Към кулата на Зеления ангел. Част втора

19. Коварни като времето

— Мислиш ли, че Саймън може да е някъде тук?

Бинабик вдигна очи от сушеното месо, което цепеше на малки късове. Това беше закуската им, ако изобщо в едно лишено от слънце и небе място можеше да съществува сутрин.

— Ако е — отвърна дребосъкът, — мисля, че има съвсем нищожен шанс да го открием. Съжалявам, Мириамел, но тук има безкрайно много левги тунели.

Бродещият из мрака самотен Саймън. Тя изпитваше истинска болка при тази мисъл — беше се държала толкова жестоко с него!

Изпитваше отчаяно желание да мисли за нещо друго и смени темата:

— Наистина ли ситите са построили всичко това?

Стените се извисяваха на огромна височина и светлината на факлите не достигаше до тавана. Над главите им бе надвиснала абсолютна чернота, все едно двамата с трола седяха под беззвездно небе.

— С известна помощ. Чувал съм, че са им помагали техните братовчеди — всъщност тъкмо те са направили картите, които си прекопирала. Други безсмъртни, владетели на камъка и земята. Еолаир твърди, че някои от тях все още живеят под Хернистир.

— Но кой би могъл да живее тук долу? — учуди се тя. — Без да види никога деня…

— А, не можеш да разбереш. — Тролът се усмихна. — Асу'а е бил изпълнен със светлина. Дворецът, в който си живяла, е построен върху огромния дом на ситите. Асу'а е бил погребан, за да се роди Хейхолт.

— Но няма да остане погребан — отвърна навъсено Мириамел.

Бинабик кимна.

— Ние, кануките, вярваме, че душата на един убит човек не може да намери покой и остава в тялото на животно. Понякога тя преследва убиеца, понякога остава на мястото, което е обичала най-много. И в двата случая не намира покой, докато не бъде разкрита истината и престъплението не бъде наказано.

Мириамел се замисли за душите на всички избити сити и потръпна. Откакто се бяха спуснали в тунелите под „Свети Сутрин“, до слуха й бяха стигали не едно и две странни отеквания.

— Не могат да намерят покой.

Бинабик повдигна вежда.

— Тук има не само ненамерили покой души, Мириамел.

— Да, но тъкмо това… — тя понижи глас, — тъкмо това е Кралят на бурите, нали? Убита душа, която търси отмъщение.

Тролът изглеждаше разтревожен.

— Не ми е приятно да разговарям за такива неща тук. А и доколкото си спомням, той сам е станал причина за смъртта си.

— Защото римърсгардците са били обсадили крепостта и така или иначе са щели да го убият.

— Има истина в това, което казваш — призна Бинабик. — Но моля те, Мириамел, нека престанем. Не знам какви същества има тук, нито какви уши биха могли да ни подслушват, но си мисля, че колкото по-малко разговаряме за това, толкова по-добре ще се чувстваме. По много причини.

Мириамел наведе глава в знак на съгласие. Сега й се искаше въобще да не беше споменавала за всичко това. След повече от целодневно блуждаене из тези потискащи сенки мисълта за неумрелия противник и без това витаеше наоколо.

Първата нощ не навлязоха много навътре в тунелите. Проходите след катакомбите под „Свети Сутрин“ постепенно се разширяваха все повече и скоро започнаха да се спускат неотклонно надолу. След първия час Мириамел си помисли, че сигурно вече са се спуснали дори под коритото на дълбоката Кинслах. Скоро откриха сравнително удобно кътче, за да спрат да се нахранят. След като поседяха известно време, и двамата усетиха колко изтощени са всъщност, затова постлаха наметалата си и заспаха. Когато се събудиха, Бинабик запали отново факлите от един малък глинен съд, в който по някакъв начин се съхраняваше тлееща искра, и след няколко залъка хляб и малко сухи плодове, наквасени с топла вода, тръгнаха отново.

При целодневното си пътуване се спуснаха по безброй лъкатушещи пътеки. Полагаха всички усилия да следват основната посока според дуорската карта, но тунелите се виеха като змии и ги объркваха. Не бяха съвсем сигурни, че се придвижват в правилната посока. Но където и да се намираха, беше ясно, че са напуснали владенията на хората. Бяха се спуснали в Асу'а — в известен смисъл се бяха върнали в миналото. Докато се опитваше да заспи, Мириамел усети, че мислите й препускат безразборно. Кой би могъл да знае, че светът крие толкова много тайни?

На другата сутрин продължи да се изумява на всяка крачка. Бе посетила множество места дори за една кралска дъщеря и беше видяла много от най-прочутите паметници на Остен Ард, от Санселан Ейдонитис до Плаващия замък в Уоринстен, но в сравнение с този странен скрит дворец дори най-оригиналните творения на човешките строители изглеждаха скромни.

Времето и разрухата бяха превърнали голяма част от Асу'а в развалини, но и онова, което беше останало, демонстрираше в достатъчна степен великолепието му. Напомняше импозантността на останките на Да'ай Чикица, реши веднага Мириамел, но ги превъзхождаше във всяко отношение. Стълбища без никакви видими подпори се издигаха и отдалечаваха, лъкатушеха в мрака като развявани от вятъра дълги тесни знамена. Извити като арки стени се разпростираха във високото като огромни ветрила от многоцветни скали или се спускаха надолу като надиплени гънки. Всяка повърхност беше осеяна с изображения на животни и растения. Създателите на този град бяха притежавали умението да разтягат камъка като локум и да го оформят като восък.

Улеи, някога корита на потоци, а сега пълни с фин прах, пресичаха разкъртените подове от едно помещение в друго, а над тях се издигаха богато украсени мостове. Огромни стенни свещници над главите им във формата на невероятни фантастични цветя се спускаха от гравираните пълзящи растения и листа, с които бяха осеяни таваните. Мириамел изпита непреодолимо желание да може да ги види така, както са изглеждали, озарени от ярка светлина. Ако се съдеше по избледнелите цветове, запазени в цепнатините на камъните, дворецът някога беше наподобявал бляскава градина с всевъзможни цветове и почти невъобразими нюанси.

