Към кулата на Зеления ангел. Част втора

1. Сълзи и пушек

Лишената от дървета пустош на Високите Тритинги беше потискаща. Кванитупул също беше странен, но Тиамак бе ходил там още от детските си години и порутените сгради и безбройните канали поне малко напомняха на родните му блата. Дори в Пердруин, където беше живял в самота, имаше толкова много надвиснали една до друга стени и тесни проходи, толкова много потайни сенчести кътчета и въздухът беше до такава степен просмукан от соления дъх на морето, че всичко това му помагаше да се справя с носталгията. Но тук, в пасищата, той се чувстваше абсолютно незащитен и не на мястото си. Което не беше никак приятно.

„Тези, които наблюдават и оформят, наистина са ми отредили странен живот — мислеше той. — Може би най-странния от всичко, което са отредили на моя народ, след като Нуобдиг се е оженил за Огнената сестра“.

Понякога подобни мисли го утешаваха. Да си белязан заради такива необикновени събития, в края на краищата, беше нещо като възнаграждение заради годините на неразбиране от страна на собствения му народ и на сухоземците от Пердруин. Естествено беше да не го разбират — той беше особен: кой друг вран можеше да говори и чете на езика на сухоземците като него? Но по-късно, отново заобиколен от чужденци и без никаква представа какво се е случило на собствения му народ, той беше ужасно самотен. В такива моменти, угнетен от пустотата на тази странна северна земя, той слизаше до реката, която преминаваше по средата на лагера, сядаше и слушаше успокоителните, познати звуци на водния свят.

Тъкмо това беше правил и допреди малко, топнал кафявите си крака в Стефлод въпреки мразовитата вода и вятъра, но сега, докато се връщаше поободрен в лагера, край него се стрелна някаква сянка. Някой тичаше — с развята светла коса, — но който и да беше, се стрелна като водно конче, с бързина, непостижима за човешко същество. Тиамак зърна само отлитащия силует за миг, а после покрай него прелетя друга тъмна сянка. Беше някаква едра птица и се носеше ниско над земята, сякаш първата сянка беше нейна плячка.

Двата силуета изчезнаха нагоре по склона към лагера, Тиамак се закова на място от изумление. Трябваха му няколко секунди, за да си даде сметка чий беше първият силует.

„Ситката! — мина му през ума. — Подгонена от ястреб или бухал!“

Не беше възможно, но и тя — Адиту се казваше — по някакъв начин не беше възможна. Не приличаше на нищо, което беше виждал, и честно казано, малко го плашеше. Но какво я бе подгонило? Доколкото можа да прецени по изражението й, бягаше от нещо ужасяващо.

Или към нещо ужасяващо, осъзна той и стомахът му се сви. Тичаше към лагера.

„О, ти, който винаги стъпваш на пясък — замоли се Тиамак и забърза, — защити ме — защити всички ни от злото“.

Сърцето му блъскаше бясно.

„Що за злокобна година!“

Щом стигна лагера, за момент се поуспокои. Беше тихо и горяха няколко огъня. Но не беше ли прекалено спокойно, мина му през ума миг по-късно. Не беше рано, но все още бе доста преди полунощ. Би трябвало да има хора или поне някакви шумове от тези, които все още не бяха заспали. Какво не беше наред?

Помисли за връхлитащата птица — вече беше сигурен, че е бухал, — и закуцука между палатките. Дишаше тежко. Раненият му крак му пречеше да тича, изгаряше го пулсираща болка. Той се напрегна да я превъзмогне.

Абсолютно спокойствие — сякаш плуваше в застояла вода. Палатките бяха тъмни и безжизнени като камъните, които сухоземците поставяха над гробовете на мъртъвците.

Но ето там! Стомахът на Тиамак отново се сви. Някакво движение! Една от по-близките палатки се разтресе като от порив на вятъра и някаква светлинка отвътре метна странни движещи се сенки върху стените.

В същия момент долови с ноздрите си миризма от огън и заедно с нея сладникав мирис. Кихна и се препъна, но не падна. Закуцука към палатката — тя вече пулсираше от светлини и сенки, сякаш във вътрешността й се раждаше нещо чудовищно. Опита се да извика, да вдигне тревога, тъй като страхът го сграбчваше все по-силно, но не можа да издаде нито звук. Дори мъчителното му хъркащо дишане се беше превърнало в едва доловим шепот.

Палатката също беше странно стихнала. Той превъзмогна страха си, грабна края на покривалото и го отметна.

В първия момент не видя нищо освен тъмни силуети и ярка светлина, почти точно отражение на сенките по стените отвън. След миг движещите се образи започнаха да се избистрят.

До отсрещната стена на палатката стоеше Камарис. Изглежда беше ранен, защото по бузата и косата му се стичаше кръв и се олюляваше като зашеметен. И все пак, приведен до платнището, приличаше на обкръжена от хрътки разярена мечка. Нямаше меч, но с едната си ръка стискаше цепеница и я размахваше срещу някакъв страховит силует, целия в черно с изключение на проблясващите му ръце и нещо, което блещукаше в дясната.

В краката на Камарис се мяташе още по-неясен силует, но на Тиамак му се стори, че вижда и други облечени в черно крайници, както и бледия ореол от косата на Адиту. Трети облечен в черно нападател беше натикан в ъгъла и отблъскваше връхлитаща насреща му, пърполеща из въздуха сянка.

Ужасеният Тиамак се опита да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. И наистина, въпреки яростната битка на живот и смърт пред самите му очи, в цялата шатра цареше тишина с изключение на приглушените шумове от двамата борещи се на пода и трескавото пляскане на криле.

„Защо не чувам? — запита се ужасен Тиамак. — Защо не мога да издам нито звук?“

Затърси като обезумял по пода нещо, което да използва като оръжие, проклинаше се, че безразсъдно беше оставил камата си в шатрата, където спяха двамата със Странгиард. Нито нож, нито прашка, нито стрели — нищо! Онази, която чака да прибере всички сигурно беше изпяла песента му тази вечер.

