Към кулата на Зеления ангел. Част втора

7. Бяло дърво, черен плод

Отначало приличаше на кула или на планина — със сигурност нищо толкова високо, толкова източено, толкова безрадостно и еднообразно бяло не можеше да е живо същество. Но щом се приближи, видя, че онова, което приличаше на огромен облак около централната колона, някаква разсеяна млечна белота, е всъщност невероятна мрежа от клони.

Пред нея се извисяваше дърво, огромно бяло дърво, толкова високо, че не можеше да види върха му. Беше толкова високо, че сякаш пронизваше небосвода. Втренчи се, изумена от страховитото му великолепие. Независимо че нещо в нея съзнаваше, че сънува, Мириамел знаеше също така, че тази внушителна белота е нещо реално.

Щом се приближи — всъщност не притежаваше тяло, дали ходеше? или летеше?, не можеше да прецени. — Мириамел забеляза, че дървото се източва от земята в единичен ствол като колона от грапав, но безупречно излъскан мрамор. Ако този белезникав гигант имаше корени, те бяха дълбоко, много дълбоко, достигаха самата сърцевина на земята. Клоните, които обкръжаваха дървото като наметало от раздърпани паяжини, бяха тънки, където поникваха от ствола, и ставаха все по-тънки. Преплетените им върхове бяха толкова деликатни, че ставаха почти невидими.

Мириамел вече се намираше съвсем близо до огромното дърво. Започна да се издига, придвижваше се без усилия все по-нагоре. Стволът се плъзгаше надолу край нея като ручей мляко.

Понесе се през огромния облак от клони. Над преплетените им белезникави краища небето беше плоско и сивкавосиньо. Нямаше хоризонт — сякаш единственото нещо на света беше дървото.

Мрежата от клони стана по-плътна. Пръснати тук-там сред тях провисваха малки зърна от мрак, съсиреци чернота като обърнати звезди. Мириамел се надигна бавно, като подухван от полъх на вятъра лебедов пух, и посегна — неочаквано се беше сдобила с ръце, макар че останалата част от тялото й някак странно отсъстваше — и докосна едно от черните неща. Приличаше на круша, но беше гладко като зряла слива. Докосна друго и й се стори почти същото. Следващото, което усети с пръстите си, беше малко по-различно. Тя сви неволно пръсти и нещото се откъсна и падна в шепата й.

Погледна го. Беше с подпухнала ципа като останалите, но й се стори някак различно. Може би беше малко по-топло. Знаеше, че е готово и е узряло.

Докато оглеждаше черния плод — белезникавите клони на бялото дърво се плъзгаха безконечно от двете й страни, — той потрепна и се разцепи. Сгушено в сърцевината му, където би трябвало да се намира костилката, лежеше пеленаче, малко по-голямо от пръст. Миниатюрните му като снежинки клепки бяха притворени в сън. То се размърда и се прозя, но не отвори очи.

„Значи всеки един от тези плодове е душа — помисли си тя. — Или са само… възможности?“ Не можеше да проумее съвсем ясно какво означават тези мисли в съня й, но след миг усети да я залива страх. „Но аз го откъснах! Отскубнах го твърде рано! Трябва да го върна на клонката му!“

Нещо продължаваше да я тегли нагоре, но сега тя изпитваше ужас. Беше направила нещо ужасно. Трябваше да се върне и да открие онзи единствен клон сред мрежата от безброй хиляди. Може би все още не беше късно да върне това, което неволно беше откраднала.

Сграбчи гъсто преплетените клони, за да забави издигането си. Някои от тях, крехки и тънки като ледени висулки, се строшиха в ръцете й. Няколко черни плода се откършиха и се запремятаха в сиво-бялата далечина под нея.

„Не!“

Беше като обезумяла. Не искаше да причини подобна вреда. Протегна ръка, за да хване един от падащите плодове, и изтърва мъничкото пеленаче. Посегна отчаяно към него, но не можа да го достигне.

Изстена от отчаяние и ужас…

Беше тъмно. Някой я беше хванал за раменете.

— Не! — задъхваше се тя. — Изтървах го!

— Нищо не си изтървала — каза нечий глас. — Сънуваш кошмар.

Тя се вгледа, но не можа да различи лицето. Гласът… познаваше този глас.

— Саймън?

— Тук съм. — Той приближи уста до ухото й. — Не се плаши — само си сънувала. Викаше насън.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Тя потръпна и се опита да се освободи от ръцете му. Във въздуха се усещаше остра влага, а с пръстите си докосваше нещо бодливо. — Къде сме?

— В някакъв обор. На два часа от стените на Фолшайър. Не помниш ли?

— Нещо не ми е добре. — Всъщност се чувстваше ужасно. Продължаваше да трепери, а в същия момент й беше горещо и беше замаяна. — Как се озовахме тук?

— Бихме се с Огнените танцьори.

— Това си го спомням. След това препуснахме с конете.

В тъмното Саймън издаде някакъв звук, който напомняше смях.

— Е, след известно време спряхме. Ти реши да спрем тук.

Тя тръсна глава.

— Това не го помня.

Саймън я пусна с известна неохота, което й стана ясно въпреки замъгленото й съзнание, и стана. Миг по-късно нещо изскрибуца и се появи слаба светлинка. На фона на квадратния прозорец се очерта силуетът на Саймън. Опитваше се да намери нещо, с което да закрепи капака.

— Спря да вали — каза той.

— Студено ми е.

Тя се опита да се зарови по-надълбоко в сламата.

— Беше се отвила. — Саймън пак дойде до нея и я зави чак до брадичката. — Ако искаш, ще ти дам и моето наметало.

— Не, моето ми стига — отвърна Мириамел, но зъбите й продължиха да тракат.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Оставих ти половината от вечерята, но няма бира — ти счупи каната в главата на онзи тип.

— Само малко вода.

Изобщо не й се ядеше.

Саймън зашумоли из торбите, а Мириамел седна, обви коленете си с ръце и се загледа през прозореца в среднощното небе. Облачната пелена скриваше звездите. Саймън й донесе меха, тя отпи няколко глътки и отново усети да я залива изтощение.

— Лошо ми е — промълви тя. — Трябва да поспя.

В гласа на Саймън прозвуча явно разочарование.

— Разбира се, Мири.

— Съжалявам. Наистина ми е лошо…

Тя легна и се зави. Мракът около нея сякаш бавно се завъртя. Тя отново зърна неясния силует на Саймън до прозореца, после се спуснаха сенки и я отнесоха със себе си.

На сутринта цялата гореше. Саймън не можеше да стори кой знае какво, освен да слага влажни кърпи на челото й и да й дава вода.

