Левиатан се пробужда

50. Милър

— Какво искаш да кажеш с това, че още си на Ерос? — изуми се Холдън.

— Ами точно това — отвърна Милър, прикривайки нарастващото си съжаление с привидно безразличен тон. — Вися надолу с главата пред третичните докове, където закотвихме един от нашите кораби. Чувствам се като някакъв побъркан прилеп.

— Но…

— Много странно нещо. Не усетих нищо, когато астероидът се премести. Човек би си помислил, че при подобно ускорение би трябвало да изхвърча надалече. Ама нищо такова не става.

— Добре, стой там. Идваме да те вземем.

— Холдън — рече Милър. — Престани, моля те.

Мълчанието продължи десетина секунди, но бе изпълнено със скрит смисъл. „Никак не е безопасно да доближаваш «Росинант» до Ерос“ и „Дойдох да умра тук“, и „Не усложнявай допълнително нещата“.

— Да, аз просто… — Холдън се поколеба. После каза: — Добре. Дай ми координатите, за да ги съобщя на техниците. Аз… Божичко. Ще ти предам какво са казали.

— И още нещо — добави Милър. — Мислите да отклоните този кучи син, така ли? Имайте предвид само, че това вече не е астероид. Това е кораб.

— Аха — рече Холдън. — Добре.

Връзката бе прекъсната с тихо изпукване. Милър провери кислородните си запаси. Още три часа в скафандър, но би могъл да се върне на своя малък кораб и да ги попълни доста преди да се изчерпят. Значи Ерос се движеше. Не го усещаше, но когато погледнеше към извития хоризонт на астероида, виждаше микроастероиди, всичките идващи от една и съща посока, да отскачат обратно. Ако станцията продължаваше да ускорява, този каменен дъжд щеше да се учести и усили. По-добре да остане на кораба.

Той превключи ръчния си терминал на канала на Ерос. Станцията под него шепнеше и чуруликаше, протяжни и бавни звуци, наподобяващи песните на китовете. След гневните слова и радиосмущенията сега Ерос изглеждаше умиротворен. Интересно каква музика ще сътворят дружките на Диого от това. Бавните танци едва ли бяха в техния стил. Той усети неприятен сърбеж по гърба и размърда рамене с намерение да се почеше в някоя издатина на скафандъра. Почти не забеляза, че се усмихва. А после се засмя. Заля го вълна на еуфория.

Във вселената имаше чужди форми на живот и в момента се носеше върху една от тях като бълха на гърба на куче. Станция Ерос летеше по своя воля и с помощта на механизми или сили, които не можеше да си представи. Отново изпита благоговение и си помисли, че за него това е било забравено чувство. Вдигна ръце и ги протегна, сякаш можеше да прегърне черния космос отдолу.

Сетне с въздишка се върна обратно на кораба.

Веднага щом се озова зад стените му, той свали скафандъра и включи кислородната инсталация към рециклатора, за да се зареди. Тъй като бе единственият член на екипажа на борда резервите му щяха да се попълнят само за час. Корабните акумулатори все още бяха напълно заредени. Ръчният му терминал изписука два пъти, напомняйки, че пак е време за антиканцерогенните медикаменти. Същите, които приемаше заради предишното си посещение на Ерос. И които трябваше да гълта до края на живота си. Голям майтап.

Термоядрените глави бяха в товарния отсек на кораба: сиви квадратни сандъци, два пъти по-високи, отколкото дълги, като тухли в плътна полепваща пяна. Милър изгуби двайсет минути, докато открие в шкафчетата флакон с разтворител, в който все още бе останало малко. Тънкият спрей миришеше на озон и масло и под него розовата пяна се топеше бързо. Милър коленичи до бомбите и изяде една протеинова пръчка с вкус на ябълка. Джули седеше до него, положила безтегловната си глава на рамото му.

Милър помнеше само няколко случая в живота си, когато бе флиртувал с вярата. Повечето бяха от времето, когато бе още млад и готов да опита всичко. Сетне остаря, помъдря и понесе смазващия удар на развода. Разбираше необходимостта от вяра в едно по-висше същество, могъщ и състрадателен разум, който вижда всичко от толкова високо, че дребните неща и злините нямат значение. Все още хранеше частица от тази вяра. Просто не можеше да се убеди в нейната истинност.

И въпреки това може би наистина съществуваше някакъв план. Може би вселената го бе поставила на нужното място в нужния момент, за да стори това, което не би могъл никой друг. Може би всички болки и страдания, които бе преживял, всички разочарования и унижения през годините, в които се бе занимавал с изметта на човечеството, бяха с определена цел — да му помогнат да се озове тук, в този момент, готов да умре и само за да спечели малко време на човечеството.

„Би било хубаво, ако е така“ — произнесе Джули в ума му.