Но въпреки че редуващите се помещения я смайваха с великолепието си, нещо в тези безкрайни зали я караше да настръхва. Въпреки цялата им неописуема красота те очевидно бяха направени за обитатели, които възприемаха нещата по съвсем различен начин от един смъртен: странни ъгли, внушаващи тревога пространства. Някои от залите с извисяващи се внушителни сводове изглеждаха прекалено просторни за изпълващите ги украшения и декорации, докато други бяха почти угнетяващо потискащи, до такава степен ограничени и претрупани с украшения, че беше невъобразимо да са били предназначени за повече от един обитател. Още по-странно беше, че останките от двореца на ситите излъчваха някакво усещане за живот. Освен едва доловимите звуци, напомнящи гласове, и странното раздвижване на въздуха Мириамел навсякъде съзираше неуловимо трептене, някакво загатване за невидимо движение, сякаш беше заобиколена от някаква нереалност. Представяше си, че ще премигне и Асу'а ще засияе пред нея в целия си блясък или — което беше не по-малко вероятно — ще види около себе си покрити с кал празни пещерни стени.

— Бог не е тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бинабик.

Бяха се нахранили и отново бяха помъкнали торбите си по дълга галерия с извисяващи се стени. Тъкмо минаваха по тесен мост, проснат над празното пространство като прелитаща стрела. Светлината на факлите не достигаше дъното на бездната под тях.

Тя го погледна притеснено.

— Не съм сигурна. Казах: „Бог не е тук“.

— Това място не ти харесва? — Бинабик показа жълтеникавата си усмивка. — И мен тези сенки ме плашат.

— Не. Всъщност да. Уплашена съм. Но не това имах предвид. — Тя вдигна факлата и огледа редицата изображения на стената оттатък пропастта. — Онези, които са живели тук, са били съвсем различни от нас. Изобщо не са мислили за нас. Трудно ми е да повярвам, че това е същият свят като този, който познавам. Научена съм да вярвам, че Бог е навсякъде и наблюдава всичко. — Тя поклати глава. — Трудно е за обяснение. Сякаш това място е извън Божието зрение. Както то не го съзира, така и Той не го съзира.

— И това засилва страховете ти?

— Да. Сякаш онова, което се случва тук, няма нищо общо с нещата, на които съм научена.

Бинабик кимна замислено. На светлината на факлите не приличаше на дете, както понякога. Сенките придаваха на овалното му лице усещане за възраст и достойнство.

— Но някои биха казали, че случващото се напълно отговаря на проповядваното от вашата църква — битка между армиите на доброто и злото.

— Да, но не може да е така елементарно — отвърна убедено тя. — Например Инелуки — добър ли е бил? Или лош? Опитал се е да направи онова, което би било добро за неговия народ. Просто не знам…

Бинабик спря, протегна малката си ръчичка и хвана нейната.

— Твоите въпроси са основателни и не мисля, че би трябвало да мразим… нашия противник. Но не изричай името му, моля те! — Той стисна пръстите й настоятелно. — И бъди сигурна в едно: каквото и да е бил някога, сега се е превърнал в заплаха, по-голяма от всичко, което познаваш или би могла да си представиш. Никога не забравяй това! Той ще убие нас и всички хора, които обичаме, ако желанията му се осъществят. В това поне съм сигурен.

„А баща ми? — запита се тя. — И той ли ни е само враг? Ами ако успея да стигна до него, но не е останало нищичко от онова, което обичам? Това ще е като смърт. Няма да ме е грижа какво ще се случи с мен след това“.

И в този момент й стана ясно. Не че Бог не наблюдаваше — просто никой не беше в състояние да й каже кое е добро и кое зло. Беше лишена дори от утехата да направи нещо само защото някой й беше казал да не го направи. Каквито и решения да вземеше, трябваше да го направи сама и да понесе последствията от избора си.

Задържа още известно време ръката на Бинабик, преди да продължат. Поне разчиташе на компанията на приятел. Как ли щеше да се чувства сама в такова място?

След третото им преспиване сред развалините на Асу'а неговото рухнало великолепие вече не я впечатляваше особено. Мрачните зали някак събуждаха спомените й — незначителни случки от детството й в Меремунд, преживяванията й като принцеса в Хейхолт. Сякаш беше увиснала между древното минало на ситите и собствените си спомени.

Стигнаха до широко стълбище, чиито застлани с прах стъпала се изкачваха нагоре, а перилата имаха формата на розови храсти. След като проверката на Бинабик установи, че то е част от техния маршрут, Мириамел усети, че я обзема въодушевление. Най-после щяха да тръгнат нагоре след толкова дългото спускане към дълбините!

Но след продължило малко повече от час изкачване по очевидно безкрайното стълбище въодушевлението й помръкна и мислите й отново се разпиляха във всички посоки.

„Саймън го няма, а аз така и не успях да… да разговарям истински с него. Обичах ли го? Никога не би могло да се получи — как би могъл да ме обича, след като му разказах за Аспитис? Но можехме да си останем приятели. Но дали го обичах?“

Тя погледна към ботушите си, които се изкачваха ли, изкачваха по стъпалата, изнизващи се като бавен водопад.

„Излишно е да се питам… но мисля, че го обичах“.

И щом си помисли, усети нещо огромно и безформено да се надига в нея, безкрайна скръб, която заплашваше да прерасне в умопомрачение. Потисна го, уплашена от мощта му.

„О, Господи, винаги ли така се случва в този живот? Да притежаваш нещо скъпоценно и да го осъзнаеш, когато вече е твърде късно?“

Едва не връхлетя върху Бинабик, който внезапно беше спрял на стъпалото пред нея — главата му беше почти на височината на нейната. Тролът затисна устата си с ръка — предупреждаваше я да мълчи.

Току-що бяха подминали една площадка, от която няколко сводести изхода извеждаха към различни разклонения, и в първия момент на Мириамел й се стори, че тихите шумове идват от някое от тях, но Бинабик посочи нагоре по стълбището. Жестът му беше красноречив: пред тях имаше някой.

Унесът й моментално се изпари. Кой би могъл да броди из тези мъртви зали? Саймън? Беше прекалено хубаво, за да се надява. Но кой друг би могъл да се скита из сенчестия свят? Лишените от покой мъртъвци?

Докато отстъпваха към площадката, Бинабик разглоби тояжка си и измъкна частта, която завършваше с острие на нож. Мириамел посегна за своя нож, щом шумът от стъпките се усили. Бинабик свали торбата от рамото си и тихичко я сложи на каменния под до краката на Мириамел.