Мрачният ден се влачеше сред върволица от смътни образи: прелитащи зад прозореца сиви облаци, гукането на самотен гълъб, разтревоженото лице на Саймън, което изгряваше над нея периодично като луната. Мириамел имаше усещането, че не я интересува особено какво й се случва. Болестта сякаш беше заличила всички страхове и тревоги. Изпитваше желание да заспи и да не се събужда поне година, но вместо това ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си като стиснал спасителна греда корабокрушенец. Сънищата й бяха изпълнени с бели дървета и потънали градове, по чиито улици се развяваха водорасли.

В минутите преди зазоряване на втория ден от престоя им в обора Мириамел се събуди със свежа глава, но и ужасно слаба. Обзе я внезапен страх, че е останала сама, че Саймън я е изоставил.

— Саймън? — попита тя. Отговор не последва. — Саймън!?

— Ъъъ?

— Ти ли си?

— Какво? Мириамел? Разбира се, че съм аз. — Усети го, че се размърда и допълзя до нея. — Зле ли ти е?

— Мисля, че съм по-добре. — Тя протегна треперещата си ръка, напипа неговата и я стисна. — Но все още не съм оздравяла. Постой при мен.

— Разбира се. Студено ли ти е?

— Малко.

Саймън все наметалото си и го метна върху нейното. Тя се чувстваше така безсилна, че от жеста му й се доплака. Една хладна сълза се търкулна по бузата й.

— Благодаря.

Известно време не каза нищо. Дори този кратък разговор я беше изтощил. Нощта — когато се събуди й се беше сторила безкрайна и тягостна — вече не й изглеждаше толкова страшна.

— Спи ми се…

Дори самата тя едва долови думите си.

— Тогава лека нощ.

Мириамел се унесе. Запита се дали Саймън е сънувал такъв странен сън като нейния — за бялото дърво и чудноватите плодове, които растяха по него. Едва ли…

Когато се събуди в сивия здрач на дрезгавото зазоряване, наметалото на Саймън беше все така върху нея. Той спеше заровен във влажната слама.

Мириамел спа по-голямата част от втория ден, но когато не беше унесена в полудрямка, се чувстваше доста по-здрава — почти колкото преди. Към обяд вече успя да похапне малко хляб и парче сирене. Саймън беше огледал околната местност и докато тя се хранеше, й разказа за приключенията си.

— Почти не се срещат хора! Видях двама на пътя пред Фолшайър — те не ме видяха, кълна се — и почти никой друг. Наблизо има една срутена къща — сигурно е на хората, чийто е и този обор. Покривът е пробит, но вътре е сухо. Ако се налага да останем по-дълго, там ще е по-добре от тук.

— Ще видим — отвърна Мириамел. — Утре може да съм в състояние да яздя.

— Може би. Но първо трябва да се пораздвижиш. Сега се надигаш за първи път от нощта, когато напуснахме Фолшайър. — Той неочаквано се засмя. — А мен едва не ме убиха!

— Какво?! — Мириамел насмалко да се задави. — Какво искаш да кажеш? Огнените танцьори ли?

— Не — отвърна Саймън и я изгледа тържествено, но след миг пак се ухили. — Но въпреки това бях на косъм. Тъкмо се изкачвах по склона над къщата. Бях набрал… а бе цветя.

Мириамел го изгледа насмешливо.

— Цветя ли? И за какво ти бяха тези цветя?

Саймън продължи, сякаш изобщо не беше чул въпроса й:

— И чух някакъв шум и гледам — точно зад мен един бик.

— Саймън!

— И не изглеждаше особено благоразположен. Много кльощав, с червени очи, а по хълбока му имаше кървави следи. — Саймън прокара пръсти по ребрата си, за да й покаже. — Един миг се гледахме, после той приведе глава и започна да пухти. И аз бавно започнах да отстъпвам. А той тръгна след мен, после ме подгони.

— Боже мой, Саймън! И ти какво направи?

— Ами да тичам пред бик надолу по склона ми се стори доста глупаво, затова хвърлих цветята и се изкатерих на първото срещнато дърво. Той ме настигна — успях да свия крака в последния момент, — наведе глава и… бух! — Саймън тресна с юмрук отворената си длан, — се фрасна в дървото. То се разтресе и насмалко да падна от клона, на който висях. Изкатерих се по-нагоре и се хванах здраво, което беше добре дошло, защото този смахнат бик продължи да блъска дървото, докато целият не се обля в кръв.

— Но това е ужасно! Сигурно е било лудо, горкото животно.

— Горкото животно! Това ми харесва! — възкликна изненадано Саймън. — То се опита да убие рицаря ти, а ти го съжаляваш! Горкото животно, ха!

Мириамел се усмихна.

— Радвам се, че не те е убил. И какво стана после?

— Ами накрая се умори и си тръгна — отвърна безгрижно Саймън. — Но се обръщаше да ме дебне.

— Е, значи си се отървал. — Мириамел не успя да потисне прозявката си и Саймън се намръщи. — Но съм доволна, че не си съсякъл това чудовище — добави тя, — въпреки че си рицар. То не е виновно за лудостта си.

— Да съсека чудовището ли? Как — с голи ръце? — Саймън се разсмя, но изглеждаше доволен. — Все пак може би щеше да е най-добре да го убия. Явно нищо не може да го спаси. Сигурно затова са го изоставили.

— А може да е полудяло, защото са го изоставили — възрази Мириамел и го погледна. — Ох, уморих се. Благодаря ти за хляба.

— Има и още нещо. — Той бръкна в наметалото си и извади една ябълка. — Само тази намерих.

Мириамел я огледа недоверчиво, после нерешително отхапа малка хапка. Не беше сладка, но беше приятно тръпчива. Тя изяде половината и подаде другата половина на Саймън.

— Много е вкусна. Наистина. Но не мога повече.

Саймън с удоволствие огриза останалото. Мириамел се настани в дупката, която си беше изровила в сламата, и се протегна.

— Ще поспя още малко, Саймън.

Той кимна. Гледаше я с такава загриженост и всеотдайност, че на Мириамел й се прииска да се завие презглава. Нямаше сили да понесе подобно внимание. Не и в този момент.

Събуди се в късния следобед. Дочу някакъв странен шум — удар и свистене… удар и свистене. Стресната и все още изтощена, Мириамел продължи да лежи, без да помръдва, чудеше се дали някой не ги напада или пък е бикът на Саймън, а може би и нещо съвсем друго и още по-лошо. Накрая събра смелост и залази безшумно по сламата. Стигна до ръба и надникна надолу.

