците не го правят, освен ако не е наистина важно.

Наоми сви рамене и посочи недоволно екрана.

— Това са открили в неговото кубче. Може да има кодирана информация, но не разполагаме с други записи, за да ги сравним.

Холдън затропа с пръсти върху бедрото си, забравил за миг романтичните си подбуди.

— Добре, да речем, че това е цялата налична информация. Че няма нищо скрито. Какво би могла да означава тя за марсианския флот?

Наоми се облегна назад и затвори замислено очи, навивайки с пръст една къдрица.

— Тъй като данните са за електромагнитни импулси, най-вероятно ще са вектори на двигатели. Излъчването от двигателите е най-добрият начин да се следят корабите. Значи ще показват къде са били тези кораби по време на битката. Тактическа информация?

— Може би — промърмори Холдън. — Това достатъчно важно ли е, за да накара Кели да напусне кораба?

Наоми пое бавно дъх.

— Не мисля — отвърна.

— Аз също.

Нещо потропваше в периферията на съзнанието му, сякаш в очакване да го допусне вътре.

— Каква беше тази история с Еймъс? — попита той.

— С Еймъс?

— Ами когато се довлякохме, стоеше с два автомата на вратата.

— На връщане към кораба имахме проблеми.

— Какви проблеми? — попита Холдън.

— Едни лоши чичковци не искаха да хакнем блокираната ключалка към шлюза на „Роси“. Еймъс си поговори с тях. Нали не си мислеше, че сме се забавили, защото сме чакали теб?

Нямаше ли насмешка в гласа ѝ? Свенливост? Флирт? Той се улови, че се усмихва.

— Какво каза „Роси“ за информацията, когато я пусна за анализ? — попита Холдън.

— Ето тук — Наоми чукна едно място на екрана. Появи се дълъг текстови файл. — Отново ЕМ и данни от светлинния спектър, както и за изтичане от повредените…

— Аз съм такъв глупак — прекъсна я той.

— Съгласна. А по-точно?

Холдън докосна екрана и започна да прелиства файла нагоре и надолу. Посочи един дълъг списък с цифри и букви, облегна се назад и се ухили.

— Ето това е — рече.

— Това е какво?

— Корпусната структура не е единствената корабна характеристика. Тя е най-точната, но е късообхватна и… — той махна с ръка, за да посочи „Росинант“ — най-лесно се фалшифицира. Следващият по точност метод е сигнатурата на двигателя. Няма начин да замаскираш излъчването и топлинния модел. Освен това лесно се засича дори от голямо разстояние.

Холдън включи екрана до своето кресло и потърси програмата за разпознаване „свой/чужд“, сетне я свърза с данните от екрана на Наоми.

— Ето за какво са тези сведения, Наоми. Те съобщават на Марс кой е унищожил „Донагър“, като им показват двигателната му сигнатура.

— Тогава защо просто не предадат „разруши ни еди-кой си“ в най-обикновено текстово съобщение? — попита все още скептично Наоми.

Холдън се наведе напред, отвори уста, после я затвори, облегна се и въздъхна.

— Не зная.

Люкът на каютата се отмести с хидравлично свистене. Наоми се обърна и погледна през рамо.

— Милър идва.

Когато Холдън погледна нататък, детективът тъкмо се намъкваше откъм стълбището. Изглеждаше като оскубано пиле с розова настръхнала кожа. Хартиената нощница не си вървеше с шапката.

— Ей, има асансьор — подхвърли му Холдън.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — укори го Милър и се отпусна с въздишка в едно кресло. — Стигнахме ли?

— Опитваме се да разгадаем една загадка — осведоми го Холдън.

— Мразя загадките — призна Милър и придърпа креслото си към тях.

— Ами помогни ни тогава да решим тази. Открил си кой е убил един човек. Не можеш да го арестуваш и пращаш информацията на своя партньор. Но вместо да напишеш името на заподозрения, изпращаш всички улики. Защо?

Милър се закашля и се почеса по брадичката. Очите му бяха втренчени в нещо, сякаш четеше от екран, който Холдън не можеше да види.

— Защото не се доверявам на себе си. Искам партньорът ми да достигне до същите изводи, до които и аз, без да му влияя. Давам му точките, за да видя как ще ги свърже.

— Особено ако грешните изводи водят до последствия — кимна Наоми.

— Никой не иска да сгреши, когато става въпрос за убийство — потвърди Милър. — Няма да е професионално.

Пултът пред Холдън изписука.

— По дяволите, знам защо са били толкова предпазливи — рече той, след като погледна екрана. — „Роси“ смята, че това са стандартни двигатели за лек крайцер, построени в корабостроителницата „Буш“.

— Били са земни кораби? — ахна Наоми. — Но те нямаха опознавателни… Кучият му син!

Холдън за първи път я чуваше да ругае, но можеше да я разбере. Ако „Донагър“ е станал жертва на диверсионни кораби от флота на ООН, значи зад всичко това стои Земята. Може би дори зад разрушаването на „Кентърбъри“. От което следваше, че марсианските кораби изтребват поясни без никаква причина. Поясни като Наоми.

