Към кулата на Зеления ангел. Част втора

32. Кулата

Саймън спря пред вратата на тронната зала. Въпреки необичайното спокойствие, което долови, докато прекосяваше подземията на Хейхолт, и въпреки че Блестящ гвоздей висеше до бедрото му, сърцето му блъскаше като лудо. Дали кралят щеше да очаква безмълвно в мрака както в кулата на Хйелдин?

Влезе през входа, стиснал дръжката на меча.

Тронната зала беше пуста — нямаше жива душа. Шест безмълвни фигури се възправяха около Престола от драконова кост, но Саймън ги познаваше отдавна. Пристъпи навътре.

Хералдическите знамена, които по-рано висяха покрай стените, бяха паднали, разкъсани от пронизващия вятър, който нахлуваше през високите прозорци. Извезаните зверове и птици бяха струпани на купчини, някои бяха провесени върху костите на огромния престол. Саймън прекрачи един подгизнал от влагата флаг — пришитият върху него сокол беше опулил око в недоумение как е рухнал от небесата. Близо до него, отчасти покрито от други влажни знамена, лежеше парче черен плат със стилизирана златна рибка. Щом я забеляза, в съзнанието на Саймън проблесна някакъв спомен.

Врявата навън се усилваше. Той знаеше, че не разполага с много време, но бледият спомен не го оставяше на мира. Пристъпи към черните малахитови статуи. От пулсиращите проблясъци на бурята лицата им сякаш се гърчеха и за миг Саймън се уплаши, че магиите, от които целият дворец потръпваше и се променяше, могат да съживят каменните крале, но за негово успокоение те си оставаха безжизнено вкаменени.

Саймън се загледа във фигурата, изправена точно до дясната пожълтяла облегалка на огромния престол. Ейлстан Фискерн беше вирнал глава, сякаш вторачен в някакво великолепие отвъд тези прозорци, отвъд този замък и неговите кули. Саймън много пъти се беше заглеждал в лицето на краля-мъченик, но този път то му се стори различно.

„Това е този, когото видях — сети се изведнъж той. — В съня, който ми показа Лелет. Той четеше книгата и очакваше дракона. Тя каза: „Това е част от твоята история, Саймън“.“

Погледна малкия златен пръстен на ръката си. Гравираната върху него рибка го погледна. Какво му беше казал Бинабик, че означава ситският надпис върху пръстена? Дракони и смърт?

„Драконът беше мъртъв“.

Това му беше прошепнала Лелет в онова не-място, прозореца към миналото.

„Нима крал Ейлстан е част от моята история? — запита се Саймън. — Това ли ми повери Моргенес, когато ми изпрати този пръстен? Най-великата тайна на Лигата на свитъка: че нейният основател е убил дракона, а не Джон?“

Саймън беше пратеник на Ейлстан след пет века. Това беше бреме на чест и отговорност, които в момента дори не можеше осъзнае, всеобщо признание, ако успееше да оцелее, дълбока тайна, която би могла да промени живота на почти всички, които познаваше.

Но Лелет му беше показала и нещо друго. Беше му показала видението на Инелуки с Печал в ръцете му. А цялото зломислие на Инелуки беше насочено срещу…

„Кулата!“ Неминуемостта на надвисналата опасност отново го сграбчи в лапите си. „Трябва да отнеса Блестящ гвоздей там. Пилея си времето!“

Саймън отново огледа каменното лице на Ейлстан. Поклони се на основателя на Лигата като на свой владетел, наслаждавайки се на ритуалността на момента, след което обърна гръб на охранявания от статуите трон и се отдалечи забързан по каменните плочи.

Гоблените в чакалнята ги нямаше и стълбището към нужника беше открито. Саймън се изкачи по стъпалата и се промъкна през прозоречната пролука, обладан едновременно от нервна възбуда и ужас. Дворът можеше и да гъмжи от въоръжени воини, но те бяха забравили за Саймън Призрачното момче, което познаваше всяко кътче в Хейхолт. Не, не Саймън Призрачното момче, а сър Сеоман, Носителя на велики тайни!

Студеният вятър го блъсна като препуснал коч и едва не го събори от перваза. Бръскаше снега почти хоризонтално право в лицето и очите му и той не виждаше почти нищо. Продължи да се държи за цепнатината и се заоглежда, присвил очи. Стената пред прозореца беше широка една стъпка. На десет лакътя под него надаваха викове покрити в ризници мъже и се носеше дрънчене на блъскащ се метал. Кои се сражаваха? Ревовете на великани ли стигаха до слуха му, или само воят на бурята? Стори му се, че различава огромни бели силуети, които се биеха в сумрака, но не посмя да оглежда дълго и подробно какво го очаква, ако падне долу.

Погледна нагоре. Над главата му се извисяваше Кулата на Зеления ангел, щръкнала над безразборно струпаните покриви на Хейхолт като ствол на бяло дърво, сякаш господар на някаква древна гора. Над върха й надвисваха черни облаци. Светкавица разцепи небето.

Саймън се пусна от перваза и запристъпва покрай стената. Пръстите му моментално изтръпнаха и той изруга наум, че няма ръкавици. Притисна се до ледените камъни, за да не го събори пронизващият вятър.

„Усирис на Дървото! Тази стена никога не е била толкова дълга!“

Все едно минаваше по тесен мост над бездната на ада. От полумрака под него се издигаха писъци на болка и ярост, както и други, по-неясни звуци, някои от които толкова пронизителни и внезапни, че на няколко пъти той едва не се стовари от високото. Студът беше сковаващ, а вятърът брулеше ли, брулеше. Накрая стигна до края. Между ръба на стената и една от куличките, които се издигаха по ъглите около четвъртия етаж на Кулата на Зеления ангел, зееше пропаст, широка колкото неговия ръст. Саймън се сви на ръба, закрепил се срещу връхлитащия го вятър, докато се опитваше да събере смелост за скок. Един порив на вятъра го блъсна и той се олюля.

„Хайде де — каза си той. — Правил си го стотици пъти“.

„Но не и в буря — обади се друг глас. — И със сражаващи се под тебе воини, които ще те накълцат на парчета още преди да разбереш дали си оцелял при падането“.

Свъси лице срещу лапавицата и пъхна ръце под мишниците си, за да позатопли вкочанените си пръсти.

„Ти пазиш тайните на Лигата — каза си той. — Моргенес ти се довери“.

Беше нещо като самонавивка, като заклинание. Докосна Блестящ гвоздей, за да се увери, че все още е на колана му — при докосването тихата му песен се надигна като гръб на погалена котка, — след което застана на самия ръб на стената. След продължително олюляване в очакване вятърът да позатихне поне малко, изрече кратка молитва и скочи.

Вятърът го застигна насред скока и го метна на една страна. За момент той сякаш щеше да рухне в бездната, но ръката му докопа корниза и той го сграбчи и провисна от него. Вятърът го люшна пак и му се стори, че кулата и небето ще се завъртят наопаки. Влажните му пръсти се хлъзнаха по камъка, той успя да се хване и с другата ръка, но това не му помогна особено. Краката му увиснаха над нищото и всеки момент щеше да се изпусне.

Опита се да превъзмогне болката, която прониза и без това изтръпналите му стави. Сякаш отново го бяха завързали за колелото, изопнат до разкъсване, но този път имаше изход от изтезанията. Ако се пуснеше, всичко щеше да приключи за миг и най-после щеше да намери спокойствие.

Но беше видял и изстрадал прекалено много, за да си позволи да се отпусне в забравата.

Напрегна се до изнемога и се издърпа малко нагоре. През стиснатите му зъби се процеди неволен болезнен стон. Камъкът беше хлъзгав, но с последно усилие Саймън издърпа горната част на тялото си над корниза и се плъзна напред с все още увиснали крака.

Един гарван, който се беше сгушил на сушина под навеса, го оглеждаше с жълтеникаво безразличие. Младежът се изтегли още малко напред и гарванът се оттегли на няколко крачки, но отново спря и продължи да го оглежда с килната на една страна глава.

Саймън се издърпа към прозореца на кулата — мислеше единствено как да се измъкне от пронизващия вятър. Ръцете и раменете му пулсираха, лицето му се беше сковало от острия студ. Щом се хвана за перваза, нещо го сграбчи от главата до петите и кожата му пламна, сякаш по цялото му тяло бяха полазили освирепели, безмилостно хапещи мравки. Гарванът подскочи и се превърна в неясно петно от черни пера сред връхлетелия го вятър, след което отлетя нагоре в небето.