Нещо голямо и меко го удари по главата и го запрати на колене на пода; битките наоколо продължаваха да бушуват, но нито една не беше в близост до него. Усети пулсираща болка в черепа, по-мъчителна дори от тази в крака му, а сладникавият дъх стана задушлив. Замаян, Тиамак залази напред и напипа нещо твърдо. Беше напъханият в ножницата си меч на рицаря, черният Трън. Тиамак знаеше, че е прекалено тежък за него, но го издърпа изпод разхвърляните завивки, надигна се и се олюля. На какво миришеше така?

Мечът бе неочаквано лек, дори с тежката ножница и провисналия колан. Той го вдигна високо, пристъпи напред и замахна с все сила към това, което му се стори, че е главата на нападателя на Камарис. От удара ръката му изтръпна, но нещото не падна. Вместо това главата бавно се извърна. Две блестящи черни очи се вторачиха от бялото като череп лице. Тиамак усети конвулсивен спазъм в гърлото си. Дори да имаше глас, не би могъл да издаде звук. Вдигна разтрепераните си ръце, стиснал меча, за да нанесе нов удар, но бялата ръка на нещото се протегна и го блъсна. Стаята се завъртя пред очите му, мечът се изплъзна от безсилните му пръсти и тупна на земята.

Главата на Тиамак тежеше като камък, но той не усети никаква друга болка от удара. Усети единствено, че мозъкът му се размътва. Опита се да се надигне отново на крака, но успя само да застане на колене. Остана така, приклекнал като болно псе.

Не можеше да изтръгне от гърлото си нито дума, но за проклетия все още можеше да вижда. Камарис се олюляваше, очевидно безпомощен като него. Старецът се мъчеше да задържи нападателя си и се опитваше да докопа нещо на пода — меча, досети се замаяният вран, черния меч. Но Камарис не можеше да го достигне както заради сумрака и неясните силуети на Адиту и нейния противник, които се търкаляха пред него, така и заради своя противник, от когото се бранеше с цепеницата.

В другия ъгъл нещо просветна в ръката на едно от бледоликите същества. Пурпурният блясък се стрелна като нападаща змия и избухна в облаче сенки, които се посипаха към земята по-бавно от снежинки. Тиамак присви безпомощно очи, щом една от тях кацна върху ръката му. Беше перо. Перо на бухал.

„Помощ — Тиамак усети пронизваща болка в черепа. — Трябва ни помощ. Ще умрем, ако някой не ни помогне“.

Камарис най-после успя да се наведе и грабна меча; почти изгуби равновесие, но успя да го вдигне тъкмо навреме, за да блокира удара на противника си. Двамата се завъртяха в кръг, Камарис олюлявайки се, а облеченият в черно нападател с изчислена грациозност. В един миг се хвърлиха един срещу друг и старият рицар отблъсна с ръка удара с кама, но острието остави кървава бразда под лакътя му. Камарис отстъпи тромаво назад, за да си осигури място да замахне с меча. Очите му бяха полупритворени от болка или изтощение.

„Той е ранен — мярна се отчаяна мисъл в съзнанието на Тиамак. Пулсиращата болка в главата му се усили. — Може би умира. Защо не идва никой?“

Вранът се примъкна към пълния с въглени мангал. Замаяните му сетива започваха да примигват като лампите на Кванитупул на разсъмване. В съзнанието му се оформи съвсем смътна мисъл, но все пак достатъчна, за да вдигне ръка към железния мангал. Щом усети — неясна като далечно ехо — топлината върху пръстите си, той блъсна. Мангалът се катурна и въглените се посипаха като водопад от рубини.

Тиамак падна. Причерня му. Последното, което видя, беше собствената му почерняла от саждите и сгърчена като паяк ръка, а зад нея цял рояк дребни пламъчета, които лижеха стената на палатката.

— Нямаме нужда от повече проклети въпроси! — изръмжа Исгримнур. — Натрупаха се достатъчно за три живота. Имаме нужда от отговори.

Бинабик разпери ръце.

— Съгласен съм с вас, херцог Исгримнур. Но отговорите не са овце, които пристигат, щом пастирът ги повика.

Джосуа въздъхна. Отвън вятърът за момент се засили и сякаш простена, разтърсвайки въжетата.

— Знам колко е трудно, Бинабик. Но Исгримнур е прав — трябват ни отговори. Нещата, които ни разказа за Звездата на Завоевателя, само увеличиха бъркотията. Онова, което трябва да разберем, е как да използваме трите Велики меча. Всичко, което ни казва звездата — ако си прав, — е, че времето ни да ги завладеем изтича.

— Тъкмо на това обръщаме най-голямо внимание, принц Джосуа — отвърна тролът. — И се надяваме скоро да научим повече, тъй като Странгиард откри нещо много важно.

— Какво е то? — попита Джосуа и се наведе напред. — Всяко нещо, човече, всяко нещо би повдигнало духа ни.

Отец Странгиард, който стоеше кротко, помръдна като че ли от неловкост.

— Не съм така уверен като Бинабик, ваше височество, че би свършило някаква работа. Първото открих преди известно време, докато пътувахме към Сесуад'ра.

— Странгиард търсеше един пасаж в книгата на Моргенес — заобяснява Бинабик, — нещо във връзка с трите меча.

— И?

Исгримнур забарабани с пръсти по калното си коляно. Беше изгубил доста време, за да закрепи здраво колчетата на палатката си в рохкавата влажна пръст.

— Онова, което, изглежда, предполага Моргенес — продължи архиварят, — е, че онова, което прави трите меча толкова важни — не, повече от важни, могъщи, — е обстоятелството, че не са от Остен Ард. Всеки от тях по някакъв начин се противопоставя на Божиите и природните закони.

— Как така?

Принцът слушаше напрегнато. Исгримнур бе малко разочарован, че разчепкването на подобни загадки задължително занимава Джосуа повече от недотам екзотичните задължения на един владетел като цената на житото и законодателството за поземлената собственост.

Странгиард изглеждаше разколебан.

— Гелое би могла да обясни по-добре от мен. Тя повече разбира от тези неща.

— Би трябвало вече да е тук — обади се Бинабик. — Дали да не я изчакаме още малко?

