Левиатан се пробужда

3. Холдън

След почти два дена при пълна гравитация коленете и гърбът на Холдън започнаха да го болят. И главата. Краката също. Той влезе в каюткомпанията на „Рицар“ тъкмо когато Наоми се качваше по стълбичката откъм товарния отсек.

— Спасителният мях е изведен отвън — докладва тя. — Реакторът се затопля. Готови сме за полет.

— Добре.

— Имаме ли пилот?

— Днес Алекс Камал е на смяна. Ще ми се да беше Валка. Не е толкова добър, колкото Алекс, но е по-спокоен, а главата не спира да ме боли.

— Аз пък харесвам Алекс. Той е по-темпераментен — заяви Наоми.

— Не зная какво означава темпераментен, но ако с тази дума определяш Алекс, темпераментността ме дразни.

Холдън погледна нагоре към пилотската кабина. Отражението на Наоми се подсмихна в черния панел пред него. Не можеше да си обясни как мършавите като моливи поясни можеха да подскачат толкова чевръсто при високо g. Вероятно се дължеше на десетилетия практика и селективно кръстосване.

Той се прехвърли в командния център и се пристегна с колан за противоускорителното кресло. Мекият материал притисна успокояващо тялото му. При половин g, колкото поддържаше Ади по време на финалното сближаване, пенопластът вършеше чудесна работа. Той изпъшка тихо. Релетата — метални и пластмасови, — изработени да издържат на високи натоварвания и продължителна експлоатация, прещракваха отчетливо. „Рицар“ реагираше с потоци от информация, подавана от диагностичните индикатори, и едва доловимо бръмчене.

След няколко минути Алекс Камал шмугна черната си глава през отвора на люка и го дари с широка усмивка. Израсъл на Марс, Алекс имаше по-масивно тяло от поясните. Беше по-слаб от Холдън, но въпреки това скафандъра очертаваше изпъкналото му коремче. Алекс бе летял в Марсианския флот, но очевидно след уволнението си бе занемарил налаганата във флота физическа подготовка.

— Здрасти, старши — поздрави го той, провлачвайки думите по тексаски. Израслият в долината Маринър Алекс си падаше по старите земни уестърни и това допълнително дразнеше Холдън. На Земята нямаше каубои от стотици години, на Марс пък не съществуваше и стръкче трева извън куполите, а конете обитаваха зоопарковете. Долината Маринър бе заселена от индийци, китайци и малка групичка тексасци. Изглежда, акцентът беше заразителен. Сега там всички говореха така. — Как е старият кон днес?

— Добре засега. Трябва ни план на полета. Ади ще ни осигури относително спиране след около — той погледна часовника — четирийсет минути, така че най-добре се захващай за работа. Искам да се разкачим, да свършим каквото трябва и да се върнем на „Кент“, преди от Церера да започнат да мърморят.

— Разбрано — кимна Алекс и се изкатери в пилотската кабина.

Слушалките на Холдън изпукаха и той чу гласа на Наоми:

— Еймъс и Шед на борда. Готови сме за полет.

— Благодаря. Ще изчакам данните от Алекс и ние също ще сме готови.

Екипажът бе сведен до абсолютния минимум: Холдън командир, Алекс, за да ги откара и върне от там, Шед, в случай че има оцелели, Наоми и Еймъс, ако няма оцелели и трябва да се прибере каквото си заслужава.

Не мина много време и Алекс се обади:

— Готово, шефе. Очаква ни четиричасов полет „ала чайник“. Ще използваме максимум трийсет процента от масата, но резервоарът ни е пълен. Общо време за мисията: единайсет часа.

— Прието. Благодаря, Алекс — отвърна Холдън.

