Към кулата на Зеления ангел. Част втора

24. Пустошта

Безцветната мъгла нямаше край — нито под, нито таван, нито изобщо някаква видима граница. Саймън се носеше сред нищото. Никакво помръдване, никакъв звук.

— Помогнете ми! — извика той или само се опита, тъй като гласът му като че ли звучеше само в главата му. Лелет я нямаше, а последното й докосване до мислите му беше хладно и далечно. — Помощ! Някой да ми помогне!

Дори сред пустите сиви пространства да имаше някой, отговор не последва.

„Ами ако тук има някой или нещо? — хрумна му и той си припомни всичко, което му бяха казвали за Пътя на сънищата. — Може да е нещо, което не бих искал да срещна“.

А това може и да не беше Пътят на сънищата, но Лелет му каза, че е наблизо. Укикук, наставникът на Бинабик, беше срещнал някакво ужасно създание, докато беше бродил по Пътя — и то го беше убило.

„А дали ще е по-лошо, отколкото да се нося завинаги тук като призрак? Скоро от мен няма да остане нищо, което да си заслужава да бъде спасено“.

Часовете отминаваха без никаква промяна. А може би дни. Или седмици. Тук не съществуваше време. Нищото беше абсолютно.

След протяжна пустота беглите му разпръснати мисли отново се събраха.

„Лелет трябваше да ме върне обратно, обратно в тялото ми, в живота ми. Може би ще се справя и сам“.

Опита се да си припомни какво е да си в живото си тяло, но дълго в съзнанието му изникваха само несвързани и тревожни представи от последните дни — ухилени на светлината на факлата риещи копачи, шепнещите на склона на Хасу Вале норни… Постепенно изникна видение на огромното колело с приковано върху него голо тяло.

„Аз! — въодушеви се той. — Аз, Саймън! Все още съм жив!“

Увисналата върху колелото фигура тънеше в сянка и беше някак безформена, напомняше грубо изваяно изображение на Усирис върху Дървото, но Саймън долови смътната връзка между нея и себе си. Опита се да придаде осезаемост на силуета, но не можа да си спомни собствените си черти.

„Загубил съм се. — Досещането го обгърна като вледеняваща прегръдка. — Не си спомням как изглеждам — нямам лице!“

Фигурата върху колелото, а и самото колело, потрепнаха и се замъглиха.

„Не!“

Той се притисна към колелото, не искаше силуетът му да помръкне пред вътрешното му зрение.

„Не! Аз съм реален. Аз съм жив. Аз съм Саймън“.

Помъчи се да си спомни как изглеждаше в огледалото на Джирики, но преди това трябваше да извика представата за самото огледало, усещането за хлад под пръстите, нежната гладкост на гравюрата. Беше се затоплило от докосването му, сякаш беше живо същество.

Внезапно успя да си припомни заключеното си в огледалото на сита отражение. Червеникавата му коса беше гъста и разчорлена, прорязана от един бял кичур. На бузата му от окото до брадичката се изопваше белегът от кръвта на дракона. Очите не разкриваха всичко, което се спотайваше в тях. От огледалото на Джирики не го наблюдаваше момчешко лице, а кокалестото лице на млад мъж. Беше собственото му лице, осъзна Саймън — беше се завърнало при него.

Съсредоточи волята си и наложи собствените си черти върху мъглявия силует на колелото. Щом очертанията се наместиха върху неясната фигура, всичко останало също придоби по-ясни контури. Леярната изпъкна сред смътното сивкаво нищо, неконкретна и призрачна, но несъмнено реално място, отделено от Саймън на незначително, макар и неопределено разстояние. Надежда позатопли сърцето му.

Но колкото и да се напрягаше, не можа да продължи нататък. Отчаяно искаше да се върне — дори на колелото, — но то си оставаше мъчително недосегаемо: колкото повече се устремяваше натам, толкова по-непреодолимо изглеждаше разстоянието между него и празното му, безжизнено тяло.

„Не мога да го достигна! — Обзе го безсилие. — Не мога“.

Видението на колелото помръкна и изчезна. Призрачната леярна също се изпари и той отново се понесе из безцветната пустош.

Напрегна се отново да събере сили, но този път успя да долови съвсем беглите очертания на отдалечилия се от него свят. Които помръкнаха моментално. Обезумял, отчаян, той опитваше отново и отново, но не можеше да се промъкне. Най-накрая волята го напусна. Беше победен. Пустотата го погълна.

„Изгубен съм…“

Обгърна го празнота и безнадеждна болка.

Не знаеше дали е спал, или се е прехвърлил в някакви други селения, но когато установи, че отново може да разсъждава, нещо друго се беше присъединило към него в празнотата. Самотна прашинка светлина мъждукаше пред него като пламъче на свещ в плътна мъгла.

„Лелет!? Лелет, ти ли си?“

Искрицата не помръдна. Саймън устреми волята си към блещукаща светлинка.

В първия момент не можа да прецени дали наедрява, или си остава все така далечна и недостижима като звезда на хоризонта, колкото и да се приближава до нея. Но макар да не долавяше със сигурност дали блясъчето е по-близо, нещата около него започнаха да се променят. Където допреди малко беше само празното нищо, започна да долавя смътни очертания и силуети, които постепенно ставаха все по-категорични и осезаеми, докато най-после не започна да различава дървета и камъни… но всички бяха прозрачни като вода. Движеше се покрай някакъв хълм, но самата земя под него и покрилата я растителност изглеждаха съвсем незначително по-реални от ширналата се над главата му на мястото на небето пустош. Сякаш се носеше през пейзаж от чисто стъкло, но щом се заблуди за момент и стъпи върху една скала по пътя си, премина през нея.

„Аз ли съм призрак? Или самото място?“

Светлинката вече беше по-близо. Саймън успя да зърне отразеното й блещукане върху смътните силуети на дърветата, които я обкръжаваха. Приближи се още повече.

