Към кулата на Зеления ангел. Част втора

2. Призрачна луна

Саймън и Мириамел яздеха, почти без да разговарят, на север, по същия път, по който бяха пристигнали в Гадринсет.

Саймън я попита защо и тя отвърна:

— Защото тук има хиляди пресни следи от копита. И защото Джосуа знае къде отивам, така че ще е глупаво да тръгнем направо, в случай че разберат, че сме тръгнали снощи.

— Джосуа знае ли къде отиваме? — Саймън се намръщи. — Това не го очаквах.

— Ще ти обясня, когато се отдалечим достатъчно, за да не можеш да се върнеш за една нощ — отвърна хладно тя. — Когато съм достатъчно далече, за да не могат да ме хванат и да ме върнат.

Явно нямаше намерение да отговаря на повече въпроси.

Саймън оглеждаше боклуците от двете страни на широкия разкалян път. Огромна тълпа беше минала по него вече два пъти, без да се броят няколкото по-дребни групи на път за Сесуад'ра и Нови Гадринсет; младежът си помисли, че ще мине доста време, преди върху опустошената земя отново да поникне трева.

„Вероятно пътищата възникват точно така — помисли си той и се усмихна въпреки умората. — Никога не съм се сещал за това. Може би някой ден това ще стане истински път, павиран, със странноприемници и пътни станции… а аз ще съм го виждал, когато не е бил нищо повече от изровена от копитата бразда“.

Разбира се, това предполагаше, че каквото и да се случи в дните занапред, все пак ще има крал, който да полага грижи за пътищата. От онова, което му бяха казали Джеръмайъс и останалите за положението в Хейхолт, изглеждаше малко вероятно Елиас да обръща внимание на подобни неща.

Яздеха покрай Стефлод, чиито сребристи води блещукаха под призрачната лунна светлина. Мириамел упорито мълчеше и на Саймън му се струваше, че яздят вече дни наред, макар че луната се бе отместила едва-едва. Отегчен, той не откъсваше очи от Мириамел, възхитен от бялата й кожа, която грееше под лунните лъчи, докато тя най-после не му каза раздразнено да спре да я зяпа. Докато отчаяно търсеше с какво да отвлече вниманието си, той се впусна в размишления за Канона на рицарството и учението на Камарис. Когато и това не задържа интереса му за по-дълго от половин левга, си запя тихичко една подир друга всички песни за Джак Мандуоуд, които знаеше. По-късно, след като Мириамел отблъсна още няколко опита за разговор, се зае да брои звездите, които бяха обсипали небето, безбройни като зрънца сол, пръснати върху абаносовочерна маса.

Когато вече му се струваше, че всеки момент ще полудее — и беше абсолютно убеден, че през тази единствена безкрайна нощ вече трябва да е изминала цяла седмица — Мириамел спря коня си и посочи една горичка на склона над ширналата се бразда на наскоро изровения път.

— Ето там — каза тя. — Там ще спрем да преспим.

— Нямам нужда от сън — излъга Саймън. — Можем да продължим, ако искаш.

— Няма смисъл. Не искам през деня да сме на открито. После, след като се отдалечим, можем да яздим и по светло.

Саймън повдигна рамене.

— Щом казваш.

Сам беше пожелал това приключение, така че би трябвало да го изтърпи във възможно по-добро настроение. В първите моменти след бягството им си беше представял — в кратките мигове, в които изобщо си беше позволявал да мисли, — че Мириамел ще стане по-любезна, след като опасността да бъдат открити намалее. Вместо това с напредването на нощта тя сякаш ставаше все по-мрачна.

Дърветата на склона растяха близо едно до друго и образуваха почти плътна стена между импровизирания им лагер и пътя. Не запалиха огън — Саймън трябваше да се съгласи, че така е по-добре — а само пийнаха вино с вода и хапнаха по залък хляб.

Когато се увиха в наметалата си и легнаха един до друг, Саймън неочаквано усети, че умората му се е изпарила — всъщност изобщо не му се спеше. Заслуша се. Макар че дишането на Мириамел беше спокойно и равномерно, тя май също не спеше. Някъде в дърветата цвъртеше самотен щурец.

— Мириамел?

— Какво?