Полет „ала чайник“ бе флотски жаргон за летене само на маневрени двигатели, които използват за инерционна маса свръхнагорещена пара. Щеше да е твърде опасно да прибягват до термоядрения двигател на „Рицар“ в близост до „Кентърбъри“, а и щяха да загубят прекалено много ценно гориво за един толкова кратък курс. Термоядрените двигатели, наричани „факли“, бяха от предъпстейновата епоха и далеч по-малко ефикасни.

— Искам разрешение за напускане на хамбара — обади се Холдън по интеркомната връзка с „Кентърбъри“. — Говори Холдън. „Рицар“ е готов за полет.

— Добре, Джим, действайте — отвърна Макдоуъл. — Ади, снижи скоростта до минимум. Слушайте, деца, искам да внимавате там. Тази совалка е доста скъпа и винаги съм си падал по Наоми.

— Разбрано, капитане — каза Холдън. По вътрешната връзка той повика Алекс. — Хайде, изведи ни навън.

Холдън се облегна назад, заслушан в шума от последните маневри на „Кентърбъри“ — поскърцване на стомана и керамика, сякаш бяха на дървен платноход. Или на земен шлеп при високо g. За един кратък миг Холдън изпита симпатия към кораба.

Разбира се, не можеше и да става въпрос за „спиране“ до астероида. Нищо в космоса не можеше да спре напълно, само излизаше на синхронизирана орбита с друг предмет. В момента следваха CA-2216862 на неговото развлекателно хилядолетно пътешествие около Слънцето.

Ади им прати зелена светлина и Холдън изпразни хангара от въздух, преди да отвори преградите. Сетне напуснаха дока върху белите конуси на свръхнагрятата пара.

И се отправиха да търсят „Скопули“.

CA-2216862 беше скала с диаметър половин километър, напуснала Пояса, за да бъде прихваната от мощната гравитация на Юпитер. Астероидът постепенно бе намерил своя собствена бавна орбита около Слънцето в гигантските простори между Юпитер и Пояса, район, прекалено празен дори за космос.

Холдън неволно потрепери при вида на „Скопули“, увиснал край астероида в примката на слабата му гравитация. Дори ако корабът бе напълно сляп, с нефункциониращи инструменти, шансовете му да се сблъска с подобен обект бяха невероятно малки. Все едно да уцелиш половинкилометрова бариера на път с ширина милиони километри. Корабът несъмнено не се бе озовал тук случайно. Холдън се почеса замислено по врата.

— Алекс, задръж совалката на два километра — нареди той. — Наоми, какво можеш да ми кажеш за тази метална кутия?

— Формата на корпуса съвпада с регистрационните данни. Това със сигурност е „Скопули“. Липсва всякаква електромагнитна или инфрачервена активност. Вероятно е на ръчно управление, но не засичам радиоактивно изтичане.

Холдън погледна към картината, която получаваха от телескопа на „Рицар“. А също и от лазерния радар, чийто лъч отскачаше от корпуса на „Скопули“, за да се върне при сензорите им.

— А какво ще кажеш за онова нещо, което прилича на дупка в корпуса?

— Хм — изсумтя Наоми. — Ладарът казва, че е дупка в корпуса.

Холдън се намръщи.

— Добре. Ще се задържим тук минутка, за да огледаме околността. Наоми, нещо интересно от датчиците?

— Нищичко. Големият телескоп на „Кент“ е достатъчно мощен да улови хлапе, мятащо камъчета на Луната. Бека твърди, че няма никой в радиус от двайсет милиона километра.

Холдън затропа нервно по облегалката на креслото. Стана му горещо и той се пресегна, за да обърне най-близкия вентилатор към лицето си. Едри капки пот засъхваха върху голото му теме.

„Ако там се натъкнеш на нещо, което не ти харесва, не се прави на герой. Събирай си играчките и се прибирай у дома…“ Такива бяха заповедите. Той погледна към изображението на „Скопули“ и зеещата дупка в корпуса.

