Левиатан се пробужда

27. Холдън

— Какво искаш да кажеш с това „не отивайте там“? — попита Холдън и се освободи от ръката му. — Някой сигурно е взривил на станцията ядрено устройство. Това ограничава възможностите ни да предприемем нещо. Ако не успеем да се доберем до „Роси“, ще правим каквото ни казват, докато успеем.

Милър отстъпи назад и вдигна ръце. С жеста искаше да успокои Холдън, но само го ядоса още повече. Някъде зад него полицаите продължаваха да подканят хората да се прехвърлят на нивото с казината. Из въздуха отекваха подсилени от високоговорители гласове и изплашени викове. И над всичко това електронната система за оповестяване повтаряше, че всички трябва да запазят спокойствие и да изпълняват указанията.

— Виждаш ли онзи побойник с полицейската екипировка? — посочи Милър. — Името, му е Малкия Габи. На Церера той ръководеше един от рекетьорските филиали на „Златен клон“. Освен това продаваше по малко прах за лична изгода и имам съмнения, че е изхвърлил не един и двама през шлюзовете.

Холдън погледна към мъжа. Широки рамене, дебел врат. Сега, когато Милър му го каза, сам прецени, че не прилича особено на ченге.

— Не разбирам — призна Холдън.

— Преди няколко месеца, когато ти предизвика буря от негодувание и размирици с твърдението, че Марс е взривил вашия леден влекач…

— Никога не съм казвал…

— Установихме, че по-голямата част от полицейското ни снаряжение за борба с безредици е изчезнало. А още няколко месеца преди това от Церера започнаха да изчезват и криминални типове като този там. Мисля, че току-що открих къде са се дянали.

Милър посочи Малкия Габи.

— Не бих отишъл там, където праща хората — продължи. — Повярвай ми.

Покрай тях претичаха неколцина.

— Къде тогава? — попита Наоми.

— Е, ако изборът е между радиацията и престъпниците, предпочитам да се спра на второто — вметна Алекс и кимна на Наоми.

Милър извади ръчния си терминал и го обърна така, че да го виждат всички.

— Не виждам тук никакви предупреждения за радиация — отбеляза. — Каквото и да е станало отвън, то не носи заплаха за това ниво. Не и в момента. Така че хайде да се успокоим и да обмислим какво ще правим.

Холдън му обърна гръб и дръпна Наоми встрани.

— Все още смятам, че трябва да идем на кораба — заговори той тихо. — Да рискуваме и да пропуснем този трети етап и бандитите.

— Съгласна съм, ако наистина няма радиационна заплаха — кимна тя.

— Не и аз — намеси се Милър, без дори да се преструва, че не ги е подслушвал. — Защото за целта ще трябва да прекосим три нива с казина и въоръжени до зъби престъпници, представящи се за полицаи. Сигурно ще искат да се скрием в някое от казината за наше добро. И ако откажем, ще ни пребият и пак ще ни хвърлят вътре. За наше добро.

Откъм завоя заприижда нова тълпа, насочила се към примамливия пристан на полицейските патрули и ярките светлини на казината. Холдън едва успяваше да се сдържи и да не последва тълпата. Мъж с два огромни куфара се блъсна в Наоми и за малко да я събори. Холдън я подхвана да не падне.

— Каква алтернатива имаме? — попита той Милър.

Детективът огледа коридора, сякаш преценяваше човешкия поток. Накрая кимна към една маркирана с жълта боя шахта в страничния сервизен коридор.

— Тази — рече. — Пише „Високо напрежение“, за да разколебае любопитните. Шансът да се скрие някой там е малък.

— Можеш ли бързо да отвориш вратата? — обърна се Холдън към Еймъс.

— А може ли да я разбия?

— Ако се налага.

— Тогава сигурно — заяви Еймъс и започна да си проправя път през тълпата към посочената шахта. Спря при люка, извади от джоба си мултифункционално устройство и повдигна капачето на картовия четец. След като свърза накъсо няколко жички, люкът се отмести със свистене. — Та-дааа — обяви мелодично. — Четецът е повреден и всеки, който поиска, ще може да влезе.

— Ще му мислим, ако наистина се случи — отвърна Милър и ги поведе по мъждиво осветения коридор навътре.