Блясъчето потрепваше на ръба на призрачна долинка в края на издадена прозрачна канара. Държеше го в ръцете си неясен сивкав силует. Щом Саймън се приближи, призракът се извърна. Призрак, ангел или демон, имаше лице на жена. Очите й се разшириха, въпреки че като че ли не го забелязваше.

„Кой е?“

Потъналото в сянка женско лице не помръдна, но със съзнанието си Саймън беше сигурен, че е проговорила тъкмо тя. Гласът й беше облекчително човешки.

„Аз съм. Изгубих се“. Саймън се запита как ли би се почувствал, ако някакъв странник се бе доближил до него сред гробната пустота. „Няма да ти направя нищо лошо“.

През женския силует премина вълна и за момент блясъкът на светлинката, която държеше до гърдите си, просветна по-ярко. Саймън се усети като пронизан от успокояваща топлина.

„Познавам те — изрече бавно тя. — Вече си идвал при мен“.

Не можа да схване смисъла на казаното.

„Аз съм Саймън. Ти коя си? Какво е това място?“

„Казвам се Мейгуин. — Долови тревожна нотка в гласа й. — А това е земята на боговете. Но ти сигурно знаеш и двете неща. Ти си пратеникът на боговете“.

Саймън не разбираше думите й, но изпитваше отчаяна нужда от компанията на друго същество, пък било и тази жена-призрак.

„Изгубих се — повтори той. — Може ли да остана да си поговорим?“

Стори му се някак важно да получи разрешението й.

„Разбира се — отвърна тя, но все така нерешително. — Моля, добре си дошъл“.

За момент я видя по-ясно. Печалното й лице беше обградено от гъста коса, носеше и качулка.

„Много си красива“, каза той.

Мейгуин се разсмя — Саймън по-скоро го усети, отколкото го чу.

„В случай че съм пропуснала да ти кажа, ти ми напомни, че съм много далеч от живота, който познавах. — Тя замълча. Светлинката запулсира. — Казваш, че си изгубен?“

„Да. Трудно е да ти обясня, но аз не съм тук — поне останалата част от мен не е. — Замисли се дали да й каже повече, но се поколеба да се разкрие напълно дори на този меланхоличен, безобиден на вид дух. — А ти защо си тук?“

„Чакам. — Гласът й беше скръбен. — Не знам кого или какво чакам. Но знам, че правя тъкмо това“.

Известно време и двамата не казаха нищо. Долината трептеше, прозрачна като мъгла.

„Всичко изглежда така далеч — промълви най-после Саймън. — Всички неща, които изглеждаха толкова важни“.

„Ако се заслушаш — отвърна Мейгуин, — ще чуеш музиката“.

Саймън напрегна слух, но не чу абсолютно нищо. Това само по себе си беше поразително и той се обърка. Нямаше абсолютно нищо — нито вятър, нито птиче чуруликане, нито тихо бърборене на гласове, нямаше го приглушения пулс на сърцето му. Никога не си беше представял подобна абсолютна и плътна тишина. След оглушителното безумие на собствения му живот, изглежда, се беше озовал в спокойния център на нещата.

„Това място малко ме плаши — каза той. — Боя се, че ако остана прекалено дълго, няма да ми се иска да се върна в собствения си живот“.

Долови изненадата на Мейгуин.

„Твоят живот? Не си ли отдавна мъртъв? Когато дойде предишния път, те помислих за древен герой. — Тя ахна притеснено. — Какво съм направила? Възможно ли е да не си знаел, че си мъртъв?“

„Мъртъв ли? — Връхлетяха го изненада, гняв и ужас. — Аз не съм мъртъв! Още съм жив, но просто не мога да се върна. Аз съм жив!“

„Тогава защо си тук с мен?“

Долови някаква странна нотка в гласа й.

„Не знам. Но съм жив!“

И макар да го изрече отчасти в отговор на внезапното си мрачно предчувствие, изпита увереност — нещо макар и недоловимо, но все по-реално го свързваше със събуждащия се свят и изгубеното му тяло.

„Но нали само мъртвите пристигат тук? Само мъртвите — като мен?“

„Не. Мъртвите продължават нататък. — Саймън си помисли за Лелет, която се носеше наоколо, и осъзна, че казва истината. — Това е място за чакане — междинно място. Мъртвите продължават нататък“.

„Но как е възможно, след като аз…“

Мейгуин неочаквано млъкна.

Раздразнението на Саймън не се разсея, но той долови жизненото пламъче все още да потрепва в него, помътено, но не съвсем угаснало, и това го успокои. Знаеше, че е жив. Това беше едничкото му упование, но то беше всичко.

Усети нещо странно до себе си. Мейгуин плачеше, беззвучно, но цялата се тресеше, от което цялото й същество потрепваше и се разсейваше като връхлетян от вятъра пушек.

„Какво има?“

Колкото и странно и объркващо да беше всичко, не искаше да я загуби, но тя беше станала обезпокоително нереална. Сякаш и светлинката, която придържаше, помръкна.

„Мейгуин? Защо плачеш?“

„Защото съм глупачка — простена тя. — Тъпа глупачка!“

„Какво искаш да кажеш?“

Опита се да я докосне, да хване ръката й, но не можа да я достигне. Погледна надолу и не видя нищо, където трябваше да е тялото му. Беше необичайно, но в това призрачно място не му се стори така ужасяващо, както би било другаде. Запита се как ли изглежда на Мейгуин.

„Защо да си глупачка?“

„Защото си мислех, че знам всичко. Защото предполагах, че дори боговете очакват да видят как ще постъпя“.

„Не разбирам“.

Тя дълго не отговори. Той усети тъгата й да го залива на тласъци — последователно гневни и печални.

„Ще ти обясня, но първо ми кажи кой си и как се озова в това място. О, боговете, боговете! — Скръбта й като че ли отново щеше да я отнесе нанякъде. — Позволих си твърде много предположения. Прекалено много“.

