Левиатан се пробужда

37. Холдън

В продължение на два часа Алекс държа „Росинант“ на тяга от три четвърти g, докато екипажът се готвеше за вечеря. След почивката щеше да го върне на три g, но междувременно Холдън се наслаждаваше да стои на крака при гравитация, малко по-слаба от земната. Беше малко по-силна за Наоми и Милър, но те не се оплакваха. И двамата разбираха необходимостта да се бърза.

Веднага щом се освободиха от тежестта на високото ускорение, всички се събраха в камбуза и се заеха с приготвянето на вечерята. Наоми разбърка изкуствени яйца и фалшиво сирене. Еймъс направи доматен сос от консерва, в който изсипа и последните запаси от гъби, но пък миризмата бе като на истински. Алекс, който беше на вахта, превключи управлението на кораба към един от мониторите в камбуза и седна на масата до него, където се зае да маже доматения сос и сиренето върху пласт дебели макарони с надеждата, че крайният резултат ще наподобява лазаня. Холдън се навърташе край фурната, където печеше хлебчета. Уханието в камбуза бе досущ като на истинска натурална храна.

Милър също присъстваше, но засега не бе предлагал помощта си. Вместо това първо седна върху масата, после до нея, докато гледаше останалите. Не избягваше тенденциозно погледа на Холдън, но и не се опитваше да му привлече вниманието. По неизказано взаимно съгласие никой не включваше новинарските емисии. Холдън бе сигурен, че всички ще се втурнат към каютите си, за да го сторят, веднага щом приключи вечерята, но за момента в помещението цареше тишина.

Скоро след това Холдън извади и последните хлебчета и пъхна във фурната подготвената лазаня. Наоми се настани до Алекс и подхвана тих разговор за нещо, което бе видяла на един от мониторите. Холдън поглеждаше ту към нея, ту към фурната. Тя се засмя на казаното от Алекс и замислено нави една къдрица на пръста си. Холдън усети, че стомахът му се свива мъчително.

С крайчеца на окото забеляза, че Милър гледа към него. Когато извърна глава, детективът сведе поглед, а на лицето му трепна усмивка. Наоми се засмя отново. Беше отпуснала ръка на рамото на Алекс, а пилотът ѝ говореше със зачервено лице на неразбираем марсиански диалект. Двамата, изглежда, бяха стари приятели. Холдън едновременно се чувстваше доволен от това и изпитваше известна ревност. Зачуди се дали Наоми някога отново ще му стане приятелка.

Тя забеляза, че ги гледа, и му намигна съзаклятнически, което вероятно щеше да има повече смисъл, ако знаеше какво си говорят с Алекс. Той се усмихна и също ѝ намигна, щастлив, че за миг се е приобщил към тях. Силно цвърчене от фурната привлече вниманието му. Лазанята бе започнала да се издува и краищата ѝ излизаха извън тавичката.

Той изключи фурната и отвори вратата.

— Вечерята е готова — обяви и постави чиниите на масата.

— Изглежда страхотно — понадигна се Еймъс.

— Същото казваше и мама Тамара, когато приключваше с готвенето — каза Холдън.

— Една от трите ти майки е готвила? Обичам традициите. — Наоми отново му намигна.

— Ами, делеше това задължение с Цезар — един от бащите ми.

Наоми се усмихна широко.

— Колко мило — рече. — Такова голямо семейство.

— Така си беше — потвърди той и в съзнанието му изникна картината на ядрена експлозия, поглъщаща къщата им в Монтана и цялото семейство. Беше сигурен, че ако се случи, Милър ще е до него, за да го убеди, че и това е по негова вина. Едва ли щеше да има сили да му възразява.

Докато се хранеха, Холдън почувства леко снижаване на напрежението в помещението. Еймъс се оригна шумно и реагира на протестите на останалите, като се оригна повторно. Алекс разказа на всички вица, който бе накарал Наоми да се разсмее. Дори Милър се поотпусна и се зае да разправя някаква дълга и почти невероятна история за разкриване на черен пазар за сирене, която завършваше с престрелка и девет голи австралийци в нелегален бордей. Към края на историята Наоми се смееше толкова неудържимо, че си накапа комбинезона, а Еймъс все повтаряше: „Не е възможно, мамка му!“, сякаш бе някаква мантра.

Историята наистина бе забавна и Милър бе добър разказвач, но Холдън го слушаше с половин ухо. Гледаше лицата на хората и как напрежението напуска телата им. Двамата с Еймъс идваха от Земята, макар че вероятно едрият мъж отдавна бе забравил родния си свят. Алекс беше от Марс и очевидно се гордееше с това. Една грешка на някоя от страните бе достатъчна и двете планети да се превърнат в радиоактивни купчини, но в момента те бяха приятели и вечеряха заедно. Всичко беше наред. Свят, за който Холдън бе готов да се бие.

