Към кулата на Зеления ангел. Част втора

14. Империи от прах

Беше влудяващо. Саймън изгаряше от жажда, устата му беше пресъхнала като брашно от кости, а навсякъде около него отекваше шум от капеща вода… но не се виждаше никаква вода. Сякаш някакъв призрак беше разгадал мислите му и превръщаше най-лелеяната му мечта в ужасяваща подигравка.

Спря, присвил очи в мрака. Тунелът беше станал по-широк, но продължаваше да се спуска надолу, без да прави завои и без да има нито едно разклонение. Шумът от капещата вода беше останал зад гърба му, сякаш я беше подминал сред еднообразните сенки.

„Но това е невъзможно! Току-що беше пред мен, а сега е зад мен, но нито за миг до мен“.

Саймън се опита да превъзмогне страха, който пролази в него като живо същество с миниатюрните си потракващи люспици и дращещи нокти.

Може и да се бе загубил под земята, каза си той, но не беше мъртъв. Беше попадал в лабиринт от тунели и по-рано и се беше измъквал под светлината на слънцето. А сега беше по-голям и беше виждал неща, които малко други хора бяха виждали. Щеше да оцелее по някакъв начин. А ако не? Щеше да посрещне края достойно.

„Смели думи, глупако — присмя му се някакъв глас отвътре. — Сега си смел. Но след един ден без слънце и една нощ без луна, както и цяло денонощие без вода? И след като факлата изгори?“

„Кротувай“, отвърна той на гласа.

— Крал Джон се спусна в дупката на мрака… — Саймън пееше тихичко. Гърлото го болеше, но се чувстваше изтощен от монотонното потропване на токовете на ботушите си по камъните, колкото и да се опитваше да не обръща внимание на потискащата самота, която му внушаваше този звук.

— … за да открие огнения звяр

в свърталища на тролове и жаби,

единствен той страха преодолял…

Намръщи се. Де да беше попаднал в свърталищата на тролове. Би дал всичко за компанията на Бинабик, без да става дума за пълен с вода мех и след това една ободрителна глътка кангканг. А ако Престър Джон не беше донесъл нищо освен един меч под земята — което всъщност не беше направил, като си помислиш: не беше ли дошъл хернистирецът Еолаир в Сесуад'ра, за да им каже именно това? Че Джон е намерил Минияр някъде под земята? — в такъв случай какво беше използвал за светлина? Саймън имаше една факла, чийто пламък вече гаснеше. Чудесно беше да се блъскаш нагоре-надолу в търсене на дракони, но в песните никога не се казваше кой знае какво за храна, вода и светлина.

Стари приспивни песнички, изчезнали мечове и тунели, мрачни, зловонни подземия. Защо непрекъснато се забъркваше в подобни истории? Когато се молеше за рицарски приключения, се надяваше на по-благородни събития — бойни полета и излъскани до блясък брони, геройства, преклонението на тълпите. Беше ги срещал малко или повече, но не бяха това, което очакваше. И отново, и отново на главата му се стоварваха тези безумия с мечове и тунели, сякаш бе принуден да играе някаква детинска игра, след като много отдавна му е дошло до гуша от нея…

Блъсна рамо в стената и едва не падна. Изпусна факлата, изгледа я като замаян за миг, но веднага дойде на себе си, грабна я и я стисна силно, сякаш тя сама се беше опитала да избяга.

„Глупак“.

Отпусна се тежко на земята. Беше изтощен от ходене, изтощен от пустотата и самотата на нищото. Тунелът беше започнал да се вие между неравни скални плочи, което вероятно означаваше, че е проникнал дълбоко сред канарите на Свертклиф, сякаш твърдо решен да стигне до центъра на земята.

Усети, че нещо в джоба жули крака му. Какво имаше вътре? Вече часове наред се клатушкаше из тези проходи, без да се погрижи да провери какви дреболии е помъкнал при пропадането си през рухналата земя.

Изпразни пришитите към бричовете си джобове, като премигваше и охкаше от болките по изподраните си пръсти, и установи, че не се е лишил кой знае от какво, отлагайки огледа на запасите си. Имаше едно камъче, обло и гладко, което беше вдигнал от земята, защото му беше приятно да го търкаля в дланта си, и почти напълно лишената от отличителни белези катарама, която мислеше, че е захвърлил. Реши да я задържи — евентуално би могла да му послужи за чегъртане или копаене.

Единственото съществено откритие беше парченце сушено месо, останало от вчерашното следобедно хранене. Той огледа лакомо сбръчканата ивица, дълга и широка почти колкото пръста му, но я остави настрана. По-късно сигурно щеше да изпитва по-голяма нужда от нея, отколкото в момента.

Това беше всичко в джобовете му. Златният пръстен, който му беше изпратил Моргенес, си стоеше на пръста му, почти скрит под засъхналата кал, но каквато и полза или значение да имаше в обления от слънчева светлина свят, тук беше напълно безполезен: не можеше да го изяде, а и не би изплашил с него нито един противник. Канукският нож все още беше напъхан в привързаната за крака му кания. Като махнеше него и факлата, беше напълно беззащитен. Мечът му се намираше на повърхността — при Бинабик и Мириамел, ако се бяха измъкнали от копачите — заедно с Бялата стрела, наметалото, бронята и останалите му оскъдни притежания. Ръцете му бяха почти толкова празни, колкото при бягството му от замъка преди година. И отново се намираше в черните подземия. Сред задушната земя…

„Престани — заповяда си той. — Какво казваше Моргенес? „Не какво е в ръцете ти, а какво е в главата ти“. Това все пак е нещо. Сега имам много повече в главата, отколкото тогава. Но каква полза от това, ако умра от жажда?“

Изправи се с мъка и продължи напред. Нямаше никаква представа накъде би могъл да води тунелът, но все трябваше да води нанякъде. Трябваше. Вероятността и в тази посока да стигне до непреодолима стена от рухнала кал или камъни като в другия край не беше нещото, върху което би искал да се замисля.