Сервизният тунел бе изпълнен с електрически кабели, прикрепени в плътен сноп. Простираше се напред под червеникавата аварийна светлина и се губеше в мрака след трийсет-четирийсет стъпки. Светлината се процеждаше от фосфоресциращи лампи на стената. Наоми трябваше да се наведе, за да върви, беше с няколко сантиметра по-висока от тунела. Тя опря гръб на стената и приведе рамене.

— Мислех си, че правят тези коридори достатъчно високи за поясни — изръмжа раздразнено.

Холдън докосна с пръсти стената и напипа издълбания в камъка идентификационен номер на коридора.

— Поясните, които са строили този тунел, не са били високи — посочи той. — Тук сигурно минават някои от главните захранващи кабели. Тунелът се спуска право към първата колония. Хората, които са го дълбали, са израснали в гравитация.

Милър, който също трябваше да наведе глава, изпъшка и коленичи на пода.

— Да оставим за по-късно уроците по история — предложи той. — Първо да измислим как да се махнем от този камък.

Еймъс, който разглеждаше кабелите, подметна през рамо:

— Ако видите оголена изолация, стойте надалече. По този дебеланко тук минават няколко милиона волта. Могат да ви опекат на място.

Алекс приседна на каменния под до Наоми.

— Знаете ли — поде той, — че ако решат да изолират станцията, ще източат въздуха от страничните коридори.

— Съгласен съм с вас — прекъсна го ядно Холдън. — Мястото е отвратително. А вие имате разрешението ми да млъкнете. — Сетне се обърна към Милър. — И тъй, детектив. Сега какво?

— Ами сега — отвърна Милър, — ще изчакаме да се махнат полицаите, измъкваме се и право на доковете. Тълпата ще е в укритията. Трудната част е да преминем нивото с казината.

— Не можем ли да се придвижваме по сервизните коридори? — попита Алекс.

Еймъс поклати глава.

— Не и ако не разполагаме с точна карта. Изгубиш ли се тук, здравата си го загазил.

Холдън се направи, че не ги е чул.

— Добре, значи чакаме да откарат тълпата в укритията и излизаме.

Милър кимна и известно време те се измерваха с погледи. Напрежението между двамата бе почти осезаемо. Милър помръдна рамене, сякаш го мъчеха сърбежи.

— Защо, според теб — попита Холдън, — банда церерски главорези се опитват да натикат всички в радиационните укрития, когато няма заплаха от радиация? И защо полицията на Ерос им позволява?

— Добър въпрос — рече Милър.

— Ако разчитат на тези типове, съвсем обяснимо е защо опитът за отвличане в хотела се провали. Не ми приличат на професионалисти.

— Ни най-малко — съгласи се Милър. — Очевидно това не е стихията им.

— Вие двамата няма ли да млъкнете? — тросна се Наоми.

За около минута се възцари тишина.

— Глупаво ще е да излезем, за да видим какво става, нали? — попита Холдън.

— Аха. Каквото и да се случва в укритията, полицаите ще са скупчени там — поясни Милър.

— Сигурно — съгласи се Холдън.

— Капитане — в гласа на Наоми се долавяше предупреждение.

— Но от друга страна — обърна се Холдън към Милър, — ти не си от хората, които търпят загадки.

— Така е — потвърди Милър с кимване и лека усмивка. — А и ти, приятелю, очевидно обичаш да си пъхаш носа навсякъде.

— Речено-сторено.

— По дяволите! — изруга тихо Наоми.

— Какво има, шефе? — попита Еймъс.

— Тези двамата току-що прецакаха плана ни за бягство — отвърна Наоми. После погледна Холдън. — Имам чувството, че си влияете зле един на друг, — а по съвместителство — и на нас.

— А не — възрази Холдън. — Ти няма да идваш. Оставаш тук с Алекс и Еймъс. Дай ни — той си погледна терминала — три часа, за да се ориентираме в обстановката. Ако не се върнем…

— Оставяме ви на гангстерите, намираме си работа на Тихо и доживяваме щастливо последните си дни — довърши Наоми.

— Именно — ухили се Холдън. — Не се правете на герои.

— Не сме си го и помисляли, сър.

Приклекнал в мрака на сервизния коридор, Холдън наблюдаваше как бандитите от Церера, облечени с полицейска екипировка, превеждат последните групички. Системата за оповестяване продължаваше да твърди, че съществува радиационна опасност, и настояваше гражданите на Ерос да оказват пълно съдействие на спешните екипи и служебния персонал. Холдън тъкмо избра една групичка, към която да се присъедини, когато Милър сложи ръка на рамото му.