В обора Саймън се упражняваше с меча. Въпреки студа беше свалил ризата си и бледата му кожа лъщеше от пот. Той отмери разстоянието пред себе си, след което вдигна меча с две ръце отвесно и постепенно свали върха му надолу. Осеяните му с лунички рамене се напрегнаха. Туп — направи крачка наред той. Туп, туп — отмести се на една страна, придвижваше се около почти неподвижния меч, сякаш беше блокирал с него оръжието на противник. Изражението му беше детински сериозно, розовото връхче на езика му, който беше стиснал със зъби в абсолютна концентрация, се подаваше от устата му, Мириамел потисна кикота си, но не можеше да откъсне поглед от изопнатите му мускули, от помръдващите му лопатки и потрепващите гръбначни прешлени под млечнобялата му кожа. Той се закова на място, стиснал отново меча неподвижно пред себе си. Капчица пот се търкулна от носа му и изчезна в червеникавата му брада. Тя усети внезапно силно желание той отново да я прегърне, но само при мисълта за това стомахът й се сви от болка. Толкова много неща не знаеше за нея.

Колкото можеше по-безшумно се върна до постелята си в сламата. Опита се отново да заспи, но не можа. Дълго лежа по гръб, вторачена в сенките между гредите и заслушана в тропотенето на Саймън по пода, в свистенето на острието във въздуха и в приглушеното му, учестено дишане.

Малко преди слънцето да залезе, Саймън отново отиде да огледа къщата. Върна се и докладва, че наистина била празна, но забелязал нещо като пресни следи от ботуши в калта. Други признаци за нечие присъствие обаче нямало и Саймън реши, че следите по всяка вероятност са на някой безобиден скитник, побратим на стария пияница Хийнуиг, така че двамата събраха багажа си и тръгнаха надолу. Отначало на Мириамел й се зави свят и трябваше да се опре на Саймън, за да не падне. След двайсетина крачки се почувства достатъчно силна да върви без чужда подкрепа, но продължи да стиска здраво ръката му. Той пристъпваше съвсем бавно и й показваше къде пътеката е хлъзгава от калта.

Къщата наистина изглеждаше запусната и в сламения покрив, както беше казал Саймън, имаше дупки, но оборът беше доста по-ветровит, а тук поне имаше огнище. Докато Саймън донесе от нацепените дърва, подредени до стената отвън, и разпали огъня, Мириамел заоглежда новия им дом за през нощта.

Каквито и хора да бяха живели тук, бяха оставили незначителни следи от присъствието си, поради което тя предположи, че обстоятелствата, принудили собствениците да напуснат, не са възникнали неочаквано. Единствената останала мебел беше столче със строшен крак, килнато на една страна до камината. Една строшена чаша лежеше на плочите до него — парчетата й си стояха недокоснати, сякаш беше паднала току-що. Глиненият под беше покрит с влажна потъмняла тръстика. Единственият признак за живот бяха неизброимите паяжини, провиснали от тавана или потрепващи в ъглите, но и те изглеждаха изпокъсани и овехтели, сякаш времето не беше благосклонно дори към паяците.

— Готово. — Саймън се изправи. — Ще доведа конете.

Той излезе, а Мириамел седна до огнището и затършува за храна в торбите. За първи път от два дни усети глад. Прииска й се собствениците да бяха оставили някое котле — куката висеше празна над пукащия огън, — но тъй като нямаше котле, се налагаше да се справи, с каквото може. Набута три камъка под дървата да се нагорещят, след това извади няколкото останали моркова и глава лук. Щом камъните се нагорещяха достатъчно, щеше да направи супа.

Огледа преценяващо тавана и разстла постелята си в едно местенце, което й се стори достатъчно отдалечено от най-близката дупка, за да остане на сухо, ако отново завали. След кратко колебание постла на Саймън близо до себе си. Остави между двете постели разстояние, което й се струваше безопасно, макар да й се искаше да е по-голямо — но пък трябваше да се съобразява с порутения покрив. Накрая извади ножа от торбата си и почна да бели морковите.

— Задуха по-силно — обяви Саймън, щом влезе. Косата му беше разчорлена и бузите му бяха зачервени; усмихваше се широко. — Приятно ще е да си край огъня в такава нощ.

— Доволна съм, че се преместихме тук — съгласи се тя. — И съм много по-добре. Предполагам, че утре можем да тръгнем.

— Щом си готова.

Докато минаваше покрай нея към огнището, той постави за миг ръката си върху рамото й, а след това я погали нежно по косата. Без да каже нищо, Мириамел продължи да кълца морковите.

Вечерята не беше нещо, което някой от двамата щеше да запомни с особено умиление, но Мириамел се почувства по-добре от топлата храна в стомаха си. След като изплакна купичките и ги изтърка с листа, тя ги прибра и се настани в постелята си. Саймън хвърли още дърва в огъня и също легна. Останаха дълго безмълвни, загледани в пламъците.

— В спалнята си в Меремунд имах камина — промълви Мириамел. — Когато не можех да заспя, обичах да гледам танца на пламъците. Представях си разни картини. Веднъж, когато бях съвсем малка, ми се стори, че виждам усмихнатото лице на Усирис.

— Мммм — изсумтя Саймън. И изведнъж добави: — Имала си своя собствена стая да спиш?

— Нали съм единственото дете и наследничката на принца — отвърна тя малко заядливо. — Не е нещо нечувано.

Саймън изсумтя.

— За мен е нечувано. Спях заедно с цял куп кухненски прислужници. Един от тях, Зебедия Дебелия, хъркаше като трион.

Мириамел се изкикоти и каза:

— После, през последната година, докато живеех в Хейхолт, в стаята ми спеше Лелет. Беше хубаво. Но когато бях в Меремунд, спях сама — с една камериерка зад вратата.

— Това ми се струва… самотно.

— Не знам. Вероятно е така. — Тя въздъхна и се разсмя едновременно с някакъв странен звук, който накара Саймън да вдигне глава. — Веднъж не можех да заспя и отидох в стаята на баща си. Казах му, че под леглото ми има крокодил и че трябва да ми разреши да спя при него. Майка ми вече беше починала и той само ми даде едно от кучетата си, за да се върна обратно. „Това куче е крокодилска хрътка, Мири — така ми каза. — Повярвай ми, така е. То ще те пази“. Не го биваше в лъжите и измислиците. Кучето легна до вратата и скимтя, докато накрая не го пуснах да си излезе.

Отраженията на пламъците подскачаха по сламения таван над главите им.

— Как почина майка ти? — попита Саймън. — Никой не ми е казвал.