Парещата болка се усилваше и крайниците на Саймън се тресяха безпомощно. Нещо започна да изтласква въздуха от гърдите му. Разбра, че е скочил направо в капан, нагласен за залавяне и ликвидиране на поотрасли кухненски прислужници.

„Идиот — мина му през ума. — Беше си идиот и идиот си остана…“

С последни усилия той се прехвърли през прозореца на кулата и се свлече на стълбището. Мъчителното напрежение внезапно изчезна. Саймън остана да лежи на студените камъни, разтърсван от гърчове, докато се мъчеше да си поеме дъх. Главата му щеше да се пръсне, а белегът върху бузата му пулсираше болезнено. Стомахът му сякаш всеки момент щеше да изскочи през гърлото му.

Нещо разтърси цялата кула — чудовищен, плътен камбанен звън, какъвто не беше чувал никога — отекна чак до костите му и разцепи черепа му. Целият свят сякаш се обърна наопаки.

Саймън се сви разтреперан на стъпалата.

„Това не са камбаните на кулата! — мина му през ума, след като тътенът отмина и мислите му се подредиха. — Слушах ги всеки ден, докато живеех тук. Какво беше това? Какво се е случило с всичко!?“

Студът понамаля и кръвта отново се втурна по артериите и вените му. Болката не пронизваше само бузата му. Саймън прокара ръка по челото си. Напипа някаква буца над дясното си око. Дори при лекото докосване изпита задушаваща болка. Сигурно си беше ударил главата при падането от прозореца на стълбището.

„Можеше да е и по-лошо — утеши се той. — Можеше да се ударя, когато скочих от ръба. Сега щях да съм мъртъв. Но вместо това съм в кулата — където Блестящ гвоздей иска да… няма търпение да…“

„Блестящ гвоздей!“

Посегна панически, но не беше загубил меча: той продължаваше да е до бедрото му, напъхан в колана му. В някакъв момент явно се беше порязал на острието му и върху лявата ръка над китката му имаше две съсирени струйки кръв, но раните не бяха опасни. Мечът продължаваше да е с него. Което беше най-важното.

И продължаваше да му пее тихичко. Саймън по-скоро го долавяше, отколкото чуваше, някакво настоятелно притегляне, което превъзмогваше болките в главата и разнебитеното му тяло.

Искаше да продължи нагоре.

„Сега ли? Дали трябва просто да се изкача? Милостиви Ейдон, толкова ми е трудно да мисля!“

Надигна се, изпълзя до едната страна на стълбището и подпря гръб на гладката стена. Разтри изтръпналите си мускули. Когато крайниците му отново можеха да се прегъват почти нормално, се улови за стената и се изправи. Целият свят сякаш се олюля и завъртя, но той притисна ръце към назъбените релефи, които покриваха камъните, и след малко вече можеше да стои, без да се подпира.

Заслуша се във воя на вятъра зад стените на кулата и в смътния тътен на битката. Долови и друг звук, който ставаше все по-силен. Отдолу се качваше някой.

Саймън се огледа безпомощно. Нямаше къде да се скрие. Извади Блестящ гвоздей и усети пулсациите му в ръката си — изпълваха го с упойваща топлина като глътки тролско ловджийско вино. За момент се замисли дали да не се престраши да остане на мястото си с изваден меч и да изчака онзи, който се изкачваше по стъпалата, но реши, че постъпката му би била демонстрация на изключителна глупост. Ами ако бяха повече хора? Биха могли да бъдат кои ли не — воини, норни, дори кралят и Приратес. Саймън носеше отговорност за живота и на други хора, както и за Великия меч, който трябваше да качи горе за окончателната битка, и подобна отговорност не можеше да се пренебрегне. Обърна се и се изкачи тихо по стъпалата, насочил Блестящ гвоздей напред, като внимаваше да не удари в нещо върха му, за да не издрънчи. Някой вече беше минавал по стълбището: на стенните стойки горяха факли и пламъците им изпълваха пространствата между прозорците с потрепваща жълтеникава светлина.

Стълбището се виеше нагоре и след двайсетина стъпала Саймън стигна до тежка дървена врата в стената. Почувства облекчение: можеше да се скрие в стаята зад нея, а ако беше достатъчно предпазлив, да надникне и да види кой се изкачва по стълбището зад него. Беше стигнал до вратата почти навреме. Макар че беше избързал нагоре, не беше успял да се отдалечи особено от стъпките зад гърба си, а докато се занимаваше с резето, те се засилваха все повече и повече.

Вратата се открехна навътре. Саймън надникна към сенките зад нея и прекрачи. Подът сякаш хлътна под краката му, щом се обърна да я затвори. Отстъпи малко, за да може вратата да мине покрай него, и единият му крак увисна във въздуха.

Саймън възкликна от уплаха и сграбчи вътрешната дръжка. Вратата се люшна от тежестта му и го избута още по-навътре, докато той размахваше крак, за да стъпи на нещо. Потната му от връхлетелия го ужас длан се плъзна по дръжката. На светлината на факлата от стълбището той забеляза, че подът продължава само на лакът от прага — оттам нататък стърчаха прогнили трески, под които не се виждаше нищо освен мрак.

Едва успя да запази равновесие — и в този момент за втори път отекна разтърсващият, оглушителен камбанен звън. За миг светът около него се сгромоляса, а залата без под се изпълни с ярки подскачащи пламъци. Мечът, който стискаше здраво, дори когато беше увиснал над нищото, се изхлузи от ръката му. В следващия миг пламъците изчезнаха и Саймън залитна на самия ръб на пода. Блестящ гвоздей — най-скъпоценната надежда на целия свят! — потъна в сенките под него.

Стъпките се приближаваха. Саймън бутна вратата и прилепи гръб към нея, стъпил върху тясната ивица дърво над празната чернота. Чу стъпките да подминават скривалището му и да продължават нагоре, но вече изобщо не го интересуваше кой друг се намира с него в кулата. Блестящ гвоздей беше изгубен.

Бяха се изкачили толкова нависоко! Стените на стълбището се надвесваха над нея като зейнала да я погълне паст. Мириамел се олюля. Ако тази оглушителна камбана издрънчеше за четвърти път, със сигурност щеше да загуби равновесие и да се строполи. Търкалянето й по стъпалата нямаше да има край.

— Почти стигнахме — прошепна Бинабик.

— Знам. — Долавяше, че нещо ги очаква малко по-нагоре: сякаш самият въздух потрепваше. — Не знам дали мога да отида там…

Тролът хвана ръката й.

— Аз също съм уплашен. — Тя едва можеше да го чуе през писъка на вятъра. — Но чичо ти е там, а и Камарис отнесе меча горе. Приратес също е там.

— И баща ми.

Бинабик кимна.

Мириамел пое дълбоко въздух и погледна нагоре, където иззад извивката на стълбището се процеждаше слабо червеникаво сияние. Там чакаше смъртта — и нещо още по-ужасно. Знаеше, че трябва да отиде, но с ужасяваща яснота разбираше, че с всяка следваща крачка светът, който познаваше, щеше да се скъсява все повече.

Мириамел прокара ръка по потното си лице.

— Готова съм.

Там, където стъпалата се насочваха към помещението над тях, потрепваше дрезгава светлина. Отвън изтрещя гръмотевица. Мириамел стисна Бинабик за ръката, а след това потупа колана си, където беше пъхнала кинжала, който беше извадила от хладната ръка на един от воините на Изорн. Извади една стрела от торбата си и я нагласи на тетивата на лъка. Веднъж беше улучила Приратес: дори да не можеше да го убие, би могла да предизвика съдбоносно важна бъркотия.

Заизкачваха се към кървавото сияние.

Първото, което видя, бяха тъничките крачета на Тиамак. Вранът лежеше неподвижен до стената с усукано около коленете му наметало. Тя потисна вика си и преглътна с усилие, но продължи нагоре с обърнато към брулещия вятър лице.

От небето се надвесваха мрачни облаци, които се виждаха през високите прозорци, разръфаните им краища бяха озарени от потрепващото сияние на Звездата-завоевател. Под тавана на камбанарията, от който висяха огромните камбани, се извиваха снежни вихрушки като пепел. Усещането за очакване, за един вцепенен пред предстоящото свят, беше поразяващо. Мириамел се задъха.

Чу тихото възклицание на Бинабик до себе си. Камарис беше застанал на колене върху пода под зеленясалите камбани. Раменете му се тресяха, беше вдигнал черния Трън право нагоре като свещено Дърво. На няколко крачки от него стоеше Приратес с развята от яростния вятър червена мантия. Но нито един от двамата не привлече вниманието й.

