Към кулата на Зеления ангел. Част втора

Епилог

Тиамак побутна с палец листа от водна лилия. Стената хвърляше сянката си над стихналия ров и се чуваше само жуженето на насекомите и пляскането на краката му във водата.

Беше се загледал в един воден бръмбар, когато долови шум от стъпки зад гърба си.

— Тиамак! — Отец Странгиард се отпусна непохватно до него, но не потопи обутите си в сандали крака във водата. — Чух, че си пристигнал. Радвам се да те видя.

Вранът се обърна и стисна подадената ръка на архиваря.

— И аз теб, скъпи приятелю — отвърна той. — Промените тук са удивителни.

— Много неща могат да се случат за една година — разсмя се Странгиард. — Хората се трудиха наистина непосилно. Но какви са новините след последното ти известие?

Тиамак се усмихна.

— Много. Открих отделни групи мои съграждани, пръснати предимно в други селища из Вран. Мисля, че много от тях ще се завърнат, след като гхантите се оттеглиха в дълбоките блата. — Усмивката му помръкна. — Но сестра ми така и не може да повярва дори на половината от онова, което й разказвам.

— Не можеш да я обвиняваш — успокои го Странгиард. — И на мен ми е трудно да повярвам на нещата, които видях със собствените си очи.

— Не, не я обвинявам. — Тиамак отново се усмихна. — Най-после довърших „Ефикасни лекове на вранските лечители“.

— Тиамак, приятелю! — Странгиард искрено се зарадва. — Но това е прекрасно! Копнея за нея! Има ли възможност скоро да я прочета?

— Много скоро. Нося я. Саймън и Мириамел казаха, че ще направят тук копия от нея. Четирима свещеници-писари ще препишат моята книга! — Той тръсна глава. — Кой би могъл да си го представи?

— Чудесно — повтори Странгиард. Усмивката му стана загадъчна. — Дали не трябва вече да се връщаме? Мисля, че вече е почти време.

Тиамак кимна и неохотно извади краката си от водата. Лилиевото листенце доплува обратно до мястото си.

— Чух, че това ще е нещо повече от паметник — каза вранът, докато оглеждаха недовършената каменна раковина, покрита с конструкции от строителни скелета и закачени по тях платнища, която се възправяше на мястото на Кулата на Зеления ангел. — Че в тази сграда ще се помещават и архивите. — Той се обърна и погледна приятеля си. — А! Предполагам, че знаеш повече неща за тези четирима свещеници-писари, отколкото ми разказа.

Странгиард кимна и се изчерви.

— Това пък е моята новина — отвърна горделиво той. — Помогнах при чертежите. Ще стане нещо великолепно, Тиамак. Място за обучение, където нищо няма да се загуби или потули. Ще разполагам с много помощници. — Той огледа усмихнато строежа. — По всяка вероятност, докато бъде завършена, вече няма да мога да виждам — ако Бог вече не ме е прибрал, имам предвид, — за да се порадвам. Но това не ме притеснява. Аз вече го виждам. — Той се чукна по главата и се усмихна още по-широко. — Тук. Наистина е великолепна, приятелю, великолепна.

Тиамак хвана свещеника за ръката. Двамата продължиха разходката си из Вътрешния двор.

— Както ти казах, промените са наистина изумителни.

Мъжът от блатата погледна към десетките покриви на двореца — повечето вече бяха закърпени и блестяха под слънцето на късния следобед. Над тях беше вдигнато скеле — около купола на църквата. Няколко работници пристъпваха по него и привързваха някакви неща за през нощта. Тиамак отправи поглед към другия край на Вътрешния двор и спря.

— Кулата на Хйелдин. Останала е без прозорци. Бяха червени, нали?

— Кулата на Приратес… и складът му. — Странгиард направи знака на Дървото върху гърдите си. — Да. Предполагам, че ще бъде изпепелена, а след това сравнена със земята. Дълго време беше залостена, но никой не бърза особено да влезе вътре, а Саймън — вероятно би трябвало да кажа крал Сеоман, но това все още ми звучи твърде странно — иска да запечата и входа към катакомбите под нея. — Архиварят поклати глава. — Знаеш, че за мен знанието е скъпоценност, Тиамак. Но не се възпротивих ни най-малко на този проект.

Вранът кимна.

— Разбирам. Но да поговорим за по-приятни неща.

— Да. — Странгиард отново се усмихна. — Тогава да ти кажа, че попаднах на нещо невероятно — част от деловодителската книга на управителя на двореца от времето на Сулис Отстъпника. Някой я намерил, като разчиствали Канцеларията. В нея има изумителни неща, Тиамак — направо изумителни! Надявам се да ни остане време да минем през покоите ми, за да я вземем със себе си в трапезарията.

— Да вървим тогава. На всяка цена — съгласи се усмихнато Тиамак.

Закрачи до архиваря, но се обърна и погледна за последен път кулата на Хйелдин и празните й прозорци.

— Виж — промълви Исгримнур. — Облицовали са го с фин камък, както каза Мириамел.

Гутрун изтри лице с шалчето си.