— Наистина би трябвало да ми кажеш къде отиваме. Така ще ми е по-лесно да съм твой покровител. Мога да обмисля някои планове.

Тя се разсмя тихичко.

— Сигурна съм, че е така. Ще ти кажа, Саймън. Но не тази нощ.

Той се намръщи, загледан в надничащите между клоните звезди.

— Добре.

— Сега поспи. Ще ти е по-трудно, когато слънцето се издигне в небето.

Всички жени ли имаха по нещичко от Рейчъл Драконката в себе си? Със сигурност им беше приятно да му нареждат какво трябва да направи. Отвори уста да й отвърне, че все още не се нуждае от почивка, но вместо това се прозина.

И докато се опитваше да си спомни какво иска да й каже, се унесе в сън.

В съня си стоеше на ръба на огромно море. От брега пред него между гребените на вълните се изопваше тъничка ивица земя, която отвеждаше до далечен остров навътре в морето. На острова нямаше нищо освен три високи бели кули, които проблясваха на светлината на късното следобедно слънце, но не кулите привличаха вниманието на Саймън. Пред тях се разхождаше дребен силует с бяла коса и в синя роба, като ту потъваше, ту се появяваше в светлите ивици между сенките им. Саймън беше сигурен, че е доктор Моргенес.

Тъкмо оглеждаше внимателно ивицата земя — нямаше да е трудно да мине по нея, макар че приливът се надигаше и скоро щеше да я залее, — когато дочу далечен глас. В океана, по средата между острова и скалистия бряг, на който стоеше Саймън, се въртеше мъничка лодка — подскачаше, подмятана от Огромни вълни. В лодката имаше двама души, единият висок и едър, другият — дребен и слаб. Той се взря и позна, че са Гелое и Лелет. Горската жена му викаше нещо, но ревът на вълните заглушаваше гласа й.

„Какво правят в тази лодка? — помисли си Саймън. — Скоро ще мръкне“.

Направи няколко крачки по тясната пътечка. Гласът на Гелое се извиси едва доловим над вълните.

„Фалшив! — викаше тя. — Лъжлив е! Не е истински!“

„Кой да е фалшив?“, учуди се той. Островът? Изглеждаше съвсем солиден. Присви очи, но макар слънцето да се бе спуснало ниско над хоризонта и да бе превърнало кулите в черни пръсти, а силуета на Моргенес — в нещо мъничко и черно като мравка, островът изглеждаше съвсем материален. Той направи още няколко крачки.

„Фалшив!“, извика отново Гелое.

Небето внезапно притъмня и писъкът на вятъра заглуши грохота на вълните. За един миг океанът стана син, а след това синьо-бял, всички вълни неочаквано се сковаха, замръзнаха в корави, островръхи ледени буци. Гелое размахваше отчаяно ръце, морето около лодката й бушуваше и клокочеше. Най-накрая и тя, и Лелет, и лодката изчезнаха под замръзналите вълни, засмукани от мрака и замръзващата черна вода, сякаш жива кръв.

Ледът запълзя по ивицата. Саймън се обърна, но разстоянието до брега беше колкото до острова, брегът и островът сякаш се отдалечаваха от него и той се оказа заседнал по средата на безкрайно издължаващия се скален ръб. Ледът се издигаше все по-нависоко, пълзеше все по-близо до ботушите му…

Саймън се стресна и седна. Трепереше. Дрезгава зора изпълваше горичката и дърветата се полюшваха от студения вятър. Наметалото му се беше усукало около коленете му и от кръста нагоре беше отвит.

Зави се и легна пак. До него Мириамел спеше с отворена уста и разрошена златиста коса. Усети, че го пронизва силно желание, придружено от чувство за срам. Беше така беззащитна, легнала тук сред пустошта, а той беше нейният покровител… Що за рицар беше, след като изпитваше подобни чувства? Но наистина копнееше да я притегли до себе си, да я стопли, да я целуне по устата и да усети дъха й на бузата си. Срамът се усили и той се обърна настрана, с гръб към нея.

