Левиатан се пробужда

53. Холдън

— Всъщност ние май се досетихме как да решим проблема — отвърна Холдън.

— Съмнявам се. Ще те свържа с биоданните в скафандъра ми — каза Милър.

Няколко секунди по-късно в единия край на монитора пред Холдън се появиха колонки с цифри. Всичко изглеждаше горе-долу нормално, ако имаше някакви леки отклонения, те щяха да са от значение само за познавач в областта като Шед.

— Добре — промърмори Холдън. — Това е страхотно. Виждам, че получаваш известна доза радиация, но иначе…

Милър го прекъсна.

— Страдам ли от хипоксия? — попита той.

Данните от скафандъра му показваха налягане от 87 мм живачен стълб, съвсем малко над долната граница.

— Не — рече Холдън.

— Да виждаш нещо, което би ме накарало да халюцинирам или да замъгли съзнанието ми? Алкохол, опиати. Нещо от тоя род?

— Нищо, което да прави впечатление. — Холдън усети, че губи търпение. — За какво е всичко това? Да не ти се привиждат разни неща?

— Нищо необичайно — отвърна Милър. — Исках да изясним този въпрос, защото знам какво ще кажеш след малко.

Той млъкна и радиото изпука и зашумя в ухото на Холдън. Когато Милър заговори отново след кратък миг на мълчание, гласът му бе променен. Не изрече молба, но бе достатъчно близо до нея, за да се почувства Холдън неудобно в креслото.

— Тя е жива.

Имаше само една тя във вселената на Милър. Джули Мао.

— Ами… добре. Не съм сигурен как трябва да реагирам на тази вест.

— Ще трябва да повярваш на думите ми, че нито получавам нервна криза или психозен пристъп, нито е нещо друго. Но Джули е тук. Тя управлява Ерос.

Холдън отново погледна към биоданните от скафандъра, но всички числа бяха в пределите на нормата, освен леко завишената радиация. По нищо не личеше, че Милър е в непосредствена близост до огромно по разрушителна мощ оръжие и подготвя собственото си погребение.

— Милър, Джули е мъртва. И двамата видяхме трупа ѝ. Видяхме какво е направила протомолекулата… с нея.

— Да, видяхме тялото. И предположихме, че е мъртва, заради измененията, които…

— Тя нямаше сърдечна дейност, за Бога! — прекъсна го Холдън. — Нито мозъчна активност, нито метаболизъм. А това е почти пълното определение на понятието смърт.

— Откъде знаем как изглежда смъртта за протомолекулата?

— Ние… — Холдън се сепна. — Не знаем, разбира се. Но когато няма сърдечна дейност, мисля, че нещата са ясни.

Милър се разсмя.

— Холдън, и двамата гледахме записите от станцията. Помниш ли гръдния кош, оборудван с една ръка, който се влачеше по пода? Дали е имал сърдечна дейност? Тази гадост не играе по нашите правила от първия ден, когато се появи, защо очакваш да го направи сега?

Холдън неволно поклати глава. Милър беше прав.

— Добре, но какво те кара да мислиш, че Джули не е само торс или купчина тестиси?

— Може и да е, но не говоря за нейното тяло. Тя е тук. Умът ѝ. Все едно се състезава със стария си скутер. „Рейзърбек“. Бърбори за това по радиото от часове насам, но аз просто не обръщах внимание. Сега обаче всичко ми стана ясно.

— И защо се е отправила към Земята?

— Не зная — отвърна Милър. Гласът му издаваше вълнение, интерес. Беше по-жизнен, отколкото когато и да било при предишните им разговори. — Може би протомолекулата иска да стигне там и се меси в решенията ѝ. Джули не е била първата заразена, но е първата, оцеляла достатъчно дълго, за да стигне някъде. Може би тя е зрънцето на кристала и всичко, което протомолекулата прави, се гради върху нея. Не зная със сигурност, но се надявам да разбера. Трябва да я намеря. Да говоря с нея.

— Трябва да откараш тази бомба в контролния център и да я взривиш.

— Не мога да го направя — заяви Милър. Защото той, разбира се, не можеше.

„Няма значение — помисли си Холдън. — След по-малко от трийсет часа и двамата ще сте радиоактивен прах.“

— Е, добре. Ще успееш ли да намериш твоето момиче за по-малко от… — Холдън накара „Роси“ да изчисли времето до сблъсъка с приближаващите се ракети — двайсет и седем часа?

— Защо? Какво ще се случи след двайсет и седем часа?

