Към кулата на Зеления ангел. Част втора

23. Погубената роза

Корабът отново се люшна и страховито изскърца. Исгримнур изтърва празната си чаша и тя издрънча на пода.

— Ейдон да ни пази! Това е ужасно!

Усмивката на Джосуа беше едва забележима.

— Вярно е. Само малоумни излизат в открито море в такава буря.

— Не си прави майтап — изръмжа притеснено Исгримнур. — Не си прави майтап с кораби. И бури.

— Не се майтапя. — Принцът сграбчи стола си при поредното люшване на каютата. — Не сме ли луди да позволяваме страхът от някаква звезда на небето да ни кара да бързаме за това нападение?

Херцогът изсумтя.

— Обаче бързаме. Небето знае, че не ми се ще, но бързаме.

— Да — съгласи се Джосуа. — Нека обаче сме благодарни, че засега Воршева с децата и твоята Гутрун са в безопасност в Набан.

— В безопасност, докато гхантите не стигнат там. — Исгримнур изтръпна при мисълта за отвратителните твари. — И докато килпите не решат да се опитат да опустошат земята.

— Ама ние оплаквачка ли си имаме? — попита тихо Джосуа. — Както се убедихме, Варелан е кадърен младеж и значителна част от набанската армия остана с него. Нашите дами са в много по-голяма безопасност от нас.

Корабът се разтърси и се залюшка отново. Исгримнур изпитваше нужда да разговаря, да прави каквото и да е, само да не чува единствено скърцането на гредите на корпуса, които като че ли щяха да се разпаднат.

— Чудех се нещо. Щом нискийците са братовчеди на безсмъртните, както ни каза Мириамел, как бихме могли да им се доверим? Защо би трябвало да са по-благосклонни към нас, отколкото към норните?

Сякаш предизвикана от думите му, песента на нискийците, непонятна и могъща, се извиси над воя на вятъра.

— Защото са. — Джосуа почти извика. — Една от наблюдателките на морето си е жертвала живота, за да успее Мириамел да се спаси. Какъв по-категоричен отговор ти трябва?

— Не държат килпата толкова далеч, колкото бих искал. — Той направи знака на Дървото. — Джосуа, вече три пъти ни нападат!

— И не се съмнявам, че щяха да ни нападат много по-често, ако не бяха Нин Рейсу и брат й и сестра й — отвърна Джосуа. — Нали беше на палубата. Нали видя проклетите създания да плуват наоколо. Морето гъмжи от тях.

Исгримнур кимна навъсено. Наистина беше видял морето да ври от килпа — бяха енергични като змиорки в каца вода. Бяха се изкатерили няколко пъти върху флагманския кораб, веднъж посред бял ден. Въпреки болките в ребрата херцогът беше убил собственоръчно две от свистящите същества, след което ми с часове оплесканите си с мазната им вонлива кръв ръце и лице.

— Знам — каза накрая той. — Сякаш ги е изпратил нашият неприятел, за да ни отблъснат.

— Нищо чудно. — Джосуа му наля вино. — Намирам за странно килпите да се надигнат и гхантите да се изсипят от мочурищата в абсолютно един и същи момент. Ръката на нашия неприятел е дълга, Исгримнур.

— Дребосъкът Тиамак е убеден, че тъкмо това се е случвало в гнездото на гхантите, когато го открихме — че Стормспайк по някакъв начин е използвал него и съплеменниците му, за да разговаря с тези бръмбари.

При мисълта за използваните от гхантите земляци на Тиамак, както и за стотиците набански моряци, отмъкнати от килпата, за да бъдат застигнати от отвратителна смърт, Исгримнур сви юмрук и му се прииска да го стовари върху нещо.

— Що за демон би могъл да направи подобно нещо, Джосуа? Що за неприятел е този, когото не можем да видим и да нападнем?

— Най-големият ни неприятел. — Принцът отпи вино от чашата си и се олюля при поредното разтърсване на кораба. — Когото трябва да победим, независимо на каква цена.

Вратата на каютата се отвори и влезе Камарис — ножницата му се удари в касата. От наметалото на стария рицар шуртеше вода.

— Какво каза Нин Рейсу? — попита Джосуа, докато му наливаше вино. — Ще удържи ли „Скъпоценният камък на Еметин“ още една нощ?

Старикът пресуши чашата си и се вторачи в дъното й.

— Камарис? — Джосуа се приближи до него. — Какво каза Нин Рейсу?

След миг рицарят вдигна очи.

— Не мога да спя.

Принцът и Исгримнур се спогледаха притеснено.

— Не те разбирам.

— Бях горе на палубата.

Исгримнур си помисли, че това е очевидно от образувалата локва по пода вода. Старият рицар изглеждаше още по-застрашително отнесен от обикновено.

— Какво има, Камарис?

— Не мога да спя. Този меч е в сънищата ми. — Той опипа дръжката на Трън. — Чувам го… да ми пее. — Камарис измъкна малко от ножницата черното острие. — Нося го от години. — Мъчеше се да намери думите. — Понякога… съм го усещал, особено в бой. Но никога по този начин. Мисля… мисля, че е жив.

Джосуа недоверчиво огледа острието.

— Може би не бива да го носиш, Камарис. Много скоро ще ти се наложи да го вдигнеш пак. Остави го някъде на сигурно място.

— Не. — Старикът тръсна глава. Гласът му беше непреклонен. — Не, не смея. Трябва да науча някои неща. Ние не знаем как да използваме тези Велики мечове срещу нашия враг. Както сам каза, времето настъпва с бързи крачки. Може би ще мога да разбера песента му. Може би…

Принцът вдигна ръка, сякаш за да му възрази, но я отпусна.