— Прочети ми го.

Исгримнур присви очи към поставената върху пода плоча. Макар да бяха под открито небе, светлината беше помръкнала.

— „Изорн, син на Исгримнур и Гутрун, херцог и херцогиня на Елвритшала. Най-храбър сред мъжете, Божи любимец и на всички, които го познаваха“. — Той се стегна, твърдо решен да не заплаче. Щеше да се държи мъжки пред изгубеното си дете. — Благословен да си, сине — прошепна той.

— Сигурно е много самотен — промълви Гутрун с разтреперан глас. — В студената земя.

— Тихо. — Исгримнур обгърна с ръка рамото й. — Знаеш, че Изорн не е тук. Той е на по-добро място. Ще ни се изсмее, като види, че се измъчваме така. — Опита се думите му да прозвучат уверено. Нямаше никаква полза от вайкане и охкане. — Бог го е възнаградил.

— Разбира се. — Гутрун изхлипа. — Но той много ми липсва, Исгримнур!

Очите му се напълниха със сълзи и той изруга тихичко, но веднага направи припряно знака на Дървото.

— И на мен ми липсва, жено. Как иначе. Но имаме да се грижим за толкова други и за Елвритшала. Както и за двете кръщелничета в Кванитупул.

— Кръщелничета, за които дори не мога да се похваля! — отсече възмутено тя, след което се засмя тихичко и тръсна глава.

Останаха още известно време, докато не се смрачи съвсем и плочата не потъна в сумрак. След което излязоха във вечерната дрезгавина.

Всички бяха насядали около Голямата маса на Джон в трапезарията. По всички стенни стойки бяха набучени факли, а върху масата бяха наредени свещи, така че продълговатата зала преливаше от светлина.

Мириамел се надигна и синята й рокля прошумоля сред възцарилата се тишина. Диадемата над челото й проблесна на светлината на факлите.

— Добре дошли на всички. — Гласът й беше кротък, но уверен. — Този дом е ваш, какъвто ще бъде винаги. Идвайте винаги, когато пожелаете, и оставайте толкова, колкото ви хареса.

— Но не по-рядко от веднъж в годината — добави Саймън и надигна чашата си.

Тиамак се разсмя.

— За някои от нас това е доста дълго пътуване, Саймън — обади се той. — Но винаги ще правим всичко възможно.

До него Исгримнур стовари чашата си върху масата. Беше направил вече няколко здравословни набези към запасите от бира и вино.

— Прав е, Саймън. А като си говорим за дълги пътувания, не виждам дребосъка Бинабик.

Саймън се изправи и прегърна през рамо Мириамел, притисна я до себе си и я целуна по главата.

— Бинабик и Сиски ни изпратиха съобщение по една птичка. — Той се усмихна. — В момента празнуват Обреда на съживяването — Слудиг знае за какво говоря, тъй като всички ние едва не загинахме заради него, — а след това се спускат със своя народ от планината до Езерото на Синята кал. След това ще ни посетят тук. — Усмивката на Саймън се разшири. — А следващата година двамата със Слудиг ще им направим посещение сред върховете на Минтахок!

Слудиг закима енергично в отговор на отправените към него приветствени жестове.

— Тролът ме покани, от името на всички — отсече горделиво той. — Аз съм първият крохок, както там ни наричат. — Той вдигна чашата си. — За Бинабик и Сиски! Дълъг живот и много деца!

Тостът му беше посрещнат с възторжени възгласи.

— Наистина ли си мислиш, че ще се измъкнеш на такова приключение без мен? — попита Мириамел съпруга си. — И да ме оставиш тук да върша цялата работа?

— Дано имаш късмет да изпревариш Мири — изкикоти се Исгримнур. — Ето една жена, която е обиколила повече свят дори от теб!

Гутрун го сръга с лакът.

— Остави ги да си поговорят.

Исгримнур се обърна и я целуна по бузата.

— Естествено.

— В такъв случай ще отидем заедно — отвърна Саймън. — Ще направим кралска обиколка.

Мириамел го изгледа остро, след което се обърна към Рейчъл Драконката, която беше спряла до отсрещната врата на залата, за да нахока тихичко един прислужник. Рейчъл смръщи чело при високомерното подмятане на Саймън. Двете с Мириамел се спогледаха с развеселено негодувание.

— Имаш ли някаква представа какви главоболия ще ни коства това? — попита Мириамел. — Да вдигнем целия двор сред планините на Ийканук?

Саймън обходи с поглед вторачените в него развеселени лица на гостите в залата. След това зарови пръсти в червеникавата си брада и се ухили.

— Все още не съм съвсем цивилизован, но те правят всичко възможно. — Мириамел го бодна в ребрата и отново се притисна към него. Той вдигна високо чашата си. — Толкова е хубаво, че ви виждаме всички заедно. Следващият тост! За компанията на принца! Само да имаше възможност Джосуа да ни види. Но съм сигурен, че той се радва на уважение, където и да е!

Всички присъстващи се разсмяха — до един бяха посветени в тайната.

Тиамак се надигна.