— Татко?

Гласът й се понесе почти като шепот.

Кралят повдигна глава, но движението продължи някак безкрайно дълго. Бледото му изпито лице напомняше череп с дълбоко хлътнали очи, проблясващи като едва мъждукащи фенери. Той се втренчи в нея и тя изпита усещането, че се разпада. Прииска й се да заплаче, да избухне в смях, да се втурне към него и да го накара да се почувства отново добре. В същия момент нещо в нея, впримчено като в капан и надаващо вопли, искаше да види тази разкривена развалина — която се представяше за него, но не беше възможно да е мъжът, който я беше отгледал — унищожена, запратена в мрака, за да не я тормози вече нито с обичта си, нито с ужаса, с който я изпълваше.

— Татко?

Този път гласът й се чу.

Приратес изви глава към нея. На лъскавото му лице се изписа раздразнение.

— Виждаш ли? С нищо не се съобразяват, твое величество — каза той на краля. — Винаги се промъкват, където не им е мястото. Нищо чудно, че управлението ти причинява толкова мъки.

Елиас разтърси рамене от гняв — или може би от погнуса. Лицето му беше отпуснато.

— Махни я оттук.

— Татко, почакай! — извика Мириамел и пристъпи напред. — Бог да ни пази, не го прави! Пребродих целия свят, за да поговоря с теб! Не го прави!

Приратес вдигна ръце и изрече нещо, което тя не чу. Неочаквано я връхлетя нещо невидимо, което я сграбчи и изгори, и в следващия миг двамата с Бинабик бяха запратени в дъното до стената на камбанарията. Торбата й се свлече от рамото й и съдържанието й се разпиля върху пода. Лъкът излетя от ръката й и изтрополи надалеч — не можеше да го достигне. Опита се да помръдне, но сковаващата сила й позволи само няколко бавни спазматични движения. Не можеше да се придвижи напред. До нея Бинабик също се напрегна, но със същия успех. Бяха безпомощни.

— Махни я оттук — повтори още по-гневно Елиас, без изобщо да я поглежда.

— Не, твое величество — настоя свещеникът, — нека да остане. Нека наблюдава. От всички хора на света тъкмо твоят брат — той посочи към нещо, което Мириамел не можеше да види, — който за нещастие не може да възприеме нищо в момента, и твоята коварна дъщеря те принудиха да тръгнеш по този път. — Той се изкиска. — Но те не подозираха, че изборът, който ти предпочете, ще те направи още по-велик.

— Тя изпитва ли болка? — попита грубо кралят. — Вече не ми е дъщеря, но няма да ти разреша да я измъчваш.

— Никаква болка, твое височество — отвърна алхимикът. — Двамата с трола ще са само… публика.

— Добре. — Кралят най-после вдигна очи към Мириамел и погледна напрегнато, сякаш беше на цяла миля от нея. — Само да беше ме послушала — промълви хладно той, — само да беше се покорила…

Приратес отпусна ръка върху рамото на Елиас.

— Така стана по-добре.

„Твърде късно“.

Пустотата и отчаянието, които Мириамел потискаше в себе си, се отприщиха и я заляха като черна кръв. Баща й беше загубен за нея и тя беше мъртва за него. Всички опасности и страдания бяха отишли напразно. Болката я сграбчи с невероятна сила и й се стори, че сърцето й ще спре.

Разклонена светкавица раздра небето зад прозореца. От тътена камбаните отекнаха.

— От… обич. — Тя напрегна челюсти, за да превъзмогне сковаващото заклинание на алхимика. Всяка едва доловима дума отекваше в собствените й уши, сякаш беше застанала на дъното на дълбок кладенец. Каза му го, но беше много късно, прекалено късно. — Ти… аз… направих всичко това… от обич.

— Тишина! — изсъска кралят. Лицето му се превърна в кокалеста маска на гнева. — Обич! Става ли нещо от нея, след като червеите оглозгат кокалите ни? Не познавам такава дума.

Елиас бавно се извърна към Камарис. Старият рицар не беше помръднал от мястото си на пода, но сега, сякаш насоченото към него внимание на краля го накара да се подчини, той изпълзя няколко стъпки по-близо до него; върхът на Трън стържеше пред коленете му.

Гласът на краля прозвуча необичайно деликатно.

— Не се изненадвам, че черният меч е избрал теб, Камарис. Казаха ми, че си се завърнал сред живите. Знаех, че ако това е вярно, Трън ще те намери. Сега ще действаме заедно, за да защитим кралството на твоя любим Джон.

Мириамел се ужаси, щом позна този, когото допреди малко Камарис беше закривал от погледа й. Джосуа лежеше проснат на пода с неестествено разперени ръце и крака. Лицето на принца беше извърнато встрани, но ризата и наметалото около врата му бяха подгизнали от кръв. Очите й се напълниха със сълзи.

— Време е, твое величество — обади се Приратес.

Кралят протегна Печал като сив език, чийто връх почти докосна стария рицар. Макар Камарис видимо да се съпротивляваше, започна да издига Трън срещу мрачното острие в ръката на краля.

Опивайки се да превъзмогне силата, която сковаваше Мириамел, Бинабик нададе глух предупредителен вик, но Трън продължи да се издига в разтрепераните ръце на стареца.

— Прости ми, Господи! — изкрещя отчаяно Камарис. — Този свят е грешен… и аз отново Ти измених!

Двата меча се срещнаха с тих звън, който отекна в помещението. Шумът на бурята постихна и за миг във въздуха увисна единствено мъчителното стенание на Камарис.

В точката, където двата меча се докосваха, запулсира черно сияние, сякаш светът се беше разцепил и оттам проникваше някаква изначална пустота. Въпреки заклинанието на алхимика Мириамел усети, че въздухът във висока камбанария внезапно натежа и стана крехък. Студът стана още по-смразяващ. По сводовете на прозорците и по стените мълниеносно започнаха да се оформят фигури от лед. За броени мигове цялото помещение се покри с тънък слой ледени кристали, проблясващи в хиляди необикновени цветове. От огромните камбани се източиха ледени висулки като прозрачни зъби, блещукащи с отразеното сияние на червената звезда.

Приратес вдигна триумфиращо ръце. По мантията му заблещукаха ледени люспи.

— Започна се.

Мрачният грозд от камбани под тавана не помръдна, но разтърсващият костите камбанен тътен отекна отново и навсякъде се посипаха ледени кристалчета, а кулата потръпна като връхлетяно от ураганен вятър крехко дръвче.

Саймън натисна дръжката на вратата на долното ниво и изруга тихичко. Беше залостена. Нямаше да е лесно да влезе в стаята под липсващия под, а и отново чу, че някой се изкачва по стълбището.

Болките в ставите му бяха все така изпепеляващи, но той забърза обратно към горната врата, промъкна се през нея, като внимаваше този път да застане в самия край на пода, който беше издържал тежестта му предишния път. Принуди се да се изтегли в единия край на вратата, щом тя се затвори. След като стъпките отминаха, пристъпи внимателно по тънката дървена ивица, за да надникне през тясната пролука, но успя да зърне само дребен тъмен силует, който изчезна зад извивката на стълбата, като залиташе странно. Изчака заслушан двайсетина удара на сърцето, после се измъкна навън и взе една факла от най-близката стойка.

За огромно свое облекчение на светлината на факлата успя да забележи, че долното помещение има под и че макар отделни части от него също да са прогнили, е почти непокътнат. Блестящ гвоздей блещукаше сред струпани на купчина мебели. Щом го видя да лежи като захвърлено върху бунище скъпоценно бижу, Саймън усети болезнен спазъм. Трябва да си го вземе. Блестящ гвоздей трябваше да стигне до върха на кулата. Дори от разстояние усещаше копнежа му.

Тъничка нишка от песента на острието проникна в мислите му, щом откри мястото на пода под него, което му се стори най-стабилно. Захапа дръжката на факлата със зъби и спусна крака от ръба на ивицата. Отпусна се с изпънати ръце в цял ръст и скочи с разтуптяно сърце. Дървото изскърца шумно и поддаде малко, но издържа. Той пристъпи към Блестящ гвоздей, но кракът му хлътна като в кална почва. Моментално го издърпа и видя, че малко по-голямо от подметката му изгнило парче от пода се е откъртило.

Свлече се на четири крака и залази през опасното място много внимателно, като проверяваше всяка педя от пода пред себе си. Воят на вятъра беше приглушен. Пламъкът на факлата пареше бузата му, а сянката му върху стената приличаше на някакъв изгърбен звяр.