На тъмното стълбище се появи силует — приближаваше се бавно и уверено към осветеното от факлите пространство. Мириамел изпита усещането, че сърцето й ще изскочи. Беше мъж, когото не беше виждала никога. Изпод дълбоката му качулка очите му гледаха опулено от изненада или страх, но зъбите му се белееха в необяснима усмивка.

След миг Бинабик въздъхна облекчено.

— Хенгфиск!

— Познаваш ли го? — почти изписка тя като малко изплашено момиченце.

Тролът вдигна ножа пред себе си, както свещеник държи свещеното Дърво.

— Какво търсиш, римърецо? — попита той. — Да не си се изгубил?

Усмихнатият мъж не отговори, а разпери широко ръце и пристъпи на долното стъпало. В поведението му имаше нещо ужасяващо непредсказуемо.

— Махай се, ей! — изкрещя тя и неволно отстъпи към един от сводестите входове. — Бинабик, кой е този?

— Знам кой беше — отвърна тролът, насочил ножа напред. — Но ми се струва, че се е превърнал в нещо друго…

В този момент опуленият мъж неочаквано се втурна напред и в следващия миг се озова до Бинабик, сграбчи го за китката на ръката, с която държеше ножа, и изви другата му ръка назад. След кратко боричкане двамата се строполиха на пода и се изтърколиха надолу по стъпалата. Факлата на Бинабик заподскача под тях. Тролът пъшкаше от болка; другият не издаде нито звук.

Мириамел зина от изумление. В следващия миг няколко огромни ръце изскочиха от сенчестия вход и се увиха около нея, сграбчиха я за китките и кръста с груби и същевременно нерешителни при докосването на кожата й пръсти. Нейната факла също падна на пода. Преди да успее да си поеме дъх и да извика за помощ, нахлузиха нещо върху главата й и светлината изчезна. Тя усети някакво сладникаво ухание. Понесоха я нанякъде във внезапно връхлетелия я мрак.

— Защо не желаеш да дойдеш да седнеш до мен? — попита Несаланта като разглезено дете, на което са отказали да изпълнят поредния каприз. — Не сме си говорили от няколко дни.

Бенигарис се извърна от парапета на градината на покрива. Под него горяха първите вечерни огньове. Великият Набан блещукаше в лавандуловия сумрак.

— Бях много зает, майко. Може би ти е убягнало, но сме във война.

— И по-рано сме били във война — отвърна безгрижно тя. — Боже милостиви, тези неща никога не се променят, Бенигарис. Ти искаше да управляваш. Трябва да пораснеш и да свикнеш с бремето на владетеля.

— Да порасна, така ли? — Бенигарис се обърна, стиснал юмруци. — Тъкмо ти си тази, която се държи като дете, майко. Не виждаш ли какво става? Преди седмица загубихме Онестринския проход. Днес ми беше съобщено, че Аспитис Превес си е плюл на петите и областта Еадне е паднала! Губим войната, по дяволите! Ако бях тръгнал сам, вместо да изпращам този идиот брат си…

— Да не си посмял да изречеш нито дума срещу Варелан — викна Несаланта. — Негова ли е вината, че легионът ти гъмжеше от суеверни селяци, които вярват в призраци?

Бенигарис дълго не откъсна очи от нея, но в погледа му не се четеше нито капка обич.

— Това е Камарис — каза тихо той.

— Какво?

— Този мъж наистина е Камарис, майко. Можеш да кажеш, каквото ти скимне, но аз чух докладите на воините, които са се били на бойното поле. Ако това не е той, значи някой от древните богове на войната на нашите предци е пристигнал на земята.

— Камарис е мъртъв! — изсъска тя.

— Да не се е измъкнал от някакъв капан, който си му устроила? — Бенигарис направи няколко крачки към нея. — Така ли успя да стане херцог на Набан баща ми навремето — защото си направила така, че да убият Камарис? Ако е така, изглежда, си се провалила. Вероятно този път не си избрала точното средство.

Лицето на Несаланта се изкриви от ярост.

— Няма нито едно достатъчно надеждно средство за волята ми в тази страна. Аз ли не го знам! — Тя изгледа втренчено сина си. — Всички са слаби и недостойни. Благословен да е Изкупителят, ако се бях родила мъж, нищо такова не би се случило! Нямаше да се кланяме на някакъв си северен крал в престол от кокали.

— Спести ми мечтите си за слава, майко. Какво си направила с Камарис? Каквото и да е било, изглежда, е оцелял.

— Нищо не съм му направила на Камарис. — Вдовстващата херцогиня оправи полите си и възвърна хладнокръвието си. — Признавам, че не страдах особено, когато падна в океана. Колкото и да беше силен, той беше най-безсилен от всички. Съвсем неподходящ да управлява. Но нямах нищо общо с това.

— Почти съм готов да ти повярвам, майко. Почти. — Бенигарис се усмихна едва-едва. Обърна се и видя един от придворните си на входа — на лицето му се четеше зле прикрита тревога. — Какво искаш?

— Стру… струпало се е голямо множество и пита за вас, милорд. Казахте, че желаете да бъдете предупреден…

— Да, да. Кой чака?

— Нискиецът например, милорд. Все още е пред залата за аудиенции.

— Нямам ли други задължения? Защо не разбере намека и да си върви? Какво все пак иска тоя проклет наблюдател на морето?

Придворният поклати глава. Дългото перо върху шапката му се развя, подухнато от вечерния вятър.

— Не желае да разговаря с никого освен с вас, херцог Бенигарис.

— Тогава ще чака, докато не умре от жажда и не легне задъхан на пода. Нямам никакво време да слушам нискийско бърборене. — Той се обърна и погледна към светлините на града. — Кой друг?

— Поредният пратеник на граф Стреаве, милорд.

— А. — Бенигарис подръпна мустака си. — Както би могло да се очаква. Мисля да оставим това вино да отлежи в бурето още известно време. Кой друг?

— Астрологът Ксанасавин, милорд.

— Значи дойде най-после. Дълбоко опечален, надявам се, че е накарал своя херцог да чака. — Бенигарис кимна. — Прати го горе.

— Ксанасавин ли е дошъл? — усмихна се Несаланта. — Сигурна съм, че ще ни съобщи прекрасни новини. Ще видиш, Бенигарис. Той носи добри вести.

— Без съмнение.

Ксанасавин се появи почти незабавно и сякаш за да намали впечатлението от високия си ръст, веднага коленичи.

— Милорд херцог Бенигарис и милейди херцогиньо Несаланта. Хиляди, хиляди извинения. Пристигнах веднага щом получих повикването ви.