— Би било хубаво — съгласи се той с въздишка. При звука на гласа му видението изчезна.

Бомбите бяха по-тежки, отколкото си спомняше. При едно g не би могъл да ги премести. Дори при една трета беше тежка борба, но не невъзможна. Сантиметър по сантиметър той издърпа една от тях до близката количка и я изтика през шлюза. Над главата му Ерос продължаваше да си напява.

Наложи се да почине, преди да продължи. Шлюзът бе толкова малък, че побираше само по една бомба. Той се покатери, за да достигне външния люк, после повдигна бомбата с ремъци, които бе взел от товарния отсек. А след като я изнесе отвън, трябваше да я прикачи за кораба с магнитните скоби, за да попречи на въртенето на Ерос да я засили към космоса. Когато привърши и с това, седна да си отдъхне половин час.

Непрестанно усещаше нови удари, подсказващи, че Ерос ускорява. Бяха като изстрели от пушка, но можеха с лекота да пробият кораба или да преминат през него, ако го улучат. Шансовете да уцелят дребен предмет като него, разбира се, бяха нищожни. Пък и този метеоритен дъжд щеше да секне веднага щом напуснат пределите на Пояса. Дали Ерос ще го напусне? Даде си сметка, че не знае накъде лети астероидът. Беше приел, че курсът му е към Земята. Холдън вероятно знаеше.

Раменете го боляха от усилието. Разтревожи се дали не е претоварил количката. Колелата ѝ бяха по-яки от магнитните му подметки, но това не пречеше да се повредят. Астероидът над него се разтресе веднъж, после отново и отново. Ръчният терминал прекъсна астероидния канал, предупреждавайки го за ново повикване. Той погледна екранчето, сви рамене и прие разговора.

— Наоми — рече, преди тя да заговори. — Как я карате там?

— Здрасти — отвърна тя.

Мълчанието се проточи.

— Значи си говорила с Холдън?

— Говорих — потвърди. — Той все още търси начин да те измъкнем.

— Холдън е добър човек — рече Милър. — Но те моля да го разубедиш — заради мен.

Нова пауза, този път далеч по-неловка.

— Какво правиш там? — попита тя. Сякаш можеше да ѝ отговори. Сякаш целят му живот можеше да се събере в отговора на един простичък въпрос. Той се поколеба върху смисъла на думите ѝ и се съсредоточи само върху това, което тя бе казала:

— Ами, имам термоядрена бомба, завързана за товарна количка. В момента я тикам към шлюза, защото смятам да я откарам на станцията.

— Милър…

— Проблемът е, че ние третираме Ерос като обикновен астероид. Хората започват да си дават сметка, че това е прекалено опростено, но им трябва време, за да привикнат с промяната. Дори флотовете ще гледат на него по-скоро като на билярдна топка, докато всъщност той е плъх.

Говореше прекалено бързо. Думите се сипеха от устата му. Ако не ѝ даде възможност, тя няма да заговори. И няма да се наложи да чуе какво ще му каже. А не искаше да ѝ позволява да го разубеди.

— Сигурно има своя структура. Двигатели или центрове за управление. Такива неща. Ако успея да проникна вътре, да се добера до онова, което го управлява, бих могъл да го повредя. Да го превърна отново в билярдна топка. Дори и да е съвсем за малко, пак ще повиши шансовете на всички останали.

— Предполагам — съгласи се тя. — Звучи разумно. Така е най-правилно.

Милър се засмя. Корабът под него се разтресе от един особено силен удар. През новата пробойна започна да изтича газ. Станцията се движеше все по-бързо.

— Тъй — въздъхна той.

— Говорих с Еймъс — рече тя. — Нужен ти е прекъсвачът на мъртвеца. Така че каквото и да се случи, бомбата пак да се взриви. Нали разполагаш с командните кодове?

— Да.

— Чудесно. Имам една програмка, която можеш да въведеш в ръчния си терминал. Достатъчно е да държиш пръст на копчето за избиране. Отделиш ли го за повече от пет секунди тя праща сигнал. Ако искаш, мога да ти я прехвърля.

— И ще трябва да се скитам из станцията с пръст на копчето?

В гласа на Наоми се долови извинение:

— Може да те неутрализират с удар по главата. Или да ти надвият със сила. Колкото по-голяма е паузата, толкова повече възможности има протомолекулата да обезвреди бомбата, преди да избухне. Но ако ти е нужно повече време, мога да я препрограмирам.

Милър погледна към положената в количката бомба пред люка на въздушния шлюз. Светлините на командния ѝ пулт сияеха в зелено. За миг дъхът му запоти стъклото отвътре.

— А, не. Пет секунди е добре. Пращай програмата. Ще си поиграя с нея. Къде точно да я инсталирам?

— Тя сама ще ти предложи възможности — обясни Наоми.