— Добре де — въздъхна. — Алекс, приближи се на половин километър и задръж на орбита там. Ще доближим кораба с меха. А, и дръж факела разпален и готов. Ако на кораба се спотайва нещо опасно, искам да изчезнем колкото се може по-бързо и да разтопим всичко зад нас. Разбрано?

— Разбрано, шефе. Ще държа „Рицар“ в режим „бягай като зайче“, докато не отмениш заповедта — отвърна Алекс.

Холдън огледа за последен път командния пулт, надяваше се да зърне някоя тревожно мигаща светлинка, която да му даде нужното извинение да се върнат обратно на „Кент“. Но всичко блещукаше в успокояващо зелено. Той разкопча презрамките и се освободи от креслото. Оттласна се с крак от стената и се отправи към стълбичката, сетне се спусна с главата напред през тунела.

В малката каюткомпания Наоми, Еймъс и Шед все още бяха привързани към креслата. Холдън се улови за стълбичката и се преобърна, за да не ги гледа с главата надолу. Те вече се разкопчаваха.

— И тъй, ето каква е обстановката. В корпуса на „Скопули“ зее дупка и някой го е зарязал в близост до тази скала. Радарите не засичат чуждо присъствие, което означава, че пробивът е станал преди време и хората са се махнали. Наоми, ти ще управляваш спасителния мях, а ние тримата ще се прикачим към него, за да ни откараш до кораба. Шед, ти оставаш на борда, освен ако не открием пострадал, макар че не ми се вярва. Ние с Еймъс ще влезем в кораба през дупката и ще огледаме. Ако се натъкнем на нещо, което ни се стори опасно, връщаме се на меха, Наоми ни откарва на совалката и изчезваме. Някакви въпроси?

Еймъс вдигна пухкавата си ръка.

— Не е ли по-добре да носим оръжие, старши? В случай че някакви пирати се навъртат наоколо.

Холдън се засмя.

— Ако са тук, значи корабът им е тръгнал без тях. Но ако ще се чувстваш по-спокоен, вземи си оръжие.

Истината бе, че той също щеше да е по-спокоен, ако едрият грубоват механик е въоръжен, но предпочиташе да не го признава. Нека си мислят, че командирът им е достатъчно уверен.

Холдън използва офицерския си ключ, за да отвори шкафчето с оръжие и Еймъс взе едрокалибрен автомат, който стреляше с ракетни куршуми, безоткатен и предназначен за употреба в безтегловност. Старите огнестрелни пушки бяха по-надеждни, но в нулева гравитация те действаха и като реактивни устройства. Най-обикновен револвер можеше да създаде достатъчно ускорение, за да изведе астероид с размерите на CA-2216862 от орбитата му.

Екипажът се спусна в товарния отсек, където ги очакваше паякообразният мях на Наоми. Всеки от четирите крака разполагаше с манипулаторни челюсти в единия край и богат набор от режещи и монтажни инструменти в другия. Задният чифт крака можеше да се прихваща за корпуса или за някоя друга пристройка, докато предните два крака извършват ремонт или демонтират нужните части.

— Слагай каските — нареди Холдън и хората си поставиха шлемовете. Всеки провери своя скафандър и този на съседа си. Когато вратите на товарния отсек се разтворят, щеше да е твърде късно да проверяват дали са се облекли правилно.

Докато Наоми се катереше към яйцевидния корпус на меха, Еймъс, Холдън и Шед прикачиха въжетата си към металната клетка под пилотската кабина. Наоми направи последна проверка на всички системи и задейства помпите на хангара. Вратите се плъзнаха встрани. Звуците в скафандъра на Холдън се сведоха до тънко свистене на въздух и пращенето на радиото. Въздухът имаше лек мирис на лекарства.