— Улучи я стрела. — Мириамел все още изпитваше болка, когато се сещаше за това, но вече не така силна. — Чичо Джосуа я водел при баща ми, който се сражавал заедно с дядо с тритингите по време на избухналите бунтове. Войската на Джосуа била изненадана посред бял ден от далеч по-многобройна войска от тритинги. Джосуа изгубил ръката си в битката и успял да защити мама, но я улучила заблудена стрела. Починала, преди слънцето да залезе.

— Съжалявам, Мириамел.

Тя помръдна рамене в мрака.

— Беше много отдавна. Но баща ми страдаше повече от загубата й дори от мен. Толкова я обичаше! О, Саймън, ти знаеш какъв стана баща ми, но някога беше добър човек. Обичаше мама повече от всичко на този свят.

Тя се замисли за посивялото, сгърчено от скръб лице на баща си, за плащаницата на яростта, която се бе спуснала отгоре му и която така и не се вдигна, и се разрида.

— Тъкмо затова трябва да го видя — каза след малко с треперлив глас. — Тъкмо затова.

Саймън зашава върху постелята си.

— Какво? Какво искаш да кажеш? Кого да видиш?

Мириамел пое дълбоко въздух.

— Баща си, разбира се. Затова отиваме в Хейхолт. Трябва да говоря с баща си.

— Какви глупости дрънкаш? — Саймън се надигна. — Отиваме в Хейхолт, за да вземем меча на дядо ти, Блестящ гвоздей.

— Никога не съм казвала такова нещо. Ти го каза.

Гневът й се надигна, въпреки сълзите.

— Не те разбирам, Мириамел. Ние сме във война с баща ти. Да не би пак да искаш да му кажеш, че под леглото ти има крокодил? Какво говориш?

— Не бъди жесток, Саймън. Да не си посмял!

Усети, че сълзите й ще потекат като порой, но вътре в нея мъждукаше и въгленчето на яростта.

— Извинявай — промълви той, — но просто не те разбирам.

Мириамел притисна с все сила дланите си една в друга и се съсредоточи, докато отново не се овладя.

— А и аз нищо не съм ти обяснила, Саймън. И ти извинявай.

— Ами кажи ми тогава.

Мириамел известно време се вслушва в припукването и съскането на огъня.

— Кадрах ми показа истината, но не мисля, че го разбра. Стана, докато пътувахме заедно и той ми разказа за книгата на Нисес. Някога я е притежавал — или пък нейно копие.

— Магическата книга, за която говореше Моргенес?

— Да. Тя наистина е всемогъща. Толкова всемогъща, че след като Приратес научил, че Кадрах я е притежавал… наредил да го хванат. — Тя млъкна за момент и си припомни описанието на Кадрах за кървавочервените прозорци и за железните инструменти, по които все още имало парчета кожа и кичури коса от измъчваните. — Заплашвал го, докато Кадрах не му разказал всичко, което си спомнял. Кадрах ми каза, че Приратес особено се интересувал от възможността да разговаря с мъртви — наричаше го „разговор през воала“.

— От онова, което знам за Приратес, изобщо не се учудвам.

Гласът на Саймън също потрепна. Явно и той имаше лоши спомени от червения свещеник.

— Но тъкмо тези думи ми подсказаха онова, което искам да узная — продължи Мириамел; не можеше да спре, след като най-после беше започнала да говори за всичко това. — О, Саймън, толкова дълго се питах защо баща ми се промени така, как успя да го накара Приратес да извърши подобни зловещи неща. — Тя преглътна. Бузите й бяха все още мокри от сълзите, но усещаше в себе си някаква нова сила. — Баща ми обичаше мама. След като тя почина, той се промени напълно. Не се ожени пак, дори не се е замислял за това, независимо от настояванията на дядо ми. Понякога ужасно се караха по този повод. „Трябва ти син за наследник“, повтаряше дядо, а татко ми неизменно отговаряше, че никога няма да се ожени пак, че Бог го е дарил веднъж с жена и си я е взел.

Тя замълча, потопена в спомените си.

— Все пак не разбирам — каза тихо Саймън.

— Не разбираш ли? Приратес сигурно е казал на баща ми, че може да разговаря с мъртвите и че може да направи така, че баща ми да разговаря отново с майка ми и може би дори да я види. Ти не го познаваш, Саймън. Направо се разболя от загубата й. Мисля, че би направил абсолютно всичко, за да си я върне, дори за съвсем малко.

Саймън пое дълбоко дъх.

— Но това е… магьосничество. Това е противно на Бога.

Мириамел се разсмя малко пронизително.

— Сякаш това би могло да го спре! Вече ти казах, че беше готов на всичко, за да си я върне. Приратес сигурно го е излъгал, казал му е, че могат да я открият… през Воала или както там се нарича в онази ужасна книга. Може и да е вярвал, че наистина ще успее. И се е възползвал от това, за да направи баща ми най-напред свой покровител, след това другар… и накрая слуга.

Саймън се замисли над думите й.

— Може би Приратес действително се е опитал — каза накрая той. — Може би тъкмо така двамата са проникнали до… до другата страна. До Краля на бурите.

Споменаването на името му, макар и изречено съвсем тихо, бе съпроводено от порив на вятъра, така внезапен, че Мириамел потрепна.

— Може би.

Дори при самата мисъл за това усети студен полъх. Представи си как баща й очаква с нетърпение да разговаря с любимата си съпруга, а вместо нея срещу него се изправя това нещо. Спомни си ужасната приказка какво намерил в мрежата си рибарят Буликлин…

— И все пак не разбирам, Мириамел. — Гласът на Саймън беше внимателен, но настоятелен. — Дори всичко това да е вярно, какво добро очакваш от разговора с баща си?

— Не съм сигурна дали мога да очаквам нещо добро. — Това беше самата истина: трудно й беше да си представи някакъв щастлив резултат от срещата им след толкова дълго време и толкова натрупани гняв и скръб. — Но ако има и най-малката възможност да го вразумя, да му припомня, че всичко това започна от обич, и така успея да го накарам да спре… трябва да се възползвам от тази възможност. — Тя вдигна ръка и изтри очи: отново плачеше. — Той само искаше да я види… — След миг се овладя. — Но ти не си длъжен да идваш, Саймън. Това е моя грижа.

Той не отговори. Тя усети неловкостта му.

— Прекалено е опасно — промълви накрая Саймън. — Възможно е изобщо да не видиш баща си. Преди това може да те хване Приратес и никой изобщо да не разбере за теб.

Изрече го с мрачна убеденост.

— Знам, Саймън. Но просто не знам как другояче бих могла да постъпя. Трябва да разговарям с баща си. Трябва да му обясня какво се е случило, а само аз мога да го направя.

— Значи си решила твърдо?