— Почакай — рече. — Искам да се обадя.

Той бързо набра един номер на ръчния си терминал и след няколко секунди на екрана се изписа „Няма достъп до мрежата“.

— Телефоните са изключени, така ли? — попита Холдън.

— Това е първото, което и аз щях да направя — отвърна Милър.

— Ясно — промърмори Холдън, макар че очевидно не му беше.

— Какво пък, остава да опитаме двамата. — Милър извади пълнителя на пистолета и се зае да го допълва с патрони от джоба си.

Макар че бе преживял достатъчно престрелки, за да убият ентусиазма му до края на живота, Холдън също извади своя пистолет и провери пълнителя. Беше го сменил след престрелката в хотела. Чукна леко дръжката, за да се наместят патроните, и пъхна оръжието в колана. Забеляза, че Милър държи своя прилепен отстрани до бедрото и прикрит от якето.

Не се оказа особено трудно да проследят една групичка през станцията до вътрешните отсеци, където се намираха радиационните укрития. Достатъчно беше да се придвижват в темпото на групата и никой не им обръщаше внимание. Холдън мислено отбеляза огромния брой патрули на кръстовищата. Щеше да е доста трудно да се върнат назад.

Когато групата най-сетне спря пред голяма метална врата със знака за радиационна защита, двамата се дръпнаха встрани и се прикриха зад голяма саксия с папрати и ниски дръвчета. Лъжеполицаите накараха всички да се приберат в укритието, затвориха зад тях вратата и я заключиха с карта. Оставиха само един човек на пост пред вратата и си тръгнаха.

— Хайде да го помолим да ни пусне — прошепна Милър.

— Аз съм пръв — отвърна Холдън, изправи се и се насочи към пазача.

— Ей, тъпако, трябваше да си в укритието или в казиното, така че връщай се обратно при групата си — провикна се пазачът и сложи ръка на дръжката на пистолета.

Холдън разпери пръсти в умиротворяващ жест, усмихна се и продължи напред.

— Ама аз се изгубих от групата. Изостанах назад. Не съм от тук, нали разбираш.

Полицаят посочи с палка надолу по коридора.

— Тръгвай нататък, докато стигнеш стълбището за долния етаж.

Милър сякаш изникна от въздуха в слабо осветения коридор и опря пистолет в главата на пазача. Щракна силно с предпазителя.

— А защо да не се присъединим към групата вътре? — попита той. — Отваряй!

Полицаят извърна очи към Милър, без да помръдва с глава. Разтвори пръсти и пусна палката.

— По-добре да не го правим, човече — рече.

— Защо пък не? — попита Холдън. — Послушай съвета ми и изпълнявай каквото ти се казва. Инак ще си имаш ядове с този човек.

Милър притисна дулото в челото на лъжеполицая и рече:

— Знаеш ли какво е „безмозъчен“ на жаргона на старата станция? Когато ти пръснат черепа и целият ти мозък изхвърчи навън. Обикновено става, когато оръжието е опряно плътно в главата. Изгорелите газове няма къде да се дянат и излизат през изходния отвор.

— Вижте сега, наредиха ми да не отварям вратите, след като ги затворим — призна лъжеполицаят, говорейки толкова бързо, че думите се сливаха. — Бяха доста настойчиви за това.

— За последен път ти казвам — заплаши го Милър. — Следващия път ще взема картата от мъртвите ти пръсти.

Холдън завъртя мъжа с лице към вратата и извади пистолета от кобура му. Надяваше се, че заплахите на Милър са само заплахи. Но имаше подозрението, че не е така.

— Само отвори вратата и ще те пуснем, обещавам — рече той.

Пазачът кимна, доближи вратата и пъхна картата в четеца, след което набра няколко цифри. Масивната хидравлична врата се плъзна встрани. Помещението зад нея бе по-тъмно дори от коридора. Само няколко аварийни лампи мъждукаха в червеникаво. На слабата им светлина Холдън успя да различи десетки… стотици тела, проснати неподвижно на пода.

— Мъртви ли са? — попита той.

— Не зная нищо… — изломоти пазачът, но Милър го прекъсна.

— Ти ще влезеш пръв — заяви той и тласна лъжеполицая напред.