— Ела и седни до мен, Ксанасавин — каза херцогинята. — Напоследък Почти не те виждаме.

Бенигарис се облегна на парапета.

— Майка ми е права — доста отсъстваш от двореца.

Астрологът се надигна и се приближи, за да приседне до Несаланта.

— Моите извинения. Открих, че понякога е по-добре да се отдалечиш от великолепието на дворцовия живот. Усамотението ми помага да разбирам какво ми нашепват звездите.

— О. — Херцогът кимна, сякаш казаното решаваше някаква невероятна загадка. — Значи затова са те видели на площада да се пазариш с някакъв търговец на коне.

Ксанасавин потрепна незабележимо.

— Да, милорд. Всъщност предположих, че това ще ми помогне да яздя под нощното небе. Вашият двор така прелива от приятни развлечения, а времената са сериозни. Реших, че мозъкът ми трябва да е бистър, за да мога да ви служа по-добре.

— Ела тук — каза Бенигарис.

Астрологът се надигна, приглади гънките на тъмното си наметало, приближи се до херцога и застана до парапета.

— Какво виждаш на небето?

Ксанасавин присви очи.

— О, много неща, милорд. Но ако желаете да разгадая правилно звездите, ще трябва да се върна в стаята си и да донеса схемите, които…

— Но последния път, когато беше тук, небето беше преизпълнено с добри предсказания! Тогава не ти трябваха никакви схеми!

— Бях ги изучавал часове наред, преди да дойда при вас, ми…

Бенигарис отпусна ръка върху рамото на астролога.

— И къде са великите победи на династията на Рибарчето?

Ксанасавин се заусуква.

— Пристигат, милорд. Погледнете небето там горе. — Той посочи на север. — Не е ли това, което ви предсказах? Погледнете — Звездата-завоевател!

Бенигарис се извърна, за да проследи накъде сочи пръстът на Ксанасавин.

— Онази малка червена точка?

— Скоро ще изпълни небето с пламъци, херцог Бенигарис.

— Той наистина предсказа нейната поява, Бенигарис — извика Несаланта от стола си, намусена, че я пренебрегват. — Сигурна съм, че и всичко останало, което казва, също ще се случи.

— Сигурен съм, че ще се случи. — Бенигарис се вторачи в червената като карфица точица върху вечерното небе. — Смъртта на империите. Велики дела за династията Бенидривайн.

— Вие помните, милорд! — Ксанасавин се усмихна. — Нещата, които ви тревожат, са само временни. Под огромното небесно колело те са само полъх на вятъра над тревата.

— Може би. — Ръката на херцога все още беше отпусната благоразположено върху рамото на астролога. — Но се тревожа за теб, Ксанасавин.

— Милорд е прекомерно любезен да мисли за мен в тези времена на изпитание. Какво ви тревожи, херцог Бенигарис?

— Мисля, че прекарваш твърде много време във взиране в небесата. Необходимо е да разшириш полезрението си, да погледнеш и надолу към земята. — Херцогът посочи към запалените фенери по улиците под тях. — Когато човек се взира прекалено дълго в нещо, той пропуска да забележи други не по-малко важни неща. Например, Ксанасавин, звездите ти казаха, че славата ще споходи династията Бенидривайн, но ти не се вслуша внимателно в пазарските слухове, че самият лорд Камарис, братът на баща ми, предвожда армията срещу Набан. Или пък наистина си се вслушал в слуховете, което те е накарало да вземеш внезапното решение да се заемеш с езда, а?

— М-милорд е несправедлив към мен.

— Тъй като, разбира се, Камарис е най-големият наследник на династията Бенидривайн. Така че славата на династията, за която спомена, може спокойно да се окаже неговата победа, нали така?

— О, милорд, не мисля така!

— Престани, Бенигарис! — обади се безцеремонно Несаланта. — Стига си измъчвал бедния Ксанасавин. Ела да седнеш до мен и ще изпием по чаша вино.

— Опитвам се да му помогна, майко. — Бенигарис отново се обърна към астролога. Усмихваше се, но лицето му беше зачервено, а страните му бяха на петна. — Както вече казах, мисля, че ти прекалено дълго си се взирал в небето, без да обръщаш достатъчно внимание на по-незначителни неща.

— Милорд…

— Ще поправим тази грешка.

Бенигарис внезапно приклекна, сграбчи Ксанасавин за бедрото и уви другата си ръка около него. Изправи се, като изсумтя от усилието. Астрологът се люшна, увиснал на лакът над земята.

— Не, херцог Бенигарис, не!…

— Престани веднага! — изпищя Несаланта.

— Продъни се в ада!

Бенигарис се надигна. Ксанасавин политна над перилата, опитвайки се да сграбчи с пръсти въздуха, и изчезна. След малко откъм двора долетя глухо изплющяване.

— Как… как смееш…?! — заекна Несаланта, опулила очи от ужас.

Бенигарис свирепо се извърна към нея. На челото му червенееше кървава струйка: астрологът беше откъснал кичур от косата му.

— Затваряй си устата — изрева той. — Трябваше и теб да изхвърля, дърта вещице. Ние губим войната — губим я! Може и да не те е грижа, но не си чак в такава безопасност, в каквато предполагаш. Съмнявам се Джосуа да позволи на армията си да изнасилва жени и да избива пленници, но хората, които шушукат по пазарите какво се е случило с баща ми, знаят, че си точно толкова виновна, колкото и аз. — Той изтри кръвта от лицето си. — Не, не си заслужава да те очистя със собствените си ръце. Сигурен съм, че доста селяни в момента точат ножовете си и само чакат Камарис и останалите да се появят на вратите, за да започнат празненствата. — Бенигарис се изкикоти яростно. — Да не си мислиш, че дворцовите стражи ще се жертват, за да те защитят, след като е ясно, че всичко е загубено? И те са същите като селяните, майко! Гледат да си спасят кожата и изобщо не ги е грижа кой ще седне на трона. Дърта глупачка!

Той продължи да я гледа, стиснал разтреперани юмруци.

Вдовстващата херцогиня се отпусна на стола си и простена:

— Какво смяташ да правиш?

Бенигарис разпери ръце.

— Ще се бия, да те вземат дяволите. Може да съм убиец, но ще защитавам онова, което имам, докато не го изтръгнат от мъртвите ми ръце. — Той закрачи към вратата, но се извърна. — И повече не искам да те виждам, майко. Не ме е грижа къде ще се завреш и какво ще правиш… но не искам да те виждам.