Саймън изпълни молбата й, като започна несигурно и колебливо, придобивайки все по-голяма самоувереност, докато миналото му се завръщаше парченце по парченце в него. Изненада се, че си спомня имена, които допреди съвсем малко бяха мъгливи петънца в паметта му.

Мейгуин не го прекъсваше и докато слушаше разказа му, започна да става малко по-реална. Отново я виждаше ясно — светлите й скръбни очи, стиснатите й устни, сякаш за да не им позволи да се разтреперят. Запита се кой ли я обича, защото със сигурност беше жена, която някой би могъл да обича. Кой скърбеше за нея?

Когато заговори за Сесуад'ра и за идването на граф Еолаир от Хернисадарк, тя за първи път наруши мълчанието си и го помоли да й разкаже повече за графа и казаното от него.

Когато Саймън описа Адиту и какво беше разказала ситката за препускащите към Хернистир Деца на зората, Мейгуин отново се разрида.

„Мирка, вестителка на дъжда! Тъкмо от това се боях. Почти съсипах народа си с моята лудост. Аз не умрях!“

„Не разбирам“. Саймън се наведе едва-едва, грееше се на топлината на светлинката. Така странният призрачен пейзаж като че ли не изглеждаше чак толкова пуст. „Не си умряла?“

Жената-сянка заразказва собствения си живот. Саймън все по-силно се изумяваше, че наистина знае много неща за нея, макар да не се бяха срещали никога: тя беше дъщерята на Лут и сестрата на хернистиреца Гуитин, когото Саймън беше виждал на съветите на Джосуа в Наглимунд.

Историята, която тя му разказа, и последвалият разказ от сънища, превратности и случки, които двамата сглобиха от фрагменти и предположения, наистина бяха ужасяващи. Саймън, който беше прекарал по-голямата част от времето върху колелото, обладан от ярост и самосъжаление, изпита дълбока покруса от загубите на Мейгуин — баща й, брат й, домът й и родината й, отнети й по мъчителен начин, който дори той, въпреки всичките си страдания, не беше изпитал. И жестоките трикове, които с неволната помощ на Саймън й беше погодила съдбата! Нищо чудно, че беше загубила разума си и си беше представила, че е мъртва. Изпитваше огромна жалост към нея.

Щом Мейгуин свърши, над призрачната долина отново се възцари абсолютна тишина.

„Но защо си тук?“, попита накрая Саймън.

„Не знам. Не бях доведена, като теб. Но след като докоснах съзнанието на съществото, в което смятах, че е Скадах — в Наглимунд, ако действително беше там, — известно време не бях абсолютно никъде. След това се събудих в това място, в тази земя, и знаех, че чакам. — Тя замълча. — Може би теб е трябвало да дочакам“.

„Но защо?“

„Не знам. Но изглежда, водим една и съща битка — или по-скоро сме водили, тъй като не виждам никакъв начин някой от нас да се измъкне оттук“.

Саймън се замисли.

„Това нещо… това нещо в Наглимунд… как изглеждаше? Какво… какво почувства, щом докосна мислите му?“

Мейгуин се съсредоточи, за да намери начин да обясни.

„То… то гореше. Имах чувството, че лицето ми е пред отвора на пещ за изпичане на тухли — страхувах се да не ме изпепели. Не долавях думи, както от теб, а… представи. Ненавист, както вече ти казах — ненавист към живота. И копнеж към смъртта, към освобождение, почти толкова силен, колкото копнежа за отмъщение. — Тя въздъхна скръбно. За момент светлинката притъмня. — Това стана, когато за първи път се разтревожих от собствените си мисли, защото аз също изпитах копнеж към смъртта — а ако вече бях мъртва, как бих могла да копнея да се отърва от живота? — Тя се разсмя с някаква горчивина, която бодна дълбоко Саймън. — Мирка да ме закриля! Дори след всичко случило се това е непонятно безумие, скъпи страннико. Че двамата с теб сме тук, в този мойхенег — употреби тя някаква хернистирска дума или понятие, което Саймън не разбра, — и разговаряме за нашия живот, макар да не сме сигурни дали все още сме живи“.

„Ние прекрачихме от света — отвърна Саймън и изведнъж всичко се промени. Усети как върху него се спуска някакво спокойствие. — Може би това е дар. За известно време ни е разрешено да прекрачим от света. Да си отдъхнем“.

Почувства се повече като себе си, както не беше се чувствал, откакто беше пропаднал в подземията от гробницата на Джон. Срещата му с Мейгуин го накара отново да се почувства като живо същество.

„Да си отдъхнем? Може би за теб е така, Саймън, а в такъв случай съм щастлива за теб. Но аз съзирам единствено сторените от мен глупости, което ме изпълва с печал“.

„Има ли още нещо, което научи от… от горящото същество?“

Изпита огромно желание да я разсее. Скръбта й заради допуснатите грешки беше всепоглъщаща и той се уплаши, че ако я обземе изцяло, отново ще остане сам.

Мейгуин потръпна едва-едва. Неподухнал вятър сякаш разроши косата й.

„Посетиха ме мисли, за които нямам думи. Представи, които не мога да опиша. Много силни, много ярки, сякаш в самата сърцевина на пламъците, които даваха живот на това привидение“.

„Какви бяха?“

Ако описваното от Мейгуин пламтящо създание беше онова, което предполагаше той, всяка улика за неговите намерения — както и за намеренията на неговия неумиращ господар — би могла да предотврати една безкрайна епоха на чернота.

„Ако изобщо успея да се върна — напомни си той. — Ако мога да се измъкна оттук“. Прогони тази тревожна мисъл. Бинабик го беше научил да прави само онова, което би могъл да направи в даден момент. „Не можеш да хванеш три риби с двете си ръце“, повтаряше му често дребосъкът.

Мейгуин се подвоуми, след което сиянието започна да се засилва.