— Преди няколко часа Земята изстреля целия си ядрен арсенал по Ерос. Включихме идентификаторите на петте товарни ракети на повърхността. Земните ракети се ориентират по тях. „Роси“ изчисли, че при сегашната им траектория и скорост сблъсъкът ще е след двайсет и седем часа. Марсианският флот и флотът на ООН приближават района, за да го „стерилизират“ след взрива. За да са сигурни, че нищо няма да оцелее и да се промъкне.

— Божичко!

— Тъй де — въздъхна Холдън. — Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Но имах доста други неща на главата.

Последва нова продължителна пауза.

— Можеш да ги спреш — заговори умолително Милър. — Ако изключиш идентификаторите.

Холдън завъртя креслото и се обърна към Наоми. На лицето ѝ бе изписан същият въпрос, който измъчваше и него: „Какво каза той току-що?“ Тя прехвърли биоданните на Милър на своя монитор и включи програмата за пълна медицинска диагностика. Очевидно смяташе, че нещо не е наред със самия Милър. Ако протомолекулата вече го е заразила и го използва, за да им въздейства…

— Никакъв шанс, човече. Това е последната ни възможност. Ако се провалим, Ерос ще излезе на орбита около Земята и може да я посипва колкото си иска с кафява бълвоч. Няма да поема този риск.

— Виж — поде отново Милър и в гласа му се преплитаха отчаянието и молбата. — Джули е тук вътре. Ако успея да я открия, да разговарям с нея, ще мога да спра астероида и без да прибягваме до бомбите.

— Какво, ще помолиш чинно протомолекулата да не заразява Земята? Да не върши това, за което е създадена? Ще призовеш по-добрата ѝ страна?

Милър помисли малко, преди да отговори.

— Виж, Холдън, мисля, че зная какво става тук. Това нещо е създадено да заразява едноклетъчни организми. Първични форми на живот, разбираш ли?

Холдън сви рамене.

— Е, и?

— Не ѝ се удаде тази възможност, но протомолекулата е умна. Приспособима. Тя попада на човешки гостоприемник, сложен многоклетъчен организъм. Аеробен. Огромен мозък. Нищо общо с онова, за което са я създали. И оттогава импровизира. Кашата с телата на стелт-кораба? Това е първият ѝ опит. Видяхме какво бе направила с Джули в онази баня на Ерос. Просто се учи да работи върху нас.

— Накъде всъщност биеш? — попита Холдън. Все още имаха достатъчно време да разговарят, ракетите бяха далече.

— Казвам само, че това, което става на Ерос, не е същото, за което е била създадена протомолекулата. Тя не изпълнява първоначалния план, създаден преди милиарди години. Използва това, което е подръка. Джули е схема. Мозъкът ѝ, чувствата ѝ са навсякъде в това нещо. Тя гледа на този полет към Земята като на надпревара и жадува да победи. Присмива ти се, че не можеш да я настигнеш.

— Почакай… — рече Холдън.

— Тя не напада Земята, а се прибира у дома. Може би на Луната. Там е израснала. Протомолекулата строи върху нейния чертеж, използва ума ѝ. И в този процес е заразена от нея, също както и Джули. Ако успея да я накарам да осъзнае какво става, може би ще мога да преговарям с нея.

— Откъде ти хрумна?

— Наречи го нюх — подхвърли Милър. — Умея да надушвам разни неща.

Холдън подсвирна, докато в главата му се оформяше изцяло нова картина. Нова перспектива, която му се струваше смайваща.

— Но протомолекулата все още иска да се подчинява на своята програма — възрази той. — А нямаме идея каква е тя.

— Мога със сигурност да те уверя, че не е да унищожи човечеството. Онези същества, които са я изстреляли преди два милиарда години към Феба, не са знаели за нас. Имали са нужда от биомаса и ето, тя сега я получи.

Холдън не можа да се сдържи и изпръхтя презрително.

— Е, и какво? Не искат да ни сторят нищо лошо, така ли? Сериозно? Да не мислиш, че ако обясним на това нещо, че не бива да се приземява на Земята, то просто ще иде другаде?

— Не на него — поправи го Милър. — На нея.

Наоми погледна Холдън и поклати глава. Не беше открила нищо нередно в анализите на данните на Милър.

— По дяволите, работя над този случай от близо година — продължаваше Милър. — Изучих живота ѝ, четох пощата ѝ, срещах се с нейните приятели. Познавам я. Тя е независим човек и ни обича.

— Нас? — попита Холдън.

— Хората. Тя обича хората. Отказала се е доброволно да бъде богато малко момиче и е постъпила в СВП. Живяла е на Пояса, защото тук ѝ харесва. Няма начин да се обърне срещу нас, ако знае какво се случва. Просто трябва да ѝ го обясня. Мога да се справя. Дай ми шанс.

Холдън прокара пръсти през косата си и се намръщи, усетил, че е мазна. Два дена в постоянно ускорение и никакъв шанс за душ.