— Аз също си спомням онзи период с дефицита на сирене — заговори Наоми, когато Милър млъкна. — Из целия Пояс. Значи ти си виновен за това?

— Нямаше да възникне проблем, ако се занимаваха само с контрабанда — обясни Милър. — Но когато започнаха да се стрелят с другите контрабандисти на сирене, полицията ги надуши. Лоша работа.

— И всичко това заради едно нищо и никакво сирене? — изуми се Еймъс. — Сериозно ли говориш? Мислех, че тези неща стават заради дрога или хазарт. Но сирене?

— Хазартът на повечето места е съвсем легален — каза Милър. — А дори неизкласил гимназия тийнейджър може да ти забърка каквато искаш дрога в банята си. Няма никакъв начин да се контролират доставките.

— Истинското сирене пристига от Земята или от Марс — добави Наоми. — И след като го обложат с данъци и такси, струва повече от горивна пръчка за реактор.

— Накрая задържахме като доказателство сто и трийсет килограма вермънтски чедър — подхвърли Милър. — Уличната му цена вероятно щеше да стигне колкото да си купиш цял кораб. И до вечерта всичко изчезна. Написахме протокол за брак. Никой не каза нито дума и всеки отнесе вкъщи по една пита.

Детективът се облегна назад със замислен вид.

— Божичко, хубаво сирене беше — въздъхна той с усмивка.

— Да, тези фалшификати имат вкус на фъшкия — съгласи се Еймъс и побърза да добави: — Без да се обиждаш, шефе, ти доста помогна да му видят сметката окончателно. Но все пак е странно да се бият за сирене.

— Затова унищожиха Ерос — рече Наоми.

Милър кимна, но не каза нищо.

— Откъде ти хрумна? — попита Еймъс.

— От колко време летиш? — отвърна с въпрос Наоми.

— Знам ли. — Еймъс присви очи, смятайки наум. — Двайсет и пет години, да речем?

— Летял си с доста поясни, нали?

— Аха. Няма по-добри колеги в тази работа. Освен мен, разбира се.

— Щом летиш с нас от двайсет и пет години, трябва да познаваш местния жаргон. Обзалагам се, че можеш да си поръчаш бира и проститутка на всяка станция на Пояса. Ако беше малко по-мършав и по-мургав, дори щеше да минеш за един от нас.

Еймъс се усмихна, наслаждавайки се на комплимента.

— Но все още не ни разбираш — продължи Наоми. — Никак. Никой, израсъл на свят, където въздухът е даденост, не може да ни разбере. Затова са готови да убият милион и половина от нас, за да видят как действа този техен вирус.

— Ей, чакай малко! — понадигна се Еймъс. — Сериозно ли говориш? Смяташ, че вътрешните и външните се имат за толкова различни?

— Разбира се, че е така — обади се Милър. — Ние сме твърде високи и мършави, главите ни са прекалено големи и ставите ни са изпъкнали.

Холдън забеляза, че Наоми го разглежда с любопитство през масата. „Харесвам главата ти“ — помисли си той, но очевидно лъчевата болест все още не го бе надарила с телепатия, защото изражението ѝ не се промени.

— Дори имаме собствен език — обясняваше Милър. — Присъствал ли си някога, когато землянин попита за посоката?

— Пускаш епицентрално, шлаухваш се на тубариата и си право на дукса — заговори Наоми с тежък поясен акцент.

— Слизаш към оста, качваш се на метрото и то ще те откара на доковете — преведе Еймъс. — Какво толкова трудно има в това?

— На Церера имах партньор, който не би могъл да се справи и след две години работа — рече Милър. — А Хейвлок не беше глупак. Просто не беше… тамошен.

Холдън ги слушаше, докато похапваше лазаня с хлебче.

— Добре, разбрахме — вдигна ръка той. — Вие сте странни. Но да убиеш милион и половина само заради дребни различия в скелета и жаргона…

— Хвърляли са хора в пещта за далеч по-дребни неща, още откакто са открили пещите — изтъкна Милър. — Ако ще се почувстваш по-добре, повечето от нас смятат, че си нисък и микроцефален.

Алекс поклати глава.

— Не виждам никакъв смисъл да заразиш хорицата с онзи бацил дори и да мразиш лично всеки човек на Ерос. Кой знае какво може да причини това нещо?

Наоми отиде при мивката и си изми ръцете. Шумът от течащата вода привлече вниманието на всички.

— Мислих за това — рече тя, докато се бършеше с кърпа. — За смисъла.

Милър понечи да заговори, но Холдън го спря с рязък жест и зачака Наоми да продължи.

— Реших да го разгледам като компютърен проблем — огледа ги тя. — Ако вирусът, наномашината или протомолекулата, или каквото е там, е изкуствено създаден, то какво е неговото предназначение?