— В катранената дупка падна Джон…

Саймън пак затананика, този път по-тихичко:

където огнен дракон пазеше имане златно,

без никой за това дори да знае,

защото никому не беше казал той…

Странна работа. Саймън не се чувстваше полудял, но чуваше неща, които не беше възможно да са наоколо. Звукът на плискаща се вода се беше завърнал, по-силен и категоричен отпреди, но сега сякаш идваше от всички страни, като че ли той се движеше в центъра на водопад. Примесена с него, едва доловима сред ромоленето и плисъка, се чуваше глуха реч.

„Гласове! Може би наблизо има други тунели. Може би отвеждат до хора. До истински, живи хора…“

Гласовете и звънът на водата го придружаваха известно време, без да му подскажат източника си, и отново заглъхнаха, изоставяйки го единствено с шума от стъпките му.

Объркан и отпаднал, уплашен какво ли биха могли да означават тези призрачни шумове, той насмалко не падна в една дупка. Залитна, но се задържа, подпрял ръце върху стената, и се втренчи надолу. В дълбочината като че ли проблясваше светлинката на друга факла и за момент му се стори, че сърцето му ще спре.

— Кой… Какво…

Щом се приведе, светлинката се издигна към него.

Отражение. Вода!

Саймън се тръшна на колене и се наведе над малкото езерце, но спря, усетил тежка и неприятна миризма. Топна пръстите си и ги извади. Водата беше някак необичайно хлъзгава. Приближи факлата, за да я огледа по-добре. Лумна внезапен пламък и огнената вълна се втурна срещу лицето му. Той изкрещя от болка и изненада и се строполи назад. За един миг му се стори, че гори целият свят.

Седна и внимателно опипа лицето си. Кожата го болеше, а космите на брадата му бяха опърлени, иначе като че ли му нямаше нищо. Пламъкът танцуваше в дупката на пода на тунела.

„Усирис Ейдон! — изруга безмълвно той. — Късметът на глупака. Намерих вода, а тя пламна — каквото и да е това“.

По изгорената му буза плъзна сълза.

Каквото и да имаше в езерцето, то гореше весело. Саймън се вторачи, до такава степен разочарован, че водата, която беше намерил, се бе оказала негодна за пиене, че дълго не можа да проумее какво точно вижда. Накрая в съзнанието му изплува казаното му веднъж от Моргенес.

„Пердруински огън — това е. Докторът каза, че се среща в пещери. Народът на Пердруин го използвал за направа на топки, които мятали с катапулти срещу враговете си и ги опърляли като прасета“.

Беше от онези уроци, които впечатляваха Саймън заради интересните случки, които се разказваха в тях.

„Ако имах още пръчки и парцали, можех да си направя факли“.

Тръсна глава, изправи се и отново тръгна напред. След няколко крачки се спря и отново тръсна глава.

„Тъпанар. Глупав тъпанар“.

Върна се до горящото езерце и седна. Свали ризата си и започна да отпаря ивица плат от подгъва. Пердруинският огън го затопли приятно.

„Рейчъл щеше да ми одере кожата, ако ме видеше да разкъсвам толкова хубава риза“.

Неочаквано се изкикоти гръмогласно. Ехото отекна по коридора в пустия мрак.

„Би било хубаво да видя пак Рейчъл“, мина му през ума.

Идеята му се стори странна, но пък беше неизпълнима.

След като нацепи няколко ивици — ризата му вече стигаше едва до подмишниците — продължи да оглежда известно време пламъка, опитвайки се да реши как да натопи плата, без да се изгори. Помисли дали да не използва факлата, но се отказа. Нямаше представа колко дълбока е дупката и се страхуваше да не я изтърве. Тогава единствената светлина щеше да му остане тази от кладенеца, а нея не можеше да премести.

Най-накрая след дълго обмисляне забучи факлата встрани и започна да изсипва в дупката буци кал от цепнатините между камъните. След като хвърли двайсетина шепи, пламъкът потрепна и угасна. Той изчака още малко, тъй като нямаше представа колко време ще е необходимо, за да изстине течността, след което избута лепкавата кал встрани, за да направи отвор, в който да натопи парцалите. Щом напои ивиците плат, отдели една встрани, а останалите нави на стегнати рула и ги подреди едно до друго върху последното и най-широко парче, което беше отпрал от ризата си. Завърза го на вързоп и го закачи на колана си. Отделената ивица уви внимателно около факлата точно под пламъка и я наведе надолу, докато просмуканото с пердруинския огън парче плат не се запали. Гореше с ярка светлина и Саймън кимна удовлетворено. Продължаваше да се нуждае от храна и вода, но ако действаше внимателно, нямаше причини да се тревожи да не остане без светлина поне още известно време. Макар да беше заблуден и самотен, все пак той не беше просто Саймън Идиота, беше и Сеоман Снежния кичур.

Макар да предпочиташе да си остане просто Саймън и да се разхожда необезпокояван из потъналия в зеленина свят с приятелите си.

„Възможността да избираш — помисли си унило той — може да е и дар божи, и проклятие“.

Веднъж вече беше успял да поспи, свит на кълбо на коравия под на тунела, стиснал факлата, около която беше увил нова ивица, напоена с пердруински огън. Събуди се паникьосан от съня, в който беше сънувал, че е изгаснала и че пълзи като слепец сред калната безпросветност. Пламъкът на факлата обаче гореше стабилно.