— Не мога да го направя — заяви Холдън. — Залогът е твърде висок. Планът ще бъде изпълнен. Съжалявам.

— Тя може да те победи — изтъкна Милър.

— Какво?

— Добре, може и да не го направи. Имаш предостатъчно оръжия. Но протомолекулата знае как да се бори с инерцията. А Джули? Тя е боец, Холдън. Ако я предизвикаш, аз залагам на нея.

Холдън бе гледал записа с боя между Джули и нападателите от стелт-кораба. Тя наистина бе прецизна и точна в движенията си. Проведе боя, без да отстъпи и сантиметър. Беше видял безумните пламъчета в очите ѝ, когато я приклещиха и заловиха. Само броните на нападателите ѝ ги бяха спасили да не получат по-сериозни увреждания.

Холдън усети, че настръхва при мисълта какво би станало, ако Ерос реши да се бие. Досега се задоволяваше само да избягва непохватните им атаки. Но какво ще се случи, ако започне война?

— Би могъл да я намериш — рече той. — И да използваш бомбата.

— Ако не успея да я убедя — отвърна Милър. — Съгласен. Ще я намеря. И ще говоря с нея. Не се ли получи, ще се погрижа да я премахна, а вие ще очистите останките. Става. Но първо трябва да ми дадеш време да опитам.

Холдън погледна към Наоми. Беше пребледняла. Чудеше се какво ли си мисли в момента.

— Трябват ли ти повече от двайсет и седем часа? — попита накрая Холдън.

Милър въздъхна дълбоко. Когато заговори, в гласа му се усещаше благодарност.

— Не зная. Тук има няколко хиляди километра тунели и нито една от транспортните системи не работи. Ще трябва да обикалям и да влача с мен тази проклета количка. Да не говорим, че нямам никаква представа какво търся. Дай ми малко време, за да се ориентирам.

— Но нали не си забравил, че ако не се получи, ще трябва да я убиеш? Себе си и Джули?

— Не съм.

Холдън поиска от „Роси“ да изчисли колко време ще отнеме на Ерос да стигне Земята при сегашното ускорение. Ракетите от Земята преодоляваха разстоянието далеч по-бързо от Ерос. Междупланетните балистични ракети бяха всъщност свръхмощни ъпстейнови двигатели с монтирани отпред атомни бомби. Ограниченията за скоростта им бяха само границите на самите двигатели. Ако не уцелят, на Ерос щеше да му е нужна седмица, за да стигне Земята, стига да запази сегашното темпо на ускорение.

Все пак имаше възможност да се маневрира.

— Почакай, трябва да направя някои проверки тук — каза той на Милър. — Наоми, ракетите се носят по права линия към Ерос и „Роси“ смята, че ще пресекат траекторията му след двайсет и седем часа. Колко време ще можем да спечелим, ако променим правата линия в дъга? И колко голяма може да е извивката на тази дъга, така че ракетите да не изгубят шанса да ударят Ерос, когато приближат?

Наоми завъртя глава и го погледна подозрително с присвити очи.

— Какво си намислил? — попита тя.

— Да дам шанс на Милър да спре първата междувидова война.

— Нима ще се довериш на Милър? — попита тя с изненадваща злоба. — Ти мислеше, че е побъркан. Изхвърли го от кораба, защото го обяви за психопат и убиец, а сега възнамеряваш да го оставиш да говори от името на човечеството на една чуждоземна и богоравна твар, която възнамерява да ни разкъса на парченца?

Холдън едва успя да потисне усмивката си. От опит знаеше, че не е добра идея да кажеш на една жена колко хубава става, когато е гневна. А и освен това му беше нужна с ясен ум.

— Веднъж ми каза, че Милър е прав, макар аз да смятах, че греши.

— Не съм го казала просто така — възрази Наоми, като произнасяше бавно думите, сякаш говореше на умствено изостанало дете. — Казах само, че беше прав да застреля Дрезден. Това не означава, че го смятам за психически устойчив. Джим, този човек се готви да извърши самоубийство. Той е обсебен от онова мъртво момиче. Не мога дори да гадая какво става сега в главата му.

— Съгласен. Но той е там, на сцената, умее да анализира нещата и има богат опит. Този тип ни проследи чак на Ерос, като знаеше само името на кораба. А това не е никак малко. Никога не бяхме се срещали, но ме познаваше достатъчно добре от събраната информация, за да знае, че съм нарекъл кораба на името на коня на Дон Кихот.

Наоми се засмя.

— Наистина? Оттам ли си го взел?

— Така че, когато казва, че познава Джули, склонен съм да му вярвам.

Наоми понечи да каже нещо, но се поколеба.