Конете стояха кротко, завързани за ниско провисналите клони. Гледката на закачените на седлата дисаги внезапно го изпълни с някаква смътна тъга. Снощи му се струваше, че се впуска в някакво безумно приключение. Сега всичко това му изглеждаше глупаво. Каквито и да бяха основанията на Мириамел, те не бяха негови. Та той имаше безкрайно много задължения — към принц Джосуа, който го беше издигнал и посветил в рицарско звание; към Адиту, която го беше спасила; към Бинабик, който му беше много по-добър приятел, отколкото заслужаваше. А и към тези, които изпитваха уважение към него, например Джеръмайъс. А той ги беше изоставил до един поради някаква моментна прищявка. И за какво? За да се натрапи на Мириамел, която имаше някаква лично своя сериозна причина да напусне лагера на чичо си. Беше изоставил малкото хора, които държаха на него, за да се влачи след девойка, на която беше излишен.

Погледна кобилата си и тъгата му се задълбочи. Намиращата дома. Хубаво име. А той току-що беше напуснал поредния си дом, при това този път без никаква важна причина.

Въздъхна и се надигна. Нямаше какво да се направи, поне в този момент. Щеше да се опита да убеди Мириамел да се върнат, когато се събудеше.

Придърпа наметалото около себе си и се изправи. Отвърза конете, застана в края на горичката и се огледа внимателно, преди да ги поведе надолу към реката на водопой. Когато ги върна, ги завърза за друго дърво, където им беше лесно да достигат стръковете новопоникнала трева. Докато наблюдаваше Намиращата дома и безименния жребец на Мириамел да отскубват със задоволство свежата трева, за първи път, откакто се беше събудил от ужасния кошмар, усети да му олеква.

Разходи се из горичката, за да събере съчки — подбираше само по-сухи, за да горят с малко пушек, и накладе малък огън. Зарадва се, че се бе сетил да вземе кремъка и праханта, но се запита колко ли време ще му трябва, за да намери нещо, което му бе не по-малко необходимо, но го бе забравил в бързането да напуснат лагера. Седна пред огъня, за да стопли ръцете си, и загледа спящата Мириамел.

След малко, докато той ровеше из багажа да види какво е останало за ядене, Мириамел започна да се мята и да стене насън.

— Не! — измърмори тя. — Не, няма…

Вдигна ръце, сякаш за да отблъсне нещо. След като я погледа известно време вцепенен, Саймън се приближи, коленичи до нея и хвана ръката й.

— Мириамел. Принцесо. Събуди се. Сънуваш кошмари.

Тя се опита да дръпне ръката си, но едва-едва. Най-накрая отвори очи. Погледна го втренчено и сякаш в първия момент видя друг човек, защото вдигна ръка да се предпази. Но после го позна и я отпусна. Другата й ръка остана в неговата.

— Просто лош сън.

Той стисна нежно пръстите й, изненадан и доволен колко голяма е ръката му в сравнение с нейната.

— Нищо ми няма — промълви накрая тя, надигна се, седна и зави раменете си с одеялото. Огледа се така, сякаш дневната светлина беше някаква глупава прищявка на Саймън. — Кое време е?

— Слънцето още не се е показало над дърветата. Вече напоих конете.

Тя не отговори, но стана и излезе с несигурни крачки от горичката. Саймън присви рамене и продължи да търси какво да закусят.

Когато Мириамел след малко се върна, беше намерил бучка меко сирене и кръгла пита — беше я разчупил и я препичаше, забодена на една пръчка над огъня.

— Добро утро — каза тя. Беше разрошена, но беше изплакнала мръсотията от лицето си и изразът й беше почти весел. — Съжалявам, че бях толкова рязка. Сънувах… ужасен сън.

Той я погледна заинтригувано, но тя не продължи.

— Ами да хапнем — каза той.

— И огън имаме. — Тя седна до пламъците и протегна ръце към тях. — Надявам се пушекът да не ни издаде.

— Няма. Огледах наоколо.

Подаде й половината питка и парче сирене. Тя залапа лакомо и се усмихна с пълна уста.

— Огладняла съм. Снощи бях толкова притеснена, че не хапнах нищо.

— Има още, ако искаш.

Тя поклати глава.

— Трябва да пестим. Не знам колко дълго ще пътуваме и може да не намерим друга храна. — Мириамел го погледна. — Можеш ли да стреляш? Взех лък и колчан със стрели.