— Кажете ми, каквото можете — настоя Джосуа. — Денят беше тежък и съм уморен. А и жена ми не е добре и не искам да съм далеч от нея.

— Разбира се, принц Джосуа. Съжалявам. Разбира се. — Странгиард се съсредоточи. — Моргенес твърди, че във всеки меч има нещо, което не е от Остен Ард — не е от нашите земи. Трън е направен от камък, който паднал от небето. Блестящ гвоздей, който някога се наричал Минияр, е изкован от железния кил на кораба на Елврит, доплувал по морето от Запад. Това са земи, които нашите кораби вече не могат да открият. — Той се изкашля. — А Печал е едновременно от желязо и от ситско вълшебно дърво, които са несъвместими. Самото вълшебно дърво, както ми каза Адиту, е докарано като фиданка от мястото, което нейният народ нарича Градината. Нито едно от тези неща не би трябвало да е тук, нито едно от тях не би трябвало да е използваемо… освен може би чистото желязо от кила на кораба на Елврит.

— В такъв случай как са били направени тези мечове? — попита Джосуа. — Или тъкмо това е отговорът, който все още търсите?

— Моргенес споменава едно нещо — намеси се Бинабик. — Написано е и в един от свитъците на Укикук. Нарича се „Слово на сътворението“ — бихме могли да го наречем магическо заклинание, макар че тези, които познават Изкуството, не използват такива думи.

— „Слово на сътворението“? — Исгримнур се начумери. — Пак измислици?

— Да… и не — отвърна смутено Странгиард. — В действителност не сме сигурни. Но знаем, че Минияр е бил направен от дуорите — двернингите, както ги наричате на вашия език, херцог Исгримнур, — а Печал е бил направен от Инелуки в ковачниците на дуорите под Асу'а. Единствено дуорите са притежавали знанието да произведат такива могъщи неща, макар Инелуки да го е научил. По всяка вероятност имат пръст и в изковаването на Трън или по някакъв начин е използвано знанието им. Във всеки случай възможно е, ако знаехме начина, по който са били създадени мечовете, как са били преплетени една в друга силите. Възможно е това да ни научи как да можем да ги използваме срещу Краля на бурите.

— Би трябвало да се сетя да разпитам граф Еолаир по-внимателно, когато беше тук — каза намръщено Джосуа. — Срещал се е с дуори.

— Да, и те са му разказали за участието си в историята на Блестящ гвоздей — добави отец Странгиард. — Но е възможно все пак не тяхната направа да е най-важното за нашите цели, а самият факт, че съществуват. Така или иначе, ако се появи възможност в бъдеще да изпратим съобщение на дуорите и ако те се съгласят да разговарят с нас, лично аз бих им задал много въпроси.

Джосуа погледна замислено архиваря.

— Тази работа ти подхожда, Странгиард. Винаги съм мислил, че си прахосваш времето в бърсане на потънали в прахоляк ръкописи и в изясняване на неясните клаузи на каноническото право.

Свещеникът се изчерви.

— Благодаря, принц Джосуа. Всичко, което мога да постигна, се дължи на вашата доброта.

Принцът махна с ръка да отхвърли комплимента.

— Но все пак колкото и много да сте успели да постигнете ти, Бинабик и останалите, има още много работа. Продължаваме да се носим над дълбоки води с надеждата да зърнем късче земя… — Той се заслуша. — Какъв е този шум?

Исгримнур също беше доловил нарастващия ропот отвън, превъзмогнал воя на вятъра.

— Прилича на някакъв спор — каза той и се заслуша напрегнато. — Не, друго е — чувам много гласове. — Той се надигна. — Кълна се в чука на Дрор, само някой да не е вдигнал бунт. — Посегна към Квалнир: докосването до дръжката му сякаш го успокои. — Надявах се на спокойствие до утре, преди да потеглим отново.

Джосуа също се надигна и каза:

— Да не седим и се чудим тук вътре.

Щом Исгримнур излезе и огледа ширналия се лагер, моментално му стана ясно какво се е случило.

— Пожар! — викна той на Бинабик и Джосуа, които се измъкваха зад него. — Една палатка гори, но изглежда, и други са се подпалили.

Между палатките започнаха да притичват хора, тъмни силуети, които викаха и ръкомахаха. Майки измъкваха разплаканите си деца от постелите и ги изнасяха от палатките. Навсякъде се блъскаха ужасени хора. Една стара жена се бе свлякла на колене и ридаеше, въпреки че беше далеч от пожара.

— Ейдон да ни е на помощ! — викна Джосуа. — Бинабик, Странгиард, викайте за кофи и мехове и поведете тези обезумели хора към реката — трябва ни вода! Или още по-добре смъкнете някои от водонепропускливите палатки — с тях ще можете да донесете повече!

И хукна към пожара. Исгримнур забърза след него.

Пламъците вече се издигаха високо и озаряваха нощното небе с демоничните си огнени отблясъци. Щом приближиха пожара, порив на вятъра метна към тях огнена вихрушка искри, които опърлиха със съскане брадата на Исгримнур и той почна да я гаси с ръце и да ругае.

Тиамак се свести, повърна и пое дълбоко въздух. Главата му кънтеше като пердруинска църковна камбана.

Около него се издигаха пламъци, пърлеха кожата му и нажежаваха въздуха. Той залази панически по съскащата трева към петното хладен мрак — изхода, но блъсна лице в нещо черно и хлъзгаво. Опита се да се изкатери по него и смътно усети странната му съпротива; след малко нещото се килна встрани и той зърна покрито с черна качулка бяло лице. Очите му бяха изцъклени, по устните му се беше размазала кръв. Тиамак понечи да изпищи, но устата му беше пълна с парещ пушек и повърнато. Търкулна се на една страна и си пое въздух с последни усилия.

Внезапно някой го сграбчи за ръката и го издърпа с все сила през бледоликия труп и през огнената стена. За миг му се стори, че е мъртъв. Метнаха нещо отгоре му и го затъркаляха и заблъскаха със същата неочаквана ярост, с която го бяха издърпали, след това някой го отви и той видя, че лежи на влажна трева. Пламъците ближеха небето, но той беше спасен. Спасен!