„Ще се опитам да ти покажа“.

Сред долината от стъкло и сенки пред тях нещо помръдна. Беше друга светлинка, но докато тази, която Мейгуин придържаше до гърдите си, беше мека и топла, другата проблесна с яростна наситеност. Докато Саймън я наблюдаваше, около нея заискриха още четири бляскави точки. Миг по-късно централната светлина се превърна в пламък, който се протегна нагоре, като в същия момент започна да се променя и цветът му — все по-блед и по-блед, докато не стана бял като скреж. Едновременно с това отделните пламъци застиваха неподвижно и Саймън занемя от изумление. В центъра на четириъгълника от пламъци се извиси високо бяло дърво, красиво и неземно. Тъкмо то го беше преследвало толкова дълго. Бялото дърво. Блестящата кула.

„Това е Кулата на Зеления ангел“, промълви той.

„Ето тук са съсредоточени всички мисли на духа от Наглимунд. — Гласът на Мейгуин изведнъж отпадна, сякаш усилията да покаже дървото на Саймън я бяха изтощили докрай. — Тази представа пламти в него също като тези пламъци около дървото“.

Видението потрепна и се изгуби, остана единствено сенчестият, призрачен пейзаж.

„Кулата на Зеления ангел — помисли си Саймън. — Там ще се случи нещо“.

„И още нещо. — Мейгуин беше подчертано избледняла. — То някак си мислеше за Наглимунд като за… Четвъртата къща. Това означава ли нещо?“

Саймън имаше някакъв смътен спомен, че е чувал нещо подобно от Огнените танцьори на хълма над Хасу Вале, но в този момент не се сети нищо. Беше обладан от мисълта за Кулата на Зеления ангел. Кулата и нейният огледален призрак Бялото дърво навестяваха сънищата му почти цяла година. Това беше последната ситска постройка в Хейхолт, мястото, където Инелуки беше изрекъл ужасяващите слова, посекли хиляди простосмъртни воини и лишили го завинаги от живия свят на Остен Ард. Ако Кралят на бурите беше замислил някакво окончателно отмъщение, вероятно предоставяйки смъртоносна мощ на своя простосмъртен съюзник Елиас, каква по-подходящо място би могло да се намери за осъществяването на всичко това?

Обзе го безсилна ярост. Да узнае всичко това, най-после да прозре контурите на окончателния план на Врага, но да е безпомощен да направи каквото и да било, беше умопомрачително! Повече от всякога изпитваше нужда да действа, а вместо това беше осъден да витае като бездомен дух, докато тялото му висеше безполезно и напуснато.

„Мейгуин, трябва да намеря начин да се измъкна от това… това място. Трябва някак си да се върна. Всичко, за което двамата сме воювали, е там. Кулата на Зеления ангел в Хейхолт — това е Бялото дърво. Трябва да се върна!“

Мина много време, преди призрачният силует до него да отговори.

„Искаш да се върнеш при онази болка? При всички свои страдания?“

Саймън си помисли за всичко, което вече се беше случило и което все още можеше да се случи, за изтерзаното си върху колелото тяло и мъките, които беше изоставил зад гърба си, тръгвайки насам, но това не разклати решимостта му.

„Ейдон да ме пази, трябва. Не искаш ли и ти да се върнеш?“

„Не. — Неясният силует на Мейгуин потръпна. — Не. Не са ми останали никакви сили, Саймън. Ако нещо не ме задържаше тук, отдавна щях да съм изоставила всичко. — Тя сякаш пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, гласът й беше на ръба на риданието. — Има хора, които обичах, и знам, че много от тях са все още между живите. Особено един. — Тя се овладя. — Аз го обичах — обичах го, докато не се разболях от това. И той може би дори не беше безразличен, но аз бяха прекалено и глупаво горделива, за да го разбера… но това вече не е важно. — Гласът й заглъхна. — Не, това не е вярно. В живия свят за мен няма нищо по-важно от тази любов — но тя няма да се сбъдне. Не бих се върнала и започнала отново, дори да можех“.

Мъката й беше така разтърсваща, че Саймън остана безмълвен. „Има неща, които не могат да бъдат поправени“, помисли си той. Някои скърби си оставаха неутешими.

„Но съм сигурна, че ти трябва да се върнеш — добави тя. — При теб е различно, Саймън. И съм доволна да го узная, да открия, че все още има такива, които искат да живеят на този свят. Не пожелавам на никого да изпитва онова, което изпитвам аз. Върни се, Саймън. Спаси онези, които обичаш, ако можеш. А и тези, които обичам аз“.

„Но аз не мога. — Безсилието най-после измести стаения му гняв. Нямаше път назад. Двамата с Мейгуин щяха да обсъждат дреболиите от живота на единия и на другия вовеки веков. — Дори не знам защо го казах, тъй като не мога. Опитвах. Нямам сили да намеря отново тялото си“.

„Опитай. Опитай пак“.

„Мислиш, че не съм го правил ли? Не вярваш, че съм опитвал с всичките си сили? Свръх тях е!“

„Ако си прав, разполагаме с вечността. Няма да навреди да опиташ още веднъж“.

Саймън, който знаеше, че е напрягал силите си докрай, без да успее, не отговори. Тя имаше право. Ако му беше писано да помогне на своите приятели, ако му беше писано да получи поне минимален шанс, за да отмъсти за всичко, което той, Мейгуин и хиляди други бяха изстрадали, трябваше да опита пак. Колкото и невероятен да изглеждаше успехът.

Опита се да освободи съзнанието си от всички страхове и незначителни мисли. Когато почувства известна увереност, извика образа на водното колело и то закръжи в съзнанието му като огромна неясна окръжност над призрачната долина. След това извика образа на собственото си лице, като този път се съсредоточи върху това, което се спотайваше зад изражението му, върху сънищата, мислите и спомените, които правеха от него Саймън. Опита се да си представи смътния силует, прикован върху колелото, изпълнен със Саймънов живот, но в същия момент се усети на границата на силите си.