Тя посочи закачения на седлото й лък.

Саймън помръдна рамене.

— Стрелял съм, но не съм Мандуоуд. Е, мога да улуча крава от десетина крачки.

Мириамел се изкикоти.

— Имах предвид зайци или катерички, или птички, Саймън. Не вярвам да срещнем много крави.

Той кимна сериозно.

— В такъв случай по-добре да постъпим, както казваш, и да пестим храната.

Мириамел се отпусна назад и сложи ръце на корема си.

— След като имаме огън…

Стана и отиде до коня си. Извади от дисагите две чаши и малка торбичка, върна се до огъня и сложи два малки камъка върху въглените, за да се нагорещят.

— Нося чай от джоджен.

— Нали не му слагаш сол и лой? — попита Саймън, припомнил си кануките и техните странни подправки.

— Милостива Елисия, не! — отвърна тя със смях. — Но бих искала да имаме мед.

Докато пиеха чая — Саймън си помисли, че е много по-вкусен от минтахокската ака, — Мириамел разказа какво ще правят през този ден. Не искаше да тръгват преди залез-слънце, но имаше други неща за вършене.

— На първо място, можеш да ме понаучиш да въртя меч.

— Какво?! — Саймън я изгледа втренчено, сякаш го караше да я научи да лети.

Мириамел го изгледа надменно, след което се изправи, отиде до дисагите си и измъкна къс меч в украсена с орнаменти ножница.

— Накарах Фреозел да ми го направи, преди да тръгнем. Изсече го от мъжки меч. — Презрителното й изражение отстъпи пред кисела самоподигравателна усмивка. — Казах му, че ми трябва, за да защитя достойнството си, когато тръгнем към Набан. — Тя изгледа настойчиво Саймън. — Така че ме научи.

— Искаш да ти покажа как да използваш меч — каза бавно той.

— Разбира се. А аз на свой ред ще ти покажа как да използваш лък. — Тя вирна брадичка. — Мога да улуча крава от много по-голямо разстояние — не, че съм го правила — добави веднага. — Но старият сър Флуирен ме научи да стрелям с лък, когато бях още съвсем малка. Мислеше, че е забавно.

Саймън я гледаше объркано.

— И ще убиеш катерици за обяд?

Изражението й отново стана хладно.

— Не съм донесла лъка за ловуване, Саймън, нито пък меча. Отиваме на опасно място. Една млада дама би трябвало да е глупачка, за да пътува невъоръжена в днешните времена.

Половинчатото й обяснение го накара да се окопити.

— Но няма да ми кажеш къде отиваме, нали?

— Утре сутринта. Да започваме — губим си времето.

Тя измъкна меча от кожената ножница и я пусна на влажната земя. Гледаше го със светлите си предизвикателни очи.

Саймън се ококори.

— Първо, не захвърляй така ножницата. — Той я вдигна и й я подаде. — И второ, препаши се.

Мириамел се начумери.

— Знам как се прави. Обаче не е нужно.

— Всичко по реда си — отвърна невъзмутимо Саймън. — Искаш ли да се научиш, или не?

С отминаването на сутринта раздразнението на Саймън, че трябва да преподава изкуството на меча на момиче, постепенно се стопи. Мириамел гореше от желание да се научи. Задаваше въпрос след въпрос и на много от въпросите Саймън нямаше никакви отговори, колкото и да ровеше из паметта си за нещата, на които го бяха научили Хейстън, Слудиг и Камарис. Беше му трудно да признае, че той, рицарят, не знае някои неща, но след няколко кратки, но неприятни запитвания преглътна гордостта си и си призна откровено, че не знае защо ефесът на меча е прав, а не кръгъл, и че просто си е такъв. Мириамел изглеждаше по-доволна от този отговор, отколкото от предишните му опити да я заблуди и така останалата част от урока мина по-бързо и приятно.

Мириамел беше изненадващо силна за ръста си, но след като Саймън си помисли през какви изпитания е преминала, изненадата му намаля. Освен това беше твърде бърза и пазеше добре равновесие, макар да се навеждаше прекалено напред, навик, който би могъл да се окаже фатален в истинска битка, тъй като всеки противник щеше да е по-едър от нея и с по-голям замах. Но в общи линии Саймън остана впечатлен. Усети, че твърде скоро няма да му останат много нови неща за показване и тогава щяха да имат време за още и още практика. Беше повече от доволен, че се сражаваха с дълги пръчки, вместо с истински оръжия — Мириамел успя да му нанесе няколко неприятни удара.

