Левиатан се пробужда

15. Холдън

Холдън се пресегна и сграбчи Наоми. Помъчи се да се ориентира, докато двамата се премятаха през хангара без никаква възможност да се оттласнат от нещо или да спрат движението си. Бяха в средата на помещението, лишени от прикритие.

Взривът бе запокитил Кели на пет метра встрани, към един голям сандък, над който се рееше сега с една магнитна подметка, прилепена за сандъка, и втора, опитваща се да се допре до пода. Еймъс бе повален долу и лежеше на пода, а сгънатият под тялото му крак бе извит под неестествен ъгъл. Алекс бе коленичил до него.

Холдън извърна глава и погледна към нападателите. Зърна едрия тип с гранатомета, който бе ударил Кели — тъкмо се прицелваше в тях. „Мъртви сме“ — помисли си. Наоми направи неприличен жест с ръка.

Мъжът с гранатомета потрепери и се разтвори в облак от кървави пръски и дребни парчета.

— Качвайте се на кораба! — изкрещя Гомес по радиото. Гласът му беше дрезгав и изтънял, изкривен от възбудата на боя.

Холдън размота въжето от скафандъра на Наоми.

— Какво правиш?… — поде тя.

— Остави на мен — рече той, опря крака в корема ѝ и тласна силно. Блъсна се в пода, докато тя се въртеше под тавана. Включи магнитите на обувките, опъна въжето и я притегли надолу към себе си.

Помещението се разтресе от нови откоси.

— Не се надигай! — предупреди я Холдън и се затича с бързината, която му позволяваха магнитните обувки, към Алекс и Еймъс. Механикът помръдваше, значи още бе жив. Холдън осъзна, че продължава да стиска края на въжето на Наоми, наведе се и го завърза за скафандъра си. Повече никакво разделяне.

После вдигна Еймъс от палубата и овладя инерцията му. Механикът изпъшка и промърмори някаква ругатня. Холдън прикачи и него към въжето. Както изглежда, щеше да понесе целия си екипаж. Без да каже нито дума, Алекс завърза и своето въже и му даде знак, че е готов.

— Това беше… искам да кажа… мамка му — мърмореше Алекс.

— Аха — изпъшка уморено Холдън.

— Джим — повика го Наоми. — Виж!

Холдън проследи погледа ѝ. Кели накуцваше към тях. Скафандърът му бе смачкан от лявата страна на гърдите и през едно от отвърстията изтичаше хидравлична течност, оставяща едри капки като пътечка в пространството зад него. Но той продължаваше да се придвижва — към корветата.

— Да вървим — рече Холдън.

Петимата се отправиха в групичка към кораба, заобиколени от кръжащи из въздуха отломки от взривени сандъци. Нещо ужили Холдън по рамото и един индикатор на лицевия дисплей го информира, че скафандърът току-що е запушил малка пробойна. Той усети нещо топло да се спуска по ръката му.

Гомес закрещя като побъркан по радиото, втурна се към отсрещната стена и откри огън. Ответната стрелба бе плътна и непрекъсната. Холдън видя как в пехотинеца един след друг попадат куршуми, малки експлозии и разширяващи се облачета, и неволно взе да се пита възможно ли е да е останало нещо живо вътре в скафандъра. Но Гомес продължаваше да примамва вниманието на противника и Холдън и хората му успяха да се доберат до относителното прикритие на външния люк на корветата.

Кели издърпа тънка метална карта от джоба на бронята си. Прекара я през четеца и люкът се плъзна встрани. Холдън влезе и придърпа тялото на Еймъс след себе си. Наоми, Алекс и раненият космопехотинец ги последваха. Всички се оглеждаха объркано, докато вътрешният люк на шлюза започна да се отмества.

— Не мога да повярвам, че ние… — заговори Алекс, но млъкна.

— По-късно ще говорим за това — излая Кели. — Алекс Камал, ти си служил на бойни кораби на Марсианския флот. Ще можеш ли да подкараш този?

— Разбира се, лейтенант — отвърна Алекс и неволно се изпъна. — Защо аз?

— Нашият пилот е отвън и вероятно ще загине. Вземи това. — Кели му подаде металната карта. — Останалите, пристегнете се в креслата. Твърде много време изгубихме.

Отблизо повредите по скафандъра на Кели изглеждаха още по-сериозни. Със сигурност имаше тежка контузия на гърдите. И не всичката течност, изтичаща през отворите на скафандъра, бе хидравлична. Част от нея бе примесена с кръв.

— Дайте да ви помогна — рече Холдън и пристъпи към него.