Струваше му се, че оттогава върви вече няколко часа. Изпитваше все по-непреодолима жажда, имаше усещането, че с всяка следваща стъпка се изпаряват последните капчици от тялото му, и не можеше да мисли за нищо друго, освен как да намери вода. Парченцето месо си стоеше в джоба му, но само при мисълта да сдъвче изсъхналата солена хапка главата го заболяваше въпреки глада, който го измъчваше не по-слабо от жаждата.

Неочаквано в еднообразната каменна стена на тунела се появи пролом. Напречен тунел — грапави, но солидни изкопи от двете страни, които очевидно не бяха естествени образувания. След продължилото почти цяла вечност еднопосочно кретане трябваше да вземе решение: да продължи напред, надясно или наляво?

Онова, което искаше, беше естествено път за нагоре, но и двете разклонения бяха абсолютно хоризонтални. Повървя по малко във всяко от тях — душеше въздуха и се оглеждаше и ослушваше за нещо, което би могло да му подскаже присъствие на чист въздух или вода, но без никакъв резултат: напречният тунел изглеждаше не по-малко еднообразен от онзи, по който се влачеше от… само Ейдон знаеше от колко време.

Върна се в централния тунел и се опита да си представи къде би могъл да се намира. Със сигурност беше някъде дълбоко под Свертклиф — не бе възможно, след като се бе спускал под толкова остър ъгъл толкова дълго, да не се намира под самия хълм. Но посоката се беше променяла толкова много пъти, че беше невъзможно да отгатне къде точно е в момента спрямо света над него. Просто трябваше да направи избор и да види какво ще се случи.

„Ако сменя посоката, мога поне да намеря обратно пътя до мястото, където бях“.

Лишен от възможността да разчита на нещо категорично, реши да тръгне по левия тунел и отсега нататък винаги да завива наляво — ако имаше завой, разбира се. И ако в даден момент му се стореше, че е направил погрешен избор, просто щеше да се върне, като завива постоянно надясно.

Зави наляво и закрета.

Отначало тунелът не се различаваше по нищо от този, който беше оставил зад гърба си — пролом от грапави камъни и пръст без никаква следа за предназначение или цел. Кой беше прокопавал тези тягостни проходи? Трябваше да са били хора или човекоподобни същества, тъй като на отделни места забелязваше сигурни белези за прокопаване или откъртване на скални отломъци, за да се отвори път по-нататък.

Жаждата и потискащата самота така го бяха обсебили, че не долавяше тихите гласове, докато отново не го обкръжиха от всички страни. Този път обаче към тях се прибави и някакво усещане за движение — като порив на вятър и прелитане на сенки, от което светлината в тунела сякаш потрепваше. Гласовете стенеха тихичко на език, който не разбираше. Докато прошумоляваха покрай него или през него, изпита сковаващ хлад. Това бяха нещо като… спомени. Заблудени усещания, силуети и чувства, долетели от своето време. Той не значеше нищо за тях, а и те, колкото и да бяха обезпокоителни, не значеха нищо за него.

„Докато самият аз не се превърна в един от тях“. Усети в него да забълбукват някакви мехурчета от страх. „Докато някой ден друг скитащ се глупак не усети сянката на Саймън да прелита покрай него и да нашепва: Изгубен, изгубен, изгубен…“

Мисълта беше кошмарна — и не го напусна дълго след като роякът полусилуети отмина и гласовете стихнаха.

Беше завил още три пъти, всеки път наляво, когато нещата започнаха да се променят.

Вече се замисляше да се върне обратно — последният завой го беше отвел до един тунел, който сега се спускаше стръмно надолу, — когато забеляза петна върху стените. Доближи факлата и видя, че пукнатините между камъните са пълни с мъх. Мъхът — сигурен беше — означаваше вода наблизо. Усети такава изгаряща жажда, че откъсна шепа мъх и я лапна. След няколко внимателни сдъвквания успя да я преглътне. Повдигна му се и за момент си помисли, че ще повърне. Беше отвратително горчиво, но съдържаше влага. Ако трябваше, можеше да го яде и вероятно да оцелее за известно време, но се помоли да му се открие друга възможност.

Тъкмо оглеждаше фините листенца, опитвайки да прецени дали е в състояние да преглътне още едно парче, когато забеляза бледи следи в ямката, останала от първото парче. Присви очи и приближи факлата. Ясно личеше, че е контур от някаква рисунка — извити успоредни линии и изтрити фигури, напомнящи листа или венчелистчета. Времето ги беше заличило почти напълно, но му напомниха за грациозните гравюри, които беше виждал в Да'ай Чикица и Сесуад'ра. Ситски произведения? Толкова скоро ли беше стигнал така дълбоко?

Огледа тунела и неравните, нащърбени камъни. Не можеше да си представи сити да изграждат подобно място дори поради крайно основателни причини. Но ако не ситите бяха прокопали тези тунели, защо върху стените имаше ситски гравюри?

Тръсна глава. Излишно много въпроси, след като единственият съществен беше къде да намери вода и кой път води навън.

Започна да оглежда внимателно стените, докато продължи нататък, но откриването на мъха не беше последвано от по-полезна находка. Тунелът започна да се разширява и следващите два прохода, по които тръгна, бяха изградени по-изкусно с гладки стени и равен под. Докато оглеждаше поредното разклонение, стъпи върху… нищо.

С вик на паническа изненада Саймън се вкопчи в стената. Факлата излетя от ръката му, пропадна в тъмнината, в която едва не бе рухнал самият той, и под втрещения му поглед тупна и се търкулна. Най-накрая спря, пламъкът потрепна… но не угасна.