— Правилно — кимна Холдън.

— Очевидно се опитва да постигне нещо — нещо сложно. Какъв е смисълът да полагаш подобни усилия само за да убиваш хора? Промените, които предизвиква, изглеждат преднамерени… но не съвсем пълни.

— Съгласен съм — одобри Холдън. Алекс и Еймъс също кимнаха, но запазиха мълчание.

— Та може би обяснението е, че тази протомолекула все още не е достатъчно умна. Може да натъпчеш доста информация в нещо толкова дребно, но освен ако не е квантов компютър, обработката ѝ изисква пространство. Най-лесният начин да извършиш подобна обработка в микроскопична машина е чрез нейното разпространение. Може би протомолекулата не довършва работата си, защото не е достатъчно умна да го направи. Засега.

— Тоест няма достатъчно като нея — допълни Алекс.

— Именно. — Наоми пусна кърпата в умивалника. — Осигуряваш ѝ необходимото количество биомаса, с която да работи, и тогава ще разбереш за какво изобщо я има.

— Според онзи тип във филма е създадена, за да открадне живота на Земята и да ни унищожи — подхвърли Милър.

— И Ерос е идеален за тази цел — допълни Холдън. — Предостатъчно биомаса в изолирана от вакуум епруветка. Ако нещо излезе изпод контрол, войната и без това вече бушува. Има колкото щеш бойни кораби, които да взривят пътем Ерос, в случай че възникне реална заплаха. Хората винаги забравят противоречията си, когато се появи нов играч.

— Брей — възкликна Еймъс. — Това наистина е много гадно.

— Добре де — вдигна ръце Холдън. — Но дори и да се е случило точно това, все още не мога да повярвам, че има толкова лоши хора, и то всичките събрани на едно място, за да го сторят. Не става въпрос за нечия солова операция. Говорим за десетки, дори стотици много умни хора. Или смяташ, че в „Протоген“ са наемали само прототипи на Сталин и Джак Изкормвача?

— Ще попитам за това господин Дрезден — обеща Милър с непроницаемо лице, — когато най-сетне се срещнем.

Жилищните пръстени на Тихо се въртяха лениво около сфероидната, лишена от гравитация фабрика в центъра. Масивни кранове, наподобяващи гигантски ръце, тъкмо наместваха огромно парче от обшивката на „Науву“. Докато разглеждаше станцията на монитора, Холдън изпитваше нещо като облекчение. Досега Тихо бе единственото място, където никой не бе стрелял по тях, нито се бе опитвал да ги взриви или да повръща бълвоч отгоре им, и това го правеше почти роден дом.

Погледна към сейфа, прикрепен стабилно за пода, и мислено се помоли да не погуби всички на станцията само защото го е докарал тук.

Сякаш прочел мисълта му, Милър се появи през люка и увисна над сейфа. Той погледна втренчено Холдън.

— Не го казвай. Вече си го помислих — вдигна ръце Холдън.

Милър сви рамене и продължи към командния център.

— Доста големичък — кимна той към монитора с изображението на „Науву“.

— Заселнически кораб — поясни Холдън. — Такива като него ще ни дадат звездите.

— Или самотна смърт по време на дълго пътешествие към нищото.

— Знаеш ли, в тази галактика има цивилизации, които се забавляват, като изстрелват натъпкани с вируси куршуми по съседите си. В сравнение с тях нашият начин е далеч по-хуманен.

Милър обмисли думите му, кимна и се загледа към станцията. Придържаше се с ръка за пулта, за да не полети встрани, докато корабът извършваше дребни корекции на курса. Холдън се бе пристегнал в креслото. Дори когато се концентрираше, не можеше да координира движенията си достатъчно добре при ниска гравитация. Уменията му не биха могли да се мерят с тези на някой, израсъл от малък в подобна среда.

Наоми беше права. Далеч по-лесно беше да гледаш на поясните като на чуждоземци. По дяволите, ако успеят да създадат някое генериращо достатъчно кислород растение и да умалят скафандрите си до степен само да опазват телесната топлина, вероятно ще прекарват повече време в открития космос, отколкото на станцията.

Да, птичката беше излетяла от клетката, но все още крилата ѝ не бяха порасли достатъчно, за да отлети надалеч и да те забрави.

— Вярваш ли на този Фред? — попита Милър.

— В известен смисъл — отвърна уклончиво Холдън. — Последният път се държа добре с нас, когато всички искаха или да ни видят сметката, или да ни тикнат в затвора.

Милър изпръхтя, сякаш това доказваше нещо.

— Той е от СВП, нали?

— Аха — отвърна Холдън. — Но мисля, че е от истинския СВП. Не от каубоите, които искат да се гърмят с вътрешните. Нито от лудите глави, които призовават за война по радиото. Фред е политик.

— Ами онези, които държат властта на Церера?

