Към кулата на Зеления ангел. Част втора

15. Криволици от мастило

Мириамел превързваше колкото можеше по-внимателно и Бинабик не отронваше нито дума, но тя знаеше, че болките от покритите му с мехури ръце са ужасни.

— Свършвам. — Тя стегна леко възела. — Сега ги отпусни да почиват. Ще приготвя нещо за ядене.

— Цялото това копаене без абсолютно никакъв резултат — измърмори унило тролът и огледа бинтованите си длани. — Само кал, кал и кал.

— Поне тези… същества не ни последваха.

Слънцето се бе беше скрило зад хоризонта и Мириамел не виждаше почти нищо в дъното на торбата си. Седна и простря наметалото върху скута си, след което изсипа всичко върху него.

— Тези копачи — добави тя.

— Предпочитам да ни бяха последвали, Мириамел. Щеше да ми е приятно да изтребя колкото е възможно повече. Като Куантака щях да ръмжа от удоволствие при вида на рукналата им кръв.

Мириамел поклати глава, обезпокоена от необичайната свирепост на Бинабик, но същевременно притеснена и от собствената си безчувственост. Не изпитваше подобна ярост — не изпитваше почти нищо.

— Ако е… оцелял, ще намери начин да се върне при нас. — На лицето й се появи едва доловима усмивка. — По-силен е, отколкото предполагах, Бинабик.

— Помня, когато го срещнах за първи път в гората — отвърна дребосъкът. — Погледна ме като току-що излюпено пиле с щръкналата си във всички посоки коса. Тогава си помислих: „Това създание ей така щеше да си загине, ако не го бях открил“. Изглеждаше ми безпомощен като заблудено агънце, изгубило стадото. Но оттогава много пъти ме е изненадвал, много пъти. — Тролът въздъхна. — Ако е имало още нещо под него, освен кал и богханик, предполагам, че ще намери начин да се измъкне.

— Разбира се, че ще се измъкне. — Мириамел оглеждаше купчината вързопчета в скута си. Очите й се бяха насълзили и беше забравила какво търси. — Разбира се, че ще се измъкне.

— Така че ще продължим, благодарни на късмета, който го е спасил след всички преживени ужасни опасности.

Бинабик говореше с подчертана категоричност, сякаш уплашен някой да не го опровергае.

— Да. Разбира се. — Мириамел вдигна ръце и стисна слепоочията си, сякаш това щеше да й помогне да събере разпилените си мисли. — Ще се помоля на Божията майка Елисия да се грижи за него.

„Но толкова молитви се изричат всеки ден — помисли си тя. — И само някои получават отговор. Проклет да си, Саймън, защо изчезна?“

Саймън като че ли присъстваше по-силно с отсъствието си, отколкото когато беше тук. Въпреки че беше много привързана към Бинабик, на Мириамел й беше мъчително да споделя с него редичката гозба, която беше приготвила за вечеря. Обстоятелството, че са оцелели и са седнали да се хранят, й се струваше грях спрямо отсъстващия им приятел. И все пак и двамата бяха благодарни за няколкото къса месо — домъкнатата от Куантака катерица. Мириамел попита дали вълчицата първо е осигурила собствената си храна, или се чувства задължена най-напред да се погрижи за господаря си, а след това и за собствените си нужди, но Бинабик призна, че не знае.

— Донася ми по нещо само понякога, обикновено когато съм тъжен или ранен. — Зъбите му проблеснаха. — Този път май съм и двете.

— Благословена да е — каза искрено Мириамел. — Запасите ни са на привършване.

— Надявам се… — започна тролът, но не продължи.

Мириамел беше сигурна, че се е сетил за Саймън, който, дори и да беше оцелял, се намираше някъде под земята без трохичка. Никой от двамата не промълви нито думичка, докато не приключиха с яденето.

— И сега какво? — запита предпазливо Бинабик. — Не искам да изглеждам…

— Не съм се отказала да намеря баща си. Нищо не се е променило.

Бинабик я погледна, без да каже нищо.

— Но ти не си длъжен да идваш с мен. — Недоволна от тона си, тя добави: — Може би даже ще е по-добре, ако не дойдеш. По всяка вероятност, ако Саймън се измъкне, ще се върне тук. Някой трябва да го изчака. А и това не е твое задължение, Бинабик. Той е мой баща, но твой враг.

Тролът поклати глава.

— Когато стигнем до такова място, след което не би било възможно връщане назад, ще реша. Това място не ми се струва сигурно за изчакване. — Той хвърли поглед към далечния Хейхолт. На вечерната светлина дворецът се възправяше като мрачен силует без нито една светлинка. — Вероятно мога да се скрия някъде с Куантака и от време на време да идвам да проверявам. Но все още е рано да обмислям това. Дори не знам какви са ти плановете за проникване в двореца. — Той се обърна и махна с ръка към вече почти невидимата крепост. — Може и да успееш да убедиш баща си по някакъв начин, но едва ли ще те заведат при него, ако се появиш на вратата. А ако те отведат при Приратес, той вероятно ще предпочете смъртта ти, за да не попречиш на плановете му по отношение на баща ти. Просто ще изчезнеш безследно.

Мириамел потрепна.

— Не съм толкова глупава, Бинабик, независимо какво си мислят чичо ми и останалите. Имам си планове.

Бинабик разпери ръце.

— Изобщо не те смятам за глупава, Мириамел. И не познавам човек, който да те мисли за глупава.

— Хм.

Тя стана и отиде до торбата си. Дъждът ръмеше почти като мъглица. След като порови, намери търсения вързоп и се върна при малкия огън.