— Мислиш ли, че тя ще се измъкне на ракетите? — попита с тих глас.

— Той смята, че би могла. Освен това вярва, че ще успее да я разубеди да не ни убива. Трябва да му дадем този шанс. Дължим му го.

— Дори ако това значи да бъде унищожена Земята?

— Не — поклати глава Холдън. — Не чак толкова.

Наоми замълча. Гневът ѝ видимо се уталожваше.

— Значи да забавим сблъсъка, но да не го отменяме — рече замислено.

— Да му спечелим малко време. Колко можем да осигурим?

Наоми се намръщи и погледна към пулта. На Холдън му се стори, че чува как умът ѝ щрака. Тя се усмихна и придоби онзи замислен вид, който имаше, когато се захващаше с трудна задача.

— Всъщност, колкото поискаш.

— Какво искаш да направиш? — изуми се Фред.

— Да променя курса на ракетите, за да спечеля малко време за Милър, но не толкова, че да не могат да се използват, в случай че се наложи да унищожим Ерос — отвърна Холдън.

— Съвсем лесно е — добави Наоми. — Пращам подробни инструкции.

— Я да чуем какъв е планът — нареди Фред.

— Земята използва идентификаторите на петте кораба на Ерос като целеуказатели на своите ракети — заговори Наоми. — Вие имате кораби и станции навсякъде из Пояса. Имате и програма за промяна на опознавателния сигнал, каквато дадохте и на нас преди време. Ако я използвате и прехвърляте кодовете от станция на станция и от кораб на кораб, ракетите ще променят курса си в дъга, която в края на краищата пак ще опира в Ерос.

Фред поклати глава.

— Няма да стане. В момента, в който земното командване види какви ги вършим, ще препрограмира ракетите да не следват нашия сигнал и ще потърси друг начин да ги насочва. В добавка ще се настроят срещу нас.

— Сигурен съм, че ще се ядосат — съгласи се Холдън. — Но няма да могат да си върнат контрола над ракетите. Точно преди да започнете да ги прехвърляте от една цел на друга, ще пратим заглушаващи сигнали.

— Тогава ще си помислят, че противникът се опитва да ги надхитри, и ще блокират възможността за промяна на курса.

— Още по-добре — отбеляза Холдън. — Внушаваме им, че смятаме да ги измамим, те престават да ни слушат и тогава правим, каквото сме намислили.

Фред поклати отново глава и този път придоби непреклонно изражение.

— Нищо на този свят не би ме накарало да го направя — заяви той. — Милър няма да успее с вълшебните си трикове срещу пришълците. Накрая пак ще трябва да взривим Ерос. Защо да отлагаме неизбежното?

— Защото — изтъкна Холдън — започвам да си мисля, че това ще е по-малко рискованият начин. Ако използваме ракетите, без да унищожим командния център на Ерос… мозъка… каквото и да е там, няма да знаем какво ще се получи, но съм сигурен, че шансовете ни ще намалеят значително. Милър е единственият, който би могъл да се справи. И такива са неговите условия.

Фред измърмори някаква ругатня.

— Ако пък не успее да го разубеди, обеща да го унищожи. И му вярвам — продължи Холдън. — Хайде, Фред, познаваш не по-зле от мен устройството на тези ракети. Дори по-добре. Имат достатъчно гориво да обиколят Слънчевата система два пъти. Няма да изгубим нищо, ако му осигурим малко време.

Фред поклати глава за трети път. Холдън виждаше, как лицето му става все по-неумолимо. Нямаше да се съгласи. Преди да каже „не“, Холдън го изпревари:

— Помниш ли кутията с мострите от протомолекулата и лабораторните записи? Искаш ли да чуеш цената ми за нея?

— Ти — произнесе бавно Фред — си се побъркал.

— Какво, не желаеш ли да я купиш? Вълшебното билетче за масата на преговорите? Вече знаеш цената ми. Дай на Милър шанса, който иска, и мострите са твои.

— Интересно ми е да разбера как успя да ги убедиш за това — попита Милър. — Смятах, че вече съм отписан.

— Няма значение — отвърна Холдън. — Спечелихме ти малко време. Иди намери момичето и спаси човечеството. Чакаме от теб новини.

„И се готви да се превърнеш в радиоактивен прах, ако не се обадиш.“ Само че това остана неизказано. Нямаше нужда да се изрича на глас.

— Чудех се къде да отидем, ако успея да говоря с нея — рече Милър. — Имам предвид, да паркира това нещо някъде.

„Ако сме живи. Ако успея да я спася. И ако чудото е истина.“

Холдън сви рамене, макар че никой не можеше да го види.

— Отведи я на Венера — подметна. — Ужасно място.