— Трябва да постъпиш, както сметнеш за най-правилно. Ти си господарят на Трън.

Камарис вдигна тържествено глава.

— Нали? Помислих си го веднъж.

— Хайде, пийни още вино — подкани го Исгримнур. Опита се да се надигне от стола си, но се отказа. Битката с килпата бе попречила на възстановяването му. Присвил очи, той даде знак на Джосуа да напълни отново чашата на старика. — Трудно е да не си мисли разни неща човек, когато вятърът вие като глутница вълци, а морето ни подмята като зарове в чаша.

— Исгримнур има право. — Джосуа се усмихна. — Ето, пий. — Каютата се разтресе отново и виното плисна върху ръката му. — Давай, докато в чашата все още има повече вино, отколкото на пода.

Камарис дълго остана безмълвен.

— Трябва да поговорим, Джосуа — промълви внезапно той. — Нещо ми тежи на душата.

Озадачен, принцът изчака.

Лицето на рицаря беше почти сиво, когато се обърна към херцога.

— Моля те, Исгримнур. Трябва да поговоря насаме с Джосуа.

— Аз съм ти приятел, Камарис — отвърна херцогът. — Ако някой трябва да бъде обвиняван, че сега си тук, това съм аз. Ако нещо те измъчва, бих искал да помогна.

— Този срам ме изгаря. Не бих го споделил с Джосуа, ако не трябваше да го чуе. Дори като лежа и не мога да заспя от страх какво може да направи мечът. Бог ме наказва за тайния ми грях. Моля се, ако постъпя правилно, Той да ме дари със силата да проумея Трън и неговите мечове-братя. Но те моля да не ме принуждаваш да стоваря този грях и върху теб. — Камарис изглеждаше много остарял: кожата му бе отпусната и погледът му блуждаеше. — Моля те. От цялото си сърце.

Объркан и повече от уплашен, Исгримнур кимна.

— Както желаеш, Камарис. Разбира се.

Исгримнур се питаше дали да чака още в тесния коридор, когато вратата на каютата се отвори и Камарис изскочи. Старият рицар почти се блъсна в него, приведен под ниския таван. Преди Исгримнур да успее да го попита каквото и да било, Камарис го подмина — блъскаше се в стените от люшкането на кораба в лапите на бурята.

Исгримнур почука на вратата на каютата. Тъй като принцът не отговори, той открехна внимателно. Джосуа гледаше втренчено лампата със съкрушения вид на човек, видял собствената си смърт.

— Джосуа?

Ръката на принца се вдигна като закачена на конец. Беше пребледнял като мъртвец, а гласът му беше безжизнен и вцепенен.

— Върви си, Исгримнур. Остави ме сам.

Херцогът се поколеба, но изразът на Джосуа го убеди. Каквото и да се беше случило в каютата, в момента не можеше с нищо да помогне на принца, освен да го остави сам.

— Прати да ме извикат, щом ти потрябвам.

И излезе заднишком. Джосуа не го погледна и не отвърна — не откъсваше очи от лампата, сякаш тя беше единственото, което можеше да го изведе от непрогледния мрак.

— Опитвам се да разбера. — Болеше я глава. — Разкажете ми пак за мечовете.

Вече няколко дни беше с дуорите, доколкото можеше да прецени, което не беше никак лесно да се направи сред скалите под Хейхолт. Плашливите подземни обитатели продължаваха да се отнасят добре с нея, но така и не я освобождаваха. Мириамел бе спорила, умолявала, дори бесняла часове наред — настояваше да я пуснат, заплашваше и проклинаше. Докато гневът й премине, дуорите си бърбореха тревожно. Изглеждаха така смаяни и смутени от яростта й, че тя почти изпитваше срам от себе си, но неудобството й се изпари почти едновременно с гнева й.

„В края на краищата — успокои се тя — не съм ги молила да ме водят тук. Твърдят, че причините им са основателни, тогава нека държат на тях. Аз не съм длъжна да го правя“.

Успяха да я убедят, но не и да я примирят, че са имали основание да я отмъкнат. Дуорите, изглежда, спяха съвсем малко, ако въобще спяха, и само някои от тях напускаха от време на време просторната пещера. Дали й казваха цялата истина, или не, нямаше никакво съмнение, че нещо ужасно плаши слабичките създания с огромни очи…

— Мечовете — каза Юис-фидри. — Ще се опитам да обясня по-добре. Нали видя, че усетихме стрелата, макар да не сме я направили?

— Да.

Те наистина, изглежда, бяха доловили, че има нещо важно в багажа, но беше възможно и да са си съчинили историята в момента, в който бяха открили стрелата.

— Ние не сме направили стрелата, но е изработена от един, който се е учил от нас. А трите Велики меча наистина са изработени от нас и ние сме свързани с тях.

— Вие сте направили трите меча? — Това я смути. Не съвпадаше с онова, което й бяха казали. — Знаех, че вашият народ е направил Минияр за крал Елврит от Римърсгард, но не и че сте изковали и другите два меча. Джарнауга каза, че мечът Печал е направен от самия Инелуки.

— Не споменавай името му! — Някои от останалите дуори вдигнаха глави и изрекоха няколко напевни, неразбираеми фрази, а Юис-фидри им отговори и отново се обърна към Мириамел. — Не споменавай името му. По-близо е, отколкото е бил от векове. Не привличай вниманието му!

„Все едно съм с безброй Странгиардовци в тази пещера — помисли си тя. — От всичко се страхуват“.

Но и Бинабик й беше говорил почти същите неща.

— Добре. Няма да споменавам… името му. Но това не е историята, която са ми разказвали. Един учен човек ми каза, че… той… го е направил сам в ковачницата на Асу'а.