— Не зная за тях — сви рамене Холдън. — Но Фред е единствената ни възможност. Ако не греша.

— И това не е малко — отсъди Милър. — Нали разбираш, че за „Протоген“ няма политическо решение.

— Няма — съгласи се Холдън и започна да си разкопчава коланите, докато „Роси“ влизаше на док със серия от металически удари. — Но Фред не е само политик.

Фред седеше зад огромното дървено бюро и четеше бележките, които Холдън бе писал за Ерос, издирването на Джули и откриването на стелт-кораба. Милър седеше срещу него и го разглеждаше както ентомолог нов вид насекомо, сякаш се питаше дали жили. Холдън беше от другата страна на Фред и се опитваше да не поглежда часовника на ръчния си терминал. На огромния екран зад бюрото „Науву“ висеше насред космоса като метален скелет на някакъв огромен и разлагащ се левиатан. Холдън различаваше ярките сини отблясъци от горелките на монтажниците. За да се занимава с нещо, се зае да ги брои.

Стигна до четирийсет и три, когато в полезрението му изплува една малка совалка, натоварена с метални тръби, прихванати от манипулаторни ръце, и приближи полузавършения заселнически кораб. Совалката се смали до глава на топлийка, преди да спре. За кратко „Науву“ премина в ума му трансформацията от огромен кораб сравнително близо до гигант на голямо разстояние. От това му се зави свят.

Ръчният му терминал изписука почти едновременно с този на Милър. Дори не го погледна, само го чукна по екранчето да млъкне. Вече знаеше какво трябва да прави. Извади малко шишенце, взе две сини таблетки и ги преглътна на сухо. Чуваше как Милър също вади таблетки. Експертната медицинска система му бе назначила седмично лечение с предупреждението, че ако не спазва графика, го очаква ужасна смърт. И той го спазваше. Щеше да го прави до края на живота си. Пропусне ли няколко таблетки, едва ли ще изкара дълго.

Фред приключи със записките, остави ръчния терминал на бюрото и потърка уморено очи. Изглеждаше остарял от последния път, когато Холдън се бе срещнал с него.

— Джим, ще ти призная, че нямам понятие какво може да означава това — рече той накрая.

Милър погледна към Холдън и изговори беззвучно „Джим?“ Холдън не му обърна внимание.

— Чете ли добавката от Наоми в края? — попита.

— Онази част с разпространението на нановируса, за да се повиши силата му?

— Да, тъкмо тя. Има логика, Фред.

Фред се засмя безрадостно, после забоде пръст в терминала.

— Това! — рече той. — Това може да се стори логично само на психопат. Нито един разумен човек не би го направил. Каквото и да смята, че може да спечели.

Милър се покашля.

— Имате ли да добавите нещо, господин Мулър? — попита Фред.

— Милър — поправи го детективът. — Да. Първо, при цялото ми уважение, не се самозаблуждавайте. Геноцидът е отдавна известен на човечеството. Второ, фактите не са въпроси. „Протоген“ заразиха станция Ерос със смъртоносна чуждоземна болест и сега наблюдават резултата. Защо — едва ли има значение. Трябва да ги спрем.

— Освен това — намеси се Холдън — мисля, че можем да засечем наблюдателната им станция.

Фред се облегна назад и фалшивата кожена облицовка изскърца под него. Беше доста тежичък, дори при една трета g.

— И как ще ги спрем? — попита той. Фред знаеше. Искаше само да чуе отговора от друг. Милър реши да приеме поканата.

— Ами като отидем при тях и ги гръмнем.

— Кои сме „ние“? — погледна го Фред.

— В СВП има предостатъчно луди глави, готови да се гърмят със Земята и Марс — обади се Холдън. — По-добре да им покажем истинските виновници.

Фред кимна по начин, който не говореше, че е съгласен с чутото.

— А вашата лабораторна мостра? Сейфът на капитана? — попита той.

— Тя си е моя — заяви Холдън. — Няма да преговаряме за това.

Фред се разсмя отново, този път малко по-весело. Милър премигна изненадано и прикри усмивката си.

— И защо трябва да се съгласявам с вас? — попита Фред.

Холдън повдигна брадичка и се усмихна.

— Ами ако ти кажа, че съм скрил сейфа на орбита и съм го минирал с плутоний така, че да се превърне на прах заедно с всеки, който го докосне? — попита той.

Фред го гледа известно време и подхвърли:

— Само дето не си го направил.

— Е, не съм — призна Холдън. — Макар че бих могъл да твърдя обратното.

— Твърде си откровен с мен — усмихна се Фред.

— Не можеш да се доверяваш на никого, когато става въпрос за нещо толкова голямо. Ти вече се досещаш какво ще направя с него. Ето защо, докато не измислим нещо по-добро, нека си остане при мен.

Фред кимна.

— Добре — рече. — Съгласен.