— Не ме докосвай! — сряза го Кели толкова гневно, че Холдън се стресна. — Вържете се и млъквайте всички. Веднага!

Холдън реши да не спори. Развърза въжето от скафандъра си и помогна на Наоми да отнесе Еймъс при едно от противоускорителните кресла, където го закопчаха. Кели остана на горната палуба, но чуваха гласа му по интеркома.

— Господин Камал, готови ли сме за излитане? — попита.

— Тъй вярно, лейтенант. Когато се качихме на борда, реакторът вече беше подгрят.

— „Тахи“ беше оставен в готовност за старт. Затова избрахме него. А сега да потегляме. Веднага щом напуснем хангара — пълна тяга.

— Разбрано — отвърна Алекс.

Гравитацията се възвръщаше на леки тласъци и в различни посоки, докато Алекс издигаше кораба и го извърташе към вратата на хангара. Холдън приключи с ремъците си и се обърна да провери дали Наоми и Еймъс са се обезопасили. Механикът стенеше и се беше вкопчил в мъртва хватка в дръжките на креслото.

— Все още ли си с нас, Еймъс? — попита Холдън.

— Мога ли да пропусна и миг, капитане?

— О, мамка му, виждам Гомес — обади се Алекс по интеркома. — Паднал е. Ах, проклети копелдаци! Продължават да стрелят по него, макар че лежи! Гадове!

Корабът спря да се движи и Алекс добави:

— Яжте това, задници!

Корабът се разтресе за част от секундата, отново се завъртя и пое към вратите.

— Оръдията за близък бой ли включи? — попита Холдън.

— Обикновена улична справедливост — изпръхтя в отговор Алекс.

Холдън се опита да си представи какво могат да сторят на човешкото тяло неколкостотин подсилени с тефлон стоманени проектили, летящи със скорост петстотин метра в секунда, но в същия миг Алекс даде пълна тяга и върху гърдите му сякаш клекна цяло стадо слонове.

Холдън се пробуди в безтегловност. Боляха го очните ябълки и тестисите, което означаваше, че известно време са летели на пълна тяга. Пултът на стената до него го осведоми, че е изминал половин час. Наоми се размърдваше в креслото си, но Еймъс лежеше в безсъзнание и от отвора в скафандъра му изтичаше кръв с обезпокоителни темпове.

— Наоми, провери как е Еймъс — изхриптя Холдън и гърлото го заболя при опита да говори. — Алекс, докладвай.

— Малко след като излетяхме, „Дони“ избухна, капитане. Предполагам, че онези космически пехотинци не са удържали. Няма го вече — приключи Алекс с потиснат глас.

— Шестте атакуващи кораба?

— Нито следа от тях след експлозията. Вероятно са се опекли.

Холдън кимна. Обикновена улична справедливост, няма що. Превземането на кораб с абордаж бе една от най-рискованите маневри при космическо сражение. По правило се свеждаше до надпревара между нашествениците, които бързат да се доберат до машинното, и колективната воля на защитниците, държащи пръст върху бутона за взривяване. Един поглед към капитан Яо му бе достатъчен, за да знае кой ще спечели подобна надпревара.

И все пак… Някой бе решил, че рискът си заслужава.

Холдън разкопча ремъците и се премести при Еймъс. Наоми бръкна в аптечката и разряза скафандъра на механика с ножица. Крачолът бе щръкнал навън, подпрян от строшената пищялна кост на Еймъс, когато скафандъра се бе опитвал да компенсира натоварване от дванайсет g.

Наоми разряза напълно крачола и отдолу се показа окървавеният смазан крак на механика.

— Какво ще правим сега? — попита Холдън.

Наоми го изгледа ококорено, после избухна в невротичен смях.

— Нямам представа — призна тя.

— Но ти… — Холдън се сепна. Тя сякаш не говореше с него.

— Ако бяхме създадени от метал, щях да го поизправя с чука и да върна всичко на място — бърбореше тя сякаш в унес.

— Аз…

— Но той не е сглобен от части за кораб — продължаваше Наоми и гласът ѝ се извиси до крясък. — Така че, защо ме питаш какво ще правим?

Холдън протегна ръце в успокояващ жест.

— Добре, разбрах. Да опитаме първо да спрем кървенето.

— Ако убият Алекс, мен ли ще помолиш да управлявам кораба?

Холдън понечи да отвърне нещо, но се отказа. Тя беше права. Винаги когато не знаеше какво да прави, се допитваше до нея. Постъпваше така от години. Тя беше умна, способна, обикновено не позволяваше да я завладее паника. Но сега бе преживяла същото, каквото и всички останали. Ако не внимава, току-виж и тя се прекърши, а не биваше да го позволява.