— В Сесуад'ра отделих много време за това.

Бинабик разви вързопа и се усмихна.

— Прекопирах ги върху кожа — добави с гордост тя, — за да се запазят по-дълго. Видях свитъците, които ти и Сис… Сис…

— Сискинанамук — прекъсна я Бинабик, съсредоточен над чертежите. — Или Сиски, както е по-лесно на езиците от равнините. — За момент изражението му застина, но след малко лицето му се оживи и той погледна Мириамел. — Значи си прекопирала картите, които донесе граф Еолаир.

— Да. Той каза, че са от старите дуорски тунели. Саймън се е измъкнал от двореца през тях, затова си помислих, че мога да се промъкна през тях, без да ме хванат.

— Не всичко е тунели. — Бинабик оглеждаше лъкатушещите линии върху кожите. — Древният ситски дворец е под Хейхолт и е бил с огромни размери. — Той присви очи. — Тези карти съвсем не са лесни за разчитане.

— Не бях сигурна какво означава всичко това, затова прекопирах всичко, дори ситните рисунчици и знаци отстрани — добави скромно Мириамел. — Знам само, че това са точните карти, защото попитах отец Странгиард. — Тя усети внезапен страх. — Нали наистина са точните карти?

Бинабик бавно кимна.

— Наистина приличат на карти на това място — ето това тук наричате Кинслах. — Той посочи огромен полумесец на ръба на най-горната карта. — А това трябва да е Свертклиф, който в момента се намира под нас.

Мириамел се приведе и проследи пръста на Бинабик с напрегнато внимание. В следващия миг изпадна в дълбоко униние.

Ако в момента се намираме тук, там, където пропадна Саймън, няма никакви тунели.

— Може би. — Бинабик наистина не беше сигурен. — Но всяка карта и чертеж са направени в определен момент, Мириамел. Не по-малко вероятно е да са изкопани нови тунели, след като тези са били начертани.

— Елисия, майко на милосърдието, надявам се да е така.

— И къде точно се е измъкнал Саймън от тунелите? — попита Бинабик. — Доколкото си спомням…

— В църковния двор точно от другата страна на стената срещу Ерчестър — довърши вместо него Мириамел. — Видях го, но той избяга, щом го повиках. Помисли ме за призрак.

— Изглежда много тунели излизат на повърхността около това място. Но са прокопани много време преди построяването на Ерчестър и всичко останало. Съмнявам се тези ориентири да са останали.

Той погледна към завръщащата се от лова си Куантака — гъстата й козина проблясваше от дъждовните капки.

— Мисля, че горе-долу знам къде трябва да се е измъкнал — каза Мириамел. — Но можем да проверим.

— Ще го направим. — Бинабик се протегна. — Ще преспим тук, а утре ще слезем при конете.

— Надявам се, че са имали достатъчно паша. Не очаквахме да се забавим толкова дълго.

— Мога да те уверя, че ако са свършили тревата, първото нещо, което биха прегризали, са ремъците, с които са завързани. Конете няма да търпят да останат гладни, но пък ние може да останем без тях.

Мириамел потръпна.

— Както обичаш да повтаряш, в нищо не можем да сме сигурни, докато не се уверим със собствените си очи.

— Повтарям го, защото е самата истина — отвърна замислено Бинабик.

Рейчъл Драконката знаеше какво ще намери, но това съвсем не облекчаваше покрусата й. Вече осми ден храната и водата, които оставяше, бяха недокоснати.

Тя отправи тъжна молитва за търпение към света Риапа, прибра нещата, които не можеха да изтраят, и ги пъхна в торбата. Щеше да изяде малката ябълка и къшея изсъхнал хляб довечера. На мястото на пренебрегнатите дарове остави пресни, след което вдигна капака на каната с вода, за да се увери, че е чиста и добра за пиене.

Свъси вежди. Къде можеше да е бедният Гутулф? Не искаше да си представя как броди сляп из мрака, неспособен да намери пътя до храната, която редовно му оставяше. Почти се изкушаваше да тръгне да го потърси — вероятно просто се беше отдалечил малко повече от нормалното през последните няколко дни, — но знаеше, че това може да й довлече неприятности. Колкото по-надолу се спуснеше в тези тунели, толкова по-голяма беше опасността да падне и да си строши главата или да се катурне в някоя дупка. И щеше да е съвсем безпомощна. Тя се тревожеше за слепия Гутулф, но изобщо никой не се тревожеше за старата Рейчъл.

Тягостните мисли я накараха да се навъси още повече. Това, което би могло да се случи на нея, можеше да се е случило с Гутулф. Може би се намираше съвсем наблизо и лежеше ранен. Мисълта, че някой се нуждае от помощта й, която тя не е в състояние да окаже, я прониза като отвратително усещане за безсилие. Някога тя беше господарката на цялата дворцова прислуга, почти нещо като кралица, а сега не можеше да помогне дори на един лишен от разум нещастен мъж.

Рейчъл метна торбата през рамо и заизкачва стълбите към потайното си убежище.

След като отмести гоблена и бутна вратичката, която изобщо не изскърца на редовно смазваните си панти, тя запали един от фенерите и се огледа. В известен смисъл беше доста спокойно да се живее в подобно усамотение: кътчето й беше съвсем тясно и лесно за почистване и тъй като единствено тя обитаваше тук, всичко беше организирано, както се следва.