След като спряха, за да пийнат вода и да си починат, си размениха местата: вече Мириамел учеше Саймън как да борави с лъка, като му обръщаше особено внимание как да пази тетивата суха. Той се усмихваше на собствената си нетърпеливост. Както Мириамел нямаше търпение да изчаква обясненията му по боравене с меч — повечето от които беше научил от Камарис, — така и той непрекъснато настояваше да й покаже какво може да направи с лък в ръка. Но тя не отстъпваше нито на йота, така че остатъка от следобеда прекараха в обучение как правилно се опъва тетивата. Когато сенките се издължиха, пръстите на Саймън вече бяха подпухнали и ожулени. Щеше да му се наложи да помисли за кожени напръстници като тези на Мириамел, ако възнамеряваше да се заеме със стрелбата сериозно.

Направиха си гощавка с хляб, лук и сушено месо, след което оседлаха конете.

— Трябва да дадеш име на коня си — каза Саймън, докато стягаше подпръга на Намиращата дома. — Камарис казва, че конят е част от човека, но също така е и Божие създание.

— Ще помисля за това — отвърна тя.

Огледаха за последен път лагера, за да се уверят, че не оставят никакви следи от присъствието си — вече бяха заровили пепелта от огъня и бяха разрошили с един дълъг клон утъпканата трева, и потеглиха в спускащия се сумрак.

— Това там е Старата гора — каза с удовлетворение Саймън, присвил очи срещу първите проблясъци на изгрева. — Онази тъмна линия.

— Виждам я. — Тя отклони коня си от пътя и го насочи право на север. — Днес ще се придвижим колкото е възможно по-близо до нея, вместо да спираме — ще наруша собственото си правило и ще яздим на дневна светлина. Ще се чувствам по-сигурна там.

— Няма ли да се върнем в Сесуад'ра? — попита Саймън.

— Не. Отиваме в Алдхеорте — за известно време.

— Защо?

Мириамел гледаше право напред. Беше отметнала качулката и слънчевите лъчи блестяха в косата й.

— Защото чичо ми може да прати хора след мен. Ако сме в гората, няма да могат да ни открият.

Саймън добре помнеше собствените си преживявания в огромната гора. Много малко от тях бяха приятни.

— Но прекосяването й отнема цяла вечност.

— Няма да останем дълго там. Само толкова, колкото да сме сигурни, че никой не ни търси.

Саймън помръдна рамене. Нямаше никаква представа къде точно иска да отиде тя, нито пък защо, но очевидно беше намислила нещо.

Продължиха към очертаващата се в далечината гора.

Стигнаха Алдхеорте в късния следобед. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и косите му лъчи обагряха тревистите хълмове.

Саймън мислеше, че ще спрат да си направят лагер в покрайнините на гората — все пак бяха яздили непрекъснато от предишната вечер и почти през целия ден само с няколко кратки почивки, — но Мириамел беше твърдо решена да навлязат колкото може по-навътре, за да не ги открият. Продължиха сред все по-гъстите дървета, докато не стана практически невъзможно да яздят, и се промъкнаха дори още четвърт левга по-навътре. Когато най-накрая принцесата откри място по вкуса й, над гората вече се спускаше дрезгав сумрак. Под плътния горски балдахин светът се изпълни с безмълвни синкави сенки.

Саймън веднага се зае да напали огън. Мириамел беше избрала местенцето и заради малкия поток, който ромолеше наблизо. Докато тя се зае да приготви храната, той поведе конете на водопой.

Макар че беше прекарал почти целия ден на седлото, Саймън се усещаше странно бодър, сякаш изобщо беше забравил за сън. След като се нахраниха, двамата заприказваха за несъществени неща, повечето от които според предпочитанията на Мириамел, отколкото на Саймън. Занимаваха го други мисли и му се струваше странно, че тя обсъжда толкова сериозно предстоящото раждане на детето на Джосуа и Воршева и разпитва за повече подробности за сражението с Фенгболд, след като имаше толкова много неясни въпроси, свързани с настоящото им пътуване. Най-накрая той вдигна раздразнено ръка и я прекъсна.