— Вранът е жив — каза някой.

Стори му се, че позна напевния глас на ситката, сега обаче прегракнал от уплаха и тревога.

— Камарис го измъкна. Как така остана буден, след като го отровиха, а успя и да убие двама Хикеда'я?

Последва неясен отговор.

След като лежа дълго неподвижен — поемаше свежия въздух с болезнени вдишвания — Тиамак се обърна на една страна. На няколко крачки от него стоеше Адиту, с почерняла от саждите бяла коса и оплескано с мръсотия златисто лице. На земята пред нея лежеше горската жена Гелое, отчасти загърната в наметало, но отдолу явно гола; мускулестите й крака блещукаха от росата — или от пот? Докато Тиамак я наблюдаваше, тя се помъчи да седне.

— Не, не бива — спря я Адиту. — В името на Горичката, Гелое, ти си ранена.

Гелое повдигна глава с усилие.

— Не — отвърна тя. Тиамак едва долови гърления й шепот. — Аз умирам.

Адиту се наведе и протегна ръка.

— Дай да ти помогна…

— Не! — Гласът на Гелое стана по-ясен. — Не, Адиту, вече е… твърде късно. Наръгаха ме… десетина пъти.

Тя се закашля и по брадичката й потече тъмна струйка, проблесна на светлината от горящите палатки. Тиамак се вторачи в полумрака. Стори му се, че зад нея вижда краката на Камарис, но и да беше така, останалата част от масивното му тяло бе скрита зад нейната сянка.

— Трябва да тръгвам.

Гелое се опита да стане, но не успя.

— Сигурно има начин… — почна Адиту.

Гелое се засмя едва-едва, отново се закашля и изплю кървава храчка.

— Допускаш ли… че аз… не знам? — отвърна тя. — Бях лечителка… доста дълго. — Тя протегна трепереща ръка. — Помогни ми. Помогни ми да стана.

Лицето на Адиту — изражението му за момент напомняше обичайното за всеки простосмъртен вцепенение от ужас — стана тържествено. Тя хвана ръката на Гелое, приведе се и стисна и другата й ръка. Мъдрата жена бавно се изправи. Залитна, но Адиту я задържа.

— Трябва… да тръгвам. Не искам да умра тук.

Гелое измъкна ръцете си от ръцете на Адиту и направи няколко несигурни крачки. Наметалото й се свлече и тя остана гола, огряна от заревото на пожара. Кожата й беше покрита с пот и петна кръв.

— Ще се върна в моята гора. Нека тръгна, докато все още мога.

Адиту се поколеба, после сведе глава.

— Както желаеш, валада Гелое. Сбогом… приятелко, Синя'а ду-н'ша е-д'трейеза инро.

Треперейки, Гелое вдигна ръце и направи още една крачка. Жегата от пламъците се увеличи и мъдрата жена като че ли заблестя. Очертанията й за миг се размиха и на мястото й се появи нещо като сянка или облаче пушек. За миг сякаш самата нощ се втурна към петното. Тиамак примигна — и след това нощта отново влезе в правата си.

Бухалът направи бавен кръг там, където допреди малко стоеше Гелое, и се понесе над приведените от вятъра треви. Движенията му бяха вдървени и тромави и на няколко пъти вятърът сякаш щеше да го запокити върху земята, но той продължи несигурния си полет и накрая нощният мрак го погълна.

Тиамак отпусна все още натежалата си от мрачните сенки и болезнените шумове глава на земята. Не беше сигурен какво точно е видял, но знаеше, че се е случило нещо ужасно. Някъде наблизо се спотайваше огромна печал. Нямаше никакво желание да я допусне още по-близо.

Едва доловимите подвиквания в далечината постепенно се превърнаха в груби крясъци. Покрай него затрополиха крака и внезапно нощта се изпълни с движение. Към небето се издигна огромна съскаща струя пара — някой лисна ведро вода върху пламъците, обгърнали палатката на Камарис.

След миг той усети силните ръце на Адиту да го сграбчват под мишниците.

— Ще те стъпчат, храбри човече от мочурищата — каза тя в ухото му и го помъкна надалеч от пламъците към прохладния мрак. Остави го и след малко се върна с пълен мех. Притисна го до напуканите му устни, докато най-после той не осъзна какво е това, и го остави да се напие — той усещаше неутолима жажда.

Някакъв едър силует внезапно се свлече от едната му страна. Беше Камарис. Бялата му коса беше опърлена и почерняла като косата на Адиту. Лицето му беше оплескано с пепел и той гледаше с блуждаещ поглед. Тиамак му подаде меха, след което го сръга и рицарят най-после се сети да го надигне към устата си.

— Бог да ни пази… — въздъхна Камарис.

После заоглежда замаяно разрастващите се пламъци и крещящата тълпа, която се опитваше да ги изгаси.

Адиту се върна и седна до тях. Камарис й предложи меха, тя го взе, отпи само една глътка и му го върна.

— А… Гелое? — попита Тиамак.

Адиту поклати глава.

— Умира. Замина си.

— Кой…

Все още му беше непосилно трудно да говори, но внезапно изпита желание да узнае, да подреди по някакъв начин ужасяващите събития в главата си. Изпитваше и нужда от нещо — поне думи, ако не друго, — с което да запълни празнотата в себе си. Взе меха от Камарис и пак пи.

— Кои… бяха?

— Хикеда'я — отвърна Адиту, без да откъсва поглед от пожара и хората, които го гасяха. — Норните. Дългата ръка на Утук'ку ни застигна тази нощ.

— Аз… опитах се… да извикам за помощ. Но не можах.

Адиту кимна.

— Кей-вишаа. Отрова, която се носи с вятъра. Убива за известно време гласа и приспива. — Тя погледна Камарис, който беше отпуснал глава, очите му бяха затворени. — Не знам как той издържа толкова време. Ако не беше, щеше да е ужасно. Саможертвата на Гелое щеше да е напразна. — Тя се обърна към врана. — Ти също, Тиамак. Щеше да е много по-лошо без твоята помощ: ти намери меча на Камарис. А и пожарът ги уплаши. Знаеха, че не разполагат с много време, и това ги караше да са припрени. Иначе всички щяхме още да сме там.