Стълби. Факлата лежеше върху площадка на грубо стълбище, което се спускаше надолу. Първите пет-шест стъпала бяха рухнали или строшени и на мястото им бяха останали едва забележими ръбове.

Не искаше да слиза. Искаше да се изкачва.

„Все пак стълби! Може би там долу има нещо, което може да ми помогне. Какво по-лошо би могло да ми се случи? Нищо. Или всичко“.

Завоят беше наляво, така че нямаше да се заблуди напълно, ако изборът му се окажеше неподходящ. Но щеше да е много по-лесно да преодолее разстоянието от липсващите стъпала — дълго почти два пъти колкото него — надолу, отколкото нагоре, ако реши да се върне. Може би трябваше да тръгне в някоя от другите посоки…

„Какви глупости се мотаят из главата ти?“, наруга се той.

Трябваше да слезе, за да вземе факлата.

Седна, провеси крака над образувалата се от липсващите стъпала яма и измъкна късчето сушено месо от джоба си. Откъсна едно парченце и започна да го смуче, загледан съсредоточено надолу. На светлината на факлата личеше, че стъпалата са изсечени под прав ъгъл, но бяха недовършени: само колкото да може да се стъпва по тях, нищо повече. По никакъв начин не можеше да прецени дали водят нанякъде.

Устата му се напълни със слюнка, докато се наслаждаваше на соления, леко тръпчив вкус. Чудесно беше усещането отново да дъвче нещо!

Саймън се изправи, обърна се и тръгна обратно по коридора, като заопипва стената, когато светлината стана прекалено слаба, докато не напипа прилепналия между камъните мъх. Отскубна няколко шепи и ги натъпка в джоба си. Върна се при стълбите и заоглежда надолу, докато не се увери, че е намерил най-доброто място да скочи. Плъзна крака, обърна се по корем и се спусна максимално внимателно, стиснал зъби — камъните стържеха по корема и гърдите му. Когато почти увисна в цял ръст, се пусна.

Парче откъртен камък, вероятно отломък от липсващите стъпала, го очакваше като дебнеща пепелянка. Едното му ходило се стовари върху него миг преди другото и глезенът му се изкриви. Болката прониза целия му крак.

От очите му бликнаха сълзи и Саймън прокле отвратителния си късмет. Приседна, плъзна се напред, докато не достигна падналата факла, нагласи я до себе си и свали ботуша, за да огледа навехнатия си глезен.

Можеше да го свива сравнително нормално, но всяко помръдване беше болезнено. Реши, че няма счупване, но и какво ли би могъл да направи, дори да имаше? Свали ризата си и отпра още една ивица, след това нахлузи обратно все по-окъсяващия парцал. След като стегна глезена и стъпалото си възможно най-силно, обу ботуша и пристъпи. Реши, че може да ходи, но болеше.

„Тогава тръгвай. Какво друго ти остава?“

И закуцука надолу.

Надяваше се, че стълбището ще го отведе до някакво по-реално място от безкрайните и безсмислени тунели. Но колкото по-реално изглеждаше заобикалящото го, толкова по-нереално ставаше същевременно.

След двайсетина кратки, но мъчителни спускания, стълбите свършиха и Саймън се промуши през нащърбен отвор в друг коридор, който значително се различаваше от тунелите, по които бе вървял досега. Имаше много мъх и беше облицован с грижливо издялани камъни, а стените му бяха плътно покрити с гравюри. Но щом се загледаше в тях малко по-дълго от миг, онези, които се намираха в периферното му зрение, сякаш потрепваха и се движеха, като че ли не бяха следи върху камъка, а по-скоро тънички като пергамент и нежни като нишки създания. Освен това стените и подът изглеждаха някак нестабилни: щом отклонеше за миг поглед, подмамен от поредното смътно потрепване в крайчеца на окото му или привлечен от потрепналия пламък на факлата, те се променяха. Дългият прав коридор неочаквано тръгваше нагоре или внезапно се стесняваше. Щом отново насочеше очи към тях, всичко си беше както допреди миг.

Но това не бяха всички фокуси, които разиграваше това място. Звуците, които вече беше чувал, се върнаха — гласове и шуртяща вода, сега под акомпанимента на странна, причудлива музика, която се носеше като призрак. Обливаха го неочаквани ухания — упоителен дъх на цветя, последван отново от мирис на усойна пустота, която биваше измествана миг по-късно от остра миризма на изгоряло.

Това вече беше прекалено. На Саймън му се прииска да легне, да заспи и да се събуди, когато отново всичко си е стабилно и непроменливо. Дори еднообразието на тунелите в по-високото беше за предпочитане. Сякаш се движеше по дъното на море, където теченията и променливата светлина принуждаваха всичко да се полюшва, танцува и потрепва.

„Колко още мислиш, че ще можеш да се скиташ сред пустите подземия, преди да се побъркаш, глупако?“

„Аз не полудявам — каза си той. — Просто съм уморен. Уморен и жаден. Само да ги нямаше всички тези шумове на вода. Те влошават нещата още повече“.

Измъкна малко мъх от джоба си и задъвка — продължаваше да крета, докато се насилваше да преглътне отвратителната каша.

Нямаше никакво съмнение, че бе на място, в което хора… в което някой беше живял някога. Таванът беше по-висок, подът под ситните камъни и прахта беше подравнен, а страничните проходи, почти до един запушени с камъни и пръст, бяха със сводести арки, изпоцапани и нащърбени, но очевидно дело на сръчни майстори.

Саймън спря за момент пред един от тези входове, за да даде малко отдих на пулсиращия си глезен, и заоглежда безразборно струпаните каменни отломъци и калта, с които беше задръстен — и в същия момент те потъмняха, а след това почерняха. В чернотата потрепна малка светлинка и той изведнъж усети, че гледа през входа. Пристъпи напред. В тъмнината навътре зърна светло петно, смътно проблясваща сфера светлина. До нея, окъпано от слабия блясък, имаше… лице.