— Почакай — спря го Холдън. — Не мисля, че идеята да влизаме вътре е добра.

И тогава едновременно се случиха три неща. Пазачът направи четири крачки напред, преди да падне. Милър подуши шумно с нос и се олюля. А терминалите на Холдън и Милър синхронизирано издадоха тревожен звън.

Милър отстъпи назад и изхриптя:

— Вратата…

Холдън натисна копчето и вратата се затвори.

— Газ — продължи Милър и се закашля. — Вътре има газ.

Докато лъжеполицаят кашляше, облегнат на стената, Холдън извади терминала си и спря звъненето. Но алармата, която премигваше на екрана, не беше за замърсен въздух. Три жълти триъгълника, обърнати навътре. Радиация. От бял символът бързо стана оранжев, сетне тревожно червен.

Милър също го гледаше с неразгадаемо изражение.

— Облъчени сме — рече Холдън.

— Никога досега не бях виждал детекторът да се активира — призна Милър с дрезгав глас. — Какво значи, когато цветът е червен?

— Ами означава, че до шест часа ще ни рукне кръв от задниците — отвърна Холдън. — Трябва да се приберем на кораба. Там сигурно има лекарствата, които ще са ни нужни.

— Какво… мамка му… стана? — попита на пресекулки Милър.

Холдън го сграбчи за ръката и го поведе обратно по коридора. Усещаше кожата си гореща и настръхнала. Не знаеше дали е от радиационното изгаряне, или от стрес. Като се имаше предвид дозата, която бе получил, беше добре, че е оставил на съхранение сперма в Монтана и на Европа.

Веднага щом си го помисли, стори му се, че топките започват да го сърбят.

— Ударили са станцията — заключи Холдън. — Или само имитират ядрена атака, за да накарат хората да се скупчат в укритията, които са заразени отвътре. Газът е за да ги укротят.

— Има и по-лесни начини да се изтребват хора — рече Милър, дишайки пресекливо, докато тичаха по коридора.

— Значи е нещо друго — кимна Холдън. — Като например онзи вирус, а? Дето е убил момичето. Той… се храни с радиация.

— Инкубатори — изпъшка Милър.

Най-сетне приближиха рампата, спускаща се към долното ниво, но отдолу идваше малка група, водена от двама лъжеполицаи. Холдън сграбчи Милър и го дръпна настрани, за да се скрият в сянката на една сергия за юфка.

— Заразили са ги, така ли? — попита шепнешком Холдън, докато групата преминаваше. — Дали са им противолъчеви медикаменти със зараза. Може да е от онази кафеникава слуз, дето я имаше около момичето…

Той млъкна, забелязал, че Милър се отделя от него и доближава групата, която тъкмо се бе качила по рампата.

— Полицай — повика Милър един от лъжеченгетата.

И двамата спряха.

— Трябваше да сте… — поде единият.

Милър го застреля в гърлото, точно под долния ръб на предпазното стъкло. После се завъртя с обиграно движение и гръмна втория полицай в бедрото, под слабините. Мъжът рухна с болезнен вик. Милър го доближи и този път стреля в шията.

Хората от групата започнаха да крещят. Милър насочи оръжието към тях и те млъкнаха.

— Слезте на трето ниво и намерете място, където да се скриете — нареди им. — Избягвайте контакти с тези хора, въпреки че са облечени като полицаи. Те не работят във ваш интерес. Вървете.

Хората се поколебаха, сетне побягнаха. Милър извади три патрона от джоба си и замени изстреляните. Холдън понечи да каже нещо, но той вдигна ръка.

— Гледай да стреляш в шията. В повечето случаи предпазното стъкло не я покрива. Ако е скрита, тогава стреляй във вътрешната част на бедрата — там бронята е най-тънка. За да не спира движенията. Поваля жертвата при първия изстрел.

Холдън кимна, сякаш всичко това имаше някакъв смисъл.

— Хубаво де — рече примирително той. — Какво ще кажеш да се приберем на кораба, преди да ни изтече кръвта? И да не стреляме повече, освен ако не можем да го избегнем.

Милър пъхна пълнителя обратно в пистолета и вкара патрон в цевта.

— Готов съм да се обзаложа, че ще има още негодници за застрелване, преди това да приключи — рече той. — Но щом казваш. Да свършим първо по-важното.