Протегна ръка. По-близо… по-близо… ето! Пръстите му се сключиха около дръжката на Блестящ гвоздей и песента моментално се усили, завибрира през него, приветства го… и дори повече. Копнежът на меча стана негов копнеж.

„Горе — помисли си внезапно той. Думата проблесна като пътеводен фар в съзнанието му. — Време е да се кача горе“.

Но беше по-лесно да си го помисли, отколкото да го направи. Отпусна се на пода и изтръпна при заплашителното проскърцване на дъските. Извади факлата от устата си, вдигна я и се огледа. Стаята беше по-голяма от тази над нея, а половината таван, който не беше рухнал, се състоеше от белезникави каменни плочи без никаква подпора. Стените бяха голи, изподраскани с неясни рисунки под слой прах и сажди. Нямаше нищо, което да му помогне да се качи, а дори и да подскочеше, не можеше да достигне нерухналата ивица под пред вратата над главата му.

Замисли се за момент. Песента на меча пронизваше мислите му, настоятелна и призивна като тих, но несекващ барабанен тътен. Напъха Блестящ гвоздей в колана си и отново захапа факлата. Допълзя до вратата, която се беше опитал да отвори откъм стълбището, но установи, че не може да я отвори и отвътре: или се беше изметнала от влагата, или някак беше блокирала и колкото и да се напрягаше, не можа да я помръдне. Въздъхна и залази обратно към центъра на стаята.

С изключителна предпазливост започна да пренася парчета изпотрошени мебели, подреждаше ги пред залостената врата, докато не се образува купчина на височината на раменете му. Докато мъкнеше плота на една строшена маса, за да го постави най-отгоре, отново чу някой да се изкачва по стъпалата.

Не беше сигурен, но този път му се стори, че изкачващите се са повече. Притихна, както крепеше плота с една ръка, заслушан в подминаващите вратата стъпки, които след малко отекнаха и покрай горната врата. Задържа дъх и се запита кой ли от многобройните му врагове би могъл да се изкачва към върха на кулата, убеден, че ще открие отговора твърде скоро. Блестящ гвоздей не го оставяше на спокойствие нито за миг.

Щом шумовете утихнаха, Саймън побутна купчината, за да се убеди, че е стабилна. Беше се постарал да я нагласи така, че всички остри ръбове и изпотрошени краища да сочат надолу, за да не го наранят, ако падне, но знаеше, че ако това се случи, вероятно ще рухне заедно с всички тези покрити с опасни шипове трески през пода в още по-долната стая. Не му се мислеше за шансовете му да оцелее.

Изкатери се по купчината максимално предпазливо и се отпусна с цяло тяло върху плота на масата на върха й, за да свие крака отгоре. Пламъкът на факлата между зъбите му опърли краищата на косата му. Изправи се и усети нестабилната купчина лекичко да се размърдва. Като се мъчеше да запази равновесие, хвана факлата и я вдигна, за да открие най-здравото местенце на ръба на дъсчената ивица над главата си.

Докато пристъпваше едва-едва върху нестабилната купчина, камбаната отекна за трети път.

Оглушителният камбанен тътен се стовари върху кулата и я разтърси и купчината рухна под краката му, но в същия момент Саймън хвърли факлата и подскочи. Парче от прогнилия дъсчен под над главата му се откърти в едната му ръка, но той се задържа с другата. Задъхан, сграбчи по-здраво място със свободната си ръка и се напрегна да се изтегли нагоре; червени пламъци ближеха стените и всичко около него се тресеше в спусналия се полумрак. Повдигна се още по-нагоре, така че успя да се улови за прага на вратата, сви единия си крак и го преметна на ивицата под. Камбанният тътен заглъхна, но все още разтърсваше зъбите, костите и черепа му. Светлината потрепна и угасна и под него остана само едно смътно пламъче. До ноздрите му достигна миризма на пушек, който се издигаше от падналата сред отломките от изпотрошени мебели факла.

Успя да се покатери върху спасителната ивица дърво и докато си поемаше дъх, видя надигащите се от пода под него пламъци.

Изпълзя на една страна, колкото е възможно по-бързо, открехна вратата и се измъкна на стълбището. Блъсна вратата, през която се промъкнаха и се разсеяха във въздуха няколко струйки пушек, след което се опита да овладее разтърсваните си от гърчове ръце.

Извади меча от колана си. Блестящ гвоздей отново беше негов. Той все още беше жив и на свобода. Все още имаше надежда.

Щом се заизкачва по стъпалата, усети песента на острието да се усилва, бе сякаш някакъв възторжен химн на предстоящо сбъдване. Сърцето му също се разтупка по-силно. Всичко щеше да се подреди.

Мечът в ръката му се затопли, сякаш беше част от тялото му, някакъв нов орган, чувствителен и нащрек като нос на преследваща хрътка или уши на прилеп.

„Нагоре. Време е“.

Болката в главата и крайниците му стихна, заместена от нарастващия възторг на Блестящ гвоздей, който стискаше непоколебимо в пестника си, невредим и в безопасност.

„Най-после настъпи моментът. Всичко ще се подреди. Време е“.

Зовът на меча се разрастваше все по-неудържимо. Саймън не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен да премества един пред друг краката си, понесъл се към върха на кулата, към мястото, за което копнееше Блестящ гвоздей. През прозорците, които подминаваше, зърваше озарени в червено облаци, разсичани от време на време от ослепителния блясък на светкавиците, но ревът на бурята беше някак необичайно приглушен. Несравнимо по-мощна — поне в мислите му — беше песента на меча.

„Най-после всичко ще свърши“, мина му през ума.

Беше сигурен, защото му го обещаваше Блестящ гвоздей. Мечът щеше да постави точка на целия този хаос и страдания, които го преследваха от толкова дълго време. Щом се събереше със събратята си, всичко щеше да се промени. Цялото това нещастие щеше да приключи веднъж завинаги.

По стълбището нямаше никой друг. Никой друг не се движеше освен Саймън и той усещаше, че всички и всичко очакват него. Целият свят беше стихнал в очакване върху опорната точка на Кулата на Зеления ангел и тъкмо той щеше да промени равновесието. Усещането беше неистово, опияняващо. Мечът го теглеше нагоре, пееше му и с всяка следваща крачка го изпълваше със смътно, но непреодолимо усещане за предстояща слава и облекчение.

„Аз съм Саймън — каза си той и почти чу да тръбят тържествени фанфари. — Извърших велики дела! Съсякох дракон! Спечелих битка! А сега нося Великия меч“.

Докато се изкачваше все по-нагоре, стълбището затрептя под краката му като рукнала надолу река с цвят на слонова кост. Каменната стена като че ли засия, сякаш отразила светлината, която излъчваше самият той. Небесносините изображения проблеснаха като пръснати пред краката на победител цветя. Триумфът беше пред него. Заедно с края на мъките му.

Камбаната звънна за четвърти път, още по-оглушително.

Саймън се олюля, разтърсен като плъх в зъбите на йес, докато тътенът отекваше надолу по стълбата. Мразовит порив профуча покрай него и покри изображенията върху стената с тънък леден пласт. Той вдигна ръце към главата си, изкрещя и едва не изтърва меча. Залитна и се хвана за рамката на един от прозорците, за да не падне.

Изстена. Целият трепереше. Небето отвън се промени. Струпалите се облаци изчезнаха и небето над него зейна като черна пропаст, осеяна с малки студени звезди, сякаш Кулата на Зеления ангел бе разкъсала стягащите я окови и се бе понесла над бурята. След три удара на сърцето Черното небе отново се покри с озарени в червеникаво сияние сиви облаци и бурята се стовари върху кулата с нова сила.

Някаква тревожна мисъл помръдна в съзнанието му, противопоставяйки се на неотслабващия призив на Блестящ гвоздей.

„Нещо… не е… наред“.

Обладалият го възторг, чувството, че ще постави всичко на мястото му, помръкна. „Случва се нещо лошо — нещо ужасно!“

Но продължаваше да крачи нагоре, изкачваше стъпалата към смътното сияние. Не беше господар на тялото си.

Напрегна се. Крайниците му изстинаха и се вцепениха. Забави крачка и с усилие успя да спре. Потръпваше от мразовития вятър, който фучеше надолу по стълбището. От стените провиснаха тънки ледени висулки, парата от дъха му образува облак около главата му — но някъде над себе си той усети да се спотайва още по-вцепеняващ мраз, който някак си мислеше.