Рейчъл сложи фенера на стола, който използваше вместо маса, и премести другия стол до него, присвила очи от болка. Нощта беше влажна и крайниците я боляха. Не й се шиеше особено, но нямаше какво друго да прави, а и имаше поне час до времето за лягане. Твърдо беше решила да не се отказва от навиците си. Цял живот се беше събуждала малко преди рогът на нощната стража да обяви застъпването на сутрешната стража, но откакто беше тук, единствено сутрешната й разходка нагоре по стълбите да наточи прясна вода в стаята с външен прозорец беше връзката й с външния свят. Не искаше нищо по никакъв начин да прекъсне изтънялата като косъм връзка с предишния й живот, затова щеше да се занимава с ръкоделието си поне един час, преди да си легне, колкото и да бяха вдървени пръстите й.

Извади ножа и наряза ябълката на малки парченца. Задъвка ги внимателно, но когато приключи с последното, зъбите и венците я боляха, затова топна коричката хляб в чашата с вода, за да омекне, преди да я изяде. Намръщи се. Всичко я болеше тази вечер. Беше сигурна, че се задава буря — кокалите й го подсказваха. Не беше честно. През последната седмица само два-три пъти беше зървала слънчева светлинка през прозореца на горния етаж, а сега и от това трябваше да се лиши.

Ръкоделието й вървеше трудно. Мислите й непрекъснато бягаха надалеч, което обикновено не й пречеше да си върши работата, но тази вечер през няколко бода спираше и правеше големи паузи, преди да продължи.

„Как ли щяха да се подредят нещата, ако не се беше появил Приратес?“, питаше се тя.

Елиас може и да не беше съвършен крал като достойния си за светец баща, но беше силен, умен и способен. Може би щеше да надрасне своята грубоватост и да скъса с лошите си съветници. Дворецът щеше да остане под контрола й, върху дългите маси щяха да продължават да блестят снежнобели покривки без нито едно петънце, каменните плочи щяха да лъщят от безукорна чистота. Камериерките щяха да се трудят усърдно — под строгия надзор на Рейчъл всички се трудеха усърдно. Е, почти всички…

Да, Саймън. Ако червеният свещеник не беше съсипал живота им, Саймън щеше да си е още тук. Досега сигурно щеше да си е намерил подходяща за него работа. Щеше да е порасъл — о, те растяха така бързо на тази възраст — и вероятно вече щеше да му е покарала брада като на мъж, макар да й беше трудно да си представи какъвто и да било белег на мъжественост по отношение на хлапака Саймън. Понякога щеше да я посещава в края на работния ден и вероятно да изпиват по чаша ябълково вино, докато си бъбрят. Щеше да се грижи да не му окъсеят прекалено бричовете, да не се увлича по неподходящи девойки — изобщо това момче не биваше да бъде оставяно много-много без надзор…

Нещо влажно тупна върху ръката й и Рейчъл се стресна.

„Плачеш ли? Плачеш, дърта глупачко? Заради това побъркано момче?“ Тя тръсна ядосано глава. „Е, той е в по-добри ръце в момента, а и сълзите ти няма да го върнат“.

И все пак щеше да й е приятно да го види порасъл, вече мъж, който продължава да се хили със същата онази нагла усмивчица…

Рейчъл остави с раздразнение ръкоделието си настрана. Ако нямаше да свърши някаква работа, излишно беше да се преструва, че върши нещо. Щеше да се заеме с нещо друго, вместо да си губи времето като някоя изкуфяла старица, унесена в носталгични спомени край камината. Не беше умряла още. Имаше още работа за вършене.

Някой наистина се нуждаеше от нея. Рейчъл закрачи из тясната стаичка, без да обръща внимание на тъпите болки в ставите си, и реши да отиде да потърси граф Гутулф. Щеше да е крайно внимателна и предпазлива, но беше нейно ейдонитско задължение да разбере дали не лежи някъде ранен или болен.

Рейчъл Драконката се зае да начертае план за действие.

Над църковния двор се сипеше пороен дъжд — привеждаше високата до коляно трева и плющеше върху старите разхлопани каменни плочи.

— Откри ли нещо? — извика Мириамел.

— Нищо, което да свърши работа.

Тя едва чу трола през плющенето на дъжда и се приведе към вратата на криптата.

— Няма никакъв тунел — добави той.

— Тогава излизай. Станах вир-вода.

Тя се загърна с наметалото си и вдигна очи.

Зад църковния двор се извисяваше Хейхолт с мрачните си островърхи кули, обгърнат от тайнственост на фона на мръсносивото небе. Видя някаква светлинка да проблясва от червените прозорци на кулата на Хйелдин и се сви сред тревата като попаднал в сянката на ястреб заек. Дворецът сякаш беше стихнал в очакване и безжизненост. Върху назъбените стени не се виждаше нито един воин, нито един флаг не се развяваше по покривите. Единствено възвисяващата се над всичко белокаменна Кула на Зеления ангел беше като жива. Спомни си за дните, когато се криеше в нея и дебнеше Саймън, който бленуваше отнесен през свободните си следобеди в камбанарията. Дворецът пред нея сякаш чакаше като някое древно създание в черупката си, като увиснал в центъра на мрежата си паяк.

„Мога ли наистина да се промъкна вътре? — запита се тя. — Бинабик може да е прав. Може би само от инат и твърдоглавство си мисля, че мога да направя нещо“.

Но тролът можеше и да греши. Би ли могла да си позволи да рискува? И още по-важно, можеше ли ей така да зареже баща си, след като знаеше, че двамата вероятно повече никога няма да се срещнат на този свят?

— Права си. — Бинабик се измъкна от вратата на криптата, заслонил очи с ръка. — Дъждът е много силен.

— Да се върнем, където оставихме конете — предложи Мириамел. — Там можем да се подслоним. Значи нищо не намери?