„Можеш ли да ми помогнеш, Мейгуин?“

Колкото по-осезаемо ставаше колелото, толкова повече избледняваше тя и вече се беше превърнала в неясна светлинка.

„Не мога да го направя“, промълви той.

„Опитай“.

Положи усилия да задържи колелото пред себе си, опита се да извика болката, ужаса и безграничната самота. За момент почти усети грубото дърво да се впива в гърба му, дочу плисъка на водата и стържещия тътен на огромните вериги, но всичко отново започна да му се изплъзва. Колелото затрептя като отражение върху езерна повърхност. Беше толкова близо… но се отдалечаваше все повече и все повече…

„Ето, Саймън“.

Присъствието на Мейгуин внезапно го обгърна от всички страни, проникна дори в самия него. Светлинката, която беше съхранявала, докато разговаряха, сега сякаш премина в него, топла като слънчев лъч.

„Мисля, че затова ме оставиха да чакам тук. За мен е време да продължа, а за теб да се върнеш“.

Силата й го изпълни. Колелото, леярната, разяждащата живото му тяло болка — всичко, което в този момент означаваше за него живот, беше съвсем близо.

Но Мейгуин беше много далеч. Думите й достигаха до него от безкрайно далеч, едва доловими и заглъхващи.

„Аз продължавам, Саймън. Вземи това, което ти давам, и го използвай: вече нямам нужда от моя живот. Направи, каквото трябва. Ще се моля да е достатъчно. Ако срещнеш Еолаир… не, ще му го кажа сама. Някой ден. На друго място…“

Смелите й думи не скриха страха й. Саймън долавяше всяка частица от нейния ужас, докато тя се отдалечаваше, отлиташе към неведомия мрак.

„Мейгуин! Недей!“

Нямаше я. Сега светлинката, която държеше, беше частица от него. Беше му дарила единственото, което притежаваше — най-смелия, най-ужасния от всички дарове.

Саймън се напрегна както никога, решен да не пропилее саможертвата на Мейгуин. Макар живият свят да беше толкова близо, че почти го усещаше, някаква преграда все още го отделяше от тялото, което беше напуснал. Но не можеше да си позволи да не успее. Със силата, която му беше предоставила Мейгуин, той се приближи още повече, докосваше болката, страха и безпомощността, които щеше да изпита, ако се върнеше. Не можеше да направи нищо, ако не приемеше реалността. Напрегна се и усети преградата да рухва. Напрегна се пак.

Смътното сиво се превърна в черно, а след това в червено. Саймън прекрачи обратно от селенията на нищото в света на реалността и изкрещя. Всичко го болеше. Беше възкръснал в света на болката.

Крясъкът продължаваше да раздира пресъхналото му гърло и напуканите му устни. Ръката му гореше от непоносима болка.

— Тихо! — Ужасеният глас беше съвсем близо. — Опитвам се…

Беше отново на колелото. Главата му се блъскаше в него, разцепеното дърво дереше кожата му. Но какво ставаше с ръката му? Сякаш някой се опитваше да я отскубне от китката му с нажежени клещи…

Можеше да я движи! Можеше да движи ръката си!

Отново долови възбуден шепот.

— Гласовете ми казват да побързам. Скоро ще дойдат.

Лявата ръка на Саймън беше свободна. Той се опита да я сгъне и изгаряща болка прониза рамото му. Но ръката му се движеше. Отвори очи и се огледа замаян.

Пред него с главата надолу висеше някаква фигура. Зад нея леярната беше обърната също наопаки. Тъмният силует стържеше с нещо по дясната му ръка, нещо, което проблесна на пламъка на една от факлите в дъното на пещерата. Кой беше? Какво правеше? Саймън не можеше да подреди разбърканите си мисли.

Пулсираща, изгаряща болка запълзя по дясната му ръка. Какво ставаше?

— Ти ми носеше храна. Аз… аз не можех да те изоставя. Но гласовете казват да побързам!

Беше му трудно да мисли от изгарящата болка в ръцете, но той постепенно започна да схваща. Висеше с главата надолу на колелото. Някой го освобождаваше. Някой…

— Гутулф?

— Много скоро ще забележат. Ще дойдат. Не виждам и ме е страх да не те порежа.

Слепият граф стържеше като обезумял.

Саймън стискаше зъби; кръвта нахлуваше в ръцете му. Опита се да преглътне вика си. Не беше допускал, че е възможна такава болка.

„Свободен. Заслужава си да изтърпя. Ще съм свободен…“

Отново затвори очи и стисна зъби. Другата му ръка също беше свободна и сега двете висяха от двете страни на главата му. Болката беше умопомрачителна. Чу като в просъница Гутулф да пристъпва и ритмичното стържене се прехвърли до глезена му.

„Още съвсем малко“ — убеждаваше се Саймън и се напрягаше да не издаде и звук. Спомни си какво му казваха камериерките, когато беше малък и плачеше, че се е ударил: „Утре няма да помниш нищо и ще си доволен“.

Единият му глезен се освободи и сграбчилата го болка беше не по-слаба от тази върху другия. Саймън изви глава и захапа рамото си. Беше готов на всичко, за да не издаде някакъв звук, който би докарал Инч и неговите слуги.

— Още малко… — простена с дрезгав глас Гутулф.

Тялото му се наклони, плъзна се и Саймън рухна. Зашеметен, усети, че се дави в ледена вода. Замята се безпомощно, но не усещаше крайниците си. Не можеше да се ориентира.

Нещо сграбчи косата му и го задърпа. В следващия миг друга ръка се обви около гърлото му под брадичката в задушаваща прегръдка. Устата му се издигна над водата и той пое дълбоко въздух. За момент лицето му се притисна в хлътналия корем на Гутулф, докато спасителят му се мъчеше да го хване по-здраво. След това го затегли и го стовари върху рамката на улея. Саймън не можеше да се хване с ръце, затова заби лакти, превъзмогнал пронизващите болки в ставите. Не искаше отново да се озове във водата.