— Да.

Саймън въздъхна.

— В името на разпнатия на Дървото Ейдон, Мириамел, това е лудост. Надявам се да промениш решението си, докато стигнем дотам.

Тя знаеше, че няма да го промени.

— Отдавна го обмислям.

— Ако Джосуа знаеше, щеше да те върже и да те откара на хиляда левги.

— Прав си. Никога не би ми разрешил.

Саймън отново въздъхна в тъмното.

— Трябва да помисля, Мириамел. Не знам как да постъпя.

— Можеш да постъпиш всякак, освен да ме спреш — отвърна спокойно тя. — Не се опитвай да ме спираш, Саймън.

Той отново не отговори. След малко, въпреки страха и възбудата си, Мириамел усети сънят да я привлича в прегръдките си.

Събуди се, уплашена от силен рев. Докато лежеше с разтупкано сърце, нещо над тавана проблесна, по-ярко от факла. Мина секунда, преди да осъзнае, че е зърнала блясъка на светкавица през дупките в покрива. Последва нов гръмотевичен трясък.

Въздухът беше станал още по-влажен и спарен. Блесна нова светкавица и Мириамел зърна за миг как поройният дъжд се излива през пробития покрив. Надигна се и огледа пода. Дъждът шуртеше доста встрани от нея, но обливаше краката на Саймън. Той обаче продължаваше да спи, като похъркваше тихичко.

— Саймън! — Тя го раздруса. — Събуди се!

Той само изсумтя.

— Саймън, премести се. Ще те намокри.

След още няколко разтърсвания той се надигна замаяно, помогна на Мириамел да приближи постелята му до своята и се тръшна с явното намерение моментално да заспи пак.

Лежеше, заслушана в трополенето на дъжда по сламата; усети как Саймън се примъква по-наблизо. Лицето му се оказа почти до нейното в мрака и тя усети топлия му дъх върху бузата си. Изпитваше необичайно спокойствие да лежат един до друг въпреки всички премеждия, които бяха преживели и които тепърва им предстояха, заслушана в бурята със сгушения съвсем близо до нея млад мъж.

Саймън се размърда.

— Мириамел? Студено ли ти е?

— Мъничко.

Той се приближи още, след което протегна ръка и я пъхна под врата й, притегли я към себе си и тя усети цялото си тяло притиснато до неговото. Почувства се като в капан, но не изпита страх. Устата му докосна бузата й.

— Мириамел… — прошепна нежно той.

— Шшшт. — Остана сгушена в него. — Не казвай нищо.

Останаха така известно време. Дъждът трополеше по сламата. От време на време изтрещяваха гръмотевици — като далечни гигантски тимпани.

Саймън я целуна по бузата. Мириамел усети брадата му да гъделичка брадичката й, но това й се стори толкова необичайно нормално, че не се възпротиви. Той помръдна леко глава и устните му докоснаха нейните. Отекна нов гръм, отдалечен, сякаш от друго място и в друго време.

„Защо трябва да съществува нещо друго? — помисли си тъжно тя. — Защо са нужни всички тези усложнения?“

Саймън я беше обгърнал и с другата си ръка, нежно, но настойчиво, и сега двамата се бяха притиснали плътно един към друг, нейното тяло до неговото. Усещаше жилавите му мускулести ръце и твърдите му гърди върху корема си, върху гърдите си. Да можеше времето да спре!

Целувките на Саймън станаха по-напористи. Той зарови лице в косите й и прошепна:

— Мириамел…

— О… О, Саймън — простена в отговор тя.

Не беше съвсем сигурна точно какво иска, но знаеше, че е щастлива просто да го целува, да го прегръща.

Лицето му се притисна към шията й и тя потрепери. Усещането беше прекрасно, но и плашещо. Той беше момче, но същевременно и мъж. Тя се вцепени, но той отново притисна лицето си в нейното. И отново я зацелува, неумело, но пламенно; притискаше я малко грубовато. Тя вдигна ръка и го успокои, за да могат устните им да се срещнат и докоснат — о, с такава нежност!

Задъхваха се в един и същи ритъм; ръката му обходи лицето й, шията й. Докосваше я навсякъде, където можеше, без да нарушава сгушената между двамата топлина, прокарваше пръсти по възвишението на хълбока й, прокрадваше ги в хлътнатината под ръката й. Тя изтръпна; копнееше да се притисне още по-плътно в него, но същевременно изпитваше странна мекота, сякаш двамата едновременно и бавно потъваха, спускаха се в тъмните океански дълбини. Сърцето й задумка по-силно от трополенето на дъжда по сламения покрив.

Саймън се наведе над нея, затисна я, след това леко се отдръпна. Беше само сянка — но й се стори някак заплашителна. Тя протегна ръка и докосна бузата му, усети нежното боцкане на брадата му.

— Обичам те, Мириамел.

Дъхът й спря. Внезапно тя усети някакъв студен спазъм в стомаха си.

— Не, Саймън — прошепна тя. — Не го казвай.

— Но това е истина! Мисля, че те обичам, откакто те видях за първи път горе на кулата със слънцето в косите ти.

— Не можеш да ме обичаш. — Искаше да го отблъсне, но не й стигаха силите. — Нищо не разбираш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти… ти не можеш да ме обичаш. Грешно е.

— Грешно? — възкликна гневно той. Тялото му се разтресе до нейното, но сега вече от едва сдържана ярост. — Защото не съм благородник ли? Не съм достоен за една принцеса, така ли? — Той се надигна и коленичи в сламата до нея. — Проклета да е гордостта ти, Мириамел. Аз победих дракон! Дракон — истински дракон! Това не ти ли е достатъчно!? Да не би да предпочиташ някой като Фенгболд — един уб-б-биец, но уб-биец с титла?

Едва се сдържаше да не се разплаче.

Суровите му думи разкъсваха сърцето й.

— Не, Саймън, не е това! Нищо не разбираш!

— Кажи ми тогава! — почти викна той. — Кажи ми какво не разбирам!

— Причината не си ти. Причината съм аз.

Настъпи дълга тишина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти не си виновен за нищо, Саймън. Знам, че си смел и предан, и всичко останало. Причината е в мен, Саймън. Аз съм тази, която не заслужава да бъде обичана.

— За какво говориш?!

Тя въздъхна дълбоко и тръсна яростно глава.

— Не искам да говоря повече. Остави ме на мира, Саймън. Обичай някоя друга. Много са тези, които ще са щастливи да те имат.

И се извърна с гръб към него. Сега, когато имаше най-голяма нужда от облекчението на сълзите, те не идваха. Изпитваше смесица от всевъзможни объркани чувства.