— Поредното място без никакъв тунел. — Тролът изтри калните си ръце в кожените си бричове. — А и мъртъвците бяха съвсем малко и нито един не заслужаваше да си губя времето с него.

Мириамел направи физиономия.

— Все пак съм сигурна, че Саймън излезе оттук. Трябва да е в някоя от тях.

Бинабик повдигна рамене и тръгна към брулените от вятъра брястове до южната стена на църковния двор, като метна качулката върху главата си.

— Или спомените ти са малко неточни, или тунелът е скрит така, че не мога да го открия. Но прерових всички стени и опипах всички камъни…

— Сигурна съм, че вината не е в теб.

Светкавица озари небето, последвана след малко от буботенето на гръмотевица. В съзнанието й изникна образът на Саймън, който мъчително си пробиваше път през мрака под земята. Беше изчезнал завинаги, въпреки целия оптимизъм, който се опитваха да си внушат двамата с Бинабик. Тя въздъхна и се олюля. По мокрите й от дъжда страни се стичаха сълзи. Спря и се разрида толкова неудържимо, че не можеше да вижда.

Бинабик я стисна с малката си ръка за лакътя.

— Аз съм тук с теб.

Гласът му потрепна.

Дълго останаха под дъжда. Най-накрая Мириамел се успокои.

— Съжалявам, Бинабик. Не знам какво да направя. Търсихме цял ден без никакъв резултат. — Тя преглътна и изтри водата от лицето си. Не можеше да спомене Саймън. — Може би трябва да се откажем. Ти си прав: никога не бих могла да се приближа до тази врата.

— Нека първо отидем на сухо. — Дребосъкът я побутна да побързат към укритието. — След това ще поговорим какво трябва да направим.

— Претърсихме, Мириамел — каза Бинабик и изсумтя неспокойно, щом гръмотевицата забоботи отново по небето. Куантака вирна глава към облаците, сякаш оглушителният трясък беше нещо, което й се искаше да подгони и да хване. — Но ако искаш, ще огледам отново, щом дъждът спре. Може би през нощта ще е по-безопасно.

Мириамел изтръпна при мисълта да претърсват гробниците през нощта. А и копачите бяха доказали, че има много по-страшни неща, от които да се страхуват в тези крипти, отколкото от безутешните духове на мъртъвците.

— Недей.

Той помръдна рамене.

— Тогава какво да правим?

Тя огледа картата. Лъкатушещите мастилени линии бяха почти невидими в мрачния, притъмнял от бурята следобед.

— Има други линии, които би трябвало да обозначават други прокопани навътре тунели. Ето един.

Бинабик присви очи, изучавайки картата.

— Този ми се струва, че излиза на скалната скала над Кинслах. Предполагам, че е много труден за откриване, а е и почти под носа на баща ти и воините му.

Мириамел кимна унило.

— Прав си. А този?

Тролът се замисли.

— Струва ми се, че е на мястото, където сега е градът.

— Ерчестър? — Мириамел погледна назад, но не можа да види нищо зад високата стена на църковния двор. — Някъде в Ерчестър?

— Да, виждаш ли? — Той прокара пръст по линията. — Ако това е горичката Кинсуд, а ние се намираме ето тук…

— Да. Би трябвало да е почти в центъра на града. — Тя се замисли за момент. — Ако мога да се маскирам по някакъв начин…

— А аз да се правя, че не съм дребосък? — Бинабик направи кисела физиономия.

Тя тръсна глава — усещаше, че идеята й се оформя.

— Не. Няма нужда. Ако вземем единия кон и яздиш до мен, всеки ще те помисли за дете.

— За мен е чест.

Мириамел се засмя, въодушевена от идеята си.

— Виж, това ще свърши работа! Никой не би те загледал, ако спуснеш качулката пред лицето си.

— А какво ще направим с коня на Саймън и с Куантака?

— Може да ги вземем с нас. — Тя не искаше да се предаде. — Може да помислят Куантака за куче.

Този път Бинабик избухна в искрен смях.

— Едно е да накараш хората да вземат един дребосък като мен за дете, но ако не намериш наметало и за нея, никой няма да хване вяра, че другарката ми е нещо друго освен опасен вълк от Бялата пустош.

Мириамел огледа рунтавата сива козина на Куантака и кимна унило.

— Така е. Просто си помислих, че…

Тролът се усмихна.

— Но останалата част от идеята ти е добра. Струва ми се, че трябва да уточним само още няколко неща…

Довършиха подготовката си в една тополова горичка в покрайнините на незасята нива на запад от главния път, на няколкостотин лакътя от северната врата на Ерчестър.

— Какво сложи в този восък, Бинабик? — намръщи се Мириамел. — Ужасен е!

— Не го пипай с език — отвърна той. — Ще мине. А отговорът е: малко кал за цвят.

— Наистина ли изглежда така, сякаш нямам зъби?

Бинабик кривна глава, преценявайки ефекта.

— Да. Приличаш на някоя повлекана и никой няма да те помисли за принцеса.

Мириамел прокара ръка по намазаната си с кал коса и внимателно опипа оплесканото си с кал лице.

„Сигурно изглеждам ужасно. — Изпита някакво необяснимо задоволство. — Също като игра, като пиеса за Усирис. Мога да се направя на каквото си искам“.

Все пак не беше игра. Лицето на Саймън изникна в съзнанието й и тя си даде сметка колко мъчително е всичко, с което се е заела, и колко опасности й предстоят, и колко мъки вече беше преживяла, за да стигне дотук.

„Всичко е, за да сложа точка на мъките, на убийствата — напомни си тя. — И да върна разсъдъка на баща ми“.

Тя вдигна очи.