— Всъщност нося ви вест от… един отсъстващ приятел. Изпраща ви огромната си обич и иска да знаете, че той, съпругата му и децата им са добре.

Съобщението беше приветствано с одобрителни викове.

Исгримнур се надигна неочаквано — олюляваше се едва забележимо.

— И да не забравим да пием за всички останали, които се сражаваха и паднаха, за да сме сега тук — извика той. — Всички до един. — Гласът му потрепна. — Бог да пази душите им. И да не ги забравим никога!

— Амин! — последва спонтанен възглас.

След което се възцари продължително мълчание.

— Да пием — нареди Мириамел. — Но запазете разума си. Сангфугол обеща да ни изпее новата си песен.

— И Джеръмайъс ще пее. Толкова време репетира. — Арфистът се огледа. — Не знам къде се е запилял. Не е приятно певецът да не е добре подготвен.

— Искаш да кажеш, че някои певци са добре подготвени ли?

Исгримнур се изкикоти, но замръзна в престорена уплаха, щом Сангфугол размаха заплашително комат хляб насреща му.

— Ако ушите ти не бяха глухи за музиката, херцог Исгримнур — отвърна Сангфугол с хладен тон, — можеше да си позволиш подобни шегички.

Залата отново се изпълни с весели закачки и общи разговори. Джеръмайъс изникна зад рамото на Саймън и пошушна нещо на ухото му.

— Добре — отвърна Саймън. — Радвам се, че е дошъл. Но ти какво се щураш насам-натам като прислужник, Джеръмайъс? Всички те чакат да пееш. Сядай тук. Мири ще ти налее вино.

Той се изправи и натика протестиращия Джеръмайъс в стола си, след което се запъти към вратата.

В преддверието го чакаше мрачен мъж със завързана на конска опашка тъмна коса, все още облечен в дрехи за път и наметало.

— Граф Еолаир. — Саймън пристъпи напред и стисна ръката на хернистиреца. — Надявах се да дойдеш. Как мина пътуването?

Еолаир го огледа внимателно, сякаш се срещаха за първи път. И се отпусна на едно коляно.

— Нормално, крал Сеоман. Пътищата все още на са добри и пътят е много дълъг, но вече няма разбойници. Ще ми се отрази добре, че се измъкнах за малко от Хернисадарк. Сам знаеш какво е да строиш наново.

— Само Саймън, моля те. А кралица Инахуен? Как е тя?

Еолаир кимна с полуусмивка.

— Изпраща ви поздравите си. Но предполагам, че за всичко това ще стане дума по-късно, когато кралица Мириамел и останалите ще могат да го чуят — в тронната зала, където е редно да разменим приветствия. — Той го погледна неочаквано. — Щом заговорихме за тронни зали, това в двора отвън не беше ли Престолът от драконова кост? Целият обрасъл в бръшлян?

Саймън се засмя.

— Нека всички го разглеждат. Не се бой — малко вятър и влага няма да навреди на кокалите. По-яки са от скала. Нито Мири, нито аз можехме да понесем да седнем в това чудо.

— Няколко деца се катереха по него. — Еолаир тръсна глава от удивление. — Такова нещо не бях очаквал да видя.

— За децата от двореца то е само нещо, по което да се катерят. Макар че в началото малко ги плашеше. — Той протегна ръка. — Хайде да влезем и да ти предложа нещо за ядене и пиене.

Еолаир се поколеба.

— Може би по-добре да намеря легло. Пътуването беше много дълго.

Саймън го погледна внимателно.

— Прости ми, ако кажа нещо не на място — отвърна той, — но отдавна знам нещо, което трябва да узнаеш и ти. Щях да изчакам да поговорим на спокойствие само двамата, но може би е по-добре да ти го кажа веднага. — Той си пое дъх. — Срещнах Мейгуин, преди да умре. Знаеше ли? Странното беше, че се намирахме на много левги един от друг.

— Знам нещо за това — отвърна графът на Над Мулах. — Джирики беше с нас. Опита се да ми обясни. Беше ми трудно да проумея какво ми казва.

— Ще говорим за много неща по-късно, но едно нещо трябва да знаеш. — Саймън сниши глас. — Беше на самия си край и единственото, за което съжаляваше, че ни напуска, беше заради теб, граф Еолаир. Тя те обичаше. Но като пожертва живота си, тя ме спаси и ме освободи, за да стигна до Кулата на Зеления ангел. Иначе може би никой от нас нямаше да е тук. Еркинланд, Хернистир и всички останали страни щяха да са заровени под хладните сенки, ако не беше тя.

Еолаир не отговори нищо известно време; лицето му остана безизразно.

— Благодаря — отвърна най-после той.

Частица от напрегнатостта му като че ли се бе стопила.

Саймън го хвана внимателно за ръката.

— Сега да вървим, моля те. Ела и се присъедини към нас. Чака те пълна с приятели зала, Еолаир, някои от които все още дори не познаваш!

И той поведе графа към трапезарията. Светлината на факлите и гръмогласните смехове се втурнаха да ги посрещнат.