Блъсна вратата и изчезна.

— Бенигарис! — Гласът на Несаланта се извиси до писък. — Бенигарис! Върни се!

Безмълвният монах бе вкопчил пръстите на едната си ръка в гърлото на Бинабик и докато го притискаше надолу, вдигна с другата си ръка ръката на трола, в която той стискаше ножа — приближаваше острието все по-близо и по-близо до плувналото в пот лице на Бинабик.

— Защо… ти… ме…

Пръстите му се стягаха все по-силно и лишаваха дребосъка от дъх. Бледото потно лице на монаха се надвеси над неговото. Излъчваше трескава топлина.

Бинабик изви гръб и се повдигна. За момент почти успя да се измъкне от хватката на монаха и използва тази частица от мига, за да се отблъсне с крака от ръба на стълбището. Двамата се претърколиха и когато отново спряха, Бинабик се оказа отгоре. Тролът се наведе напред и стовари цялата си тежест върху ножа, но Хенгфиск го задържаше встрани от себе си с една ръка. Макар да беше слаб, монахът беше два пъти по-едър от трола и единствено странните му конвулсии му пречеха да постигне бърза победа.

Пръстите на Хенгфиск отново се плъзнаха към гърлото на трола. Обезумял, Бинабик се опита да отблъсне ръката му с брадичка, но хватката на монаха беше прекалено силна.

— Мириамел! — изхриптя Бинабик. — Мириамел!

Не последва никакъв отговор. Тролът започна да се задушава, мъчеше се да си поеме дъх. Не беше в състояние да приближи ножа до безжалостно ухиленото лице на Хенфиск или да се освободи от стисналата гърлото му ръка. Монахът успя да свие крака и да притисне с колене ребрата на Бинабик, така че дребосъкът да не може да се измъкне.

Бинабик изви глава и захапа китката на Хенгфиск. В първия миг пръстите се вкопчиха още по-силно в гърлото му, след което тролът откъсна със зъби парче кожа и плът. В устата му шурна гореща кръв, потече по брадичката му.

Хенгфиск не извика, усмивката му изобщо не се промени; той само се изви рязко и отхвърли Бинабик с крака на една страна. Ножът на трола се изплъзна от ръката му и отскочи, но той беше прекалено зает да се задържи на ръба на стълбището и да не отлети в бездната, така че не можеше да направи нищо. Успя да се задържи, притиснал длани върху камъка с увиснали под перилата над ръба на стълбището крака, след което изпълзя на ръце и колене напред, за да стигне до ножа си. Той беше паднал само на педя от Хенгфиск, който се беше подпрял на стената, изцъклил очи срещу трола. От ръката му капеше кръв.

Усмивката му най-после се беше стопила.

— Вад…?

Гласът на Хенгфиск прозвуча като глух грак. Той се огледа на всички страни, сякаш внезапно бе попаднал на непознато място. Изразът, с който погледна накрая Бинабик, беше на вцепенен ужас.

— Защо ме нападна? — изхриптя с дрезгав глас Бинабик. Брадичката и страните му бяха оплескани с кръв. Говореше едва-едва. — Никога не сме били приятели… но…

Той се задави от пристъп на кашлица.

— Трол? — Лицето на Хенгфиск, допреди миг ухилено до уши, сега беше помръкнало. — Какво?… О, какъв ужас, какъв ужас!

Изумен от внезапната промяна, Бинабик се вторачи в него.

— Не мога… — Монахът изглеждаше съкрушен от мъка и недоумение. Пръстите му трепереха. — Не мога… о, милостиви Боже, троле, толкова е студено…

— Какво се е случило с теб? — Бинабик се приближи малко, без да откъсва очи от ножа — той се намираше съвсем близо до ръката на Хенгфиск, който очевидно не си даваше сметка за това.

— Не мога да кажа. Не мога да го изрека. — Монахът се разрида. — Те ме наляха… с… изблъскаха ме… защо Бог е толкова жесток?…

— Кажи ми. Мога ли да ти помогна с нещо?

Монахът се вторачи в него и за момент в изцъклените му зачервени очи проблесна нещо като надежда. В следващия миг тялото му се скова и той отметна рязко глава и изрева от болка.

— Хенгфиск!

Бинабик разпери ръце, сякаш за да предпази монаха от някакъв неочакван нападател.

Хенгфиск се дръпна рязко и изпружи треперещите си ръце право напред.

— Недей!… — извика той. — Не!!!

За миг като че ли се овладя, но щом извърна изпитото си лице към Бинабик, то започна да се тресе и променя, сякаш под кожата му запълзяха змии.

— Те са измамни, троле. — Думите му прозвучаха с някаква ужасяваща, съдбовна многозначителност. — Ужасно измамни. И коварни като самото време.

Извърна се тромаво и направи няколко несигурни крачки надолу по стълбището — мина толкова близо до Бинабик, че той можеше да посегне и да го докосне.

— Върви — каза с въздишка монахът.

Объркан още по-силно, дори отколкото от нападението, Бинабик залази напред и взе ножа си. Някакъв шум зад гърба му го накара да се извърти. Хенгфиск, чиито устни отново се бяха изпънали в усмивка, залиташе обратно нагоре по стъпалата. Бинабик само успя да вдигне ръце, преди монахът да се стовари отгоре му. Вонящата мантия на Хенгфиск загърна и двамата като саван. Последва кратко боричкане, след което двете фигури застинаха.

Бинабик изпълзя изпод тялото на монаха. След като успокои дишането си, той обърна Хенгфиск по гръб. Дръжката на кокаления му нож стърчеше от лявото око на монаха. Разтреперан, тролът издърпа острието и го избърса в тъмната мантия. Лицето на Хенгфиск се бе вцепенило в усмивка.

Бинабик вдигна падналата си факла и се затътри нагоре по стъпалата към площадката. Мириамел беше изчезнала. Торбите с храната, водата и останалите важни вещи също ги нямаше. Бяха му останали единствено факлата и тояжката.

— Принцесо! — извика той.

Ехото заподскача из пустошта оттатък стълбището.

— Мириамел!

Беше останал само с трупа на монаха.

— Сто на сто е полудял. Сигурен ли си, че тъкмо това иска?