— Права си. Ще се погрижа за Еймъс — заяви той. — А ти иди да провериш как е Кели. Ще дойда горе след няколко минути.

Наоми продължаваше да го гледа, докато дишането ѝ се забави, после каза „Добре“ и се отправи към стълбичката.

Холдън напръска крака на Еймъс с коагулираща пяна и го превърза с бинт от аптечката. След това се надвеси над близкия монитор и потърси в корабната база данни съвети за лечение на комбинирана фрактура. Все още четеше объркано текста, когато Наоми го повика.

— Кели е мъртъв — съобщи тя с безизразен глас.

Холдън усети, че стомахът му се свива. Пое си бавно въздух, за да укроти надигащата се паника.

— Добре. Ще ми трябва помощта ти, за да наместим костта. Слизай долу. Алекс? Осигури ни половин тяга, докато работим над Еймъс.

— Някаква конкретна посока, капитане? — попита Алекс.

— Не ме интересува, просто ми осигури половин g и не ни търси по радиото, докато не ти се обадя.

Наоми се спусна при него тъкмо когато гравитацията се възвръщаше.

— Кели е имал строшени ребра от едната страна на гръдния кош — съобщи тя. — Тягата ги е изместила навътре и са проболи органите.

— Знаел е, че ще се случи — погледна я Холдън.

— Аха.

Беше лесно да се подиграваш на космическите пехотинци, когато те не те слушат. Във флотските дни на Холдън да подмяташ разни неща по адрес на консервните глави бе често забавление. Но сега четирима пехотинци бяха загинали, за да ги измъкнат от „Донагър“, и трима от тях го бяха сторили по свое желание. Холдън си обеща никога вече да не се подиграва с тях.

— Трябва да изправим костта, преди да поставим шина. Дръж го здраво, а аз ще дръпна крака. Кажи ми, когато костта се прибере и кракът се изопне.

Наоми понечи да възрази.

— Зная, че не си лекар. Просто ми помагай — прекъсна я той.

Оказа се едно от най-ужасните неща, които Холдън бе правил някога. Еймъс се събуди с писъци по средата на процедурата. Наложи се да издърпа крака два пъти, защото първия път костите не се изравниха и когато го пусна, назъбеният край на пищялната кост отново щръкна през раната сред фонтан от кръв. За щастие в този момент Еймъс припадна и вторият опит премина без викове. Този път, изглежда, се получи. Холдън напръска отново раната с антисептик и коагулант. Постави и стимулиращ тъканния растеж бинт, накрая завърши с шина и антибиотична лепенка на бедрото на механика.

Когато приключи, рухна на пода и започна да трепери. Наоми се сви в койката си и захлипа. За първи път Холдън я виждаше да плаче.

Холдън, Алекс и Наоми се поклащаха като триъгълна композиция над противоускорителното кресло с тялото на лейтенант Кели. На долната палуба Еймъс спеше дълбоко упоен. „Тахи“ дрейфуваше из космоса без конкретна посока. За първи път от много време насам никой не ги преследваше.

Холдън знаеше, че другите двама чакат неговото решение. Очакваха да чуят как смята да ги спаси. Гледаха го с надежда. Опита се да си придаде спокоен и замислен вид. Но отвътре го владееше паника. Нямаше никаква представа накъде да се насочат. Нито какво да правят. Откакто се натъкнаха на „Скопули“, всяко място, което смятаха за безопасно, се оказваше смъртоносна клопка. „Кентърбъри“, после „Донагър“. Холдън бе ужасѐн от мисълта да поемат накъдето и да било от страх това да не е последното му решение.

„Направете нещо — припомни си гласа на един от наставниците в школата за млади офицери. — Не е задължително да е правилно, важното е да действате.“

— Някой ще дойде да разследва какво е станало с „Донагър“ — заговори той. — Сигурен съм, че насам вече летят марсиански кораби. Вероятно знаят, че „Тахи“ се е измъкнал, защото предавателят ни е съобщил на цялата Слънчева система, че очакваме помощ.

— Не, не е — възрази Алекс.

— Обяснете, господин Камал.

— Това е торпедоносец. Да не мислите, че ще му инсталират предавател, който да излъчва непрестанно сигнали, докато се носи към някой вражески кораб? Затова горе в кабината има един доста голям превключвател, на който е написано „изключване на предавателя“. Задействах го точно преди да излетим. Сега сме просто един реещ се из космоса предмет, като милион други.

Холдън мълча в продължение на две бавни вдишвания.