Терминалът изписука, съобщавайки за пристигането на новия файл. Милър го прие и пусна инсталацията. Беше лесна за работа като код за врата. Кой знае защо си бе мислил, че настройката на детонатора на термоядрена бомба трябва да е малко по-сложна.

— Получих я — рече той. — Време е да вървя. Трябва да изкарам отвън малкото копеле. С каква скорост се нося сега?

— Не след дълго ускорението ти ще надмине възможностите на „Роси“. Четири g и продължава да расте без никакво колебание.

— Изобщо не го усещам.

— Съжалявам за одеве — подхвърли Наоми.

— Просто лош момент. Направихме каквото трябваше да се направи. Както винаги.

— Както винаги — повтори тя.

Последва кратко мълчание.

— Благодаря за прекъсвача — рече Милър. — Кажи на Еймъс, че оценявам усилията му.

Той преустанови връзката, преди тя да успее да отговори. Никой не обичаше дългото сбогуване. Бомбата лежеше кротко в количката, прикрепена с магнитни скоби и ремъци. Милър се придвижи бавно върху металната повърхност на порталните докове. Ако количката изгуби захвата си върху Ерос, няма да може да я удържи. Разбира се, ако някой от учестяващите се удари попадне върху него, ще е все едно, че са го застреляли, така че нямаше смисъл да се мотае. Опита се да прогони мисълта за опасността и да се съсредоточи върху работата. В продължение на десетина напрегнати минути в скафандъра му миришеше на прегрята пластмаса. Всички диагностични програми показваха грешки и когато рециклаторът успя да завърши почистването, въздушният запас изглеждаше почти непокътнат. Още една малка мистерия, която едва ли щеше да разреши.

Бездната над него сияеше с нетрепкащи звезди. Една от точиците беше Земята. Не знаеше коя точно.

Сервизният вход бе монтиран в една естествена скална издатина. Пъшкайки от усилие, Милър изтика количката с бомбата и собственото си изтощено тяло по кривината и въртеливата гравитация за пореден път притисна надолу краката му, вместо да разгъне коленете и гърба. Усети слаб световъртеж. Той въведе кода и люкът се отмести.

Ерос се простираше под него, по-тъмен от пустото небе.

С ръчния терминал той повика Холдън — надяваше се, че ще е за последен път.

— Милър — обади се Холдън почти веднага.

— Влизам вътре.

— Почакай. Виж, има начин да осигурим автоматична транспортна количка. Ако „Роси“…

— Да, но нали знаеш как е. Вече съм тук. Пък и не знаем с каква скорост лети този копелдак. Налице е проблем, с който трябва да се справим. Само това е начинът.

И без това надеждата на Холдън бе слаба. Проформа. Жест, който може би дори бе съвсем чистосърдечен. Опит да спаси всички и така до самия край.

— Разбирам — промълви накрая Холдън.

— Добре. И когато видя сметката на това, което е вътре…

— Работим върху възможностите да унищожим станцията.

— Хубаво. Защото не ми се ще усилията ми да идат напразно.

— Има ли… има ли нещо, което искаш да направя? След това?

— Ами, не — рече Милър, но Джули застана до него с развети коси, сякаш беше под вода. Беше окъпана в по-силна звездна светлина, отколкото имаше навън. — Чакай. Всъщност има. Няколко неща. Родителите на Джули. Те ръководят търговска компания „Мао-Квиковски“. Знаели са за избухването на войната още преди да се случи. Вероятно са имали връзки с „Протоген“. Постарай се да не се измъкнат. И ако ги видиш, предай им, че съжалявам, задето не я открих навреме.

— Разбрано.

Милър примижа в тъмнината. Имаше ли още нещо? Трябваше ли да има? Може би кратко послание до Хейвлок? Или до Мус. До Диого и приятелите му от СВП? Но тогава би трябвало да знае какво да им каже.

— Май това е всичко — приключи Милър. — Беше ми приятно да работя с теб.

— Съжалявам, че се стигна до това — каза Холдън. Не беше извинение за стореното и казаното, за избора или отказа.

— Тъй де. Но какво друго би могъл да направиш, нали?

Това бе най-близката точка до сбогуване, до която щяха да стигнат. Милър прекъсна връзката, извика програмата, която Наоми му бе пратила, и я активира. И докато се занимаваше с това, отново включи канала на Ерос.

Тих, стържещ звук, като нокти, плъзгащи се по безкраен лист хартия. Той пусна светлините на количката и мрачната вътрешност на Ерос се озари в индустриално сиво, а сенките се спотаиха в ъглите. Представи си, че в озарената част стои Джули, сякаш е под светлините на прожектори и сиянието къпе нея и всичко наоколо в последните останки от някогашна силна мечта.

Милър освободи спирачките, натисна дръжките и се отправи за последен път към вътрешността на Ерос.