Остана дълго на стъпалата, като се мъчеше да овладее собствените си ръце и крака и се сражаваше с нещо невидимо, чието присъствие се долавяше единствено в нечовешкия мраз. Усети алчното му привличане, щом бликналата по кожата му пот замръзна и вледенените капчици изтропаха по каменните стъпала. От сгорещеното му тяло се вдигна пара и на мястото на отстъпващата топлина се настани вледеняващ студ.

Най-накрая студът го сграбчи и го изпълни, принуди го да продължи нагоре като марионетка. Той заизкачва сковано стъпалата, като стенеше безмълвно от вцепеняваща болка в черепа.

Стигна до последното стъпало и закрачи към замъглената от пара камбанария. Покритите с леден пласт стени блещукаха и проблясваха. Буреносните облаци надничаха през високите прозорци, а светлините и сенките пълзяха едва-едва, сякаш студът беше сковал и тях.

До вратата седяха Мириамел и Бинабик — потрепваха безпомощно като попаднали върху капка смола мушици. Щом ги зърна, той се ококори и сърцето му заблъска мъчително под ребрата, но нито можеше да им викне, нито да спре понеслите го напред негови собствени крака. Мириамел отвори уста и нададе глух стон. Сълзи премрежиха очите му и за миг бледото й лице задържа погледа му като самотна светлинка в мрачна стая. Но всевластното притегляне беше неудържимо. То го плъзна покрай приятелите му като понесена от течението на река треска към колоните в центъра на камбанарията.

Под вледенените камбани чакаха три силуета — единият коленичил. Онази част от Блестящ гвоздей, която го беше впримчила, трепна и подскочи… но тази, която Саймън успяваше да удържи, се сви от страх, щом Елиас извърна към него мъртвешкото си лице. Изпъстреното с цветни петна сиво острие, което кралят стискаше с две ръце, беше насочено срещу черния Трън и от точката на допирането им бликаше небитие — пустота, която вцепени съзнанието на Саймън.

Разтърсван от гърчове, Камарис — косата и веждите му блещукаха от ледените кристали — се обърна към Саймън. Лицето на стареца беше разкривено от мъка.

— Вината е моя… — прошепна той с тракащи зъби.

Приратес не откъсваше очи от колебливо пристъпващия Саймън.

После му кимна и се усмихна едва-едва.

— Знаех, че си някъде в кулата, кухненски хлапако — заедно с последния меч.

Саймън усети нещо да го притегля още по-неудържимо към мястото на срещата на Трън и Печал. Чрез Блестящ гвоздей, чиято песен го пронизваше, той долови песента и на другите две остриета: танцуващите енергични пулсации в тях се разраснаха с настъпването на сливането им. Саймън изпита усещането, че течението го отнася към бързей, но в същия момент усети и някаква преграда, която разделяше остриетата. Независимо че две от тях се докосваха, а третото се намираше само на няколко лакътя от тях, и трите бяха безкрайно разделени както винаги досега.

Но по-различното сега, което Саймън усещаше дълбоко и неизразимо в дълбините на съзнанието си, беше непосредствено предстоящата огромна промяна. Сякаш някакво могъщо вселенско колело беше готово да се завърти и в същия този миг всички прегради щяха да рухнат, всички стени щяха да се изпарят. Мечовете пееха в очакване.

Без да се усети, Саймън пристъпи напред и Блестящ гвоздей докосна другите две остриета. Разтърсването от контакта прониза не само Саймън, но и цялата камбанария. Черната пустота в мястото на докосването им се сгъсти, сякаш целият свят щеше да се провали и да изчезне в нея. Светлината се промени: проникващото през прозорците звездно сияние стана по-ярко и обагри в кървавочервено цялото пространство. И в същия момент оглушителната камбана дрънна за пети път.

Саймън се разтърси и изкрещя, щом кулата се разтресе и го пронизаха енергиите на мечовете — все така заключени в тях, но устремени да се отприщят. Сърцето му запрескача, поколеба се и почти спря. Погледът му се замъгли, след това постепенно се избистри отново. Сграбчи го нещо неумолимо, изгарящо като огън, и го привлече като фар в мрачна нощ. Той се опита да се дръпне, но макар да напрегна максимални усилия, само се олюля, впримчен в дръжката на Блестящ гвоздей като закачена на въдица издъхваща рибка. Камбанният тътен замря.

Обладан от музиката на мечовете, Саймън усещаше мразовитото присъствие, което го връхлетя върху стълбището, да се разраства, огромно и потискащо като планина и хладно като междузвездните пространства. Вече беше съвсем наблизо, но същевременно потрепваше отвъд някаква непонятна стена.

Вцепенен от бушуващата мощ на мечовете, Елиас втренчи обезумелите си зелени очи в Саймън.

— Този не го познавам, Приратес — измърмори той, — макар нещо в него да ми е познато. Но това няма значение. Всички уговорки са спазени.

— Истина е.

Свещеникът мина толкова близо до Саймън, че мантията докосна ръката му. Дълбоко в Саймън нещо изкрещя от отвращение и ярост, но през сгърчените му устни не излезе нито звук: той не беше нищо повече от Стойка на Блестящ гвоздей. Неукротимият дух на меча, най-после свързан със своите събратя, равнодушен към човешките усилия и ненавист, очакваше единствено предстоящото, нетърпелив като пес, който чака да бъде нахранен.

— Всички уговорки са спазени — продължи с дрезгав глас Приратес, след като застана до рамото на краля — и вече всичко е задвижено. Скоро Утук'ку Древната ще обуздае Езерото на Трите дълбини. Така ще довършим Петата къща и всичко ще се промени. — Той метна поглед към Саймън и очите му грейнаха. — А този, когото не познаваш, е кухненското кутре на Моргенес. — Приратес се ухили. — Това ме радва. Видях какво направи с Инч, момче. Много добра работа. Спести ми досадни усилия.

Саймън усети яростта в него да набъбва. Самодоволното лице на свещеника сякаш увисна сред червеното сияние и Саймън не виждаше нищо друго. Напрегна се да помръдне крайниците си, да отдели Блестящ гвоздей от събратята му, за да го стовари върху убиеца, но беше безпомощен. Пламъците на гнева лумнаха в него, неспособни да намерят излаз, и му се стори, че го изпепеляват отвътре.

Кулата отново подскочи от гръмовития тътен на камбаната. Саймън опули очи, усетил пода под краката му да се разтърсва и ушите му да изпукват, но бронзовите камбани в центъра на помещението не помръднаха. Вместо това изникна някакъв призрачен силует, подобен на камбана, но издължена и цилиндрична. В миговете, докато призрачната камбана продължаваше да вибрира, Саймън видя огнени езици да се издигат зад прозорците на фона на катраненочерното небе.

Щом звукът утихна, Приратес вдигна двете си ръце.

— Тя победи. Време е.

Кралят сведе глава.

— Господ да ми помага, много дълго чаках.

— Чакането ти приключи. — Свещеникът кръстоса ръце пред лицето си, след което ги свали. — Утук'ку обузда Езерото на Трите дълбини. Мечовете са тук и очакват Словото на разрухата да освободи онова, което ги свързва, и тогава силата, заключена в тях, ще се отприщи на свобода и ще те дари с всичко, което си пожелал.

— Безсмъртие? — попита Елиас, свенлив като дете.

— Безсмъртие, което надживява звездите. Ти търсеше мъртвата си съпруга, но намери нещо много по-велико.

— Недей… не споменавай за нея.

— Ликувай, Елиас, не скърби! — Приратес приближи дланите си и светкавица разцепи небосвода зад прозорците. — Боеше се, че ще останеш без наследник, когато непокорната ти дъщеря избяга, но ти самият ще бъдеш свой наследник. И никога няма да срещнеш смъртта!

Елиас вдигна глава, притворил очи сякаш срещу ослепителните лъчи на слънцето. Устата му потрепна.

— Никога няма да срещна смъртта — промълви той.

— Ти спечели могъщи приятели и в този час те ще ти се отплатят за всички понесени страдания. — Приратес се отдалечи от краля и вирна червения си ръкав към тавана. — Призовавам Първата къща!

Огромната невидима камбана отекна отново, сякаш Божият чук се стовари върху ада. Пламъци облизаха заледените стени на камбанарията.

— Насред древните камъни на Тистерборг очаква един от Червеноръките. За своя повелител и теб той използва силата на това място и отваря процеп в междупространствата. Той раздипля първата от А-Генай'асу'е и поражда Първата къща.