Той я стисна за рамото.

— В името на окървавеното Дърво, Мириамел, би ли ми обяснила!? Какви ги говориш?

— Аз не съм чиста, Саймън. Не съм девствена.

Най-после. Успя да го каже.

Минаха няколко мига, преди той да успее да проговори.

— Какво?

— Бях с мъж. — Щом беше започнала, беше много по-лесно, отколкото предполагаше. Сякаш говореше друг човек. — Благородникът от Набан, за когото ти споменах, който ни взе с Кадрах на кораба си. Аспитис Превес.

— Изнасили ли те? — Той беше като зашеметен, но в гласа му набъбваха нотки на ярост. — Този… този…

Смехът на Мириамел беше кратък и горчив.

— Не, Саймън, не ме изнасили. Държеше ме като своя затворничка, но всичко стана след това. Той наистина се оказа чудовище, но аз го допуснах в леглото си, без да се съпротивлявам. — И накрая, за да сложи точка веднъж завинаги, за да я остави Саймън на мира и за да не му причинява повече страдания след тази нощ, тя добави: — Аз също го исках. Стори ми се красив. Аз също го исках.

Саймън изпъшка и се изправи. Дишаше тежко като току-що спасен удавник. Заприлича й на хванато в капан животно. Той изстена и се втурна навън, в стихващата буря.

След малко Мириамел стана и затвори вратата. Беше сигурна, че ще се върне. След което щеше да я изостави или щяха да продължат заедно — но всичко щеше да е различно. Тъкмо това искаше. Тъкмо това й беше необходимо.

Главата й сякаш беше празна. Само тези няколко мисли отекваха като пропадащи в дълбок кладенец камъни.

Дълго лежа будна. Тъкмо беше започнала да се унася, когато го чу да се връща. Той влезе, издърпа постелката си до отсрещната стена и легна. Никой от двамата не пророни нито дума.

Бурята беше стихнала, но водата продължаваше да се процежда от тавана. Мириамел започна да брои капките.

Към обяд на следващия ден се почувства достатъчно възстановена, за да може да язди. Потеглиха под покрилите небето плътни облаци.

След цялата болка и всичките чувства през отминалата нощ се държаха хладно, обидени един на друг и враждебни като двама дуелиращи се, които очакват последната схватка. Разменяха само най-необходимите думи, но Мириамел долавяше признаците на гнева на Саймън през целия ден — от припряността, с която оседла конете, до начина, по който яздеше доста пред нея.

От своя страна, Мириамел изпитваше нещо като облекчение. Най-лошото беше минало и нямаше връщане назад. Саймън вече знаеше всичко за нея и това в крайна сметка беше за предпочитане. Мъчително й беше да усеща презрението, което очевидно изпитваше в момента към нея, но беше по-добре, отколкото да го заблуждава. И въпреки това не можеше да не изпитва усещане за загуба. Беше толкова топло, толкова красиво да го целува и да го прегръща, без да се замисля за нищо. Само да не й беше споменавал за любов. Само да не я беше накарал да осъзнае отговорността си. Дълбоко в себе си тя съзнаваше, че всичко, което би било повече от приятелство между двамата, би означавало да живеят в лъжа, но имаше моменти, сладки моменти, в които си бе позволявала да се преструва, че би могло да е по-различно.

До вечерта се бяха отдалечили доста от Фолшайър. Когато се спусна мрак — всъщност само малко по-плътен от сумрачния ден, — намериха един крайпътен параклис на Елисия и решиха да пренощуват в него. След оскъдната вечеря и още по-оскъдния разговор легнаха. Този път Саймън очевидно не се засегна, че Мириамел се настани от другата страна на огъня.

След първия си ден върху седлото след неколкодневното боледуване Мириамел имаше чувството, че ще заспи моментално, но сънят така и не идваше. Тя се въртеше, за да си намери по-удобно местенце, но нищо не помагаше. Лежеше в тъмното, вторачена в нищото и заслушана в лекичкото потропване на дъжда по покрива на параклиса.

Запита се дали Саймън ще я напусне. Вероятността за това неочаквано й се стори страшничка. Много пъти беше твърдяла, че иска да предприеме това пътуване сама, както го беше замислила поначало, но сега си даде сметка, че не иска да пътува сама. Може би беше сбъркала, като му се беше разкрила. Може би трябваше да му предложи някаква спасителна лъжа: ако го бе отвратила прекалено много, той като нищо може да се върне при Джосуа.

А тя никак не искаше той да си тръгне. Притесняваше я не само обстоятелството да препуска сама през тази мрачна пустош. Той щеше да й липсва.

Беше странно дори да си го помисли, след като беше вдигнала почти непроницаема стена между двамата, но не искаше да го загубва. Саймън си беше проправил към сърцето й път, който никой друг не бе извървял. Момчешката му глуповатост винаги я беше очаровала, освен когато не я дразнеше, но сега в него бяха настъпили впечатляващи промени. Неколкократно се беше улавяла да го наблюдава изненадана и възхитена от мъжа, в който се бе превърнал за толкова кратко време.

Той имаше множество качества, които й бяха станали скъпи — доброта, лоялност, откровеност. Съмняваше се някой от придворните на баща й да изпитва такъв непредубеден интерес към живота като Саймън.

Стана й страшно само при мисълта, че би могла да загуби всичко това, ако той си тръгне.

Но тя наистина го беше изгубила — или най-малкото върху приятелството им завинаги се беше спуснала сянка. Той беше видял опетнената й същност — всъщност тя се беше постарала да му я демонстрира по възможно най-очевидния и непривлекателен начин. Мириамел не искаше да се самоизмъчва повече със самозаблуди, а да наблюдава онова, което той изпитваше към нея, беше по-болезнено от всичко, което можеше да изтърпи. Той беше влюбен в нея.

А и тя започваше да се влюбва в него.

Тази мисъл се стовари върху нея с неочаквана сила. Истина ли беше? Не изригваше ли любовта като светкавица от небесен огън, която те заслепява и стъписва? Или беше като благоуханен парфюм, който се надига и изпълва въздуха, докато вече не си в състояние да мислиш за нищо друго? Чувствата й към Саймън със сигурност бяха различни. Мислеше си за него, за смешния начин, по който изглеждаше сутрин косата му, за сериозното му изражение, когато се тревожеше за нея.

„Елисия, Божа майко — замоли се тя, — освободи ме от тази болка. Влюбих ли се? Влюбена ли съм?“

Това вече нямаше никакво значение. Беше направила всичко възможно, за да отстрани болката. Да продължава да насърчава Саймън да си мисли за нея като за непорочна девойка би било по-лошо от всичко — по-лошо дори от това да го загуби окончателно, ако се стигнеше дотам.