Тя посочи обхванатата от пламъците палатка.

„Саможертвата на Гелое“.

Очите на Тиамак се напълниха със сълзи. Пареха.

„О, ти, която чакаш да отведеш всички — замоли се отчаяно той — не припарвай наблизо!“

Той скри лицето си в ръце. Не искаше да мисли повече.

Джосуа тичаше по-бързо и когато Исгримнур най-после го настигна, вече беше спрял, за да се увери, че пожарът е овладян. Беше се разпространил съвсем малко — бяха пострадали само пет-шест палатки и почти всичките им обитатели бяха успели да се спасят. Сангфугол беше един от тях. Стоеше само по дълга риза и се оглеждаше с помътен поглед.

След като се увери, че са взети всички възможни мерки, Исгримнур последва Джосуа, който тръгна към Камарис и другите двама оцелели, ситката и дребния Тиамак. Бяха целите в кръв и обгаряния, но след като ги огледа набързо, Исгримнур се увери, че ще оживеят.

— О, слава на милостивия Ейдон, че успя да се спасиш, сър Камарис — каза Джосуа и приклекна до стария рицар. — Сетих се, че е твоята шатра, щом видяхме пламъците. — Той се извърна към Адиту, която изглеждаше на себе си, което не можеше да се каже за Камарис и мъжа от блатата. — Кого загубихме? Казаха, че в шатрата имало трупове.

Адиту го погледна.

— Гелое. Зле е ранена. Умира.

— Проклятие! — Гласът на Джосуа беше дрезгав. — Проклет ден! — Той откъсна снопче трева и гневно го запокити настрани, после се овладя. — Тя вътре ли е? Кои са другите?

— Гелое не е там — отвърна Адиту. — Тримата в шатрата са от тези, които наричате норни. Гелое отиде в гората.

— Какво!? — Джосуа я изгледа изумено. — Как така е отишла в гората? Нали каза, че умира.

— Умира. — Адиту разпери пръсти. — Мисля, че не иска да видим последните й мигове. Тя беше особена, Джосуа — повече, отколкото предполагаш. Тръгна си.

— Тръгна си?

Ситката кимна.

— Да, тръгна си.

Принцът направи знака на Дървото и наведе глава. Когато отново вдигна очи, по бузите му се стичаха сълзи и Исгримнур си помисли, че не са от пушека. При мисълта за загубата на Гелое той също изпита усещането, че върху него се спуска някаква сянка. При струпалите се в момента неотложни задачи сега не можеше да й обърне внимание, но благодарение на дългия си опит от многобройните сражения беше сигурен, че тя ще го връхлети по-късно.

— Нападнаха ни направо в центъра — каза горчиво принцът. — Как са се промъкнали покрай часовоите?

— Този, с когото се бих, беше вир-вода — отвърна Адиту. — Може да са се спуснали по реката.

Джосуа изруга.

— Съвсем се разпуснахме, а аз съм най-жалък мерзавец. Струваше ми се странно, че норните не ни обръщат внимание от толкова време, но предпазните ми мерки се оказаха недостатъчни. Само тези тримата ли бяха?

— Мисля, че нямаше други — отговори Адиту. — И щяха да са предостатъчно, ако не ни беше проработил късметът. Ако с Гелое не бяхме усетили, че нещо не е наред, и ако Тиамак не бе разбрал някак си, за да пристигне навреме, всичко щеше да приключи по съвсем различен начин. Мисля, че са възнамерявали да убият или най-малкото да отвлекат Камарис.

— Но защо?

Джосуа погледна стария рицар и отново се обърна към Адиту.

— Не знам. Но нека го отнесем, а също и Тиамак, на по-топло място, принц Джосуа. Камарис има най-малко една, а може би и повече рани, а Тиамак е лошо изгорен.

— Милостиви Ейдон, права си — каза Джосуа. — Явно съм си загубил ума. Един момент.

Той се обърна, повика няколко воини и ги изпрати със заповеди да претърсят лагера.

— Не можем да сме сигурни, че не е имало още норни или други нападатели — продължи Джосуа. — Най-малкото може да открием нещо, което да ни подскаже как са се промъкнали в лагера, без да бъдат забелязани.

— Никой от Родените в Градината не може да бъде забелязан лесно от смъртен, ако сам не желае да го забележат — обясни Адиту. — Сега може ли да отнесем Камарис и Тиамак?

— Разбира се. — Джосуа викна на двама души, които носеха вода: — Хей! Елате да ни помогнете! — После се обърна към Исгримнур. — Четирима са достатъчни да ги пренесат, въпреки че Камарис е цяла грамада. — Той поклати глава. — Адиту е права — оставихме тези смелчаци да чакат прекалено дълго.

Херцогът беше изпадал неведнъж в подобни ситуации и знаеше, че прекалената припряност е точно толкова вредна, колкото мудността.

— Мисля, че е по-добре да намерим нещо, с което да ги пренесем — каза той. — Можем да направим носилки от парчетата от изгорелите палатки.

— Добре. — Джосуа се обърна. — Адиту, не те попитах дали ти не си ранена.

— Само драскотини, принц Джосуа. Когато направим необходимото за тези двамата, трябва да съберем тези, на които се доверяваш, за да поговорим.

— Да. За много неща трябва да поговорим. Ще се съберем след един час в палатката на Исгримнур. А пък… — Принцът спря и наведе глава, после отново ги погледна. Лицето му беше пребледняло от скръб. — Помислих си, че трябва да намерим Гелое, за да се погрижи за тях… но…

Адиту събра пръсти в някакъв ситски жест.

— Да, това няма да е последният път, когато ще ни липсва.

— Аз съм — Джосуа! — извика принцът.

И влезе. Гутрун държеше нож и го гледаше освирепяла като приклещен язовец, готова да защити Воршева от всяка опасност. Едва когато го позна, отпусна ножа поуспокоена, но все още нащрек.

— Какво става? Чухме крясъците. Мъжът ми с теб ли е?