— Стига вече. Каза, че ще ми съобщиш къде отиваме, Мириамел.

Тя се загледа в пламъците.

— Така е, Саймън. Не е много честно от моя страна да те докарам толкова надалеч само на доверие. Но пък не съм те молила да идваш с мен.

Той се почувства засегнат, но се опита да не го покаже.

— Все пак съм тук. Така че ми кажи — къде отиваме?

Тя пое дълбоко въздух, след което го изпусна.

— В Еркинланд.

Той кимна.

— Знаех си. Не беше трудно да отгатна, след като те слушах на съвета. Но къде в Еркинланд? И какво ще правим там?

— Отиваме в Хейхолт.

Тя го изгледа напрегнато, сякаш го предизвикваше да се откаже.

„Ейдон да ни е на помощ“, помисли си Саймън. И добави на глас:

— За да вземем Блестящ гвоздей?

Макар да беше чиста лудост, самата мисъл му подейства възбуждащо. Та нали тъкмо той — с известна помощ, разбира се — беше намерил Трън? Може би, ако донесеше и Блестящ гвоздей, щеше да е… Дори не смееше да си го помисли, но в съзнанието му изникна внезапна представа — той, Саймън, нещо като рицар на рицарите, който дори ще може да ухажва принцеси…

Отблъсна представата дълбоко в съзнанието си. Не беше възможно, в никакъв случай. Така или иначе двамата с Мириамел никога не биха могли да оцелеят в подобна рискована авантюра.

— Да се опитаме да вземем Блестящ гвоздей? — попита той.

Мириамел не преставаше да го гледа напрегнато.

— Може би.

— Може би? — Той се навъси. — Това пък какво значи?

— Казах, че ще ти кажа къде отиваме — отвърна тя. — Но не съм казвала, че ще ти разкрия всичко, което е в главата ми.

Саймън раздразнено грабна една съчка, счупи я на две и хвърли парчетата в огъня.

— В името на Окървавеното дърво, Мириамел — запротестира той, — защо се държиш така? Каза, че съм ти приятел, а се отнасяш с мен като с дете.

— Не се отнасям с теб като с дете — отвърна разгорещено тя. — Ти настояваше да дойдеш с мен. Добре. Но аз си имам собствени цели, независимо дали те са да се сдобия с меча, или да си взема от замъка обувките, които по погрешка съм забравила.

Саймън беше все още ядосан, но не можа да се сдържи и избухна в дрезгав смях.

— Може би наистина се връщаш за обувки или рокля, или нещо подобно. Това се казва късмет — да ме убие еркинландската стража заради някакви си обувки.

Раздразнението на Мириамел като че ли поспадна.

— Сигурно си задигал доста неща в Хейхолт. И си се отървавал без наказание.

— Аз да съм задигал нещо? Аз?!

— От кухнята. Непрекъснато. И ти си ми казвал, макар вече да знаех. А кой беше този, който открадна лопатата на гробаря и я напъха в рицарската ръкавица на онези доспехи в Малката зала, за да изглежда така, сякаш сър еди-кой си възнамерява да си изкопае гроб?

Саймън се изкикоти тихичко и самодоволно.

— Направихме го с Джеръмайъс.

— Искаш да кажеш, че ти си го накарал. Джеръмайъс никога не би направил такова нещо сам.

— Откъде знаеш пък за това?

Мириамел го изгледа възмутено.

— Вече ти казах, идиот такъв, че те следях седмици наред.

— Значи е вярно. — Саймън беше впечатлен. — И какво друго си ме видяла да правя?

— Най-вече да се измъкваш незабелязано и да се шляеш, когато би трябвало да свършиш нещо полезно — изсумтя тя. — Нищо чудно, че Рейчъл непрекъснато ти дърпаше ушите.

Засегнат, Саймън изпъна гръб.

— Измъквах се, за да отделя малко време за себе си. Ти не знаеш какво е да живееш в кухненските помещения.

Мириамел го погледна. Изражението й неочаквано стана сериозно, дори тъжно.