— Алекс, това може би е най-великото нещо, което някой е извършвал в историята на вселената — произнесе той.

— Джим, но ние не можем да се приземим — обади се Наоми. — Първо, нито един космопорт няма да допусне към него да се приближи кораб без опознавателни сигнали и второ, осъществим ли визуален контакт, ще познаят, че това е марсиански съд.

— Да, ето ти сериозен недостатък — съгласи се Алекс.

— Фред Джонсън — рече Холдън — ни даде адрес, на който да се свържем с него. Предполагам, че СВП са единствените, които ще ни позволят да приземим откраднат марсиански кораб някъде.

— Не е откраднат — възрази Алекс. — Сега е наше законно притежание.

— Е, можеш да поспориш по въпроса с МКРФ, ако ни заловят. Но по-добре да се постараем това да не става.

— Значи ще чакаме тук, докато полковник Джонсън се свърже с нас? — попита Алекс.

— Не съвсем. Вие двамата подгответе лейтенант Кели за погребение. Алекс, ти си служил в МКРФ. Познаваш техните традиции. Направи го с всички почести и го запиши в дневника. Той загина, за да ни измъкне от кораба, и ние сме длъжни да му засвидетелстваме нашето уважение. Веднага щом се приземим някъде, ще пратим пълен доклад на командването на МКРФ, за да могат да приключат досието му официално.

— Тъй вярно, сър — козирува Алекс.

Фред Джонсън откликна на повикването му толкова бързо, че Холдън се зачуди дали не е седял до терминала в очакване да го потърсят. Отговорът на Джонсън се състоеше само от координати и думата „кодирана връзка“. Холдън прицели лазерния предавател в указаните координати — беше същото място, откъдето Фред бе пратил първото си съобщение, — включи микрофона и произнесе:

— Фред?

Мястото, уточнено от координатите, бе на повече от единайсет светлинни минути от тях. Холдън се приготви да чака двайсет минути за отговор. За да се занимава с нещо, предаде координатите в пилотската кабина и нареди на Алекс да се отправи в тази посока с тяга едно g веднага щом приключат с погребението на лейтенант Кели.

Двайсет минути по-късно тягата се възстанови и Наоми се покатери по стълбата. Беше съблякла вакуумния скафандър и носеше червен марсиански комбинезон, твърде къс на краката и прекалено широк в талията. Косата и лицето ѝ бяха измити.

— Този кораб има баня с душ. Можем ли да го задържим? — попита тя.

— Как мина?

— Погрижихме се за нещастника. Долу, до машинното, има доста просторен хангар. Оставихме го там, докато се появи възможност да го пратим у дома. Изключих отоплението и въздуха, така че ще може да се съхрани.

Тя протегна ръка и пусна малко черно кубче върху дланта му.

— Това беше в джоба под бронята.

Холдън вдигна предмета. Приличаше на някакво устройство за съхраняване на информация.

— Можеш ли да провериш какво има вътре? — попита той.

— Разбира се. Дай ми няколко минути.

— А Еймъс как е?

— Кръвното налягане е стабилно. Сигурно е добре.

Пултът пред тях изписука и Холдън погледна екрана.

— Джим, новината за „Донагър“ току-що попадна в мрежите. Признавам, че съм изненадан да се свържа с теб — добави Фред. — С какво мога да помогна?

Холдън помисли малко как да формулира отговора. Подозрителността на Фред бе доста явна, но нали сам бе пратил на Холдън парола, която да използва тъкмо в подобен случай.

— Фред, докато нашите врагове станаха повсеместни, списъкът с приятелите все повече се скъсява. Честно казано, май само ти остана в него. Аз съм в един откраднат от…

Алекс се покашля многозначително.

— В спасен и законно придобит кораб на МКРФ — поправи се Холдън. — Но засега се налага да скрия този факт. Трябва да отида някъде, където няма да ме застрелят веднага щом се появя. Затова ми е нужна помощта ти.

Отговорът пристигна след половин час.

— Прикрепих един файл към подканала — обясни Фред. — Там е въведен вашият нов опознавателен код и упътване как да го инсталирате. Кодът съществува във всички регистри. Той е напълно легален. Има и координати на безопасно за вас пристанище. Където ще ви чакам. Има доста неща, за които да си поговорим.

— Нов опознавателен код? — учуди се Наоми. — Как в СВП са се сдобили с подобно нещо?

— Или са хакнали обезопасителните протоколи на Земно-Марсианската коалиция, или имат свой човек в службата по регистри — предположи Холдън. — Но какъвто и да е случаят, мисля, че ни допуснаха да играем в първа лига.