— Той е в безопасност, Гутрун. — Джосуа пристъпи до леглото, наведе се, прегърна Воршева и я целуна по челото. — Нападнаха ни поданици на Краля на бурите. Имаме една-единствена, но голяма загуба.

— Кой? — възкликна Воршева и го стисна за ръката.

— Гелое.

Тя изплака.

— Трима норни нападнали Камарис — обясни Джосуа. — Адиту, Гелое и вранът Тиамак му се притекли на помощ. Норните са убити, но Адиту каза, че Гелое е ранена смъртоносно. — Той тръсна глава. — Тя беше най-мъдрата от всички ни. Сега си отиде и няма с кого да я заместим.

Воршева се отпусна в леглото.

— Но тя току-що беше тук, Джосуа! Дойде с Адиту да ме види. И сега е мъртва?

Очите й се напълниха със сълзи.

Джосуа кимна унило.

— Дойдох да се уверя, че сте в безопасност. Сега трябва да вървя да се видя с Исгримнур и останалите, за да обсъдим случилото се и какво да правим. — Той стана, наведе се и отново целуна съпругата си. — Не заспивайте… и дръж в готовност ножа си, Гутрун, докато не изпратя някой да ви пази.

— Друг никой ли не пострада? Гутрун каза, че видяла пожар.

— Изгоря палатката на Камарис. Изглежда, само той е бил нападнат.

Принцът пристъпи към вратата.

— Но, Джосуа — спря го Воршева, — сигурен ли си? Лагерът е твърде голям.

Той пак тръсна глава.

— В нищо не съм сигурен, но не сме чули за други нападения. Скоро ще пратя някой да ви пази. Трябва да тръгвам, Воршева.

— Пусни го да върви, милейди — каза Гутрун. — И се опитай да поспиш. Помисли за детето.

Воршева въздъхна. Джосуа стисна ръката й, след това се обърна и бързо излезе от палатката.

Щом принцът пристъпи в осветеното от лагерния огън пространство, Исгримнур вдигна очи. Всички, които очакваха Джосуа, сведоха почтително глави.

— Джосуа… — започна херцогът, но принцът не го остави да довърши.

— Постъпих глупаво, Исгримнур. Не е достатъчно да изпратиш патрули да обиколят лагера, за да огледат за норни. В името на кръвта на Ейдон, отне ми доста време, за да го осъзная… Слудиг! — извика той. — Тук ли е Слудиг?

Римърът пристъпи напред.

— Тук съм, принц Джосуа.

— Изпрати войници из лагера да проверят дали всички са налице и особено тези, които се намират в опасност. Бинабик и Странгиард бяха с мен, преди да лумне пожарът, но това не означава, че са все още в безопасност. Твърде късно си давам сметка, че това би могло да е отвличане на вниманието. И племенницата ми Мириамел — веднага изпрати някой до палатката й. Саймън също, въпреки че той може да е с Бинабик. — Джосуа се навъси. — Щом им е трябвал Камарис, вероятно е заради меча. Саймън го носеше известно време, затова той може би също е в опасност. Проклет да съм, че не се сетих!

Исгримнур се изкашля и каза:

— Вече изпратих Фреозел да потърси Мириамел, Джосуа. Знаех, че ще искаш да видиш лейди Воршева при първа възможност и затова реших, че не бива да се бавя.

— Благодаря, Исгримнур. Настина отидох да я видя. Двете с Гутрун са наред. — Джосуа се начумери. — Но се срамувам, че ти се е наложило да мислиш вместо мен.

Исгримнур поклати глава.

— Да се надяваме, че принцесата е в безопасност.

— Фреозел е отишъл да потърси Миришел — каза Джосуа на Слудиг. — Един човек по-малко за издирване. Върви да провериш за останалите. И постави двама стражи пред палатката ми. Ще съм по-спокоен, като знам, че някой пази Воршева.

Римърът кимна, подбра няколко войници и тръгна да изпълни заповедта.

— А сега — обърна се Джосуа към Исгримнур, — чакаме. И мислим.

Преди да измине и час, дойде Адиту. Отец Странгиард и Бинабик бяха с нея — бяха я придружили, за да се уверят, че Камарис и Тиамак са добре: за тях се грижеше една от лечителките от Нови Гадринсет. Но явно бяха искали и да поговорят, което беше очевидно от факта, че докато наближаваха палатката на Исгримнур, още бяха потънали в задълбочен разговор.

Адиту разказа на Джосуа и останалите подробностите от случилото се. Говореше спокойно, но Исгримнур не пропусна да забележи, че макар както винаги да подбираше внимателно думите си, е дълбоко развълнувана. Знаеше, че двете с Гелое бяха приятелки; сега Адиту явно скърбеше също както би скърбял обикновен смъртен. От това му стана по-симпатична, но след малко той отпъди тази мисъл като несъществена. Защо безсмъртните да не изпитват скръб като хората? От онова, което знаеше, със сигурност бяха страдали не по-малко.

— Така. — Джосуа се облегна и огледа насядалите в кръг хора. — Не открихме никакви следи някой друг да е бил нападнат. Въпросът е защо избраха Камарис?

— Трябва да има нещо в това стихотворение за Трите меча все пак — обади се Исгримнур.

Лично той не си падаше по подобни неща: караха го да се чувства несигурен, но изглежда, светът си беше такъв. Как можеше да не си спомня с умиление за пределната яснота на нещата в младите му години? Дори най-лошото от тях, войната, колкото и да беше ужасна, не беше изпълнена до такава степен със странни магии и тайнствени врагове.

— Сигурно им е трябвал заради Трън — добави херцогът.

— А може би са търсели само Трън — каза сериозно Бинабик. — И Камарис не е бил от особено значение.

— Все още не мога да проумея как са успели почти да го победят — намеси се Странгиард. — Каква е тази отрова, за която спомена, Адиту?