— Трябва… — започна Гутулф, но внезапно се задъха. Нещо цапардоса Саймън и той едва успя да се задържи на ръба на улея.

— К'во става тук?! — Гласът на Инч се разнесе като страховито ръмжене. — Не пипай моя кухненски хлапак!

Саймън усети как надеждата му се стопява, заместена от вцепеняващ ужас. Как беше възможно? Не беше честно! Да се завърне от смъртта, от нищото, за да се появи Инч малко преди да е успял да се измъкне. Възможно ли беше съдбата да му изиграе такъв чудовищен номер?

Гутулф изрева сподавено, след което до слуха на Саймън достигаше само плискане на вода. Той бавно се спусна надолу, докато ходилата му докоснаха хлъзгавото дъно на улея. Надигна се на изранените си крака, усети пронизваща като черен пламък болка да пронизва главата и гърба му, но се изправи. Знаеше, че след изтърпените изтезания няма да е в състояние да се движи, но беше запазил малко от силата на саможертвата на Мейгуин. Усети я да тлее в него като затрупан огън. Напрегна се да остане прав в бавната вода, примигна и започна да вижда отново.

Инч беше нагазил в улея. Водата му стигаше до кръста, сякаш беше някакъв звяр сред мочурищата. На смътната светлина на факлите Саймън зърна Гутулф да изскача изпод водата — опитваше се като обезумял да се измъкне от ръцете на надзирателя. Инч докопа главата на слепеца и я натика под водата.

— Не!

Гласът на Саймън беше едва доловим шепот. Дори да беше стигнал до ушите на Инч, той не му обърна внимание. Надвисналата тишина се стори на Саймън някак странна. Да не бе оглушал? Не, нали беше чул и Гутулф, и Инч. Защо беше толкова тиха леярната?

Гутулф размаха ръце над водата, но тялото му остана под нея.

Саймън залитна към двамата, пристъпваше срещу бавното течение. Огромното колело висеше неподвижно над улея. Щом го видя, Саймън разбра причината за необичайната тишина: Гутулф някак си беше успял да спре колелото, за да може да го освободи.

В пещерата започна да просветлява, сякаш лъчите на зората бяха успели да проникнат през скалите. Приближаваха някакви смътни силуети, някои от тях с факли в ръце. Саймън ги помисли за войници или слугите на Инч, но щом се приближиха още повече, видя опулените им, уплашени очи. Тупурдията беше събудила работниците и те пристъпваха боязливо, за да видят какво става.

— Помощ! — изхърка Саймън. — Помогнете ни! Той не може да се справи с всички ви!

Покритите с дрипи мъже се заковаха на място, сякаш самите думи на Саймън ги превръщаха в престъпници, подвластни на наказанията на Инч. Гледаха опулени, прекалено наплашени дори за да си пошепнат нещо.

Инч не удостои с вниманието си нито Саймън, нито робите си. Беше позволил на Гутулф да си поеме няколко пъти дъх над водата и сега отново натискаше главата му надолу. Саймън вдигна скованите си от продължителните изтезания ръце и удари Инч с всичката сила, на която беше способен. Все едно че удари планина. Инч се обърна и го изгледа. Осеяното с белези лице на надзирателя беше странно безизразно, сякаш насилническият акт, с който беше ангажиран, поглъщаше цялото му внимание.

— Кухненски хлапако — избоботи Инч, — недей да бягаш. Ти си след него.

Протегна огромната си ръка и дръпна Саймън напред. След това пусна давещия се Гутулф, грабна Саймън с две ръце и го изхвърли от коритото на улея върху каменния под. Дъхът на Саймън секна и нова болка вцепени цялото му тяло, по-свирепа дори от несекващото парене в крайниците му. Остана да лежи, без да може да помръдне.

Някой се наведе над него. Беше сигурен, че Инч е дошъл да довърши работата си, и се сви на кълбо.

— Спокойно, момче — прошепна някой и му помогна да седне.

Станхелм, работникът, с когото се беше сприятелил, беше клекнал от едната му страна. Едва можеше да се движи: едната му ръка беше извита безпомощно пред гърдите, а вратът му бе наклонен под необичаен ъгъл.

— Помогни ни.

Саймън се опита да се надигне. При всяко вдишване в гърдите му като че ли се забиваха ножове.

— Нищо не остана от мен. — Дори говорът на Станхелм беше завален. — Но я си виж колелото, момче.

Докато Саймън се опитваше да разбере смисъла на казаното, се приближи един от помагачите на Инч и изръмжа:

— Не го докосвай! За доктора е.

— Затваряй си устата — отвърна Станхелм.

Помощникът вдигна ръка да го удари, но неочаквано няколко от останалите леяри го приближиха от двете страни. Някои държаха парчета желязо, тежки и с остри ръбове.

— Чу какво ти се каза — изръмжа един от тях на копоя на Инч. — Затваряй си устата.

Мъжът се огледа; преценяваше шансовете си.

— Скъпо ще си платите, щом докторът разбере. Вече свършва с оня.

— Тогава върви да гледаш — изсъска друг от работниците.

Мъжете бяха наплашени, но бяха прекрачили някаква граница: макар все още да им липсваше смелост да се опълчат срещу тромавия си надзирател, все пак нямаше да допуснат слугата на Инч да направи нещо на Саймън или Станхелм. Помощникът изруга, но заотстъпва предпазливо, после забърза към безопасната близост на господаря си.

— Сега, момче — прошепна Станхелм. — Виж си колелото.

Замаян от случващото се около него, Саймън се вторачи в леяря. Мъчеше се да проумее думите му. А после се обърна и видя.