— Готова съм.

Тролът кимна, обърна се, потупа Куантака по главата, след това я отведе встрани, приведе се, зарови лице в козината на шията й и зашепна нещо в ухото й. Беше много дълго послание, от което до слуха на Мириамел достигаше единствено гърленото просъскване на тролските съгласни. Куантака изви глава и зави протяжно, но не помръдна. След като Бинабик свърши, отново я потупа и докосна с челото си нейното.

— Няма да позволи на кобилата на Саймън да се отдалечи — каза той. — Хайде, време е да тръгваме.

Мириамел се метна на седлото, наведе се и протегна ръка на дребосъка. Той се изкатери и се настани пред нея. Тя заби пети в хълбоците на коня.

Погледна назад. Намиращата дома пасеше под едно дърво, от което се сцеждаха дъждовни капки. Куантака стоеше изпъната като струна с вирнати уши и не откъсваше съсредоточените си жълти очи от господаря си.

Пътят за Ерчестър бе истинска река от кал. Конят напредваше с огромни усилия — едва измъкваше копита от лепкавата тиня.

Градската порта беше отключена. Притвореното крило се отвори от лекото побутване на Мириамел и тихичко проскърца. Принцесата зашляпа обратно през изровените от фургоните коловози и отново яхна коня. Влязоха между входните кули под неспирно ръмящия от прихлупеното сиво небе дъжд.

— Няма никаква стража — прошепна тя.

— И изобщо не се вижда никой.

Току зад вратата се беше проснал Площадът на битките, обширно павирано с овални камъни пространство със затревена площадка в центъра, арена на безброй паради и тържества. Сега беше пуст, с изключение на няколкото мършави кучета с щръкнали ребра, които ровеха из боклуците в началото на една от улиците. Площадът, изглежда, отдавна не се използваше, забравен от всички освен от уличните псета. Дъждът къдреше повърхността на широките вади. Затревената площ беше занемарена, осеяна с кални следи.

Тропането на конските копита привлече вниманието на кучетата. Те вторачиха внимателни мрачни погледи, езиците им бяха провиснали. След малко глутницата се обърна и зашляпа по улицата — отдалечаваше се.

— Какво се е случило? — учуди се Мириамел.

— Е, не е трудно да отгатнем — отвърна Бинабик. — Ти видя и други околни градове и села, а аз прекосих опустелите снежни земи на север. А това място, както знаеш, е най-близко от всички до случилото се в Хейхолт.

— Но къде са отишли всички? От Станшайър, от Хасу Вале, от… от тук? Не могат да изчезнат просто ей така.

— Някои са измрели поради лошите реколти, а други са тръгнали на юг, предполагам. Тази година беше ужасна дори за нас, които знаем нещичко за онова, което се случва. Тукашните обитатели сигурно са си помислили, че са преследвани от някакво проклятие.

— О, милостива Елисия. — В мъката й се прокрадваха гняв и съжаление. — Какво е направил баща ми?

Бинабик само поклати глава.

Щом тръгнаха по широкия Главен път, най-после се появиха някакви признаци на живот: през пролуките на спуснатите капаци на няколко прозореца потрепваше светлинка, а по-нагоре по улицата се тресна някаква врата. На Мириамел й се стори, че до слуха й достигна нечия молитва, но не можа да си представи, че жив човек би могъл да произведе подобни звуци — заприличаха й по-скоро на тягостния стон на самотен призрак.

Щом завиха, някакъв силует в опърпано наметало изскочи от тясната пресечка пред тях и затътри крака по улицата. Мириамел толкова се изненада при вида на жив човек, че дръпна юздите и се втренчи в гърба му. Сякаш усетил присъствието на непознати, човекът се извърна. Върху забуленото под качулката сбръчкано лице се мярна уплаха — трудно беше да се прецени дали човекът е мъж, или жена, — след което загърнатият в наметалото силует забърза и изчезна в близката уличка. Когато Мириамел и Бинабик доближиха завоя, от него нямаше и следа. Всички врати в тясната уличка изглеждаха залостени от много отдавна.

— Който и да беше, като че ли се уплаши от нас.

Мириамел не можа да скрие мъчителната си изненада.

— Обвиняваш ли ги за това? — Дребосъкът махна с ръка към пустите улици. — Не обръщай внимание. Не се съмнявам, че много страховити неща са се случили тук, но това не е наша работа. Ние търсим друго.

— Разбира се — съгласи се с готовност Мириамел, но й беше трудно да се съсредоточи върху казаното от дребосъка.

Беше й трудно да откъсне очи от оплесканите с кал стени и мрачните, пусти улици. Сякаш някакъв потоп беше залял града и бе прогонил всичките му обитатели.

— Разбира се — повтори тя. — Но как ще го намерим?

— На картата тунелът като че ли излиза в центъра на града. В тази посока ли се движим?

— Да. Главният път прекосява целия град до портата Нарулах.

— А това там какво е? — посочи Бинабик. — Струва ми се, че блокира пътя за по-нататък.

На няколкостотин лакътя пред тях пътят беше запречен от огромна тъмна камара.

— Това? — Мириамел беше така замаяна, че й трябваше малко време, за да се ориентира. — О, това е гърбът на „Свети Сутрин“ — катедралата.

Известно време Бинабик не отвърна нищо.

— И се намира в центъра на града?

— Горе-долу. — Нещо в тона на трола най-после отклони вниманието й от напомнящата съновидение пустота на Главния път. — Бинабик? Какво има? Нещо не е наред ли?

— Да изчакаме, докато се приближим, за да го огледаме. Защо няма никаква златна стена? От разказите на пътешественици знам, че „Свети Сутрин“ е прочута с тази стена.