— Кей-вишаа. Всъщност не е точно отрова: ние, Родените в Градината, я използваме в Горичката, когато настъпи времето на Годишния танц. Но може да бъде използвана и за предизвикване на продължителен, тежък сън. Донесена е от Вениха До'сае. Моят народ я е използвал, когато е пристигнал тук, за да прогонва опасни животни — някои от тях огромни създания, които отдавна не съществуват в Остен Ард — от местата, където сме искали да издигнем градовете си. Щом я подуших, веднага разбрах, че нещо не е наред. Ние, Зида'я, не я използваме за друго, освен за танцовите церемонии в края на годината.

— И как я използвате тогава? — попита заинтригувано архиварят.

Адиту сведе очи.

— Съжалявам, Странгиард, но не мога да ти кажа. Може би изобщо не трябваше да споменавам за това. Явно съм уморена.

— Нямаме желание да се ровим в ритуалите на твоя народ — намеси се Джосуа. — А и имаме да говорим за много по-важни неща. — Той метна раздразнен поглед към Странгиард и архиварят се оклюма. — Достатъчно е, че разбрахме как е бил нападнат Камарис, без да успее да вдигне тревога. Имаме късмет, че Тиамак е проявил съобразителност да запали палатката. Вече ще има строг ред при устройването на лагер. Всички, изложени на известна опасност, ще разполагат палатките си близо една до друга в самия център, така че да са под око. Аз съм виновен, че удовлетворих желанието на Камарис за уединение. Погледнах твърде безгрижно на задълженията си.

Исгримнур се начумери.

— Всички трябва да сме по-внимателни.

Разговорът се насочи към обсъждане какви други предпазни мерки трябва да се предприемат. След малко дойде Фреозел.

— Съжалявам, ваше височество, но принцесата я няма и никой не я е виждал от доста време.

Джосуа явно се разтревожи.

— Не е в палатката си? Ейдон да ни пази, нима Воршева ще се окаже права? Да не би да са ни нападнали заради принцесата, в края на краищата? — Той се изправи. — Не мога да остана тук, щом тя може би е в опасност. Трябва да претърсим целия лагер.

— Слудиг вече го претърсва — обади се Исгримнур. — Само ще объркаме нещата.

Принцът отново седна.

— Прав си. Но ще е мъчително да чакаме.

Едва бяха подновили разговора, когато Слудиг се върна и навъсено подаде на Джосуа един лист.

— Намерихме го в палатката на Саймън.

Принцът го прочете набързо и го хвърли с негодувание на земята. След миг се наведе, взе го и го подаде на трола. Лицето му беше вцепенено от гняв.

— Извинявай, Бинабик, не се сдържах. Изглежда, е за теб. — Той се изправи. — Хотвиг?

— Да, принц Джосуа.

— Мириамел е заминала. Събери ездачите си. По всяка вероятност е тръгнала към Еркинланд, така че претърсете най-вече на запад от лагера. Но не пренебрегвайте възможността да е тръгнала в друга посока, за да ни заблуди, преди да се насочи на запад.

— Какво? — Исгримнур го изгледа с изумление. — Какво значи „заминала“?

Бинабик вдигна очи от пергамента.

— Написано е от Саймън. Изглежда, е тръгнал с нея, но казва, че ще се опита да я върне. — Усмивката на трола беше явно пресилена. — Питам се кой кого води. Съмнявам се Саймън да успее да я убеди поне скоро.

Джосуа махна нетърпеливо с ръка.

— Върви, Хотвиг. Само Бог знае преди колко време са тръгнали. Всъщност тъй като ти и ездачите ти сте най-бързите, с които разполагаме, тръгнете на запад. Другото оставете на нас. — Той се обърна към Слудиг. — Ще тръгнем да обикаляме лагера и при всяка обиколка ще разширяваме кръга. Отивам да оседлая Вятокрък. — Той се обърна към херцога. — Идващ ли?

— Естествено.

Исгримнур се наруга наум.

„Трябваше да се сетя, че ще се случи нещо — помисли си той. — Тя беше толкова кротка, толкова тъжна, толкова сдържана, откакто стигнахме в Сесуад'ра. Джосуа не го забелязваше. Но дори да е убедена, че трябва да тръгнем към Еркинланд, защо тръгва сама? Глупаво упорито дете. И Саймън! Имах по-добро мнение за това момче“.

Абсолютно отчаян от мисълта, че ще прекара цяла нощ на седлото, и разтревожен какво ще коства това на възпаления му гръб, Исгримнур изпъшка и се надигна.

— Защо не се събужда!? — повтаряше Джеръмайъс. — Не можеш ли да направиш нещо?

— Тихо, момче, правя, каквото мога. — Херцогиня Гутрун се наведе и отново докосна лицето на Лелет. — Хладна е, няма треска.

— Тогава какво й е? — Джеръмайъс изглеждаше като обезумял. — Толкова време се опитвах да я събудя, но тя не помръдва!

— Нека я покрия с още една завивка — предложи Воршева.

Беше направила място за момичето да я сложат до нея в леглото, но Гутрун не разреши, уплашена, че Лелет е болна от нещо, от което може да се зарази и Воршева. Затова Джеръмайъс внимателно беше сложил отпуснатото дете на едно одеяло на пода.

— Лежи си, аз ще се погрижа за нея — каза херцогинята на Воршева. — Не бива да се притесняваме чак толкова.

Принц Джосуа влезе и възкликна:

— Вече не ни ли се струпаха прекалено много неприятности? Стражът ми каза, че някой е болен. Воршева? Добре ли си?

— Да, Джосуа. Но Лелет… не можем да я събудим.

Влезе и херцог Исгримнур. Накуцваше.

— Уф, че безкрайно препускане! И нито следа от Мириамел — изръмжа той. — Остава ни да се надяваме, че Хотвиг и неговите тритинги ще имат повече късмет от нас.

— Мириамел? — попита Воршева. — И с нея ли се е случило нещо?

— Избягала е с младия Саймън — отвърна навъсено Джосуа.

— Проклета нощ! — простена Воршева. — Защо се случва всичко това?

— Честно казано, не мисля, че идеята е на момчето. — Исгримнур се приведе, прегърна съпругата си през раменете и я целуна по врата. — Оставил е писмо, че ще се опита да я върне. — Херцогът присви очи. — Защо момичето е тук? Да не е пострадало от пожара?