Дуорът въздъхна.

— Истина е. Ние бяхме ковачи в Асу'а — или поне някои от нашите бяха… някои, които не успяха да избягат от нашите господари Зида'я, но които едновременно с това бяха и деца на мореплавателя и подобни на нас като два къса руда от една и съща жила. Всички загинаха, когато рухна замъкът. — Юис-фидри изпя кратък вопъл на дуорски, съпругата му Юис-хадра се присъедини. — Той използва Чука — нашия Чук, — който оформя, за да го изкове, както и Словата на сътворението, на които го научихме. Все едно го е изваяла ръката на нашия Върховен ковач. В този ужасяващ момент, където и да се намирахме, пръснати върху лицето на света… ние усетихме сътворяването на Печал. И все още усещаме болката в себе си. — Той дълго остана безмълвен. — Това, че Зида'я му го позволиха — продължи най-после той, — е една от причините да се отвърнем от тях. Бяхме унижени така дълбоко от тази постъпка, че оттогава сме осакатени.

— А Трън?

Юис-фидри кимна с голямата си глава.

— Простосмъртните ковачи в Набан се опитаха да изковат звездния меч. И не успяха. Някои наши сродници бяха издирени и откарани тайно в императорския палат. Повечето от простосмъртните ги мислеха за странно племе, което само наблюдава океаните и предпазва корабите от беди, но някои знаеха, че древното знание на Сътворението и Оформянето тече дълбоко във всички Тинукеда'я, дори в тези, които бяха предпочели да останат при морето.

— Тинукеда'я? Но това е, което Ган Итай… те са нискийци!

— Всички ние сме Деца на океана — отвърна печално дуорът. — Някои предпочетоха да останат близо до морето и това завинаги ни отдели от Градината на нашето рождение. Други предпочетоха по-скрити и потайни пътеки като мрачните подземия и оформянето на камъка. Разбираш ли, за разлика от нашите братовчеди Зида'я и Хикеда'я, ние, Децата на мореплавателя, можем сами да оформяме себе си, както оформяме други неща.

Мириамел беше втрещена.

— Вие сте… вие и нискийците сте едно и също? — Най-после разбра защо й се беше сторило, че Юис-фидри й е познат, когато го видя за първи път. В скулите му, в маниерите му имаше нещо, което й напомняше за Ган Итай. Но изглеждаха толкова различно!

— Вече не сме едно и също. Актът на оформянето ни продължава поколения наред и променя повече неща, а не само външността ни. Но много неща не се променят. Децата на изгрева и Децата на облаците са наши братовчеди, докато Наблюдателите на морето са наши сестри и братя.

Мириамел се облегна назад, опитваше се да проумее казаното.

— Значи вие и нискийците сте еднакви. И нискийците са изковали Трън. — Тя поклати глава. — И казваш, че можете да усещате всички Велики мечове дори по-силно, отколкото усещате Бялата стрела? — Хрумна й внезапна мисъл. — В такъв случай трябва да знаете къде е Блестящ гвоздей — мечът, който се наричаше Минияр!

Юис-фидри се усмихна скръбно.

— Да, въпреки че вашият крал Джон го украси с много молитви, реликви и други простосмъртни вълшебства вероятно с надеждата да прикрие истинската му природа. Но ти усещаш собствените си ръце и пръсти, нали, принцесо Мириамел? Щеше ли да ги усещаш по-зле, ако бяха облечени в други дрехи и ръкавици?

За нея беше необичайно да си представи величествения си дядо да полага толкова усилия, за да прикрие произхода на Блестящ гвоздей. Дали се бе срамувал, че притежава подобно оръжие? Защо?

— Щом познавате тези мечове толкова добре, можеш ли да ми кажеш къде е Блестящ гвоздей сега?

— Не мога да кажа „Той е на такова и такова място“, не. Но е наблизо. На няколко хиляди крачки.

Значи беше или в двореца, или в тунелите под него, реши Мириамел. Това не помагаше много, но поне баща й не го беше хвърлил в океана или отнесъл в Наскаду.

— Затова ли дойдохте тук, защото знаете, че мечовете са тук?

— Не. Бягахме от други неща, прогонени от нашия град на север. Вече знаехме, че два от мечовете са тук, но тогава това означаваше твърде малко за нас: побягнахме през нашите тунели, които ни доведоха тук. Едва когато се доближихме до Асу'а, разбрахме, че са задействани и други сили.

— И сега сте разпънати между двете и не знаете накъде да тръгнете.

Изрече го с явно неодобрение, макар да осъзнаваше, че ситуацията, в която се намират дуорите, много напомня нейната. Тя също беше тласкана от неща, много по-могъщи от самата нея. Беше избягала от баща си, а сега бе рискувала собствения си живот, както и живота на своите приятели, за да се върне и да го намери — и се боеше какво ще последва, ако успее. Отблъсна тези ненужни мисли.

— Прости ми, Юис-фидри. Просто съм уморена да седя толкова време на едно място, това е всичко.

Беше добре дошло да си почине първия ден, въпреки гнева й, че я държат в плен, но сега копнееше да продължи пътуването, да се движи, да прави нещо, каквото и да е то. Иначе нямаше да може да се измъкне от капана на мислите си, а те не бяха особено приятна компания.

— Наистина съжаляваме, Мириамел. Можеш да се разхождаш наоколо, колкото си искаш. Опитваме се да ти осигурим всичко, от което се нуждаеш.

Имаха късмет, че торбите с останалите провизии бяха с нея, помисли си тя. Ако беше принудена да се препитава с храната на дуорите — плесени и дребни противни заровени под земята гадинки, — щеше да е много по-неудобен пленник.