Саймън се задъха. Лицето се повдигна, сякаш седналият в почти плътния мрак го беше чул, но дръпнатите му очи не срещнаха неговите, а сякаш се взряха зад него. Беше лице на сит — или му заприлича на такова, докато можеше да го наблюдава — и очите му излъчваха цял свят от болка и тревога. Забеляза устните му да помръдват — изричаха нещо, — а веждите да се повдигат в печален въпрос. След това мракът потрепна, светлинката изчезна и Саймън видя, че почти е забил нос в запълнения със ситни камъни вход.

„Сух. Сух. Мъртъв. Мъртъв“.

Спазъм стисна гърлото му. Той се извърна към дългия коридор.

Нямаше представа от колко време се взира в пламъка на факлата. Той потрепваше пред очите му — цяла вселена от жълтеникава светлина. Беше му непосилно да отклони поглед от него.

Стените от двете му страни се бяха превърнали във вода.

Спря, втренчен от вцепенение. Подът на тунела представляваше тясна пътечка над безкрайния мрак, а стените се бяха отдалечили: вече не се сливаха с пода, върху който стоеше, а каменната им облицовка беше изцяло покрита от шуртяща вода. Чуваше я да се спуска в празното пространство под него, виждаше трепкащите отражения на факлата върху водната завеса.

Пристъпи до ръба на пътечката и протегна ръка, но пръстите му не достигаха водата. Усети дребните пръски с връхчетата им и щом дръпна ръката си и докосна с нея уста, долови слаб вкус на влажна свежест. Посегна още веднъж, надвесвайки се рисковано над бездънната тъмнина, но не можа да докосне дори с връхчетата на пръстите си изливащите се водни струи. Изруга от безсилна ярост. Само да имаше купа, чаша, лъжичка!

„Мисли, глупако! Използвай главата си!“

След мигновен размисъл остави факлата на пътеката и смъкна останките от ризата си. Коленичи, хвана ризата за единия ръкав и замахна колкото можеше по-надалеч. Ризата докосна едва-едва повърхността на водопада и водата я дръпна надолу. Усетил с разтуптяно сърце, че ризата му е натежала, Саймън отметна глава назад и притисна наквасения плат към устата си. Първите капчици върху езика му бяха с вкус на мед…

Светлината потрепна. Цялата зала сякаш се килна на една страна. Шумът от водните струи се засили и внезапно стихна в гробна тишина.

Устата на Саймън беше пълна с прах.

Той зина и започна да плюе, да плюе, падна на пода в безсилна ярост, заръмжа и се замята като звяр, в чийто хълбок се е забил огромен трън. Щом вдигна поглед, отново видя стените и зейналата яма между тях, и пътечката, на която стоеше — това поне беше реално, — но нямаше никаква плискаща се вода, а само белезникав пласт от трупана векове наред мръсотия върху каменната стена, която беше забърсал с ризата си.

Разтърсиха го безмълвни ридания. Той избърса нечистотията от лицето си и изтри праха от подутия си език. Опита се да сдъвче малко мъх, за да отстрани вкуса на прах от устата си, но му стана така отвратително, че отново за малко не му прилоша. Изплю лепкавите влакна в бездната.

„Що за прокълнато, призрачно място е това? Къде съм? Аз съм сам, сам“.

Все още разтреперан, той се надигна с мъка и се огледа за по-безопасно място, където да легне и да поспи поне малко. Трябваше да се измъкне. Нямаше никаква вода. Никъде нямаше вода. И никаква сигурност.

Едва доловими гласчета сред сенките на високия таван запяха думи, които не можеше да разбере. Недоловим вятър развя пламъка на факлата му.

„Жив ли съм?“

„Да, жив съм. Аз съм Саймън и съм жив, и няма да се предам. Аз не съм призрак“.

Беше спал още два пъти и беше сдъвкал достатъчно от нагарчащия мъх, за да продължи да се придвижва между почивките. Беше използвал повече от половината от напоените с пердруински огън парцали, за да поддържа факлата. Вече не си спомняше времето, когато беше виждал света огрян от друга, освен от потрепващото пламъче на факлата светлина и въобще друг свят, който да не се състои единствено от безлюдни каменни коридори и нашепващи безтелесни гласове. Имаше чувството, че самият той започва да изчезва, да се превръща в цвъртящ силует.

„Аз съм Саймън — напомни си той. — Аз се бих с дракона и спечелих Бялата стрела. Аз съм истински“.

Сякаш се движеше като насън из залите и коридорите на огромен дворец. В мигновения като проблясъци на светкавица го виждаше в разгара на оживление, изпълнен с неясни златисти лица сред светли стени, отразили отблясъците на синьото небе. Не напомняше никое от местата, които беше виждал, с потоци, шуртящи между каменни брегове, които изтичаха от една зала в друга, и разпенени водопади, които се спускаха по стените. Но въпреки целия този плясък и шуртене, това беше сънувана вода. Протегнеше ли ръце, илюзията се превръщаше в прахоляк, стените потъмняваха и се изкорубваха, светлината помръкваше, красивата резба посърваше и Саймън отново бродеше из порутени каменни зали като бездомен дух в огромна гробница.

„Ситите са живели тук — каза си той. — Това е Асу'а, бляскавата Асу'а. И по някакъв начин продължават да обитават тук… сякаш самите камъни сънуват старите дни“.