— Прав си. Но и ти не знаеш как се чувствах аз. Аз също нямах много възможности да оставам сама.

— Може би — отвърна упорито Саймън. — Но се обзалагам, че си се хранила с по-добра храна.

— Храната си беше същата — сопнато възрази тя. — Само дето се хранехме с чисти ръце.

Тя огледа многозначително почернелите му от пепелта пръсти.

Саймън се засмя гръмогласно.

— Аха! Значи единствената разлика между един прислужник и една принцеса са чистите ръце. Не бих искал да те разочаровам, Мириамел, но след като ръцете ми по цял ден бяха до лактите в коритото за миене на чинии, те бяха много чисти.

Тя го изгледа насмешливо.

— В такъв случай между нас двамата няма никаква разлика.

— Не знам. — Неочаквано на Саймън му стана неловко, тъй като докоснаха болезнена тема. — Не знам, Мириамел.

Усетила промяната, тя замълча.

Наоколо цвъртяха всевъзможни насекоми, а мрачните дървета се извисяваха като надзиратели. Саймън изпита странно усещане. Беше свикнал с огромните пространства, които се виждаха от върха на Сесуад'ра и безкрайната шир на Високите Тритинги и сега Алдхеорте му се струваше тясна като затвор. Но и всеки замък беше тесен като затвор и все пак беше най-добрата закрила срещу врагове. Може би Мириамел имаше право: поне за известно време гората беше най-доброто място за тях.

— Смятам да поспя — каза неочаквано тя.

Изправи се и отиде до завивките си. Саймън забеляза, че е постлала неговите от другата страна на огъня.

— Е, щом ти се спи.

Не беше сигурен дали пак му е ядосана. Може би просто нямаше какво повече да каже. Понякога имаше такова усещане, когато беше с нея, след като изчерпеха дреболиите. Съществените въпроси бяха прекалено мъчителни, прекалено потискащи… и прекалено плашещи.

— Аз мисля да поостана още малко.

Мириамел се уви в наметалото си и легна. Саймън я наблюдаваше през потрепващите пламъци. Единият кон изцвили тихичко и доволно.

— Мириамел?

— Да?

— Това, което казах, като тръгвахме, е истина. Ще бъда твой покровител дори да не ми кажеш от какво точно трябва да те пазя.

— Знам, Саймън. Благодаря.

Отново се възцари тишина. След малко Саймън дочу слаб, нежен звук и чак след няколко секунда осъзна, че Мириамел си тананика нещо.

— Каква е тази песен?

Тя се размърда и се извърна към него.

— Какво?

— Каква песен си тананикаш?

Тя се усмихна.

— Не знаех, че тананикам. Цяла вечер не ми излиза от главата. Мама ми я пееше, когато бях малка. Мисля, че е хернистирска песен, която е научила от баба ми, но думите са западняшки.

Саймън отиде до постелята си.

— Ще я изпееш ли?

Мириамел се поколеба.

— Не знам. Уморена съм, а и не помня точно думите. Освен това е тъжна.

Той легна, зави се с наметалото и потрепери. Беше станало хладно. Вятърът прошумоля през листата.

— Не е важно дали ще са точните думи. Просто ще ми е приятно да попееш.

— Добре. Ще опитам.

Тя помисли малко и запя. Гласът й беше приглушен, но приятен.

— Хубава песен — каза Саймън. — И наистина тъжна.

Натрапчивата мелодия продължаваше да звучи в главата му и му стана ясно защо Мириамел я беше затананикала несъзнателно.

— Майка ми обичаше да ми я пее в градината в Меремунд. Винаги пееше. Всички казваха, че имала най-хубавия глас, който били чували.

Настъпи тишина. Саймън и Мириамел лежаха увити в наметалата си, всеки потънал в собствените си мисли.

— Не познавам майка си — каза накрая Саймън. — Починала е при раждането ми. Изобщо не познавам родителите си.

— Аз също.

Когато странната забележка на Мириамел достигна до съзнанието му, тя вече се беше обърнала с гръб към огъня и към него. Прииска му се да я попита какво иска да каже, но усети, че не й се говори повече.

Така че продължи да наблюдава отслабващия огън и последните искрици, които подскачаха в тъмнината над него.