— Не можете да ми осигурите онова, от което се нуждая, докато ме държите в плен — отвърна тя. — И нищо няма да го промени, каквото и да кажеш.

— Прекалено рисковано е.

Мириамел преглътна гневния си отговор. Това не вършеше работа. Трябваше да помисли.

Юис-хадра стържеше по стената на пещерата с някакъв закривен инструмент. Мириамел не можеше да разбере какво прави съпругата на Юис-фидри, но очевидно й доставяше удоволствие: дуорката си тананикаше тихичко. Колкото повече се заслушваше Мириамел, толкова по-силно я очароваше мелодията. Беше почти само шепот, но в нея се долавяше нещо от мощта и заплетеността на килпа-напевите на Ган Итай. Юис-хадра пееше в ритъма на движенията на издължените си грациозни ръце. Мелодия и движения бяха едно неразчленимо цяло. Мириамел седеше до нея като прикована.

— Извайваш ли нещо? — попита тя при едно затихване на мелодията.

Дуорката я погледна. Върху странното й лице се появи усмивка.

— Това тук с'х'роза — това парче камък тече през другия камък… — Тя посочи по-тъмната ивица, едва забележима сред блещукащите розови кристалчета. — То иска… излезе. Да се вижда.

Мириамел поклати глава.

— Иска да се вижда?

Юис-хадра присви съсредоточено широката си уста.

— Аз не владее твой език добре. То… нуждае? Нуждае излезе?

„Като градинари — помисли си Мириамел. — Полагат грижи за камъните“.

И попита:

— А рисувате ли разни неща? Всички развалини на Асу'а, които съм виждала, са покрити с красиви рисунки. Дуорите ли са ги направили?

Юис-хадра направи неразгадаем жест със свити пръсти.

— Ние подготвихме някои стените, след това Зида'я направили рисунки там. Но на други места ние дали грижа на камъните сами, помогнали им… да станат. Когато Асу'а е построена, Зида'я и Тинукеда'я все още работеха едни до други. — Тонът й беше унил. — Заедно правехме великолепни неща.

— Да. Видях някои. — Мириамел се огледа. — Къде е Юис-фидри? Искам да говоря него.

Юис-хадра като че ли се притесни.

— Аз ли казала нещо лошо? Аз не мога говори твой език, както езика на простосмъртните от Хернистир. Юис-фидри говори по-добре от мен.

— Не. — Мириамел се усмихна. — Нищо лошо не си казала. Но ние двамата разговаряхме за нещо и искам да продължим разговора си.

— А. Той ще дойде след малко време. Той напуснал това място.

— Тогава ще те погледам как работиш, ако не възразяваш.

Юис-хадра й се усмихна в отговор.

— Не. Ще ти кажа нещо за камък, стига искаш. Камъните имат истории. Ние знаем тях. Понякога мисля, че знаем техни истории по-добре от наши.

Мириамел се облегна на стената. Юис-хадра продължи заниманието си, като едновременно с това й говореше. Мириамел не се беше замисляла за скали и камъни, но заслушана в плътния, мелодичен глас на дуорката, за първи път разбра, че по някакъв начин и те са живи създания като растенията и животните — или поне са такива за народа на Юис-хадра. Камъните се движеха, но в продължение на цели епохи. Променяха се, но нито едно живо създание, дори ситите, не кръстосваше достатъчно дълго под небесата, за да забележи тази промяна. Дуорите изучаваха и се грижеха и по някакъв начин дори обичаха костите на земята. Възхищаваха се на красотата на блещукащите камъни и метали, но ценяха и наслоеното търпение на пясъчниците, и релефа на вулканичното стъкло. Всеки камък имаше своя собствена история, но бяха нужни специален усет и мъдрост, за да разбереш бавните им истории. Съпругата на Юис-фидри — с нейните огромни очи и деликатни пръсти — ги познаваше отлично. Мириамел изпита някакво странно предразположение към това странно същество и заслушана в бавната й, въодушевена реч, за момент забрави за собствените си неволи.

Тиамак усети някой да хваща ръката му.

— Ти ли си?

В тона на отец Странгиард се усети някакво раздразнение.

— Аз съм.

— Никой от нас не бива да излиза на палубата — каза архиварят. — Слудиг ще се ядоса.

— И ще е прав — отвърна Тиамак. — Навсякъде гъмжи от килпа.

Въпреки това не помръдна. Тясната каюта му пречеше да мисли, а представите, които витаеха из съзнанието му, изглеждаха твърде съществени, за да ги пренебрегне заради страха от морските създания — колкото и зловещи да бяха.

— Не виждам добре — продължи Странгиард, втренчен тревожно в мрака, и вдигна ръка над окото, с което виждаше, за да го предпази от силния вятър. — Вероятно не би трябвало да се разхождам по палубата нощно време. Но се… разтревожих за теб. Излезе отдавна.

— Знам. — Тиамак потупа ръката на възрастния мъж. — Мислех за нещата, които ти казах по-рано, онова, което ми хрумна, когато Камарис се сражаваше с Бенигарис. — Той млъкна, забелязал за първи път странното помръдване на кораба. — На котва ли сме?

— Да. Хайесфур във Вентмаут не е запален и Джосуа се притесни да се приближим до скалите в мрака. Изпрати съобщение със сигналната лампа. — Архиварят потрепери. — Но още по-лошо е да стоим тук. Тези гадни сиви същества…

— Тогава да слезем долу. Пак завалява, така или иначе. — Тиамак се обърна от парапета. — Ще стоплим малко вино — един сухоземски обичай, който ми харесва — и ще помислим за мечовете.