Холдън се наведе напред, включи комуникационния дисплей и излезе на обща честота. Милър затаи дъх.

— Копчето, което току-що натисна, да не би да прави това, което си мисля, че прави? — попита той.

— Довърших мисията, започната от Кели — отвърна Холдън.

— Нямам представа кой е тоя Кели — заяви Милър, — но моля те, кажи ми, че мисията му не е била да излъчи съобщение към цялата Слънчева система?

— Хората трябва да знаят какво става — подчерта Холдън.

— Да, така е, но не мислиш ли, че трябваше първо ние да се оправим с тези данни? — тросна се уморено Милър. — Как може да си толкова лековерен?

— Ей — надигна се Холдън, но Милър повиши глас.

— Ти откри онази марсианска батерия, нали? И каза на цялата Слънчева система за нея, с което предизвика най-голямата война в историята на човечеството. Само че, оказа се, че марсианците не са единствените замесени. После глутница мистериозни кораби разрушават „Донагър“, Марс стоварва вината за това върху Пояса, но всеки тук знае, че Поясът не е в състояние да се справи с марсиански боен кораб.

Холдън отвори уста, но Милър сграбчи чашата с кафе, която Еймъс бе оставил до клавиатурата, и я метна по него.

— Остави ме да свърша! А сега се натъкна на информация, която хвърля съмнение върху Земята. И първото, което направи, е да я оповестиш пред цялата вселена, за да може и Земята да се забърка, с което войната ще стане само още по-голяма. Не виждаш ли, че зад всичко това се крие нещо?

— Така е — потвърди Наоми.

— И какво, според теб, ще стане сега? — продължи Милър. — Не проумяваш ли как действат тези хора? Накараха всички да си мислят, че за „Кентърбъри“ е виновен Марс. Не беше. После хвърлиха вината за унищожаването на „Донагър“ върху Пояса. Но това не е истина. Сега, изглежда, са готови да замесят и Земята. Не забелязваш ли схемата? Защото нищо чудно Земята да няма никаква вина. Никога — никога не бива да изпращаш подобни обвинения, докато не разбереш каква е истината. Оглеждаш. Слушаш. Обмисляш, премерваш и когато се убедиш, едва тогава си решил случая.

Детективът се облегна назад, видимо изтощен. Челото му бе плувнало в пот. На палубата се възцари мълчание.

— Свърши ли? — попита Холдън.

Милър кимна, дишайки тежко.

— Май се пренапрегнах.

— Никого не съм обвинявал — защити се Холдън. — И не разрешавам никакъв случай. Просто разпратих информацията. Сега вече не е тайна. Те правят нещо на Ерос. И не искат да им се пречи. Докато Марс и Поясът се бият, всички останали са заети другаде.

— А ти току-що въвлече и Земята — повтори Милър.

— Може би — съгласи се Холдън. — Но убийците наистина са използвали кораби, които, ако не друго, поне са били построени на земна орбитална корабостроителница. Може би някой ще може да провери какво означава това. Затова го направих. Ако всички са наясно, няма да има тайни.

— Аха — въздъхна Милър, но Холдън се направи, че не е чул.

— И накрая все някой ще схване цялостната картина. За да има успех, подобна операция трябва да остане потайна, затова, ако изложим информацията на бял свят, тя ще приключи преждевременно. Това е единственият начин да ги спрем.

Милър въздъхна отново, кимна замислено, свали си шапката и се почеса по темето.

— Аз пък бих предпочел просто да ги изхвърля през шлюза — заяви той.

BA834024112 не беше голям астероид. Не повече от трийсетина метра в диаметър, той бе изследван преди доста време, за да бъде категоризиран като напълно лишен от ценни минерали. Съществуваше в регистрите само като предупреждение за корабите да не се сблъскат с него. Когато отлетя с малката си совалка за Ерос, Джули го бе оставила привързан към богатство, което се равняваше на милиарди.

Отблизо корабът, унищожил „Скопули“ и отвлякъл екипажа му, приличаше на акула. Беше издължен, тънък и непроницаемо черен, почти неотличим на фона на звездното небе. Отразяващите радарните вълни извивки му придаваха аеродинамична форма, каквато почти не се срещаше при повечето космически кораби. Още при първия поглед към него Холдън усети, че кожата му настръхва, ала въпреки това беше красив.

— Мама му стара — прошепна Еймъс, докато останалите се бяха скупчили в пилотската кабина и разглеждаха кораба.

— Капитане, „Роси“ изобщо не го вижда — докладва Алекс. — Обливам го с ладарни вълни, но получаваме само едно малко по-топло петно до астероида.

— Каквото видя и Бека, преди „Кент“ да си отиде — напомни Наоми.

— Совалката не се вижда, та предполагам, че това е единственият кораб в района — добави Алекс. — Освен ако няма и друг.

Холдън потропа замислено с пръсти по облегалката на пилотското кресло.

— Нищо чудно да е натъпкан с повръщащи зомбита — рече той накрая.

— Искаш ли да отидеш и да провериш? — попита Милър.

— Направо горя от нетърпение — отвърна Холдън.