Саймън усети мразовитото, ужасяващо нещо, което чакаше, да се усилва. Беше навсякъде около Кулата на Зеления ангел и се приближаваше като дебнещ звяр, който се прокрадва в мрака към огъня.

— На Вентмаут — извика Приратес, — върху канарите над безграничния океан, където някога пламтеше Хайесфур за пътниците от изгубения Запад, сега се издига Втората къща. Слугата на Краля на бурите е там сега и много по-огромен огън се издига към небесата.

— Не… дей… — Скован в заклинанието на Приратес, Бинабик се напрегна да се отдели от стената. Гласът му сякаш идваше от безкрайно далеч. — Не… дей…!

Свещеникът махна към него и тролът стихна, сгърчен безпомощно.

Камбаната отново отекна и мощта й запулсира, нараствайки с вибрациите на тътена. До слуха на Саймън достигнаха викове от болка и ужас на езика на ситите. Червени отблясъци пробягаха по надвисналите от сводестия таван на камбанарията ледени висулки.

— Над Хасу Вале до древния Ридаещ камък, където Древната преди Древната някога е танцувала под вече изгаснали звезди, е издигната Третата къща. Слугата на Краля на бурите разпалва друг пламък до небесата.

Елиас внезапно се олюля назад и се приведе. Острието на Печал потрепна, но продължи да докосва другите два меча.

— Приратес — задъха се той, — нещо… нещо ме изгаря… отвътре!

— Татко!

Гласът на Мириамел беше едва доловим, но лицето й беше сгърчено от ужас.

— Защото настъпи времето, величество — отвърна алхимикът. — Ти се променяш. Твоята тленност трябва да бъде изпепелена с пречистващ пламък. — Той посочи към принцесата. — Погледни, Елиас! Виждаш ли какво ти причинява слабостта? Разбираш ли докъде ще те доведат преструвките на обичта? Тя ще те превърне в старче, което хленчи да го нахранят и се подмокря в леглото!

Кралят се изправи и обърна гръб на Мириамел.

— Няма да успее да ме прекърши — изсъска той през зъби. Изричаше всяка дума с усилие. — Аз ще… приема… обещаното.

Саймън видя, че свещеникът се усмихва, макар челото му да беше плувнало в пот.

— Ще го получиш.

И отново вдигна ръце. Саймън се напрегна, докато не му се стори, че слепоочията му ще се пръснат, но не можа да се дръпне от кръстосаните мечове.

— В твърдината на брат ти, Елиас — продължи Приратес, — в сърцето на неговото предателство — в Наглимунд — ние издигаме Четвъртата къща!

Саймън отново зърна непознатото черно небе в рамката на прозореца. Долу в ниското Хейхолт се беше превърнал в гора от бледи, изящни кули. Сред тях пълзяха пламъци. Странната гледка не изчезна. Хейхолт го нямаше, изместен от… Асу'а? До слуха му достигнаха отекващите писъци на ситите и рева на пожарите.

— А сега Петата къща! — извика Приратес.

Звънът на призрачната камбана този път върна пред погледа на Саймън гледката на буреносни облаци и снежни вихрушки. Пронизителните ситски писъци отстъпиха пред приглушените викове на простосмъртни.

— Насред Езерото на Трите дълбини Утук'ку отстъпва мястото си на последния от слугите на Краля на бурите и под нас израства Петата и последна Къща.

Приратес разпростря ръце с дланите надолу и цялата кула се разтресе. Някакво засмукващо притегляне прониза Блестящ гвоздей надлъж, премина в ръката на Саймън, сграбчи сърцето му, а след това и мислите му, сякаш искаше да ги изтръгне. Срещу него Камарис беше оголил зъби в мъчителна гримаса, а Трън се тресеше в пестника му.

Гейзер от ледена синя светлина избухна през пода на камбанарията, забушува и запращя, щом мина през чернотата, където се докосваха мечовете. Помръкнала и изкривена, светлината мина покрай лицето на Саймън и се разплиска върху блещукащия таван като синкави искри. Саймън усети как цялото му тяло се сгърчва в конвулсии, докато могъщите енергии се вихреха около и през него. Сред разпокъсаните му мисли отприщените духове на трите меча потрепнаха в триумф. Той се опита да отвори уста и да изкрещи, но челюстите му сякаш бяха заключени и Саймън само изскърца със зъби. Ослепителна синя светлина изпълни очите му.

— А ето че и Трите меча успяха да достигнат до това място под Звездата-завоевател. Печал, защитникът на Асу'а, камшикът за живите; Трън, звездното острие, знамето на умиращия Империум; Блестящ гвоздей, последното желязо на изчезналия Запад.

Щом Приратес изрече трите имена, огромната камбана затътна. Кулата и всичко около нея започна да се променя с всеки следващ звън — изящните кули и пламъците отстъпваха място на тантурестите, покрити със сняг покриви на Хейхолт и отново изникваха при следващия звън.

Сграбчен в хватката на могъщи сили, Саймън сякаш изгаряше отвътре. Изпепеляваше го разтърсваща ярост. В него се надигнаха гневни облаци от ненавист, че са го изиграли, че е свидетел как ликвидират приятелите му и на цялата тази причинена от Приратес и Елиас гибелна разруха. Искаше да размаха меча, да унищожи тези около себе си, да ликвидира тези, които му бяха причинили толкова страдания. Не можеше да изкрещи — дори не можеше да помръдне, освен да се гърчи от безпомощност. Яростта му, която нямаше как другояче да излее, изглежда, изтичаше през ръката му, която държеше меча. Блестящ гвоздей се замъгли, превърна се в нещо не съвсем реално, сякаш част от него се беше стопила. Трън беше някакво неясно петно в ръцете на Камарис. Очите на стареца се бяха подбелили.

Саймън усети чудовищния му гняв и отчаяние да се отприщват. Чернотата в пресечната точка на мечовете се разшири в някаква безкрайна празнота, вход към Небитието, през който се изля ненавистта му. Пустотата започна да пълзи по острието на Печал към Елиас.

— Ние обуздаваме огромния страх. — Приратес застана зад краля, който изглеждаше не по-малко вцепенен и безпомощен от другите двама мечоносци. Свещеникът разпери широко ръце, сякаш на Елиас израснаха още един чифт ръце. — Страхът пълзи по всички земи. Моретата кипят от килпа. Гхантите пълзят по улиците на градовете на юг. Зверовете от легендите крачат из снеговете на севера. Страхът е навсякъде.

— Ние обуздаваме огромния страх — продължи той. — По всички земи брат се възправя срещу брата. Чума, глад и бичът на войната превръщат хората в развилнели се демони.

— Цялата мощ на ужаса и беса е наша, пронизваща Петте къщи. — Приратес неочаквано се изкикоти. — Всички вие сте така нищожни! Дори ужасите ви са мизерни. Страхувахте се да видите армиите си победени? Ще зърнете много повече от това. Ще видите самото Време да се търкаля назад по своя коловоз.

Крал Елиас се разтресе в спазми, щом чернотата пролази по острието към него, но не беше в състояние да се освободи от Печал.

— Бог да ме спаси, Приратес! — Прониза го конвулсивен гърч, който го разтърси с такава мощ, че би трябвало да рухне на пода. Черната пустота докосна ръцете му. — А-а-а-а! Бог да ме спаси, изгарям! Душата ми гори!

— Нали не се надяваше, че ще е лесно? — Приратес се беше ухилил. Пот се стичаше по челото му. — Ще стане още по-лошо, глупако.

— Не искам безсмъртие! — изкрещя Елиас. — О, Господи, Господи, Господи! Освободи ме! Изгарям!

Гласът му се промени, сякаш нещо невъобразимо беше проникнало в дробовете и гърдите му.

— Не е важно какво искаш — викна Приратес. — Ще получиш своето безсмъртие, но то може би няма да е всичко, на което си се надявал.

Елиас се сгърчи. Крясъците му станаха безсловесни.

Приратес протегна ръце, така че надвиснаха от двете страни на дръжката на Печал съвсем близо до пръстите на Елиас.

— Време е за Словото на Разрухата — каза той.

Камбаната изтрещя и около Кулата на Зеления ангел отново изникна скръбното изящество на Асу'а. Звездите сред черното небе блещукаха хладни и нищожни като снежинки. Кулата се люшна като агонизиращо живо създание.