Той хвана свещеника за лакътя и го поведе към каютата.

— Така положително е по-добре — каза Странгиард и се подпря на стената, тъй като корабът се люшна в една бразда между две вълни, след което подаде разплискалата се чаша на Тиамак. — По-добре да угася въглените. Ще е ужасно, ако мангалът се катурне. Надявам се, че всички са достатъчно внимателни.

— Мисля, че Слудиг разрешава на малко хора да държат мангали, а дори и фенери, освен на палубата. — Тиамак отпи глътка вино и млясна. — Аа. Добре. Ние сме привилегировани, защото трябва да изчетем куп неща, а времето е малко.

Архиварят се отпусна върху дюшека на пода.

— Ами да се захванем тогава отново със задълженията си. — Той отпи от чашата си. — Прости ми, Тиамак, но това не ти ли се струва безплодно понякога? Да стоварваме всичките си надежди върху три меча, два от които дори не са наши?

Той се вторачи в чашата си.

— Лично аз се намесих във всичко това по-късно. — Тиамак се чувстваше общо взето нормално. Люшкането на кораба, колкото и да беше яростно, не беше много по-различно от начина, по който вятърът тресеше къщичката му на смокинята. — Ако ме беше попитал преди една година каква е вероятността да съм на кораб, тръгнал към Еркинланд да победи Върховния крал — че ще съм Носител на свитъка, че ще видя възкръсналия Камарис, че ще ме заловят гхантите, а после ще ме спаси херцогът на Елвритшала и дъщерята на Върховния крал… — Той махна с ръка. — Разбираш какво искам да кажа. Всичко, което ни се случи, е истинска лудост, но погледнем ли назад, случилото се изглежда напълно логично. Може би един ден намирането и употребата на мечовете ще ни се струва не по-малко смислено.

— Това е чудесна мисъл. — Странгиард въздъхна и нагласи превръзката на окото си. — Харесвам повече нещата, след като вече са се случили. Книгите може да се различават една от друга, но в повечето случаи всяка книга претендира да знае истината и да я излага ясно.

— Някой ден може би ще сме в нечия книга — предположи с усмивка Тиамак — и който и да я напише, в нея ще е разказано убедително как е преминало всичко. Но сега сме лишени от това удоволствие. — Той се наведе напред. — Къде е онази част от ръкописа на доктора, която разказва за изковаването на Печал?

— Ето тук, предполагам. — Странгиард затършува в една от многото пръснати из стаята купчини пергаменти. — Да, тук е. — Той вдигна ръкописа към светлината и присви око. — Да ти прочета ли?

Тиамак протегна ръка. Изпитваше огромна привързаност към управителя на архивите — такава беше изпитвал единствено към доктор Моргенес.

— Не — отвърна тихо той, — нека аз да чета. Нека не измъчваме повече бедното ти око тази нощ.

Странгиард измърмори нещо и му подаде ръкописа.

— Тъкмо този откъс за Словото на сътворението не ми излиза от главата — продължи Тиамак. — Възможно ли е всички тези мечове да са били направени с едно и също могъщо Слово?

— Защо мислиш така? — попита Странгиард. Лицето му беше съсредоточено. — Книгата на Нисес, поне както е цитирана от Моргенес, не твърди подобно нещо. Всеки меч пристигнал от различно място, а един е бил изкован от простосмъртни.

— Трябва да има нещо, което да ги свързва — отвърна Тиамак, — а не се сещам за нищо друго. В противен случай защо притежаването на всички тях би ни осигурило подобна мощ? — Той зарови из пергаментите. — При изковаването им са използвани могъщи магии. Тъкмо те би трябвало да ни осигурят превъзходството над Краля на бурите!

Докато говореше, отвън се надигна песента на нискиец — пронизваше печалния вой на вятъра. Мелодията запулсира с необуздана сила, непонятна и дори по-тревожна от далечния тътен на гръмотевиците.

— Само да имаше някой, който да знае за изковаването на мечовете — промълви безпомощно Тиамак: очите му се взираха в педантичния почерк на Моргенес, без изобщо да виждат думите. Нискийската мелодия се извиси още по-силно, затрептя и заглъхна в сърцераздирателна покруса. — Само да можехме да поговорим с дуорите, които са направили Минияр, но Еолаир твърди, че те били далеч на север, на много левги оттатък Хейхолт. А набанските ковачи, изковали Трън, от векове са мъртви. — Той се намръщи. — Толкова много въпроси и все още толкова малко отговори. Това е изтощително, Странгиард. Имам чувството, че всяка крачка към изясняването ни коства две крачки назад към още по-голямо объркване.

Архиварят не каза нито дума, докато Тиамак търсеше сред изпоцапаните от многократно разгръщане страници описанието на изковаването на Печал от Инелуки в леярните под Асу'а.

— Ето го — каза накрая той. — Почвам да чета.

— Един момент — спря го Странгиард. — Може би отговорът на едното е отговор и на двете.

Тиамак го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти каза, че може би умишлено сме държани в неведение — че Кралят на бурите е вдигнал Елиас и Джосуа един срещу друг, докато всъщност преследва някаква своя съвсем различна цел.

— Да?

— Може би това не е просто някаква подмолна цел, която иска да прикрие. Може би той също иска да потули тайните на Трите меча.

На Тиамак като че ли нещо му проблесна.

— Но ако цялото съперничество между Джосуа и Върховния крал е само за да ни бъде попречено да разберем как да използваме мечовете, това би могло да означава, че отговорът е съвсем прост — нещо, което бихме могли да разберем много бързо, ако вниманието ни не беше насочено другаде.