— Тя е от другата страна — която е обърната към двореца.

Продължиха по Главния път. Мириамел се запита дали най-после няма да се появят някакви хора — градът все пак трябваше да е населен. Ако обитателите му бяха така наплашени като онзи, когото бяха зърнали, може би сега надничаха иззад притворените капаци на прозорците. Но и това беше не по-малко неприятно от представата, че всички са избягали.

А може би ставаше нещо още по-невероятно. Сергиите на дребните търговци от двете страни на улицата бяха празни, но й се стори, че изпитва усещането за някакво очакване, сякаш пустите ниши очакваха да бъдат запълнени с някакъв нов живот — нещо толкова различно от земеделците, селяните и местните жители, които се бяха блъскали наоколо, колкото калта е различна от изсъхнала, спечена от слънцето пръст.

Златната фасада на „Свети Сутрин“ беше олющена. Прочутите каменни релефи бяха очукани до неузнаваемост, сякаш златото, с което бяха покрити, беше изкъртено с чукове съвсем набързо.

— Беше красиво. — На Мириамел не й бяха останали сили нито за тъга, нито за изумление. — Когато слънцето я огряваше, катедралата сякаш пламтеше в божествени пламъци.

— В тежки времена златото се цени повече от красотата — отвърна замислен Бинабик, докато оглеждаше изпотрошените лица на светците. — Да опитаме да отворим вратата.

— Мислиш, че е тук? Тунелът?

— Видя на картата, че излиза в центъра на Ерчестър. Струва ми се, че това е най-ниската точка в града.

Масивната дървена порта беше заяла и Мириамел и Бинабик натиснаха с рамене. Пантите изскърцаха и едното крило застърга върху каменните плочи почти цял лакът, което бе достатъчно да се проврат.

Преддверието също беше останало без по-голямата част от украсата си. Пиедесталите от двете страни на вратата бяха пусти, а огромните гоблени, които едно време превръщаха стените на залата в прозорци, надникнали към дните на Усирис Ейдон, сега лежаха смачкали върху каменните плочи, изпоцапани от кални подметки. Миришеше на влага и гнило, но откъм огромния олтар проблясваше светлина.

— Има някой — прошепна Мириамел.

— Може би все още идват да палят свещи.

Направиха само няколко крачки, когато на вътрешния вход изникна някаква фигура.

— Кои сте вие? И какво търсите в божия дом?

Мириамел така се изненада, че чува човешки глас, че в първия момент не отговори. Бинабик направи крачка напред, но тя постави ръка върху рамото му.

— Ние сме пътници — отвърна тя. — Искаме да разгледаме катедралата „Свети Сутрин“. По-рано вратите никога не се затваряха.

— Ейдонити ли сте?

На Мириамел й се стори, че гласът й е познат.

— Аз да. Моят спътник е чужденец, но е служил на Майката Църква.

Мъжът се поколеба, преди да продължи.

— Тогава влезте, ако се закълнете, че не сте врагове.

Нерешителният му глас накара Мириамел да се усъмни, че мъжът би могъл да ги спре, ако наистина са врагове, но отговори:

— Не сме. Благодарим.

Потъналата в сенките фигура изчезна и Мириамел поведе Бинабик навътре. Но остана нащрек. В този обитаван от призраци град всеки би могъл да живее в една катедрала. Защо да не може да я използва като паяк, който причаква жертвите си?

Вътре не беше много по-топло, отколкото отвън, огромната катедрала беше изпълнена със сенки. Потрепваха само десетина свещици и светлината им беше крайно недостатъчна, за да освети сводестите височини над главите им. Куполът също беше някак странен. След като го огледа внимателно, Мириамел разбра, че витражите са изчезнали — с изключение на няколко строшени парчета, които стърчаха в оловните рамки.

— Строши ги бурята — изрече нечий глас от едната й страна. Тя трепна от уплаха. — Всички тези прекрасни витражи, майсторени векове, бяха изпотрошени. Това е присъда над човечеството.

До нея в смътния сумрак стоеше старец в мръсно сиво наметало и с набраздено от хиляди бръчици лице; над оплешивяващото му теме беше килната шапка със странна форма, изпод която провисваха редки бели кичури.

— Изглеждате толкова тъжна — промълви той; по акцента му личеше, че е еркинландец. — Виждали ли сте нашата „Свети Сутрин“ преди… — Той замълча, търсеше подходящата дума, но се отказа. — Виждали ли сте я някога… преди?

— Да. — Мириамел знаеше, че е по-безопасно да демонстрира незнание, но старецът й се стори така развълнуван, че не си позволи да го излъже. — Виждала съм я. Беше много красива.

— Единствено голямата катедрала в Санселан Ейдонитис би могла да се сравнява с нея — добави с тъга той. — Питам се дали е оцеляла? Напоследък не чуваме почти никакви вести от юг.

— Сигурна съм, че е.

— А, така ли? Това е чудесно. — За разлика от думите му, в тона му се усети леко разочарование, че катедралата на лектора не е постигната от подобна позорна участ. — Но да ни прости нашият Изкупител, ние сме бедни домакини — добави внезапно той, като прихвана леко ръката на Мириамел с треперещата си ръка. — Елате да се скриете от бурята. Ти и синът ти — той посочи Бинабик, който го погледна учудено, явно забравил какво се бяха договорили с Мириамел — ще сте на сигурно място тук. Отнеха ни красотата, но не можаха да ни отнемат Божието милосърдие.