— Да, принц Джосуа, сигурен съм. Лично разговарях с него. — Барон Серидан се отпусна върху един стол и отпъди с ръка оръженосеца си, щом младежът се опита да вземе наметалото му. — Според мен, ако това не е клопка, трудно бихме могли да се надяваме на по-добро предложение. В противен случай много мъже ще загинат, преди да превземем стените на града. Но наистина е странно.

— Това изобщо не съм го очаквал от Бенигарис — призна Джосуа. — Той сам настоя това да е Камарис? Толкова ли му е омръзнал животът?

Барон Серидан помръдна рамене и се пресегна да вземе донесената от оръженосеца му чаша.

Исгримнур, който ги наблюдаваше безмълвно, изсумтя. Ясно му беше какво озадачава барона и Джосуа. Бенигарис очевидно губеше. Изграденият през последния месец съюз между Джосуа и набанските барони беше отблъснал силите на херцога и сега под контрола на Бенигарис беше останал единствено градът. Но Набан беше най-големият град в Остен Ард, а обстоятелството, че е морско пристанище, правеше обсадата му много трудна. Някои от съюзниците на Джосуа бяха предоставили флотите си, но те не бяха достатъчни за блокада, чрез която градът да бъде принуден да се подчини заради глада. В такъв случай защо управляващият херцог на Набан предлагаше толкова странна сделка? И все пак Джосуа възприемаше новината така, сякаш той щеше да се сражава с Камарис.

Исгримнур намести пронизваното си от болки тяло в по-удобна поза.

— Звучи налудничаво, Джосуа, но какво губим? Бенигарис ни се доверява, не обратното.

— Но това е лудост! — отвърна унило Джосуа. — А и всичко, което иска, ако победи, е безопасно оттегляне за себе си, семейството си и слугите си? Това са условия при капитулация. Тогава защо му е да се бие за тях? Няма никакъв смисъл. Трябва да е клопка. — Принцът като че ли очакваше някой да се съгласи с него. — Подобно нещо не е правено от сто години!

Исгримнур се усмихна.

— Освен от теб само преди няколко месеца в пасищата. Всички знаят за този случай, Джосуа. Дълго ще разправят истории за него край лагерните огньове.

Принцът не отвърна на усмивката му.

— Но аз използвах хитрост, за да принудя Фиколмий! А и той не допускаше, че неговият боец би могъл да загуби. Дори Бенигарис да не вярва, че това наистина е чичо му, трябва да е чул какъв воин е! И в това няма никакъв смисъл! — Той се обърна към възрастния рицар, който беше седнал в ъгъла, спокоен като статуя. — Какво мислиш по въпроса, сър Камарис?

Камарис разпери огромните си ръце.

— Трябва да се свърши. Ако така може да настъпи краят, ще изиграя ролята си. А барон Серидан казва истината: ще сме глупаци да отхвърлим подобен шанс заради подозрения. Ще спасим много хора. Дори само заради това съм готов да направя всичко необходимо.

Джосуа кимна.

— Разбирам. И макар все още да не разбирам мотивите, мисля, че трябва да се съглася. Народът на Набан не заслужава да страда за това, че владетелят му е отцеубиец. А ако се справим по този начин, пред нас се изправя по-голяма задача, за която ще ни е нужна непокътната и силна армия.

„Разбира се, Джосуа има защо да се тревожи — помисли си Исгримнур. — Той знае, че ни предстоят ужаси, които могат да засенчат клането в Онестринския проход до такава степен, че да си спомняме това сражение като спортен празник. Единствено Джосуа от всички в тази стая преживя обсадата на Наглимунд. Той се е сражавал с Белите лисици. Има защо да е мрачен“.

А на глас каза:

— Значи е уговорено. Само се надявам някой да ми помогне да си намеря столче за моя тлъст дърт задник, за да се полюбувам на гледката.

Джосуа го изгледа малко раздразнено.

— Това не е турнир, Исгримнур. Но ще си там. Всички ще сме там. Изглежда, Бенигарис иска тъкмо това.

„Церемонии — помисли си Тиамак. — Моят народ вероятно изглежда толкова странен на сухоземците, колкото те на мен“.

Стоеше на ветровития склон и наблюдаваше отварянето на огромната градска врата на Набан. Появи се малка процесия конници. Водачът им беше облечен в ризница от метални плочи, които блещукаха дори под облачното следобедно небе. Един от другите конници носеше огромното синьо-златисто знаме на династията на Рибарчето. Но рогове не засвириха.

Тиамак гледаше как Бенигарис и свитата му препускат към тях. Докато чакаха, вятърът се усили. Тиамак го усети през наметалото си и потръпна.

„Ужасно студено е. Прекалено студено за това време на годината дори до океана“.

Ездачите спряха на няколко крачки от принца и спътниците му. Воините на Джосуа се бяха разпръснали в подножието на хълма и наблюдаваха съсредоточено. От прозорците и покривите на предградията и от крепостните стени на Набан надничаха множество лица. Войната внезапно беше прекъснала, за да отстъпи пред този момент. Всички участници в него изчакваха като подредени, а след това забравени играчки.

Джосуа пристъпи напред.

— Ти дойде, Бенигарис.

Водещият ездач вдигна забралото на шлема си.

— Дойдох, Джосуа. Посвоему аз съм достоен мъж. Също като теб.

— И възнамеряваш да съблюдаваш условията, които предложи на барон Серидан? Пряко единоборство? И всичко, което искаш, ако победиш, е конвой за семейството и свитата ти?

Бенигарис размърда нетърпеливо рамене.

— Имаш моята дума. Аз твоята. Да започваме. Къде е… великият мъж?

Джосуа го изгледа с известно недоверие.

— Тук е.

Щом го каза, струпалите се зад принца отстъпиха и Камарис пристъпи напред. Старият рицар беше облечен в ризница от метални брънки. Върху туниката му нямаше герб и носеше древния шлем във форма на морски дракон под мишницата си. На Тиамак му се стори, че Камарис изглежда дори по-унил от обикновено.

Щом Бенигарис се взря в лицето на възрастния мъж, мустаците му се увиха в усмивка.

— А-ха. Прав бях. Казах й. — Той кимна на рицаря. — Здрасти, чичо.

Камарис не отвърна нищо.

Джосуа вдигна ръка. Изглежда, сцената му се струваше все по-противна.

— Така. Да започваме. — Той се обърна към херцога на Набан. — Варелан е тук и никой не се е държал зле с него. Обещавам, че каквото и да се случи, ще се отнасяме със сестра ти и с майка ти с нужното внимание и уважение.