— Аз проправих пътя! — извика Приратес. — Аз изваях съда. Сега, в това място, нека Времето потече назад! Завъртете се, столетия, до мига, в който Инелуки беше прогонен в селенията отвъд смъртта. Докато изричам Словото на Разрухата, нека той се завърне! Нека се завърне!

Гласът му се превърна в ревящ вой и той заговори на груб като търкалящи се камъни и трошащ се лед език. Чернотата се разпростря над Елиас и за момент кралят изчезна напълно, сякаш изблъскан през стената на реалността. Той сякаш погълна чернотата или тя го изпълни, след което отново се появи, като се мяташе и крещеше.

„Елисия, майко на милосърдието! Те победиха! Те победиха!“

Главата на Саймън сякаш се изпълни с ураганни ветрове и огън, но сърцето му се превърна в черен лед.

Камбаната отново изтрещя и този път самият въздух в камбанарията сякаш се втвърди и вледени, като че ли попадна в огледален тунел, в който не съществува горе и долу. Звездите се превърнаха в петна от издължени бели нишки, гърчещи се като червеи върху пръст. Докато животът се изцеждаше от него през Блестящ гвоздей на затихващи вълни, той усети как целият свят се обръща наопаки.

Камбанарията помръкна. Лумнаха разкривени силуети и се размятаха из вледененото пространство, чиито стени някак се разтвориха и рухнаха. Нахлу мрак заедно с още по-плътен, смразяващ, безграничен студ.

Болезнените крясъци на Елиас се бяха превърнали в задавени глухи стенания. Сега двамата с Приратес бяха единственото, което се виждаше. Ръцете на свещеника потрепваха в жълтеникаво сияние. Лицето му блестеше. Цялата топлина на света се изцеждаше.

Кралят започна да се променя.

Силуетът на Елиас се приведе и видоизмени, разрасна се чудовищно, макар че собствените му разкривени очертания все още прозираха в сърцевината на мрака.

Смразяващият студ проникна и в Саймън, просмукваше се там, където пламъците на яростта бяха изпепелили надеждата. Животът изтичаше от него, изсмукван като мозък от кост.

Студеното, вцепеняващо създание, което беше чакало толкова дълго, пристигаше.

— Да, ще живееш завинаги, Елиас — викна Приратес. — Но като пърхаща сянка в собственото си тяло, нищожна в сравнение с яркия пламък на Инелуки. Нали разбираш, че след като колелото на Времето се завъртя назад по своята следа и всички врати отново се разтвориха пред Инелуки, неговият дух трябва да се всели в плътски дом.

Шумовете на бурята отвън бяха стихнали или вече не можеха да надмогнат странните сили, които бяха впримчили камбанарията. Фонтанът от синя светлина, изригнал от Езерото, се беше стеснил в безмълвна струйка, която се вливаше в чернотата на пресечната точка на мечовете. Приратес млъкна и в мрачната стая не се чуваше никакъв друг звук освен насеченото, хъхрещо дишане на краля. Пурпурни пламъчета припламваха в дъното на очите на Елиас, а главата му се пречупи назад като прекършена. От устата му като пара блъвна червено сияние.

Саймън наблюдаваше ужасен. Усети, че пътят през мечовете е отворен, както беше казал Приратес. Нещо прекалено чудовищно, за да съществува, идваше по него към света. Тялото на краля се разтърси като опъната от конец детска кукла. Навсякъде от него струеше дрезгава светлина, сякаш самата му плът се разпадаше, разкривайки нещо обгърнато от пламъци.

Някъде викаше Мириамел. Недоловимият й, изгубен гласец сякаш идваше от другия край на вселената.

Камбанарията беше изчезнала. Наоколо, странно ъгловати, сякаш отразени в счупени огледала, се възправяха тънките като игли кули на Асу'а. Те горяха едновременно с тялото на краля и се ронеха, както се ронеше и самото Време. Пет столетия изтичаха обратно в замръзналата черна пустош. Нямаше да остане нищо, освен пепел и камък — и окончателния триумф на Инелуки.

— Ела при нас, Кралю на бурите! — извика Приратес. — Аз проправих пътя. Словото на Разрухата отприщва мощта на мечовете и времето вече тече обратно. Историята е заличена! Ние ще я напишем наново!

Гърчовете на Елиас ставаха все по-мъчителни: онова, което го изпълваше, беше прекалено огромно за което и да било простосмъртно създание, изопваше го до точката на пръсване. Върху челото на краля потрепваха подобия на масивни рога, а очите му се бяха превърнали в ямки от трептящо, разтопено червено. Очертанията му затрептяха като вълни от мрачни сенки и се замъглиха. Ръцете на краля се разделиха. Едната продължаваше да държи неясното петно пустота, което допреди малко беше Печал, а другата се протегна, разперила пръсти, черни като овъглени трески, от чиито сгъвки бликаше кехлибарена светлина.

Нещото спря, трептящо и колебливо, сякаш току-що излюпена от пашкула си пеперуда.

Приратес отстъпи крачка назад и извърна лице.

— Направих… направих онова, което пожела, всемогъщи.

Самодоволната му усмивка се беше стопила: свещеникът охотно беше отворил вратата сам, но онова, което влезе през нея, уплаши дори него. Той пое дълбоко дъх и като че ли се посъвзе от уплахата. Върху лицето му отново се изписа тържествуващ израз.

— Часът настъпи — но това не е твоят час, а моят. Как бих могъл да се доверя на някого, който ненавижда всяко живо създание, да спази договореното? Знаех много добре, че в мига, в който престанеш да се нуждаеш от мен, твоите обещания ще се превърнат във вятър в мрака. — Той разпростря широките си ръкави. — Може и да съм простосмъртен, но не съм глупак. Ти ме дари със Словото на промяната, предполагайки че ще се зарадвам като дете на подарената му играчка и ще изпълня заповедите ти. Но аз също научих много неща. Това слово ще се превърне в твоя капан и ти ще станеш мой слуга. Цялото мироздание ще ти се кланя, а ти ще се кланяш на мен!

Нещото в центъра на помещението се завъртя като вихрушка от пушек, но черното му сърце продължи да излъчва пурпурно сияние. Приратес запя монотонно с мощен глас нещо, което приличаше на език само благодарение на паузите между странните звуци. Алхимикът започна да се променя, олюляваше се в озарения в червено мрак, обградил краля като мъгла. Крайниците му се сгърчиха и заусукваха като отвратителни змии, след това той се превърна в навита на кълбо сянка, дебело въже от мрак, което се изви около мястото, където сега стоеше кралят или онова, което го беше погълнало. Сенчестата намотка се стегна около тлеещото сърце. Светът продължи да изтича навътре и да деформира двата силуета, докато най-после в центъра на камбанарията не останаха да пулсират единствено пламък, пара и мрак.

Сякаш цялото мироздание рухваше в това място и в този момент. Саймън усети ужасът да изригва от него и да преминава през ръката му и през Блестящ гвоздей, за да се вмъкне в сърцевината на сплъстения мрак.

Мракът набъбна. Ситни светкавици осеяха пространството. Саймън долавяше, че някъде отвън Асу'а отпреди пет века гори, а обитателите й гинат от ръцете на отдавна мъртвата армия на Фингил. А всички останали? Всичко ли, което познаваше Саймън, щеше да смели неумолимото колело на Времето?

Светкавици кръстосваха въздуха. В центъра пулсираше огнен ураган от мълнии, който внезапно зейна и изпълни пространството с ослепително ярка светлина. Придобил предишните си очертания, Приратес залитна встрани от пулсиращото сияние, което отново се сви в черна сянка. Свещеникът вдигна за миг триумфиращо ръце над главата си, след което се олюля и рухна на колене. Сред мрака изникна смътен силует и се извиси над него; най-отгоре потрепваше пурпурно подобие на уродливо лице.

Приратес се разтресе и зарида.

— Прости ми! Прости невежеството и глупостта ми! О, умолявам те, господарю, прости ми! — И запълзя към създанието, като блъскаше главата си в почти невидимия под. — Все още мога да ти бъда от огромна полза! Спомни си какво ми обеща, господарю — че ако ти служа добре, ще съм пръв сред простосмъртните.

Създанието продължаваше да стиска с едната си ръка променения Печал, но другата протегна към алхимика и обви почернелите си пръсти около влажната му гладка глава. Глас, по-тътнещ от камбанния звън и дрезгав и свистящ като смразяващ вятър, изпълни мрака. Въпреки всичко случило се досега при звука му очите на Саймън се напълниха със сълзи.

— ДА. ТИ ЩЕ СИ ПРЪВ.