В съзнанието му започна да се заражда ужасяващо примамлива идея. Родената на кораб Амерасу беше казала, че Саймън живее някак по-близо до Пътя на сънищата от останалите — беше видял Разделянето на родовете по време на бдението си на върха на Сесуад'ра, нали? Може би, в такъв случай, ако успееше да открие някакъв начин да го направи, би могъл да… прекрачи. Да проникне в съня, да заживее в красивия Асу'а и да пъхне лице в истинските потоци, които лъкатушеха из двореца — този път те нямаше да се превърнат на прах. Щеше да заживее в Асу'а и никога нямаше да се върне в този мрачен, призрачен свят на разпадащи се сенки…

„И никога няма да се върнеш при приятелите си? Никога няма да изпълниш дълга си?“

Но присънилата му се Асу'а беше толкова красива! В миговете на блещукащото й съществуване зърваше рози и други изумително ярки цветя, които растяха по стените, огрени от проникващите през високите прозорци слънчеви лъчи. Виждаше ситите, сънувания народ, живял някога тук, грациозен и странен като обкичени с ярки пера птици. Сънят му показваше времето, преди предшествениците на Саймън да бяха разрушили най-великия дом на ситите. Безсмъртните със сигурност биха приветствали един заблуден пътник… О, Майко на милосърдието, биха ли приветствали него, пристигащия от мрака?!

Безсилен и грохнал, Саймън се препъна в една откъртена каменна плоча и се строполи на ръце и колена. Сърцето му блъскаше като чук върху наковалня. Не можеше да върви, не можеше да направи дори една стъпка повече. Всичко друго беше за предпочитане пред тази влудяваща самота!

Просторното помещение пред него запулсира, но не изчезна. Сред мъглявия облак от движещи се силуети една от фигурите прие поясни очертания. Беше ситка със златиста като слънчева светлина кожа и черна като тъмен облак коса. Беше застанала между две преплетени дървета, натежали от сребристи плодове. Тя извърна бавно очи към Саймън. И застина. Върху лицето й се появи странен израз, сякаш бе дочула нечий глас да призовава името й сред пустошта.

— Можеш ли… можеш ли да ме видиш? — Саймън се задъхваше.

Той запълзя по пода към нея. Тя продължи да гледа втренчено натам, където се бе намирал допреди малко.

Разтърси го ужас. Беше я загубил! Крайниците му омекнаха и той се отпусна по корем. Зад чернокосата жена проблясваше фонтан и капчиците, отразили светлината на проникващите през прозорците коси лъчи, блещукаха като скъпоценни камъни. Тя затвори очи и Саймън долови деликатно докосване в покрайнините на съзнанието си. Беше само на няколко нищожни стъпки от него, но същевременно далечна като звезда на небето.

— Не ме ли виждаш!? — изрева той. — Искам да вляза! Пусни ме!

Беше застанала неподвижно като статуя, със скръстени ръце. Залата с високи прозорци притъмня и тя остана самотна в колона от сияйна светлина. Нещо докосна мислите на Саймън — лекичко като стъпка на паяк, нежно като дъх на пеперуда.

„Върни се, малкият. Върни се и живей“.

След това тя отвори очи и отново го погледна. Очите й бяха преизпълнени с мъдрост, толкова огромна, че Саймън се усети повдигнат, преценен и опознат. Но думите й го огорчиха.

„Това не е за теб“.

Тя започна да посърва. За миг се превърна в един от всички останали сенчести силуети в този древен парад от фигури. След това прекрасната просторна зала потрепна и изчезна. Саймън лежеше проснат в прахта. Факлата му припламваше на пресекулки на половин крачка от прострените му пръсти.

„Изчезна. Остави ме тук“.

Саймън зарева и рева, докато не остана без сили, докато не прегракна от плач и главата не го заболя. Надигна се с огромни усилия и закрета нататък.

Почти беше забравил името си. Не помнеше колко пъти беше спал и колко пъти беше дъвкал все по-намаляващия спитен в джоба му мъх. И тогава намери голямото стълбище.

Бяха му останали само няколко парцалчета, с които да смени онова, което все още мъждукаше на факлата му. Саймън си мислеше какво би могло да означава това и след като си даде сметка, че се е отдалечил безкрайно много, за да намери обратно пътя си до езерцето с пердруинския огън, преди да потъне в абсолютен мрак, прекрачи през един от обширните портали на лабиринтения замък и се озова на просторна площадка. Нагоре и надолу от това открито пространство около пустошта се извиваха безчет широки стъпала към сенките над него и към мрака под него.

„Стълбището!“

Някакъв спомен, неясен като рибка в мътно езерце, затрептя в съзнанието му.

„Стълбището… Тан'жа? Доктор Моргенес каза… каза…“

Много отдавна, в друг един живот, на друг един Саймън бяха казали да потърси това стълбище и то го беше извело към нощния въздух и лунната светлина над влажната зелена трева.

„В такъв случай това означава… че ако тръгна нагоре…“

Внезапно избухнал смях отекна на пресекулки по стълбището. Нещо — прилепи или незначителни спомени — изпърполи в тъмното нагоре като шепа сухи листа. Саймън заизкачва стълбището, сякаш в един миг забравил за пулсиращия глезен, изгарящата жажда и непреодолимото усещане за самота.

„Ще вдъхна въздуха. Ще видя небето. Аз съм… аз съм… аз съм Саймън. Няма да стана призрак“.

Преди да беше изкачил петдесетина стъпала, видя, че част от стената е рухнала, разтрошавайки външния край на стълбището и сега към пустия мрак зееше нащърбена дупка. Останалата част от стълбището беше блокирана от рухналите камъни.

— В името на Окървавеното дърво! — изрева яростно той. — На трижди Окървавеното дърво!