Тогава защо болката беше все още така силна?

— Саймън? — прошепна тя. — Буден ли си?

Дори и да беше, не й отговори. Мириамел беше сама с мислите си.

Следващият ден беше още по-мрачен. Вятърът беше остър и пронизващ. Яздеха бързо и без да разговарят — Саймън отново беше доста пред Мириамел и все още безименния й жребец.

В късната сутрин стигнаха разклонението, където Речният път се сливаше с Пътя на Старата гора. На кръстовището явно отдавна висяха две железни клетки с два трупа: нито по развяваните им от вятъра парцаливи дрехи, нито по ухилените им черепи беше възможно да се прецени кои са били тези окаяници. Мириамел и Саймън направиха знака на Дървото и минаха колкото е възможно по-далеч от подрънкващите клетки. Завиха по Пътя на Старата гора и много скоро Речният път се скри зад ниските хълмове на юг.

Започнаха да се спускат. На север вече се виждаха покрайнините на гората Алдхеорте, която се разпростираше върху отдалечаващите се към планините хълмове. След като слязоха в Хасу Вале, вятърът позатихна, но Мириамел не почувства особено облекчение. Дори по пладне долината беше мрачна и стихнала, като се изключеше шумът от процеждащите се от безлистните клони на дъбовете и яворите дъждовни капки. Вечнозелените дървета пък бяха изпълнени със сенки.

— Не ми харесва тази долина, Саймън. — Тя пришпори коня си, а той забави Намиращата дома, за да я изчака. — Винаги е била спокойно и тайнствено място, но сега ми се струва по-различна.

Той помръдна рамене, загледан в потъналите в сенки хълмове, и тя разбра, че не иска да срещне погледа й.

— Повечето места, през които минахме, не ми харесаха. — Гласът му бе хладен. — Но не сме тръгнали за забавление.

Тя се ядоса.

— Нямах това предвид и ти го знаеш много добре, Саймън. Искам да кажа, че тази долина е някак… не знам, опасна.

Най-после той се обърна. Стана й болно от престорената му усмивка.

— Населена с призраци ли искаш да кажеш? Както твърдеше онзи стар пияница?

— Не знам точно какво искам да кажа — отвърна раздразнено тя. — Но виждам, че си губя времето да разговарям за това с теб.

— Несъмнено.

Той притисна леко, но решително хълбоците на Намиращата дома и тя препусна в галоп. Мириамел едва се сдържа да не му изкрещи. Какво искаше той в края на краищата? Не беше ли най-добре, че му беше казала истината? Може би нещата щяха да се уталожат след известно време, когато Саймън разбереше, че все пак могат да си останат приятели.

Пътят се спускаше все по-надолу и гъсто обраслите хълмове се извисяваха все по-нависоко от всички страни. Нямаше жива душа. Редките неугледни колиби по склоновете изглеждаха също безлюдни, но поне можеха да намерят подслон в тях, което все пак беше успокоително, тъй като Мириамел нямаше никакво желание да прекарва нощта под открито небе. Нещо в Хасу Вале не й харесваше, макар да нямаше никаква основателна причина за това. И все пак потискащото мъртвило, обраслите склонове, а вероятно донякъде и собственото й униние бяха причина да очаква с нетърпение момента, в който ще се измъкнат от долината и ще зърнат синорите на Свертклиф — въпреки че това щеше да означава, че Асу'а и баща й вече са на една крачка.

Не по-малко обезсърчаваща беше и мисълта да прекара още една напрегната, безмълвна нощ със Саймън. Преди последната им неприятна размяна на реплики й беше проговорил само няколко пъти, и то само във връзка с пътуването им. Каза, че бил открил следи около параклиса, в който бяха пренощували — съобщи й го малко след като тръгнаха, с подчертано безразличен и небрежен тон. Мириамел тайно се надяваше следите в калта да са техни, още повече че доста бяха обикаляли наоколо, докато търсеха дърва за огъня. Единственото друго нещо, за което я бе заговорил, беше да я попита дали не е време да спрат да похапнат и да дадат почивка на конете и да смънка по някоя полуизречена благодарност, когато му подаваше храна или меха с вода. Беше сигурна, че предстои тягостна нощ.

Бяха слезли съвсем в ниското, когато Саймън неочаквано спря — дръпна толкова силно юздите на Намиращата дома, че кобилата запристъпва нервно встрани.

— Пред нас има хора — тихо каза той. — Ето там. Точно зад дърветата. — И посочи към завоя на пътя. — Виждаш ли ги?

Мириамел присви очи. В сумрака пътят пред тях се виждаше като едва доловима сивкава ивица. Дори зад дърветата да имаше хора, тя не можеше да ги види.

— Е, все пак приближаваме града.

— Да вървим тогава — каза той. — Може би някой се прибира вкъщи… макар да не сме виждали никого цял ден.

И подкара Намиращата дома напред.

Щом излязоха от завоя, видяха двама души, изгърбени от тежестта на кофите, които носеха. Непознатите чуха тропота на конете, трепнаха и погледнаха сепнато през рамо като заловени на местопрестъплението крадци. Мириамел беше сигурна, че са не по-малко изненадани от Саймън да срещнат други хора по пътя.

Доближиха ги. Доколкото Мириамел беше в състояние да прецени по тъмните им наметала, вероятно бяха местни жители. Саймън вдигна ръка за поздрав и каза:

— Господ да ви даде хубав ден.

Мъжът — бяха мъж и жена — го погледна, вдигна ръка, за да отвърне на поздрава, но внезапно спря и се вторачи в тях.

— В името на Дървото! — Саймън дръпна юздите. — Вие сте онези от странноприемницата във Фолшайър!

„Какво прави? — помисли си ужасена Мириамел. — Това Огнени танцьори ли са? Пришпори коня, Саймън, идиот такъв!“

Той се обърна към нея.

— Мириамел! Те са.

Двамата закачулени неочаквано паднаха на колене.

— Ти ни спаси живота — каза жената.

Мириамел се приближи и ги огледа. Бяха двамата, които Огнените танцьори искаха да отведат от странноприемницата.

— Да — добави мъжът малко колебливо. — Усирис да те благослови, достойни рицарю.

— Станете. — Саймън явно бе доволен, но и притеснен. — Сигурен съм, че и някой друг щеше да ви помогне, ако не го бяхме направили ние.

Жената се изправи. Дългите й поли бяха кални.

— Никой не се беше разбързал да ни помогне — възрази тя. — Така става на този свят. Добрите винаги си патят.