Поведе ги по дългата пътека към олтара — масивен каменен блок с метнато отгоре му платнище. Мърмореше си нещо, докато подминаваха покрай пустите сега ниши, където някога се бяха извисявали скъпоценни произведения на изкуството, на които явно се бяха случили ужасяващи неща. Мириамел не го слушаше съсредоточено: вниманието й беше привлечено от подпрелите се покрай стените или налягали в ъглите силуети. Някои лежаха покрити с наметала по пейките, сякаш бяха заспали. В огромната катедрала имаше поне няколко десетки такива силуети, до един безмълвни и явно неподвижни. Стресна я внезапна, ужасяваща мисъл.

— Какви са всички тези хора? — попита тя. — Да не са… мъртъвци?

Старецът я изгледа слисано, след което се усмихна и поклати глава.

— Не, не, странници като вас, пътници, които търсят безопасно небе. Бог ги доведе тук, за да намерят подслон в Неговата църква.

Щом старецът поднови описанието си на някогашното великолепие на „Свети Сутрин“, Мириамел усети подръпване по ръкава си.

— Попитай го има ли нещо под катедралата като онова, което търсим — прошепна тролът.

Старецът замълча за момент и Мириамел се възползва от възможността.

— А има ли тунели под катедралата?

— Тунели? — В сълзящите очи на стареца се появи странна светлинка. — Какво имаш предвид? Има катакомби, в които почиват всички епископи на катедралата в очакване на Деня на Отсъждането, но никой не влиза там. Това е… свята земя. — Изглеждаше обезпокоен и като че ли погледна покрай олтара към нещо, което Мириамел не виждаше. — Това не е място за пътници. Защо питаш?

Мириамел не искаше да го притеснява повече.

— Казвали са ми, че, тук има… свети места. — Тя сведе глава. — Скъп на мен човек е в опасност. Надявах се да има специално светилище…

Хрумването й в първия момент изглеждаше лъжа, но тя веднага си даде сметка, че е самата истина: скъп за нея човек наистина се намираше в опасност. Би трябвало да запали свещ за Саймън, преди да напуснат катедралата.

— Аха. — Старецът изглеждаше поуспокоен. — Не, това място не е такова, изобщо не е. Елате, почти е време за вечерната служба.

Мириамел се изненада. Значи тук продължаваха да спазват ритуалите, въпреки че катедралата беше превърната в развалина. Запита се какво ли се бе случило с дебелия, непрекъснато сипещ ругатни епископ Домитис и неговите подчинени.

Старецът ги поведе към първата редица пейки пред олтара и им посочи да седнат. Иронията на момента не убегна от вниманието й: толкова пъти беше седяла на същото място до баща си, а преди това до дядо си. Старецът пристъпи до спуснатата пред камъка парцалива завеска и разпери ръце.

— Елате, приятели — обяви със силен глас той. — Вече можете да дойдете.

Бинабик погледна Мириамел. Тя помръдна рамене — не знаеше какво иска да направят старецът.

Но той не говореше на тях. В следващия миг сред шумно пърполене и пляскане на крила от потъналите в сумрак останки на купола се спусна цяло ято черни силуети. Мириамел ахна от изненада, докато гарваните кацаха върху олтара. След няколко мига там бяха накацали крило до крило поне двайсетина — на светлината на свещите мазните им пера блещукаха.

Старецът занарежда „Манса Никталис“, а гарваните затракаха с човки и запърхаха с крила заедно с него.

— Какво е това? — запита Бинабик. — Не съм чувал за подобно ваше богослужение.

Мириамел тръсна глава. Старецът явно беше луд. Отправяше набанските си слова към гарваните, които крачеха наперено по олтара и издаваха пронизителни крясъци. Но в разиграващата се сцена имаше още нещо, не по-малко странно от чудноватата церемония, нещо недоловимо…

Щом старецът разпери ръце, за да направи знака на Великото дърво, тя го позна. Беше самият епископ Домитис или по-точно съсухрените му останки, тъй като от него беше останало само половината му тегло. Дори гласът му се беше променил: лишен от огромния му гръден кош, беше станал писклив и тъничък. Но щом стигна до реторичните заключителни тактове на мансата, тя отново позна предишния Домитис и с умореното си съзнание отново го видя такъв, какъвто си беше — надут и важен като огромна жаба.

— Бинабик — прошепна тя, — познавам го! Това е епископът. Но толкова се е променил!

Тролът наблюдаваше подрипващите гарвани със смесени чувства на развеселеност и тревога.

— Тогава можеш ли да го убедиш да ни помогне?

Мириамел се замисли.

— Не мисля. Изглежда твърдо решен да пази катедралата си и няма да ни разреши да се разхождаме из катакомбите.

— В такъв случай ми се струва, че тъкмо това е мястото, където трябва да проникнем — отвърна тихо Бинабик. — Трябва да внимаваме да използваме първата удала ни се възможност.

Той вдигна очи към Домитис, който беше отметнал глава със затворени очи — ръцете му бяха разперени широко, сякаш имитираше птичето си паство.

— Трябва да свърша нещо — продължи Бинабик. — Изчакай ме тук. Ще ми отнеме съвсем малко време.

Той се надигна тихичко от пейката, обърна се и забърза по пътеката.

— Бинабик! — извика едва-едва Мириамел, но тролът само вдигна ръка, преди да изчезне в преддверието.

Смутена от постъпката му, тя се обърна с неохота, за да проследи останалата част от странното представление.

Домитис сякаш беше забравил, че в катедралата има и други освен него и гарваните. Две от птиците бяха кацнали на раменете му. Стояха, без да помръднат, докато той се олюляваше, а щом заразмахваше разпалено ръце като вятърна мелница, пляскаха с черните си криле, за да запазят равновесие.