Бенигарис го изгледа продължително с хладните си като на гущер очи.

— Майка ми е мъртва.

Той свали забралото си, обърна коня и се отдалечи на известно разстояние нагоре по хълма.

Джосуа кимна уморено на Камарис.

— Опитай се да не го убиваш.

— Знаеш, че не мога да обещая нищо — отвърна старият рицар. — Но ще го пощадя, ако ме помоли.

Вятърът стана още по-пронизителен. Тиамак съжали, че не се бе облякъл изцяло с дрехи на сухоземците: панталони и ботуши щяха да го защитават много по-добре от студа, отколкото единствено наметалото над голите му, обути само в сандали крака. Трепереше, докато гледаше как двамата конници застават един срещу друг.

„Онзи, който превива дърветата сигурно се е събудил разгневен — помисли си той. Баща му често повтаряше тези думи. От представата за това му стана още по-студено, отколкото от самия вятър. — Но ми се струва, че не господарят на вятъра на Вран изпраща този студ. Имаме друг враг, който дълго е кротувал, а няма никакво съмнение, че той може да командва ветровете и бурите“.

Тиамак се загледа към хълма, където Камарис и Бенигарис бяха застанали един срещу друг на разстояние, което човек можеше да прекрачи за няколко мига. Намираха се сякаш само на педя един от друг, свързани с неразрушимите връзки на кръвта, но беше ясно, че между тях зее непреодолима бездна.

„А над нея фучи Кралят на бурите — помисли си Тиамак. — Докато тези двамата — племенник и чичо — разиграват някакъв умопомрачителен сухоземски ритуал… също като Джосуа и Елиас…“

Двамата конници внезапно препуснаха един срещу друг и — поне за Тиамак — се превърнаха в някакви неясни петна. Сграбчи го някакво сковаващо усещане, мрачно и заплашително като буреносен облак.

„Непрекъснато си мислим, че крал Елиас е оръдие на отмъстителността на Инелуки. И двамата братя са в несекваща крамола от Наглимунд до Сесуад'ра. Ами ако Елиас е точно толкова сляп относно намеренията на Краля на бурите, колкото сме и ние? И ако в името на някакъв колосален план единствената цел на Инелуки е да ни отвлича вниманието един с друг, докато най-после не го осъществи?“

Въпреки брулещия студен вятър Тиамак усети струйки пот да застиват върху челото му. Ако това беше истина, какво би могъл да планира Инелуки? Адиту се беше заклела, че той никога не би могъл да се завърне от пустотата, в която го беше запратило смъртоносното му заклинание — но може би замисляше някакво друго отмъщение, много по-ужасяващо от това да властва над човеците чрез Елиас и норните. Но какво би могло да е то?

Тиамак се огледа за Странгиард — искаше да сподели тревогата си с Носителя на свитъка, — но свещеникът беше някъде сред неспокойната тълпа. Всички закрещяха възбудено. След миг унеслият се Тиамак разбра, че единият от ездачите е свалил другия от коня му. Мигновено сковалият го страх го отпусна, щом се увери, че е паднал покритият с лъскавата ризница Бенигарис.

През тълпата се понесоха коментари, щом Камарис слезе от коня си. Две момчета изтичаха, за да отведат конете встрани.

Тиамак изостави мрачните си размишления и се напъха между Хотвиг и Слудиг, които стояха непосредствено зад принца. Римърсгардецът погледна надолу с раздразнение, но щом забеляза Тиамак, се усмихна.

— Събори го като перце! Старикът му дава суров урок!

Тиамак премигна. Никога нямаше да разбере въодушевлението на другарите си от подобни събития. Този „урок“ можеше да приключи със смъртта на единия от мъжете, които сега обикаляха един около друг, вдигнали щитове в защита и мечове за нанасяне на удар. Черният Трън приличаше на ивица среднощен мрак.

Началото на единоборството подсказваше, че то може да не продължи дълго. Бенигарис беше опитен боец, по-нисък от Камарис, но набит и с яки рамене. Той размахваше тежкия си меч с лекота, с каквато по-дребен мъж би размахвал Найдел на Джосуа, и отлично владееше щита. Камарис изглеждаше на Тиамак като някакво съвсем различно същество, грациозно като видра и светкавично като връхлитаща змия. В ръцете му Трън се мяташе като неясно черно петно, сякаш мрежа от блещукащ мрак. Въпреки че не хранеше добри чувства към Бенигарис, Тиамак изпитваше някакво съжаление към него. Нямаше съмнение, че нелепата битка ще приключи за броени мигове.

„Колкото по-скоро се откаже Бенигарис — помисли си Тиамак, — толкова по-бързо ще се отървем от този вятър“.

Но много скоро стана ясно, че Бенигарис има други намерения. Макар да изглеждаше почти безпомощен, докато си разменяха първите двайсетина удари, набанският херцог неочаквано установи надмощие над Камарис — нанасяше удар след удар върху щита на застарелия рицар и отбиваше ударите на противника си. Камарис беше принуден да отстъпи и Тиамак долови тревогата в шепота на обкръжението на Джосуа.

„Той е вече стар, в края на краищата. По-стар, отколкото беше дядо ми, когато почина. А и вероятно тази битка не му е така присърце, както другите“.

Бенигарис обсипваше с удари щита на Камарис, опитваше се да намери слабото място на разколебания възрастен рицар. Пръхтеше така оглушително, че всички чуваха задъханото му хриптене на фона на прозвънването на метала. Дори Тиамак, който не разбираше почти нищо от сухоземското дуелиране, се питаше колко време би могла да продължи подобна яростна атака.

„Всъщност не е задължително да се проточи дълго — осъзна Тиамак. — Достатъчно е да пробие защитата на Камарис и да нанесе удар. Той рискува“.

В един момент рискованият щурм на Бенигарис като че ли щеше да бъде възнаграден. Един от безжалостните му удари завари Камарис със свален щит, отскочи от горния му ръб и попадна странично върху шлема на стария рицар, който залитна. Тълпата нададе екзалтиран вой. Камарис се окопити и вдигна щита с неимоверно усилие. Бенигарис отново се нахвърли върху него.

Тиамак не беше съвсем наясно какво точно се случи оттук нататък. За момент старият рицар се поприведе, вдигнал безпомощно щита си срещу стоварващия се меч на Бенигарис. В следващия успя да блокира някак щита на Бенигарис със своя и да го метне нагоре така, че той увисна във въздуха като синкаво-златиста монета. Когато херцогът се стовари на земята, черният връх на Трън бе опрян над металната плоча на шията му.