Мъжът я изгледа и изсумтя:

— Стига, жено. Хората нямат нужда от поученията ти кое не му е наред на света.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Срамота е. Срамота е, че светът стигна дотук.

Мъжът пак се обърна към Саймън и Мириамел. Беше на средна възраст, с червено, сбръчкано от слънце и вятър лице.

— Жена ми си е малко особена. Но вие ни спасихте живота, това си е истина. — Той се опита да се усмихне. Изглеждаше притеснен — това, че бяха спасили живота им, изглежда, беше не по-малко опасно, отколкото ако се бе случило обратното. — Имате ли къде да пренощувате? Жена ми се казва Гулейн, а аз съм Роелстан. Ще ни е приятно да споделим с вас нашия подслон.

— Все още е рано да спираме — отвърна Мириамел; не й се искаше да нощува с непознати.

Саймън я погледна и каза:

— Нали беше болна.

— Мога да продължа да яздя.

— Да, сигурно можеш, но защо да се отказваме от покрив над главите дори само за една нощ? — Той приближи коня си до Мириамел. — Може да е последната ни възможност да се скрием от вятъра и дъжда — добави по-тихо той, — последната преди…

Не се доизказа: не желаеше дори шепнешком да загатне за мястото, към което се бяха запътили.

Мириамел беше изтощена. Поколеба се още миг и кимна.

— Добре — каза Саймън и се обърна към мъжа и жената. — Ще се радваме да ни предложите подслон.

Не каза на непознатите кои са и какви са и Мириамел безмълвно одобри постъпката му.

— Но ние не можем да предложим нищо подобаващо на такива хора, мъжо. — Лицето на Гулейн, някога може би миловидно, от постоянния страх и трудния живот беше станало отпуснато и унило. — Как така ще ги подслоним в нашата проста колиба?

— Кротувай, жено — отвърна мъжът. — Все ще се сместим някак.

Тя като че ли понечи да възрази, но се отказа.

— Разбрахме се — добави мъжът. — Да вървим. Не е далече.

Саймън и Мириамел слязоха от конете и тръгнаха пеша до новите си познати.

— В Хасу Вале ли живеете? — попита Саймън.

Роелстан се засмя.

— А, отскоро. По-рано живеехме във Фолшайър.

— И… и Огнени танцьори ли бяхте? — попита Мириамел.

— За голямо наше съжаление.

— Те са могъщо зло. — Гласът на Гулейн беше развълнуван. — Не бива да имате нищо общо с тях, милейди, нито с пък нещо, което са докосвали.

— Защо ви преследваха онези мъже? — Саймън несъзнателно докосна дръжката на меча си.

— Защото ги напуснахме — отвърна Роелстан. — Не издържахме повече. Те са луди, но като кучетата могат да вършат злини и в лудостта си.

— И не е толкова лесно да избягаш от тях — добави Гулейн. — Жестоки са и не ти дават да се махнеш. И са навсякъде. — Тя понижи глас. — Навсякъде!

— В името на Изкупителя, жено — измърмори Роелстан, — какви ги бръщолевиш? Видя как този рицар владее меча. Той няма причини да се бои от тях.

Саймън се поизпъчи и Мириамел се усмихна, но щом погледна тревожното лице на Гулейн, усмивката й помръкна. Възможно ли бе да е права? Дали имаше Огнени танцьори наоколо? Вероятно утре трябваше да се отклонят от пътя и да се придвижват по-незабележимо.

Сякаш прочел мислите й, Роелстан спря и посочи една пътека, която се отбиваше от Пътя на Старата гора и лъкатушеше нагоре по гористия склон.

— Направихме си колибка там горе — каза той. — Не е за препоръчване да сме близо до пътя, където пушекът от огъня може да ти докара посетители, не така добре дошли като вас.

Тръгнаха след Роелстан и Гулейн по тясната пътека. След първите няколко извивки пътят изчезна зад гърба им, скрит от върховете на дърветата. Изкачването беше продължително и тежко, а и със спускането на здрача беше все по-трудно да следват тъмните наметала на водачите си. Мириамел вече започваше да си мисли, че луната ще изгрее, преди да стигнат до колибата, когато Роелстан отмести дебелия клон на един бор, провиснал над пътеката, и каза:

— Тук е.

Мириамел поведе коня си след Саймън. Излязоха на широка поляна. По средата й имаше къщичка, най-обикновена, но изненадващо уютна. Над покрива се извиваше пушек.

Мириамел се сепна и се обърна към Гулейн, изпълнена с лоши предчувствия.

— Кой друг живее тук?

Жената не отговори.

Миг по-късно на утъпканата земя пред вратата излезе мъж. Беше нисък, с дебел врат — и облечен в бяла роба.

— Е, видяхме се — каза Мейфуору. — Срещата ни в странноприемницата беше малко кратичка.

Мириамел чу ругатнята на Саймън, после чу стържещия звук от изваждането на меча от ножницата му. Той дръпна юздите на коня й, за да го обърне.

— А, не — каза Мейфуору.

И свирна. Още неколцина облечени в бели роби Огнени танцьори излязоха от сенките около поляната. В сумрака приличаха на призраци, родени от тайнствените дървета. Повечето държаха лъкове.

— Роелстан, ти и жена ти се дръпнете. — В гласа на плешивия прозвуча самодоволство. — Вече свършихте онова, за което ви изпратих.

— Проклет да си, Мейфуору! — извика Гулейн. — В Деня на Отсъждането ще ядеш собствените си черва вместо наденици!

Мейфуору се изкикоти.

— Така ли? Махни се, преди да съм заповядал да те набучат със стрели като таралеж.

Роелстан я задърпа встрани. Гулейн се извърна към Мириамел с пълни със сълзи очи.

— Простете ни, милейди. Те ни хванаха. Накараха ни насила!

Сърцето на Мириамел се бе вкаменило.

— Какво искаш от нас, страхливецо? — попита Саймън.

Мейфуору отново се изкикоти с едва доловимо хриптене.

— Въпросът не е какво ние искаме от вас, рицарче. Въпросът е какво иска от вас Кралят на бурите. И тази нощ ще го разберем, когато ви предадем на Него. — Той махна с ръка към останалите фигури в бели роби. — Вържете ги. Имаме много работа до полунощ.

Щом първият Огнен танцьор сграбчи ръката му, Саймън се извърна към Мириамел с изкривено от гняв и отчаяние лице. Тя знаеше, че той иска да се бие, че е по-склонен да ги принуди да го убият, отколкото да се предаде, но че се страхува да го, направи — че се страхува заради нея.

Не можеше да му помогне с нищо. Не усещаше в себе си нищо друго освен вцепеняващ ужас.