— Аз я донесох — отвърна унило Джеръмайъс. — Херцогиня Гутрун ми поръча да се грижа за нея тази нощ.

— Не исках да се навърта около Воршева — отвърна Гутрун доста притеснено. — При това беше съвсем за кратко, докато Гелое беше с вас.

— Цяла вечер бях с нея — заобяснява Джеръмайъс. — След като заспа, аз също заспах. Не исках, но бях уморен.

— Нищо лошо не си направил, като си заспал — успокои го Джосуа. — Кажи какво стана.

— Събудих се, когато се развикаха, че имало пожар. Помислих си, че Лелет ще се уплаши. Тя седеше с отворени очи, но май не чу дори една дума от това, което й казах. След това се отпусна назад и затвори очи, сякаш заспа. Изобщо не можах да я събудя! А опитвах дълго. После я донесох тук, за да видя дали херцогиня Гутрун може да помогне.

Джеръмайъс беше готов да се разплаче.

— Не си направил нищо лошо, Джеръмайъс — повтори принцът. — Сега искам да направиш нещо за мен.

Младежът си пое дъх и почти изхълца:

— К-какво, ваше височество?

— Иди в палатката на Исгримнур и виж дали Бинабик е там. Тролът разбира от лечение. Той ще се погрижи за Лелет.

Безкрайно доволен, че може да свърши нещо полезно, Джеръмайъс изскочи навън.

— Честно казано — продължи Джосуа, — вече не знам какво да си мисля за всичко, което се случи тази нощ. Но трябва да призная, че съм вбесен от Мириамел. По дяволите нейното вироглавство!

Той сграбчи в пестник одеялото на Воршева и го заусуква от безсилие.

Когато Джеръмайъс се върна с Бинабик и Адиту, в състоянието на Лелет не беше настъпила никаква промяна. Дребосъкът огледа момичето и каза:

— И преди съм я виждал така. Отишла е някъде другаде, по Пътя на сънищата или на някое друго място.

— Но със сигурност не е оставала толкова дълго така — добави Джосуа. — Не мога да не си мисля, че това има нещо общо със случилото се тази нощ. Възможно ли е отровата на норните да й подейства по този начин, Адиту?

Ситката коленичи до Бинабик, повдигна клепачите на момичето, после сложи тънките си пръсти под ухото му, за да провери пулса.

— Не мисля. Несъмнено и той — тя посочи Джеръмайъс — щеше да е поразен, ако Кей-вишаа се беше разпръснала толкова надалеч.

— Устните й се движат! — възкликна Джеръмайъс. — Вижте!

Макар Лелет да продължаваше да лежи, сякаш потънала в дълбок сън, устата й наистина се отваряше и затваряше, сякаш щеше да проговори.

— Тихо!

Джосуа се наведе към нея. Всички млъкнаха.

Устните на Лелет продължаваха да се движат, от устата й се дочу шепот:

— … чуйте ме…

— Тя проговори! — възкликна Джеръмайъс, но спря, стреснат от погледа на принца.

— … ще говоря все пак. Аз издъхвам. Остава ми съвсем малко време…

Гласът, който излизаше от устицата на момичето, макар едва доловим и задъхан, им беше познат.

— … мисля, че норните кроят повече неща, отколкото подозираме. Играят някаква двойна игра… Случилото се нощес не е заблуждаваща маневра, а нещо още по-коварно…

— Какво му е на това дете? — подхвърли нервно Гутрун. — Никога не е говорила така — а и това не е нейният глас.

— Това е Гелое — отвърна кротко Адиту, сякаш зърнала познат, който се приближава по пътя.

— Какво?! — Херцогинята направи знака на Дървото и се ококори. — Що за магия е това?

Адиту се приведе до ухото на Лелет и промълви:

— Гелое? Чуваш ли ме?

Ако това действително беше мъдрата жена, изглежда, не бе чула приятелката си.

— … Спомнете си съня на Саймън… за лъжливия пратеник.

Настъпи пауза. Гласът проговори отново — беше още по-тих и всички затаиха дъх, за да не изпуснат нито дума.

— … Аз умирам. Лелет е някак си с мен тук в това… мрачно място. Така и не успях да я разбера напълно и това е най-странно от всичко. Мисля, че мога да говоря през нейната уста, но не знам дали някой в момента слуша. Времето ми привършва. Запомнете: пазете се от лъжлив пратеник…

Настъпи нова дълга пауза. И точно когато всички си помислиха, че това е краят, устните на Лелет отново потрепнаха:

— Вече тръгвам. Не скърбете за мен. Живях дълго и направих, каквото исках да направя. Ако искате да ме запомните, помнете, че гората беше моят дом. Грижете се за нея. Ще се опитам да върна Лелет при вас, макар че тя не иска да ме остави. Сбогом. Помнете…

Гласът угасна. Момиченцето продължаваше да лежи като мъртво.

Джосуа вдигна очи. Те блестяха от сълзи.

— До самия си край — каза почти гневно той — се опитва да ни помогне. О, милостиви Боже, тя имаше храбра душа.

— Стара душа промълви едва чуто Адиту.

Изглеждаше потресена.

За известно време надвисна тежка, скръбна тишина, но Лелет повече не помръдна устни. Отсъствието на Гелое изглеждаше още по-властно, още по-смайващо, отколкото допреди малко. Всички се просълзиха от скръб и страх, осъзнали размера на загубата. Принцът заговори тихо за горската жена — възхваляваше храбростта й, мъдростта и добротата й, но никой друг не събра кураж да добави нещо. Накрая Джосуа отпрати всички да си починат. Адиту каза, че не изпитва никаква нужда от сън, и остана да наблюдава детето, в случай че се събуди през нощта. Джосуа легна облечен до съпругата си, готов за всякаква възможна неприятност, която би могла да ги сполети. След няколко мига потъна в дълбок, мъчителен от изтощението сън.

На сутринта принцът се събуди и завари Адиту все така да бди над Лелет. Накъдето и да бе тръгнала детската й душа, за да придружи Гелое, все още не се беше завърнала.

Малко по-късно Хотвиг се прибра в лагера с хората си — изтощени и с празни ръце.