— Точно така! — Увлечен в търсенето на отговорите, Странгиард беше изгубил обичайната си сдържаност. — Точно така. Или е нещо толкова елементарно, че не бихме го пропуснали, ако не бяхме заслепени от непрекъснато възникващите неотложни проблеми, или има някой или някакво място от изключително значение, които са недостижими за нас, докато продължава тази война между двамата братя.

„В името на Тези, които наблюдават и оформят — каза си Тиамак, — хубаво е да имаш някого, с когото да споделяш мислите си, който разбира, който задава въпроси, който търси смисъла!“

В момента дори не изпитваше потребност от своя дом в мочурищата.

— Чудесно, Странгиард. Това наистина си заслужава да бъде обсъдено.

Архиварят се изчерви, но отвърна убедено:

— Спомням си, че когато бягахме от Наглимунд, Деорнот каза, че норните, изглежда, искат да ни отклонят да тръгнем в някои посоки — тогава по-точно да не навлезем по-дълбоко в Алдхеорте. Вместо да се опитат да ни убият или заловят, те като че ли се опитваха… да ни отклонят. — Свещеникът разтри разсеяно зачервения си от престоя на палубата нос. — Мисля, че ни пречеха да се срещнем със ситите.

Тиамак остави листовете, които държеше: по-късно щяха да имат достатъчно време за тях.

— Значи по всяка вероятност ситите знаят нещо, което дори и те не осъзнават! В името на Този, който винаги стъпва на пясък, как ми се иска да бяхме разпитали младия Саймън по-подробно за времето, което е прекарал заедно с безсмъртните. — Тиамак се изправи и се приближи до вратата на каютата. — Ще отида да кажа на Слудиг, че искаме да разговаряме с Адиту. — Той спря. — Но не знам как би могла да се прехвърли от един кораб на друг. Морето е толкова опасно в момента…

Странгиард помръдна рамене.

— Няма да навреди, ако попиташ.

Тиамак се люшна с люлеенето на кораба, после изведнъж пак седна.

— Това може да почака до сутринта, когато ще може да се прехвърли по-безопасно. Преди това можем да направим много неща. — Той отново взе пергаментите. — Би могло да е всичко, Странгиард — всичко! Трябва да си спомним всички места, където сме били, хората, които сме срещали. Досега реагирахме на онова, което е пред нас. Сега зависи от нас двамата да помислим какво сме пропуснали да видим, вторачени в най-належащите проблеми и във войната.

— Трябва да поговорим и с други. Самият Слудиг е преживял доста, а непременно трябва да разпитаме и Исгримнур, и Джосуа. Но дори не знаем какви въпроси да задаваме. — Свещеникът въздъхна и поклати унило глава. — Милостиви Ейдон, жалко, че Гелое вече я няма. Тя положително би знаела откъде да започне.

— Но вече я няма, както каза, а и Бинабик не е тук. Така че ще се наложи да се справим сами. Това е наше ужасяващо задължение, каквото е и задължението на Камарис Да размахва меча, а на Джосуа да носи бремето на управлението. — Тиамак погледна пергаментите в скута си. — Но си прав: най-трудното е да решиш с какво да започнеш. Само да можеше някой да ни каже нещо повече са изковаването на тези мечове. Само да не беше изгубено това знание.

Двамата седяха, потънали в потискаща тишина; гласът на нискиеца отново се извиси, прорязваше фученето на бурята като остър нож.

В първия момент самият размер не позволи на Мириамел да разбере какво точно се извисява пред нея. Проблясващите като утринна зора масивни кадифени венчелистчета, искрящите като стъклени сфери капчици роса, дори тръните — огромни като тъмни извити дървета шипове, — всяко от тези неща трябваше да бъде осмислено и възприето поотделно. Едва след доста време — или поне й се струваше така — успя да осъзнае, че исполинското нещо, което се извисява пред погледа й, е… роза. Сякаш гигантски, но невидими пръсти усукваха стъблото, а уханието беше толкова силно, че сякаш изпълваше цялата вселена със задушливия си аромат, който като че ли я пронизваше с живот.

Просторното, обрасло с неокосена трева поле, над което се виеше розата, започна да се тресе. Пръстта под могъщия цвят се изкоруби. Изскочиха сиви камъни, високи и назъбени, сякаш вирнали муцуни над земята към слънцето къртици. Щом се освободиха и тя видя, че издължените камъни в основата си са съединени, разбра, че всъщност това е огромна ръка, която се надига изпод земята. Тя се издигна и около нея се посипа трева и рохкава пръст, каменните й пръсти се разпериха и се свиха около розата. В следващия миг ръката я сграбчи. Огромната роза постепенно клюмна в смазващото стискане. Едно-единствено разперено венчелистче се спусна, полюшвайки се във въздуха, към земята. Розата беше мъртва…

Мириамел се надигна, сърцето й блъскаше в гърдите й. Пещерата тънеше в мрак, осветявана единствено от слабото розово сияние на няколко от кристалите на дуорите, също както докато заспиваше. Но въпреки това тя долови някаква промяна и извика:

— Юис-фидри?

Един силует се отдели от близката стена и се приближи към нея, поклащайки глава.

— Още не се е върнал — каза Юис-хадра.

— Какво стана? — Главата на Мириамел пулсираше, сякаш някой я беше ударил с все сила. — Нещо се случи току-що.

— Този път беше много силно. — Юис-хадра беше очевидно притеснена: огромните й очи бяха отворени по-широко от обикновено, дългите й пръсти се извиваха конвулсивно. — Някаква… промяна се случва тук, промяна в костите на земята и в сърцето на Асу'а. — Тя търсеше думите. — Случва се от известно време. И става все по-силно.