Най-накрая, щом епископът стигна до последните строфи на мансата, цялото ято се вдигна във въздуха и закръжи като грачещ буреносен облак. Дори до този момент гледката да съдържаше някакъв елемент на забава, сега вече той абсолютно изчезна: изведнъж тя се стори на Мириамел ужасяваща. Не беше ли останало нито едно кътче на този свят, където да не властва абсолютно безумие? Всичко ли се беше разпаднало?

Домитис произнесе монотонно последните набански фрази и замълча. Гарваните продължиха да кръжат още известно време, след което се издигнаха като вихрушка към рухналия купол и изчезнаха в сенките му; във въздуха увисна единствено отекващият грак. След като и той стихна и катедралата потъна в безмълвие, епископ Домитис, посивял от положените усилия, се приведе зад олтара.

След като измина известно време, а той все още не се изправяше, Мириамел започна да се пита дали старецът не е изпаднал в нещо като несвяст, или дали дори не е умрял. Надигна се и запристъпва предпазливо към олтара, без да откъсва очи от тавана, уплашена да не би всеки момент гарваните да връхлетят отгоре й, изпружили клюнове и нокти…

Домитис се беше свил на кълбо върху едно опърпано одеяло и похъркваше тихичко. В съня му отпуснатата кожа върху лицето му изглеждаше още по-безформена, провиснала на издължени гънки, сякаш той носеше някаква маска от разтопен восък. Мириамел потръпна и бързо се върна на мястото си, но след няколко мига я обзе усещането, че е съвсем беззащитна. Помещението беше все така пълно с безмълвни фигури, но не беше трудно да си представи, че те само се преструват на заспали и изчакват да се уверят, че спътникът й няма да се върне, за да се надигнат и да тръгнат към нея…

Имаше усещането, че чака вече цяла вечност. В преддверието беше по-студено дори от вътрешността с рухналия купол, но поне можеше да избяга при най-малка опасност. Нощният вятър се промъкваше през открехнатата врата, което я успокояваше, че е по-близо до свободата и затова в по-голяма безопасност, но все пак тя почти подскочи, щом пантите изскърцаха.

— Уф — възкликна Бинабик, докато се промъкваше през вратата. — Продължава да вали като из ведро.

Изтръска водата от дрехите си на каменния под.

— Епископ Домитис заспа зад олтара. Бинабик, къде ходи?

— Да отведа коня ти при Намиращата дома и Куантака. Дори да не открием онова, което търсим, лесно можем да прекосим града пеша. Но ако открием вход към тунела, боя се, че ще се забавим доста време и може да намерим коня ти сготвен на супа от някой умрял от глад.

Мириамел не беше помислила за това, но не се съмняваше, че е прав.

— Радвам се, че си го направил. А сега какво?

— Ще търсим тунела — отвърна Бинабик.

— Докато епископ Домитис говореше за катакомбите, непрекъснато поглеждаше към дъното на катедралата, към стената зад олтара.

— Хм. — Тролът кимна. — Добре е, че си наблюдателна и помниш. Значи трябва да огледаме първо там.

— Трябва да пазим тишина — не бива да го събуждаме.

— Ще пристъпваме като мишки по сняг, без да издаваме нито звук.

Бинабик стисна ръката й.

Притесненията й за заспалия Домитис бяха излишни. Старецът похъркваше тихичко и дори не помръдна, когато го подминаха на пръсти. Огромната стена зад олтара, облицована някога със сцени от мъченичествата на свети Сутрин, сега беше само ронлива мазилка, върху която тук-там бяха останали отделни цветни керамични плочки. В единия й край имаше ниска врата, покрита с изгнила кадифена драперия. Бинабик я натисна с рамо и тя веднага се отвори, сякаш я използваха често. Тролът надникна вътре и прошепна:

— Трябва да вземем свещи, за да запазим факлите във вързопите си за по-късно.

Мириамел се върна и извади две свещи от свещниците. Изпита известен срам, тъй като Домитис беше проявил любезност към тях, макар и по неговия си чудат начин, но прецени, че значимостта на целта им надвишава греха от кражбата, а щеше да е от полза и за епископа — може би един ден щеше дори да види любимата си катедрала реставрирана. Не можа да не се запита дали гарваните и тогава пак ще са тук. Надяваше се, че не.

Хванали по една свещ, Мириамел и Бинабик се спуснаха предпазливо по тясното стълбище. Стъпвалите векове наред по него човешки крака бяха издълбали в центъра на каменните стъпала нещо като улей. След последното стъпало влязоха в ниската катакомба и спряха да се огледат. В стените от двете им страни бяха издълбани ниши — във всички имаше каменни статуи, повечето с мантии и други църковни символи. Ако не се брояха статуите, тесните залички бяха съвсем пусти.

Бинабик посочи една галерия, в която като че ли почти не беше стъпвал човешки крак.

— Нататък, струва ми се.

Мириамел се обърна. По светлите измазани с хоросан стени нямаше никакви следи — там, изглежда, не лежаха никакви бъдещи светци. Тя пое дълбоко въздух и каза:

— Да вървим.

В катедралата над тях два гарвана се спуснаха от тавана и след като покръжиха малко, кацнаха върху олтара. Застанали един до друг, те не откъсваха ярките си очи от вратата на катакомбата. Но не бяха единствените наблюдатели. Един от силуетите се отдели от потъналата в сянка стена и прекоси тихо катедралата. Подмина олтара и се спря пред вратичката, сякаш заслушан. След като мина известно време, тъмният силует се промъкна през входа и се спусна с тихи стъпки по стълбите.