„… рво-о-о“, повтори ехото, „… во-о-о…“

Той размаха факлата над главата си, сякаш отправяше страховито предизвикателство срещу празния въздух. Пламъкът се развя като раздухан от вятъра сред стихналата чернота. Напълно съкрушен, Саймън закрета надолу по широкото стълбище.

Спомняше си твърде малко за първото си изкачване по стълбището Тан'жа преди почти година — то беше протекло едновременно сред външен и вътрешен мрак… но със сигурност тогава нямаше толкова много проклети стъпала! Беше направо невероятно да се спусне по всичките тези стъпала, без да се озове в бездните на Пъкъла.

Кретането му надолу продължаваше вече най-малко ден. Нямаше никакво разклонение: засводените отвори, които извеждаха от площадките, бяха запушени с натрошени камъни, а единственият друг начин да се измъкне беше да прескочи перилата и да се хвърли в… кой знае какво? Най-после спря да поспи на една покрита с прах площадка; изпитваше желание никога да не беше стигал до това стълбище, до мисълта да се изкатери обратно нагоре по всичките тези почти несвършващи стъпала до мястото, откъдето беше тръгнал, беше още по-ужасяваща. Не, единствената посока, която му беше останала, беше надолу. Все пак дори това чудовищно стълбище трябваше да свършва някъде! Саймън се сви на кълбо и потъна в тежка дрямка.

Сънищата му бяха ярки, но объркани. Преследваха го три почти болезнено ясни привидения — млад мъж със светла коса, който се спускаше с факла и копие по стръмен тунел; възрастен мъж с мантия и корона, върху чиито колене лежеше меч, а над него дебела разтворена книга; и висока, потънала в сянка фигура, застанала в центъра на странно движещ се под. Трите призрака възникваха отново и отново, всеки път леко променени, но без да разкриват нищо. Копиеносецът вирна глава, сякаш дочул някакви гласове. Белокосият мъж вдигна очи от четивото си, сякаш разтревожен от внезапен шум, и червен блясък изпълни тъмнината и озари волевото му лице в алено. Потъналият в сянка се извърна: държеше меч, а над челото му се извисяваше нещо като рога…

Саймън се събуди задъхан, с оросено от хладна пот чело и потрепващи крайници. Това не беше обичаен сън: беше попаднал в някаква буйна река на сънищата, която го подмяташе като парче кора. Седна и разтърка очи — продължаваше да е на просторната площадка на безкрайния океан от стъпала.

„Сънища и гласове — помисли си отчаяно той. — Трябва да се измъкна от тях. Ако не ме оставят на мира, ще умра“.

Вече беше омотал предпоследния парцал около факлата. Времето изтичаше. Ако не намереше изход много скоро, ако не се измъкнеше отново на чист въздух под слънцето и луната, щеше да си остане завинаги в мрака сред сенките на мъртви времена.

Закуцука надолу по стъпалата.

Стълбището Тан'жа сякаш потъна в мъгла, а самият Саймън проскърцваше сред нея като воденично колело — повдигаше и отпускаше, повдигаше и отпускаше крак след крак, при което всяка следваща крачка причиняваше остра болка в навехнатия му глезен, щом отпуснеше тежестта си върху него при забързаното си спускане надолу. Насечените му вдишвания и издишвания хъхреха в пресъхналата му уста. Ако досега не беше полудял, лудостта явно вече го сграбчваше в прегръдката си. Стъпалата бяха зъбите на уста, която искаше да го погълне, и колкото и да се спускаше надолу и все по-надолу, колкото и да се препъваше и да падаше, без да почувства никаква болка, колкото и да се надигаше отново и да слизаше на следващото стъпало, не можеше да избяга. Имаше още и още зъби. Още и още бели и равни зъби…

Замлъкналите отдавна гласове внезапно се надигнаха около него като хора на монасите в църквата в Хейхолт. Саймън не им обърна никакво внимание. Можеше единствено да се спуска стъпало след стъпало, след стъпало. Във въздуха се усещаше някаква промяна, но той не можеше да спре, за да разбере каква е: гласовете го преследваха, а зъбите дебнеха да щракнат и да го схрускат.

На мястото на едно от стъпалата се простираше широко бяло пространство от… нещо. Тъкмо да скочи, Саймън се закова за момент и политна напред. Лактите го заболяха от удара в камъните. Той изхленчи и остана проснат за момент; стискаше факлата с такава сила, че кокалчетата му щяха да изскочат. Бавно надигна глава. Въздухът беше… въздухът беше просмукан от… влага.

Пред него се простираше обширна площадка, която потъваше в мрак. Нямаше повече стъпала или поне не можеше да ги види.

Като охкаше от болка, Саймън запълзя, докато не стигна до мрака. Наведе се напред, ръцете му докоснаха малък сипей от прах и ситни камъни…

Пльок… пльок… пльок…

Ситни камъчета цопнаха във вода. Съвсем близо до него.

Той изпъхтя и се надвеси още повече, протегна факлата над черната бездна. Видя отражението й върху водната повърхност само на няколко лакътя под себе си — смътното потрепване на пламъчето. Усети прилив на надежда, което му се стори някак си по-мъчително от сковаващите болки.

„Това е номер — помисли си той. — Поредният номер. Това е прах… прах… прах…“

Въпреки това запълзя покрай ръба на площадката и затърси път надолу. Откри малка, елегантно издялана стълбичка и запълзя на четири крака надолу като рак. Стълбичката стигаше до кръгла площадка с дълъг каменен кей над черната бездна. На светлината на факлата не можеше да се види колко навътре продължава той, но Саймън виждаше водната повърхност, която чезнеше в сенчестия сумрак от всички страни. Езерото беше огромно.