Наоми излезе първа и насочи меха към астероидната повърхност със слаби тласъци на сгъстен азот, а останалите я последваха, завързани с триметрови въжета. Докато се носеха, Холдън погледна назад към „Рицар“ — тъмна, почти черна маса с ярък пламтящ конус в единия край. Подобно на всичко останало, което хората строяха за използване в космоса, конструкцията на совалката целеше ефикасност, а не елегантност. Това винаги натъжаваше Холдън. Дори тук, в космоса, би трябвало да има място за естетика.

„Рицар“ се отдалечаваше от тях, ставаше все по-малък и по-малък, макар че всъщност не помръдваше. Илюзията изчезна, когато се обърна и погледна към астероида и почувства с каква скорост се носят към него. Той отвори канал към Наоми, но тя си тананикаше тихичко, което означаваше поне, че не е разтревожена. Холдън не каза нищо, но остави канала отворен.

Отблизо „Скопули“ не изглеждаше толкова зле. Освен зейналата в корпуса яма не се забелязваха други повреди. Със сигурност не се бе сблъскал с астероида, просто бе оставен близо до него, за да го задържа микрогравитацията. Докато се приближаваха, Холдън направи снимка с вградената в шлема камера и я изпрати на „Кентърбъри“.

Наоми спря на около три метра от отвора. Еймъс подсвирна по общия канал.

— Това не е от торпедо, старши. Поставили са пробивни експлозиви. Виждаш ли как е огънат металът по края? Там са били прикрепени зарядите.

Освен че беше отличен механик, Еймъс поставяше експлозиви, за да разшири пукнатините в ледовете, които обикаляха около Сатурн, за да ги превърне в по-удобни за транспортиране блокове. Още една причина да го вземат на „Рицар“.

— Излиза, че нашият приятел от „Скопули“ е позволил на някого да се прикачи за корпуса и да постави заряди, а след това да пробие корпуса и да изпусне въздуха навън — каза Холдън. — Някой намира ли какъвто и да било смисъл в това?

— Не — обади се Наоми. — Никакъв. Все още ли държиш да влезеш вътре?

„Но ако там се натъкнеш на нещо, което не ти харесва, не се прави на герой. Събирай си играчките и се прибирай у дома.“

Само че какво да очакват? Разбира се, „Скопули“ нямаше да запали двигателите и да избяга. Нито нещо щеше да се обърка. Каквото и да е то.

— Еймъс — нареди Холдън. — Дръж оръжието готово, за всеки случай. Наоми, можеш ли да разшириш отвора? И бъди внимателна. Ако нещо не ти се стори както трябва, включвай на задна.

Наоми приближи меха, чиито азотни пламъци бяха като бяло дихание насред студената нощ. Плазмената резачка блесна с ярка светлина, отначало бяла, сетне синкава. Машината разтвори безшумно ръце — движение като на насекомо, и Наоми започна да реже. Холдън и Еймъс се спуснаха на повърхността на кораба и се прикачиха към него с магнитните си обувки. Холдън усещаше вибрациите през подметките, докато Наоми разширяваше пробойната. Малко по-късно резачката угасна и Наоми напръска нащърбените краища на отвора с пожарогасителя на меха, за да ги охлади. Холдън вдигна палец към Еймъс и се спусна много бавно в „Скопули“.

Зарядите бяха поставени почти в средата на кораба и бяха пробили широк отвор към камбуза. Когато Холдън се приземи с металните си обувки на пода, под подметките му изхрущя замръзнала храна. Не се виждаха вкочанени тела.

— Влизай, Еймъс. Няма следи от екипажа — обади се той по интеркома.

Холдън се дръпна встрани, за да стори място на механика, който се появи след миг с мощен прожектор в ръка. Белият лъч затрептя по стените на разрушения камбуз.

— Първо накъде, старши? — попита Еймъс.

Холдън се замисли.

— Към машинното. Искам да се уверя, че реакторът е изключен.