— Каква промяна? Какво ще правим?

— Не знаем. Но няма да правим нищо, докато Юис-фидри и останалите не се върнат.

— Всичко около нас се срутва… а вие няма да предприемете нищо?! Дори няма да избягате?

— Не се… срутва. Промяната е различна. — Юис-хадра постави потрепващата си длан върху ръката на Мириамел. — Моля те. Народът ми е уплашен. Ти правиш по-лошо.

Преди Мириамел да успее да каже нещо, някакъв тих тътен премина през нея, абсолютно недоловим за слуха. Цялото помещение като че ли помръдна. За момент дори странното грозновато лице на Юис-хадра сякаш се промени, розовите светлинки от жезлите на дуорите заискриха до бяло, а след това в небесносиньо. Всичко сякаш се изкриви. Мириамел усети, че се люшва на една страна, сякаш я завърта някаква вихрушка.

Миг по-късно светлинките на кристалите отново отслабнаха и пещерата възстанови предишния си облик.

Мириамел пое дъх на пресекулки, преди да успее да проговори.

— Нещо… много лошо… се случва.

Юис-хадра се надигна, олюляваше се несигурно.

— Трябва да се погрижа за другите. Двамата с Юис-фидри се грижим да не се уплашат много. Без Къса и без Залата на образците не остана почти нищо, което да ни крепи заедно.

Мириамел потръпна и проследи с поглед отдалечаващата се дуорка. Огромните камъни около нея надвисваха като стени на гробница. Каквото и да беше онова, от което се опасяваха Джосуа, старият Джарнауга и останалите, сега се случваше. Някаква безумна сила бродеше през камъните под Хейхолт, както кръвта течеше из тялото й. Оставаше още съвсем малко време.

„Тук ли ще приключи всичко за мен? — попита се тя. — Тук долу в мрака, без дори да разбера защо?“

Не помнеше отново да е заспивала, но се събуди — този път по-кротко, — облегната на стената на пещерата. Вратът й беше схванат и докато го разтриваше, забеляза, че някой клечи до торбата й — смътен силует, осветен от слабото розово сияние на кристалите на дуорите.

— Ей! Какво правиш?

Силуетът се извърна, отворил широко очи.

— Събуди ли се? — обади се тролът.

— Бинабик? — Мириамел го изгледа онемяла, след това скочи и изтича до него. Сграбчи го в прегръдката си, разтърсена от бездиханен смях. — Майко на милосърдието! Бинабик! Как си? Как се добра дотук?

— Дуорите ме намериха да бродя по стълбището — отвърна той, след като тя го пусна. — Тук съм отскоро. Не исках да те будя, но умирам от глад, затова тършувах в торбите…

— Мисля, че е останала коричка хляб и може би малко сушени плодове. Тя зарови в багажа. — Толкова съм щастлива, че те виждам. Не знаех какво се е случило с теб! Онова същество, онзи монах! Какво стана?

— Убих го. Или може би го избавих. — Бинабик тръсна глава. — Не знам. За момент той стана себе си и ме предупреди, че норните са… как го каза?… „не за вярване измамни“. — Той взе парчето твърд хляб, което му подаде Мириамел. — Някога го познавах като човек. Двамата със Саймън го срещнахме сред развалините на „Свети Хоудрунд“. Не сме били приятели — с Хенгфиск де, — но да беше видяла очите му!… Такова ужасно нещо не бива да се прави на никого. Нашите неприятели трябва да отговарят за много неща.

— Какво мислиш за дуорите? Казаха ли ти защо ме отвлякоха? Ти също ли си техен пленник?

— Не знам дали пленник е точната дума — отвърна замислено Бинабик. — Да, Юис-фидри ми разказа много неща, когато ме намериха, и после, докато идвахме насам. Поне за известно време.

— Какво искаш да кажеш?

— В тунелите има войници — отвърна тролът. — А също и други, норни, предполагам, макар че не ги видяхме, както видяхме войниците. Но дуорите със сигурност ги усетиха, а не мисля, че се преструваха заради мен. Изпаднаха в ужас.

— Норни? Тук? Но аз мислех, че те не могат да дойдат в двореца!

Бинабик помръдна рамене.

— Кой може да каже? Техният неумиращ господар не може да посети това място, но не ми изглеждаше вероятно живите норни да искат да влязат тук. И все пак, ако всичко, което съм си мислел за истина, сега се окаже измама, не бих се изненадал и от това.

Юис-фидри се приближи и приклекна до тях; подплатената му кожена дреха изскърца. Въпреки добродушното му, скръбно лице, Мириамел си помисли, че дългите му тънки ръце му придават вид на плетящ паяжината си паяк.

— Спътникът ти е в безопасност, Мириамел.

— Радвам се, че го намерихте.

— При това тъкмо навреме. — Юис-фидри беше явно разтревожен. — Тунелите гъмжат от простосмъртни и Хикеда'я. Единствено умението ни да скрием входа към това помещение ни спасява.

— Тук ли възнамерявате да останете завинаги? Това няма да помогне особено.

Радостта от пристигането на Бинабик отново отстъпи място на чувството й за безпомощност. Бяха хванати като в капан в тази пещера, докато светът около тях като че ли се беше запътил към някакъв ужасяващ катаклизъм.

— Не усети ли какво се случи? — запита тя Юис-фидри. — Всички твои спътници го усетиха.

— Разбира се, че го усещаме. — В тона на Юис-фидри прозвуча раздразнение. — Ние усещаме повече от вас. Ние познаваме тези промени от стари времена. Ние знаем какво може Словото на сътворението. А и камъните ни говорят. Но нямаме сила да спрем онова, което се случва, а ако привлечем вниманието към себе си, това ще е краят. Нашата свобода не е нужна на никого.