Свлече се по корем и протегна ръка, но спря и подуши. Ако това огромно езеро беше пердруински огън и доближеше факлата си, от него нямаше да остане абсолютно нищо освен една шепа пепел. Но не долови миризма на масло. Потопи ръката си и усети докосването на вода — студена и мокра като всяка вода. Облиза пръстите си. Имаше леко метален вкус — но наистина беше вода.

Вода!

Гребна с шепи и ги вдигна до устата си — по-голямата част от водата се изля по брадичката и шията му. Сякаш пощипваше и кипеше върху езика му, пронизваше вените му с топлина. Беше великолепна — по-вкусна от всяко питие, по-вълшебна от всяка напитка, която беше вкусвал. Беше вода. Той беше спасен.

Замая се от възбуда. Не спря да пие, докато не усети, че стомахът му ще се пръсне, а коланът не започна да го стяга. Водата беше така възхитително свежа, че просто не можеше да спре да пие. Обля главата и лицето си, плискаше ги така невъздържано, че едва не намокри факлата, което го накара да избухне в смях, който отекна многократно в пещерата. Отнесе факлата на безопасно място малко нагоре по стълбата, върна се и продължи да пие, след това свали остатъка от ризата и бричовете си и се обля целия. Най-накрая усети умора. Легна, затананика удовлетворено и заспа върху мокрите камъни.

Събуди се бавно, сякаш изплуваше от някакви огромни дълбини. Дълго не можеше да разбере нито къде се намира, нито да си припомни какво се е случило. Съновиденията отново го връхлетяха като внезапна буря и се понесоха из мислите му като подгонени от вятъра листа. Мъжете с мечовете се появиха отново, появиха се и проблясващи щитове, когато някаква покрита с брони войска се източи от една висока сребърна врата; появи се разпокъсана редица от многоцветни като дъждовни дъги кули; жълтеникавият проблясък на окото на килнал глава гарван; припламнал в златисто кръг; белокоро като покрито със сняг дърво; търкалящо се тъмно колело…

Саймън разтърка слепоочията си, за да прогони прилепчивите видения. Главата му, която, докато се обливаше с вода, усещаше лека и освежена, сега пулсираше и му тежеше. Изпъшка и се надигна. Тези сънища щяха да го съсипят, независимо от всичко останало. Но имаше да решава много други неща, за които би могъл да направи нещо — или поне да опита. Храна. Спасение.

Погледна оставената на стълбището факла. Щеше да е голяма глупост, ако я беше намокрил с цялото това невъздържано плискане. Но и без това не й оставаше да гори още дълго. Беше намерил вода, но струпалите му се трудности продължаваха да са твърде заплашителни.

Пламъкът на факлата сякаш неочаквано се засили. Саймън присви очи, но осъзна, че не е факлата — цялото пространство наоколо беше започнало да се изпълва с дрезгава светлина. И имаше… нещо… съвсем наблизо. Нещо могъщо. Усещаше го като топъл дъх върху тила си.

Саймън се отдръпна — даваше си сметка, че е гол и беззащитен. Можеше да види по-ясно огромното езеро, започна да различава фантастичните сложни гравюри, с които бяха покрити околните стени и високият таван, но въпреки разпростиращата се светлина все още не можеше да зърне отсрещния край на езерото: над водата сякаш беше провиснала мъгла, която скриваше гледката.

Пред ококорените му очи сред мъглата в центъра на езерото изникна смътен силует — размерите му бяха преувеличени от сивкавите полусенки и струящата отвсякъде светлина. Беше висок и мантията му се издуваше като морска вълна, а на главата му… стърчаха… огромни рога.

Фигурата се поклони — не почтително, а безнадеждно.

„Джингизу“.

Гласът прониза съзнанието на Саймън, скръбен и същевременно гневен, мощен и хладен като разпукващ се лед. Мъглата се изви във вихрушка и сякаш отвя мислите на Саймън.

„Джингизу. Толкова много скръб. Толкова печал“.

За миг духът на Саймън заблещука като свещица сред ураган. Мощта на реещото се сред мъглата създание сякаш го изсмукваше. Опита се да изкрещи, но не можа. Ужасяващата му пустота сякаш го поглъщаше. Изпита усещането, че се смалява, посърва, изчезва…

Светлината се промени и внезапно угасна. Езерото отново се превърна в огромен черен овал и единствената светлинка беше жълтеникавото пламъче на догарящата факла.

Известно време Саймън се мъчеше да си поеме дъх като извадена на сухо риба. Страхуваше се дори да помръдне, ужасен да не би да издаде някакъв звук, който би накарал сенчестия силует да се завърне.

„Милостиви Ейдон, дай ми да отдъхна“. Словата на старата молитва сами изникнаха в съзнанието му. „В ръцете Ти ще заспя, върху гръдта Ти…“

Не изпитваше абсолютно никакво желание да пристъпва в селенията на сънищата и да се слее с призраците на това място. От всичко, което беше видял и усетил, откакто беше пропаднал под земята, това място беше най-странното и най-кошмарно страховитото. Дали имаше, или нямаше вода — нямаше значение — не искаше да остава повече тук. А и много скоро факлата щеше да угасне и мракът щеше да го погълне.

Все още разтреперан, той коленичи в подножието на стълбата и пи до насита. Като проклинаше, че няма мех, нахлузи бричовете и ботушите си и натопи ризата си в езерото. Поне известно време щеше да може да изстисква по малко влага от нея. Взе факлата и се заоглежда за изход. Глезенът му се беше схванал, но в момента болката нямаше никакво значение. Трябваше да се махне оттук.

Езерото, което допреди миг беше арена на ужасяващи видения, сега представляваше стихнал кръг чернота.