Те се спуснаха по стълбата към кърмата на кораба. Всички хидравлични врати между отсеците бяха отворени, това беше лош знак. Според разпоредбите би трябвало да са затворени, особено ако започне изтичане на въздух. Фактът, че зеят, означаваше, че на кораба няма запаси от въздух. Че няма оцелели. Нищо изненадващо, но все пак беше неприятно. Прекосиха доста бързо малкия кораб и спряха пред машинното. Скъпи части от двигателя и инструменти си стояха непокътнати по местата.

— Май не е обир — подметна Еймъс.

Холдън не отговори. „Тогава какво може да е?“ Но въпросът остана да виси във въздуха.

Машинното бе подредено като войнишка спалня, студено и мъртво. Холдън почака Еймъс да огледа и после двамата приближиха реактора.

— Спазена е цялата процедура по изключването — обяви Еймъс. — Реакторът не е пострадал от взрив, бил е изключен след това. Не виждам някакви повреди. Какъв е бил смисълът? Ако всички са загинали при атаката, кой го е изключил? И ако са били пирати, защо не са взели кораба? Той все още може да лети.

— А преди да изключат мощността, са отворили всички вътрешни хидравлични врати. Изпуснали са въздуха навън. Предполагам, искали са да се уверят, че никой не се спотайва на борда. — Холдън се огледа. — Добре, да се върнем в командния център и да видим ще успеем ли да измъкнем нещо полезно от компютъра. Може пък да ни разкаже какво е станало.

Те се върнаха при носа и влязоха в командния център. Той също бе пуст и непокътнат. Липсата на трупове започваше да безпокои Холдън повече, отколкото ако се бяха натъкнали на тях. Той приближи главния компютърен пулт и натисна няколко копчета с надеждата, че все още може да функционира от резервни източници. Но нямаше реакция.

— Еймъс, изрежи ядрото. Ще го вземем с нас. Аз ще надзърна в комуникационната да потърся предавателя.

Еймъс се приближи до компютъра и започна да вади инструменти и да ги прикрепва наблизо. Докато работеше, Холдън го чу да си мърмори несвързано ругатни. Не беше толкова приятно, колкото тананикането на Наоми, и Холдън изключи връзката.

Комуникационният пулт бе също толкова мъртъв, колкото и главния компютър. Но пък откри корабния предавател.

Никой не го бе включвал. Нещо друго ги бе повикало тук. Холдън се отдръпна назад озадачен.

Огледа помещението, търсейки нещо, което да не изглежда на мястото си. И там, върху капака зад комуникационния пулт, го забеляза. Малка черна кутия, която не беше свързана с нищо.

Сърцето му направи дълга пауза между две тупкания. Той повика Еймъс.

— Това не ти ли прилича на бомба?

Еймъс не отговори. Холдън се сети, че е изключил връзката, и я включи отново.

— Еймъс, това да ти прилича на бомба? — той посочи кутията.

Еймъс заряза компютъра и се доближи, сетне протегна нехайно ръка и за ужас на Холдън сграбчи кутията и я вдигна.

— Не. Предавател е. Виждаш ли? — Завъртя го пред лицевото стъкло на Холдън. — Отдолу е прикрепена батерия. Какво прави тук?

— Това е радиофарът, който следвахме. Господи! Никой не е включвал предавателя на кораба. Някой е направил друг от подръчни материали и му е поставил батерия. — Холдън се опитваше да овладее надигащата се паника.

— Защо му е на когото и да е да го прави, старши? Не виждам никакъв смисъл.

— Освен ако в този предавател има нещо различно от другия — допусна Холдън.

— Като например?

— Ами например, ако е настроен да излъчи втори сигнал, когато някой го намери — завърши мисълта си Холдън и премина на общия канал. — Е, добре, момчета и момичета, намерихме нещо странно, така че всички изчезваме оттук. Искам да се приберем незабавно на „Рицар“ и внимавайте, когато…

Радиото изпука и се включи на външна връзка. Гласът на Макдоуъл изпълни шлема му:

— Джим? Май че имаме проблем тук.