— Словото на сътворението? Какво искаш да…

Преди Бинабик да довърши въпроса си, се приближи Юис-хадра и каза нещо на дуорски на съпруга си. Мириамел погледна към останалите дуори, сгушени до отсрещната стена на пещерата. Бяха явно уплашени — бяха ококорили очи в сумрака, бърбореха си тихичко, кимаха и поклащаха огромните си глави.

На лицето на Юис-фидри се появи тревожен израз.

— Отвън има някой — каза той.

— Отвън ли? — Мириамел затвори торбата. — Какво искаш да кажеш? Кой?

— Не знаем. Но зад тайната врата към залата има някой и се опитва да влезе. — Той размаха неспокойно ръце. — Не са простосмъртни войници, но които и да са, притежават някаква власт над нещата. Защитихме вратата до границите на уменията на Тинукеда'я.

— Норните? — Мириамел се задъха.

— Не знаем! — Юис-фидри се изправи и обгърна със слабата си ръка Юис-хадра. — Но трябва да се надяваме, че макар да са открили вратата, няма да могат да я отворят. Нищо друго не можем да направим.

— Би трябвало да има друг изход, нали?

Юис-фидри наведе глава.

— Рискувахме. Потулването на две врати едновременно ги прави по-уязвими и се уплашихме да приложим прекалено много умения, когато нещата са толкова небалансирани…

— Майко на милосърдието! — извика Мириамел, обзета от гняв и безнадежден ужас. — Значи сме в капан! — Тя се обърна към Бинабик. — Бог да ни е на помощ, какъв избор имаме?

Тролът изглеждаше уморен.

— Питаш дали ще се сражаваме ли? Разбира се. Кануките не дават даром живота си. „Миндъноб иник ят“, казваме ние: „Моят дом ще е твой гроб“. — Смехът му беше унил. — Но със сигурност и най-свирепият трол би предпочел да опази пещерата си, без да умре.

— Намерих си ножа — каза Мириамел и опипа с нервни пръсти крака си. Положи усилия да запази самообладание. В капан! Намираха се в капан без никакъв изход, а норните бяха зад вратата! — Милостива Елисия, да бях си взела лъка. Имам единствено Бялата стрела на Саймън, но съм сигурна, че ще е доволен, ако окича някой норн с нея. Предполагам, че ще мога да пронижа поне един.

Юис-фидри ги изгледа недоверчиво.

— Не бихте могли да се спасите от Хикеда'я дори с лък и пълен колчан с най-прекрасните стрели на Виндаомейо, камо ли само с един нож.

— Не мисля, че ще се спасим — отвърна рязко Мириамел. — Но вече стигнахме твърде далеч, за да им позволим да ни хванат като наплашени деца. — Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Вие сте силни, Юис-фидри, усетих го, когато ме отвлякохте. Нали няма да се оставите да ви убият ей така?

— Не е в нашия обичай да се бием — обади се Юис-хадра. — Никога не сме били силни — не и по този начин.

— Тогава се дръпнете назад. — Мириамел съзнаваше, че се държи като кръчмарски скандалджия, изтръпнала пред неизбежното. Само от един поглед към разтрепераните от ужас дуори решителността й се изпари и стаеният под нея страх зейна като яма, в която можеше да се катурне завинаги. — Да отидем до вратата, Бинабик, и да струпаме няколко камъка. Тук поне е пълно с камъни.

Сгушените дуори ги наблюдаваха подозрително, сякаш самата им подготовка за съпротива ги правеше почти толкова опасни, колкото врага отвън. Мириамел и Бинабик натрупаха набързо купчина камъни, след което той разглоби тояжката си, напъха ножа в колана си и приготви тръбата за издухване на стрели.

— По-добре да използвам първо това. — Той пъхна една стреличка в тръбата. — Може би една неясно причинена смърт малко ще ги забави.

Входът не се различаваше от неравната каменна стена, но застаналите пред нея Мириамел и Бинабик забелязаха една сребриста ивица да пълзи нагоре по камъка.

— Руян да ни води! — промълви отчаян Юис-фидри. — Пробили са отбраната ни!

Спътниците му нададоха ужасени вопли.

Лазещата по скалата сребриста ивица продължи хоризонтално на височина човешки бой и след това се спусна надолу. След като ивицата светлина очерта цялата секция, тя започна да се огъва навътре, като стържеше по каменния под. Мириамел наблюдаваше бавното й движение изтръпнала от ужас.

— Не заставай пред мен — прошепна Бинабик. — Ще ти кажа кога ще е безопасно да тръгнеш.

Вратата заяде. Някакъв силует изникна в тесния отвор и Бинабик вдигна тръбата до устата си. Тъмният силует се олюля и рухна напред. Дуорите нададоха ужасени стонове.

— Улучи го! — възкликна Мириамел.

Тя грабна един камък, готова да го метне срещу следващия, докато Бинабик нагласи следващата стреличка… но през отверстието не се появяваше никой.

— Изчакват — прошепна Мириамел на трола. — Видяха какво се случи с първия.

— Но аз не съм стрелял! — отвърна той.

Силуетът повдигна глава и каза с мъчително усилие:

— Затворете… вратата. Те са… зад мен…

Мириамел зяпна изумена.

— Това е Кадрах!

Бинабик се вторачи първо в нея, а след това и в монаха, който отново се свлече. Тролът пусна тръбата и хукна напред.

— Кадрах? — Мириамел поклати бавно глава. — Ти тук?!

Дуорите се втурнаха покрай нея, за да затворят вратата.