Огромното дървено колело беше повдигнато така, че висеше почти на височина два човешки боя над улея. Инч, който беше настигнал опиталия се да се отдалечи Гутулф малко по надолу по улея, сега стоеше точно под него.

Станхелм протегна деформираната си трепереща ръка.

— Ей там. Това е лостът.

Саймън с мъка се надигна и направи няколко несигурни крачки към площадката. Лостът, който беше виждал да използва Инч, беше запънат с въже. Саймън бавно отвърза въжето, напрегнал изпепелените си от болка мускули и премазаните си ръце, след което сграбчи самия лост с хлъзгавите си вцепенени пръсти. Инч отново беше натиснал Гутулф под водата и наблюдаваше мъченията на жертвата си с хладен интерес. Слепецът се мъчеше да се изплъзне от мъчителя си по посока на Саймън и в момента като че ли беше извън обсега на перките на колелото.

Саймън се помоли на Елисия и натисна дървения лост. Той се помръдна едва-едва, но рамката с колелото проскърца. Инч погледна нагоре, после насочи единственото си око към Саймън.

— Кухненски хлапако! Ти…

Саймън натисна пак, после увисна с цялата си тежест върху лоста. Изкрещя от болка. Лостът изскърца и се отпусна, а колелото се разтресе и се стовари в улея с гръмотевичен плясък. Инч се опита да се измъкне, гмурна се встрани, но изчезна под огромните лопатки.

За един миг в огромната пещера не помръдваше нищо друго освен огромното колело, което бавно започна да се върти. След това, сякаш сред разпенения канал се раждаше някакво чудовище, Инч изригна върху повърхността — ревеше от ярост, от зейналата му уста се стичаше вода.

— Доктор Инч! — пръскаше слюнки той, размахал пестник. — Не можеш да ме убиеш! Не и доктор Инч!

Саймън се отпусна на земята. Беше направил всичко, което беше по силите му.

Инч пристъпи напред, разплисквайки водата около себе си… и полетя. Саймън зяпна сащисано. Този свят беше напълно обезумял.

Туловището на Инч се издигна над водата. Едва когато се показа целият, Саймън видя, че широкият колан на господаря на леярната се е закачил някак си за една от огромните лопатки на колелото.

То издигна Инч нагоре. Гигантът беше обезумял от ярост — нещо по-колосално от самия него го развяваше като парцал. Той се мяташе, мъчеше се да се освободи, биеше безпомощно с юмруци по лопатката. Щом колелото го издигна в най-високата си точка, той посегна към огромната верига, която се въртеше около оста му, изнизвате се нагоре и изчезваше от поглед към потъналия в сенки таван на пещерата. Сграбчи с огромните си ръце хлъзгавите брънки и се вкопчи в тях. Докато те се изнизваха нагоре покрай колелото, коланът се разтегна докрай. След това катарамата се откачи и Инч се освободи, вкопчил ръце и крака в масивната брънка.

Ревът му беше нечленоразделен, но в него се долови триумфираща нотка, докато веригата го отнасяше бавно нагоре и постепенно го отдалечаваше от колелото, така че сега вече можеше да цопне във водата под него. Но щом се пусна, туловището му се преметна с главата надолу. Той заудря яростно веригата и се заклатушка безпомощно. Единият му крак се беше заклещил в отвора на широката мазна брънка.

Надзирателят се замъчи да освободи крака си, виеше и ломотеше неразбрано, но не успя да се откачи заради огромната си тежест. Веригата го отнасяше към чезнещите от погледа висини.

Щом изчезна сред сенките, виковете му заглъхнаха. Но след малко отекна ужасяващо болезнен вопъл, умопомрачителен рев без нищо човешко в него. Колелото се забави и за момент спря, разтърсвано едва-едва от блъскането на водната струя върху неподвижните лопатки. След малко отново започна да се върти — беше промушило препятствието през разкъсващите остри зъбчати колела, които въртяха върха на кулата на Приратес. Посипаха се мрачни пръски и тежки късове пльоснаха във водата.

След няколко мига останките на Инч бавно се спуснаха надолу, нанизани на огромната верига като парчета месо на шиш.

Саймън гледаше с втренчен поглед на малоумен. Повдигна му се и той се преви, но в стомаха му нямаше нищо, за да го повърне.

Някой го потупа по главата.

— Бягай, момче, ако имаш къде да отидеш. Червеният свещеник скоро ще се появи. Кулата му спря да се върти, докато колелото беше вдигнато.

Саймън присви очи срещу черните точици, които танцуваха пред очите му, и промълви задъхано:

— Станхелм, ела с мен.

— Не мога. За нищо не ставам вече. — Станхелм посочи с брадичка разкривените си крака. — Ние тук ще си затваряме устата. Ще кажем, че Инч е умрял при злополука. Кралските войници няма да ни мъчат — трябваме им. Бягай. Мястото ти не е тук.

— Мястото на никого не е тук — изпъшка Саймън. — Ще се върна да ви освободя.

— Няма да сме тук — изсумтя Станхелм. — Тръгвай веднага.

Саймън се надигна и се заклатушка към улея; при всяка крачка го пронизваше болка. Двама от работниците бяха извадили Гутулф от водата и сега слепецът лежеше на камъните и се мъчеше да си поеме дъх. Мъжете, които му бяха помогнали, го гледаха вторачено, без да предприемат нищо повече. Изглеждаха някак вцепенени и мудни като риби в замръзнало езеро.

Саймън се наведе и дръпна Гутулф. Последните сили, които му беше вдъхнала Мейгуин със саможертвата си, се изцеждаха.

— Гутулф! Можеш ли да станеш?

Графът размаха ръце.

— Къде е? Бог да ме пази, къде е?

— Кой? Инч е мъртъв. Ставай! Бързо! Къде да отидем?

Слепецът се задави и избълва вода.

— Не мога да тръгна! Не и без…

Той се обърна по корем, надигна се на четири крака и започна да рие земята до улея, сякаш искаше да си изрови дупка.