— Предаваш ли се, Бенигарис? — Гласът на Камарис прозвуча уверено, но с едва доловимо потрепване от умора.

В отговор Бенигарис блъсна Трън с бронирания си пестник и замахна рязко към незащитения корем на Камарис. Старецът като че ли се сгърчи, щом върхът на меча го докосна. За миг Тиамак си помисли, че е пронизан, но в този момент Камарис се завъртя в пълен кръг. Мечът на Бенигарис се плъзна покрай него, а в това време Трън приключваше хоризонталната си, смъртоносна дъга. Черното острие изтрещя върху ризницата на Бенигарис точно в основата на ребрата му. Херцогът рухна на земята. Камарис измъкна Трън от пролуката на нагръдника и от нея бликна кървав фонтан.

От двете страни на Тиамак Слудиг и Хотвиг ревяха с прегракнали гласове. Джосуа не изглеждаше особено щастлив.

— Милостиви Ейдон — промълви принцът и се обърна почти разгневен към двамата си капитани, при което погледът му попадна върху врана. — Поне да благодарим на бога, че Камарис остана жив. Да отидем при тях и да видим можем ли да направим нещо за Бенигарис. Носиш ли си билките, Тиамак?

Мъжът от блатата кимна. Двамата с принца започнаха да си пробиват път през моментално струпалата се около двамата воини тълпа.

Щом стигнаха до тях, Джосуа постави ръка върху рамото на Камарис.

— Добре ли си?

Старецът кимна. Изглеждаше изтощен; косата му бе провиснала на челото на влажни от потта кичури.

Джосуа се обърна към падналия Бенигарис. Някой беше свалил шлема на херцога. Той беше пребледнял като норн, а върху устните му бе избила кървава пяна.

— Лежи спокойно, Бенигарис. Разреши на този мъж да погледне раната ти.

Херцогът завъртя замъглените си очи към Тиамак.

— Мочурливо човече! — изхриптя той. — Странен мъж си, Джосуа.

Вранът коленичи до него и започна да търси катарамите на нагръдника, но Бенигарис отблъсна ръката му.

— Остави ме на мира, да те вземат дяволите. Оставете ме да умра, без да ме опипва някакъв дивак.

Джосуа присви устни, но направи знак на Тиамак да се дръпне.

— Както желаеш. Но вероятно може да се направи нещо за теб…

Бенигарис се изкикоти дрезгаво. Върху мустака му изскочи мехур кървава храчка.

— Остави ме да умра, Джосуа. Само това ми остава. Ти можеш да имаш… — Той избълва още кървава пяна. — Можеш да имаш всичко останало.

— Защо постъпи така? — попита Джосуа. — Положително си знаел, че не можеш да победиш.

Бенигарис се усмихна едва-едва.

— Обаче ви уплаших всичките, нали? — Лицето му се изкриви, но той успя да се овладее. — Така или иначе, получих, каквото ми се полагаше… също като майка си.

— Какво искаш да кажеш?

Джосуа се беше втренчил в умиращия херцог, сякаш никога не беше виждал подобна гледка.

— Майка ми осъзна… с моя помощ… че играта й приключи. Не й оставаше нищо друго освен срам. Затова взе отрова. Аз направих своя избор.

— Но ти със сигурност можеше да избягаш. Все още контролираш моретата.

— Къде да избягам? — Бенигарис изхрачи още кървава слуз. — В любвеобилните ръце на брат ти и неговия галеник магьосника ли? А и проклетите пристанища вече принадлежат на Стреаве. Мислех, че го държа в плен, но се оказа, че ме е разяждал отвътре. Графът противопостави всички ни един срещу друг за собствена изгода. — Херцогът хриптеше все по-мъчително. — Не, краят беше настъпил. Разбрах го, щом падна Онестринският проход. Затова сам си избрах смъртта. Бях херцог по-малко от година, Джосуа. Никой нямаше да ме запомни другояче, освен като отцеубиец. Сега, ако някой оцелее, аз ще бъда мъжът, който се би с Камарис за трона на Набан… и за малко не победих, по дяволите!

Джосуа гледаше Бенигарис и май изобщо не го разбираше. Тиамак не се стърпя да не зададе въпроса.

— Какво искаш да кажеш — „ако някой оцелее“?

Бенигарис го изгледа с презрение.

— То говори. — Той бавно извърна очи към принца. — О, да — продължи той, мъчителното му дишане не скри явното му задоволство, — забравих да ти кажа. Ти получи наградата си, но тя може би няма да ти достави голяма радост, Джосуа.

— За малко не изпитах съжаление към теб, Бенигарис — отвърна принцът. — Но това чувство се стопи.

Той се изправи.

— Чакай! — Бенигарис вдигна окървавената си ръка. — Наистина би трябвало да узнаеш, Джосуа. Остани още малко. Няма да те тормозя дълго.

— Говори.

— Гхантите изпълзяват от тресавищата. Ездачите препускат насам от Езерните земи и крайбрежните градове покрай залива Фиранос. Те прииждат. О, те са много повече, отколкото би могъл да си представиш, Джосуа. — Той се изсмя и от устата му бликна нов кървав фонтан. — И това не е всичко — оживи се Бенигарис. — Има още една причина, за да не искам да бягам от Набан с кораб. Килпите, изглежда, също са пощръклели. Нискийците са обезумели. Та както виждаш, не само си отвоювах заслужена и достойна смърт… но и смърт, за която ти и всички около теб много скоро ще ми завиждате.

— А твоят народ? — попита гневно Джосуа. — Изобщо ли не те е грижа за него? Ако това, което казваш, е вярно, той вече понася огромни мъки.

— Моят народ? — Бенигарис изхриптя. — Вече нямам народ. Аз съм мъртвец, а мъртъвците не се радват на преданост. Пък и той вече е твой народ — твой и на чичо ми.

Джосуа го гледа дълго, после се обърна и се отдалечи. Камарис се опита да го последва, но любопитната тълпа войници и набански граждани моментално се струпа около него и той не успя да си пробие път.

Тиамак остана на колене до падналия херцог — гледаше го как умира. Слънцето почти докосваше хоризонта и над хълма вече се протягаха студени сенки, когато Бенигарис най-после спря да диша.