Струйки пара се издигнаха измежду пръстите на краля. Приратес изкрещя и вирна нагоре ръце, сграбчи ръката, но кралят не помръдна и Приратес не успя да се освободи. По мантията на алхимика потекоха огнени вадички. Над него лицето на краля беше неясна буца мрак, от чиито очи и разкривена уста бликаше пурпурно сияние. Крясъкът на свещеника беше вик, който никое човешко същество не би могло да издаде. Обгърнаха го пари, но Саймън успя да зърне размятаните му ръце, които димяха, пукаха и се огъваха като клони на дърво, връхлитано от яростен вятър. След известно време свещеникът, от когото бяха останали само кокали и догарящи дрипи, рухна на пода и потрепна като стъпкан скакалец. Гърчовете му намаляха и най-накрая престанаха.

Създанието, което доскоро беше Елиас, се отпусна с наведена глава и цялото се обгърна в сянка. Все пак Саймън усещаше, че то изсмуква бушуващите в Блестящ гвоздей, Трън и Печал енергии, че възстановява силите си, за да контролира откраднатото си тяло. Приратес го беше наранил по някакъв начин, но Саймън усети, че са му необходими само няколко мига, за да се възстанови. Надеждата потрепна в него и той се опита да пусне дръжката на меча, но той се беше превърнал в част от него, каквато беше и ръката му. Нямаше спасение.

Създанието като че ли усети опита му да се освободи и вдигна поглед към него. Сърцето на Саймън подскочи и почти спря, но той долови непреклонната мисъл на създанието. Беше смачкало самото Време, за да се завърне. Дори простосмъртният свещеник с всички енергии, които беше обуздал, нямаше да успее да затвори отново вратата. Тогава с какви шансове би могъл да разполага Саймън?

В този миг на вцепенен ужас Саймън неочаквано усети потреса от докосването на драконовата кръв, която някога го беше изгорила и променила. Той се втренчи в неустойчивия черен силует, който допреди малко беше Елиас, някаква разнебитена черупка и нещо тлеещо в нея, и усети болезнен бодеж в белега от черната субстанция на дракона. През пулсиращата несветлина, която протичаше между Блестящ гвоздей и Печал, Саймън усети не само унищожителната ненавист, която изпълваше гробовното изгнаничество на Краля на бурите, но и ужасяващата, умопомрачителна самота на Инелуки.

„Той е обичал своя народ — помисли си Саймън. — Дал е живота си за него, но е умрял“.

Вторачен безпомощно през нищожното разстояние между тях, докато наблюдаваше как създанието възстановява силата си, Саймън си спомни видението на Инелуки край огромното езеро, което му беше показала Лелет. Такова разтърсващо нещастие беше изписано върху това лице, но непоколебимостта му беше точно копие на тази на Ейлстан, който беше очаквал седнал върху стола си ужасяващия дракон, който знаеше, че трябва да срещне и който щеше да го умъртви. Те двамата — Инелуки и Ейлстан — някак си си приличаха: правеха онова, което трябва да се направи, независимо че цената за това беше собственият им живот. Саймън не беше по-различен.

„Печал“. Мислите му потрепваха и изчезваха като молци в пламък, но тази той задържа. „Инелуки нарече меча си Печал. Тя защо ми показа това?“

Нещо в периферното му зрение се беше раздвижило. Освободени след смъртта на Приратес, Бинабик и Мириамел пристъпиха олюлявайки се няколко крачки напред. Мириамел се свлече на колене, а Бинабик продължи, привел глава, сякаш пристъпваше срещу връхлитащ го яростен вятър.

— Ще унищожиш този свят — промълви задъхано тролът. Макар устата му да беше широко отворена, думите му бяха тихи като пърхане на кадифени крила. — Ти вече загуби своята принадлежност, Инелуки. Няма да има над какво да властваш. Ти не принадлежиш на този свят!

Сгъстеният мрак се извърна и го погледна, след което вдигна тлеещата си ръка. Бинабик потръпна в очакване на гибелното докосване и Саймън усети как страхът и омразата му отново се надигат и им се противопостави, без сам да знае защо.

„Ненавистта го е държала жив в мрачните селения. Пет столетия е горял в пустотата. Ненавист е всичко, което има. Аз също съм изпитвал омраза. Чувствал съм се като него. Ние сме еднакви“.

Саймън се напрегна да запази образа на страдалческото лице на живия Инелуки пред себе си. Това беше истината, която криеше ужасяващото, изтляващо в пламъци създание в себе си. Нито едно същество в целия космос не заслужаваше случилото се с Краля на бурите.

— Съжалявам — прошепна той на образа в съзнанието си. — Не би трябвало да страдаш така.

Мощта на Блестящ гвоздей внезапно понамаля. Създанието, което държеше Печал, се извърна отново към него и вълните на ужаса отново заляха Саймън. Нещо сграбчи неумолимо сърцето му.

— Не — продължи задъхано той и се сви в себе си, търсеше място да се скрие, да се спаси. — Аз ще се… страхувам от теб, но… няма да те мразя.

Настъпи миг спокойствие, продължил сякаш години. След това сър Камарис бавно се надигна, изправи се и се олюля. Трън продължаваше да тъмнее в ръцете му, но Саймън усети силата му да отслабва, сякаш онова, което беше почувствал самият той, беше протекло някак си през точката на докосване и в Камарис.

— Опростени… — изхъхри старият рицар. — Да. Нека всички бъдат…

В центъра на мрака, който обгръщаше Краля на бурите, нещо потрепна. Пурпурното сияние намаля и след малко угасна. Бликна блещукаща червеникава мъгла, пърхаща като рояк пчели. В самия център на обгърнатата от пушеци сянка потрепна бледият образ на крал Елиас със сгърчено от болка лице. От косата му се надигнаха струйки дим. По пелерината и ризата му пробягаха пламъци.

— Татко!

Сякаш цялото същество на Мириамел беше съсредоточено в този вик.

Кралят обърна очи към нея.

— О, Господи, Мириамел — въздъхна той. Гласът му не бе съвсем човешки. — Той чака дълго за това. И няма да ме пусне. Бях глупак и сега… съм наказан. Съжалявам… дъще. — Той се сгърчи и за миг очите му блеснаха в червено, макар вцепененото му изражение да не се промени. — Прекалено е силен… ненавистта му е прекалено силна. Той… няма… да ме… пусне…

Главата му започна да провисва. От устата му лумна кехлибарен блясък.

Мириамел изкрещя и вдигна ръце. Саймън по-скоро почувства, отколкото забеляза, че нещо изсъска край него.

Върху гърдите на Елиас разцъфна бяла стрела с пера.

В продължение на един удар на сърцето кралят погледна Мириамел със собствените си очи. След което чертите му се изкривиха. От зейналата му уста се откърти рев, по-оглушителен от гръм, и Елиас се люшна назад сред сянката. Ревът се превърна в отекващ, оглушително силен писък, който сякаш никога нямаше да заглъхне.

За част от мигновението Саймън усети смразяващо одраскване върху белега, където кръвта на дракона беше докоснала сърцето му, сякаш нещо търсеше убежище в него, след като другият му домакин му я беше отказал. Рвението на нещото беше всепоглъщащо и отчаяно.

„Не. Ти не принадлежиш на този свят“.

Мисълта на Саймън повтори думите на Бинабик.

Драскането замря, надало безмълвен писък.

На мястото, където се намираше кралят, се издигнаха пламъци като гъба. В сърцевината им пулсираше ужасяваща хладна чернота, но докато Саймън ги наблюдаваше с вцепенено страхопочитание, тя се разпадна на трепкащи сенки. Светът отново се олюля и кулата се разтърси. Блестящ гвоздей се сгърчи в ръката му и се разтвори в мрачна вихрушка. След миг в дланта му имаше само шепа прах. Той повдигна трепереща ръка пред очите си и огледа блещукащите прашинки изумен.

Отново можеше да се движи!

От тавана над главата му се откърти каменен отломък и се разби на парчета до него, като го обсипа с остри късчета. Саймън се дръпна и се олюля. Камбанарията гореше, сякаш самите камъни се бяха подпалили. Една от почернелите камбани се откъсна от грозда на тавана, стовари се на пода и издълба цял кратер в каменните плочи. Около него затанцуваха смътни силуети, изкривени от потрепването на огнените езици.

Нечий глас го викаше, но застанал в центъра на огнения хаос, Саймън не виждаше накъде да се обърне. Зърна развихреното небе през един назъбен отвор над главата си — камъните продължаваха да се срутват. Нещо го удари.