— Какво правиш?

— Не мога да го оставя. Ще умра. Не мога да го оставя. — Неочаквано Гутулф нададе животински крясък от радост. — Ето го!

— Ейдон да е милостив, Гутулф, Приратес ще се появи всеки момент!

Гутулф направи няколко несигурни крачки. И вдигна нещо, което проблесна на жълтата светлина на факлите.

— Не трябваше да го нося — забърбори той. — Но ми трябваше, за да срежа въжетата. — Той с мъка си пое дъх. — Всички искат да ми го вземат.

Саймън позна меча дори в полумрака на леярната. Напук на цялата логика, напук на цялата невероятност… това беше мечът, който търсеха.

— Блестящ гвоздей — промълви той.

Слепецът вдигна рязко ръка.

— Къде си?

Саймън направи няколко болезнени крачки.

— Ето ме. Трябва да вървим. Как стигна дотук? Как изобщо се озова тук?

— Помогни ми.

Гутулф протегна ръка. Саймън я хвана.

— Накъде да вървим?

— Към водата. Където водата се спуска надолу.

Той закуцука покрай ръба на канала. Работниците отстъпиха, за да ги пропуснат край себе си, наблюдаваха ги с тревожно любопитство.

— Свободни сте! — изхърка им Саймън. — Свободни сте!

Гледаха го, сякаш им говореше на непознат език.

„Но как ще са свободни, ако не тръгнат след нас? Леярната е заключена, вратите са залостени. Трябва да им помогнем. Трябва да ги измъкнем оттук“.

Вече не му бяха останали никакви сили. До него Гутулф си мърмореше нещо и тътреше крака като хром старец. Как биха могли да спасят някого? Леярите трябваше сами да се измъкнат навън.

Водата изтичаше през една пролука в стената на пещерата. Докато Гутулф търсеше пипнешком пътя покрай камъните, Саймън за миг си помисли, че слепият граф се е побъркал съвсем и че след като току-що се бяха спасили от удавяне, сега ще изчезнат в черните води. Но успоредно на ръба на улея лъкатушеше тясна пътечка, която Саймън никога не би забелязал в плътния мрак. Гутулф, който не се нуждаеше от светлина, си проправяше път надолу, като опипваше пътя си с пръсти; Саймън се мъчеше да му помага и същевременно да пази равновесие. Двамата вече напускаха слабо осветеното от факлите пространство и навлизаха в плътния мрак. Водата бълбукаше шумно до тях.

Тъмнината беше така плътна, че на Саймън му се наложи да се напрегне, за да си припомни кой всъщност е и какво прави. В съзнанието му се заредиха отломки от нещата, които му беше показала Лелет — вихрушка от цветове и представи, размазани като слой нечистотия върху повърхността на мътна локва. Дракон, крал с книга в скута си, уплашен мъж, който се опитваше да зърне някакви лица сред сенките — какво означаваха всички тези неща? Не му се мислеше повече. Искаше да заспи. Да заспи…

Ревът на водата беше оглушителен. В един момент Саймън изплува от мъглата на сграбчилата го болка и объркване и усети, че се е наклонил опасно встрани. Хвана се за грапавата каменна стена и се изправи.

— Гутулф!

— Говорят на толкова много езици — измърмори слепецът. — Понякога ми се струва, че ги разбирам, но след това отново се загубвам.

Гласът му беше съвсем глух. Саймън усети, че графът трепери.

— Не мога… да вървя. — Саймън се подпря на грапавата стена. — Трябва да спра.

— Почти стигнахме.

Затътриха се нататък. Саймън усети, че минаха няколко пъти покрай разклонения в каменната стена, но Гутулф не зави в нито едно от тях. В тунела започнаха да отекват силни гласове и Саймън се запита дали и той не се побърква като Гутулф, но след малко забеляза на стената на пещерата отражението на кехлибарения пламък на факла и му стана ясно, че някой върви покрай водата зад тях.

— Преследват ни! Мисля, че е Приратес.

Подхлъзна се и пусна слепеца, за да се задържи. Когато посегна отново, Гутулф го нямаше.

Изпаднал в абсолютна паника, Саймън най-после усети отвора на разклоняващ се тунел. Гутулф беше малко по-навътре.

— Почти стигнахме — промълви задъхано графът. — Почти. Гласовете, да ме закриля Ейдон, крещят! Но аз имам меча. Защо крещят така?

Той продължи навътре в тунела, като опипваше стената. Саймън не пускаше рамото му. Направиха още няколко завоя. Това беше обнадеждаващо — който и да ги преследваше, нямаше да ги намери лесно.

Тътренето през мрака сякаш нямаше край. Саймън имаше чувството, че постепенно се разпада, и в един момент му се стори, че е призрак, бездомен дух като онзи, който се носеше съвсем сам из сивата пустош.

„Съвсем сам — освен Лелет. И Мейгуин“.

Припомни си онези, които му бяха помогнали, протегна с последни усилия ръка и продължи да се влачи напред.

Не разбра, че спират, докато Гутулф внезапно не клекна. Когато ръката му го напипа отново, слепецът лазеше. Щом спря, Саймън опипа под себе си и усети проснато на земята смачкано парче плат. Убежище. Саймън продължи да опипва. Докосна потрепващия крак на графа, а след това и хладното метално острие на меч.

— Моят — промълви Гутулф. Саймън усети изтощението в гласа му. — Спасени сме.

В този миг Саймън не се интересуваше нито от меча, нито от Приратес, нито от войниците, които може би ги преследваха, нито дори от Краля на бурите и Елиас, ако ще да стовареха целия свят отгоре му. Изпитваше пареща болка при всяко вдишване, ръцете и краката му се гърчеха в мъчителни спазми. Главата му бумтеше като камбаните на Кулата на Зеления ангел.

Намери си някакво местенце върху разхвърляните дрипи и се отпусна в лапите на мрака.